Решение № 3797 от 23.4.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 35/2025 г.

Производство по чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл.285 ЗИНЗС. Образувано е по касационни жалби, подадени от В. П. Д. чрез адвокат В. П. и от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София чрез юрк.Ч. срещу Решение № 9295 от 29.10.2024г., постановено по адм. дело № 576/2024г. по описа на Административен съд – Пловдив. Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София чрез пълномощника юрк.Ч., с която се оспорва решението в частта, в която е осъдена да заплати на В. П. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер от 493.92 лв., причинени от неправомерни действия на затворническата администрация при ЗО „Смолян“, касаещи нарушения по смисъла на чл.3 ал.2, вр. чл.174 ал.3 вр. ал.2 от ЗИНЗС при престоя му в периода от 03.02.2023г. до 08.02.2024г., в едно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 20.03.2024г до окончателното изплащане на сумата. Сочи се, че в тази си част решението е необосновано и издадено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно обсъждане на събраните доказателства. Излагат се твърдения, че от събраните по делото доказателства липсва основания да се приеме, че е нарушена разпоредбата на чл.3 от ЗИНЗС, вр. чл.174 ал.3 вр. ал.2 ЗИНЗС за посоченият период от 56 дни, касаещи изпълнение на задължение за здравословни и безопасни условия на труд на лишения от свобода. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде изцяло да се отхвърли искането за обезщетение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по тази касационна жалба – В. П. Д., редовно призован, се представлява от пълномощника адв.П., който оспорва същата като неоснователна. Счита, че искът в присъденият му размер е безспорно установен и доказан, поради което се иска касационната жалба да бъде отхвърлена. Втората касационна жалба е постъпила от В. П. Д., с която се оспорва постановеното решение в частта относно отхвърляне на предявеният иск срещу ГД ИН за сумата над 493.92 лева до пълният предявен размер на претендираните вредите от 15000 лева като незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени прецесуални нарушения. Счита, че искът е доказан в тази си част както по основание, така и по размер. Иска се да бъде отменено решението в тази му част и да се уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски. Ответникът по тази касационна жалба Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" в писмен отговор, подаден чрез процесуалния представител юрк. Ч., оспорва касационната жалба като неоснователна и недоказана. Иска се да бъде отхвърлена. Контролиращата страна, чрез участвалия по делото прокурор счита подадената от В. П. Д. касационна жалба за неоснователна и предлага да бъде отхвърлена, . По отношение на касационната жалба, подадена от ГД Изпълнение на наказанията счита същата за основателна, като се отмени издаденото съдебно решение и исковата молба да бъде изцяло отхвърлена като неоснователна и недоказана. Настоящият съдебен състав, като провери законосъобразността на първоинстанционното решение, във връзка с наведените от касатора оплаквания, и с оглед събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност при обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната част, поради което са процесуално допустими. Производството пред първоинстанционният съд се е развило по исковата молба от В. П. Д. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, с която на основание чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (съкр. ЗИНЗС), е предявил иск по чл. 284, ал.1 ЗИНЗС за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди в размер на общо 15000 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на същото, за понесени от него неимуществени вреди от престоя му в ОЗО „Смолян“ при Затвора – Пловдив в периода от 03.02.2023г. до 08.02.2024г. вкл.. Неимуществените вреди са настъпили според изложените в нея обстоятелства на незаконосъобразни действия/ бездействия на администрацията при ответника и съставляващи нарушения на чл.3 ЗИНЗС, като са се изразили в уронване на човешкото му достойнство, чрез систематично пораждане на чувство за малоценност, безпомощност, незащитеност и страх за физическото и психическото му здраве, причинени в резултат от настаняването му в помещения при наличие на гризачи и дървеници; постоянна влага и плесен по стените и тавана; лоши хигиенни условия и липса на достатъчно здравословни условия за живеене в помещенията, свързани с изпълнение на изискванията за влажност, топлина и въздух; липса на изградено в необходимата степен осветление в помещенията; липса на грижи за физическото му здраве в резултат на некачествена храна и подходяща диета; нарушен достъп до санитарен възел; липса на здравословни и безопасни условия на труд; липса на условия за поощряване на добро поведение, като не му е било осигурен достъп до специално оборудвано помещение за удължено свиждане; нарушение на правото му да подава жалби и сигнали. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора писмени и гласни доказателства- свидетелски показания от М. Д. П., М. Р. К., справки от ГД ИН относно местата за изтърпяване наказанието лишаване от свобода и статута на ищеца в тях, лично досие на лишеният от свобода Дудев, протоколи за дезинсекция, дезинфекция и дератизация. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи. С решението си по делото административният съд частично е уважил предявения от В. П. Д. иск против ГД „ИН“ за обезщетение за неимуществени вреди в размер от 493.92лева, причинени от бездействие на административните органи да упражнят контрол върху изпълнение на задължението на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд на лишения от свобода съгласно изискванията на чл.174 ал.2 ЗИНЗС. В останалата част е отхвърлил иска над тази сума до пълният претендиран от ищеца размер като неоснователен и недоказан. За да постанови този резултат, съдът е приел, че през изяснен процесен период, конкретна част от него от 56 дни, когато е работел като лишен от свобода на външен обект, собственост на Бари транс ЕООД ЕИК112648657, на същият не са му били осигурени здравословни и безопасни условия на труд. Приел, че се касае за специфична производствена дейност- дървопреработване, като от страна на административните органи не е извършен дължимият контрол по чл.174 ал.3 вр. ал.2 ЗИНЗС, като задължи работодателят да обезпечи работника с предпазно облекло и предпазно оборудване. Приел е изясненото от показанията на свидетеля Папратилова обстоятелство, че ищецът е ходел на работа със собствени работни дрехи, защото такива не са му предоставяни от работодателя. ПРиел е и твърдението, че липсват основания да се извършват проверки на работодателят относно предоставяне на здравословни и безопасни условия на труд на участващите в работния процес лишени от свобода лица. От тези доказателства е изградил извода си, че ищецът е пребивавал в ОЗО Смолян към Затвора- Пловдив в условия, които съставляват нарушение по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС и причинили описаните в иска неимуществени страдания, които са в пряка причинно- следствена връзка с незаконосъобразни бездействия на затворническата администрация, за което му е присъдил обезщетение в размер на 493.92 лева в едно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното и изплащане. За този период от така посочени 56 работни дни съдът е приел, че са настъпили по отношение на ищеца твърдените в исковата молба неимуществени вреди, дължащи се на неблагоприятни за неговото човешко достойнство условия в местата за лишаване от свобода. Посочил е, че така определеният размер се явява най- справедлив по отношение на търсеното обезщетение за претърпените от ищецът вреди. За разликата до 15 000 лева се е обосновал, че в случая за тази разлика не са доказани предпоставките за реализиране на отговорността на държавата по чл. 284 от ЗИНЗС, а и част от периода е погасен поради изтекла давност, поради което е отхвърлил иска в тази част като неоснователен. Решението на съда е валидно, допустимо и правилно, а предявените касационни жалби са неоснователни, поради следните за това съображения: Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка. Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Правилен и обоснован е извода на първоинстанционният съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая само за 56 работни дни са налице законовите предпоставки, обуславящи основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи вследствие на неблагоприятни за неговото човешко достойнство безопасни и здравословни условия на труд, пряко свързани с условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. В решението е изведен правилният извод за доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на посоченото обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон. Обосновано и в съответствие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че исковата претенция на В. П. Д. се явява частично доказана по отношение на бездействие на администрацията да упражни контрол върху работодателят за предоставяне на безопасни и здравословни условия на трудза посочен в решението времеви период от 56 дни, част от процесния период от 03.02.2023 г. до 08.02.2024г., с което са доказани нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС. Настоящият съдебен състав намира, че при определяне размера на дължимото обезщетение, преценката на съда е правилна досежно размера на присъденото обезщетение, като присъденият размер отговаря на критериите за справедливост и е съобразен с редица решения на ЕСПЧ. Предвид възрастта и здравословно състояние на ищеца, както и поради относително краткия период от време, в които не са му били осигурени здравословни и безопасни условия на труд като лишен от свобода поради неупражнен контрол върху работодателя, степента на претърпените от В. П. Д. страдания е такава, че отговаря по степен на приетите стандарти за условия в затвора гр.Пловдив. За доказаните периоди на увреждане първоинстанционният съд е определил справедливо обезщетение от 493.92 лева. Така определеното обезщетение, отнесено към обсъдената фактическа и правна обстановка, се явява съобразено с оглед трайната съдебна практика на ЕСПЧ, отговаря на оплакванията, техният вид и характер, на въздействието на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие и спецификите в икономическите и социални стандарти в страната за периода, съотнесени към по - високите такива в преобладаващата част от страните членки на Европейския съюз, поради което присъдената сума се явява справедливият размер на обезщетението за установеният период на увреждане на ищеца. В тази връзка съдът при предпоставките на чл.221 ал.2 АПК изцяло препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Горното налага извода, че касационните жалб на ГД "Изпълнение на наказанията" и на В. П. Д. са изцяло неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Предвид изхода на делото по правилото на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС претенциите на ГД "Изпълнение на наказанията" и на В. П. Д. за присъждане на съдебни разноски се явяват неоснователни. По отношение на подадената частна жалба от адв.В. П., пълномощник на В. П. Д. срещу Определение №10441/28.11.2024г., с което е отхвърлена молбата за изменение на решението в частта за разноските, касаещи присъденото му адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 З Адвокатурата в размер на 49.39 лева, то същата се явява основателна. Искането е да се присъди минимален размер, определен съобразно изискванията на чл.8 ал.1 вр. чл.7 ал.1 т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. Изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Съдът намира искането за изменение на решението, в частта на разноските, за основателно, като същото следва да се уважи досежно размера на присъдените разноски за адвокатски възнаграждение, като се присъди минималния размер, определен по реда на чл.8 ал.1 вр. чл.7 ал.2 т.1 от наредбата. Видно от представения на л. 6 договор за правна защита и съдействие от 19.03.2024 г. и от списъка на разноските е поискано адвокатското възнаграждение на основание чл.38 ал.2 З Адвокатурата в размер на 1500 лева. Същевременно съразмерно на уважената част от иска доказаният размер на дължимото адвокатско възнаграждение за адвокатска защита и е сумата от 480 лева с ДДС, и този размер се следва съгласно чл.2 ал.2 от наредбата. Ето защо искането на адв.П., пълномощник на ищеца В. Д. за изменение в частта на разноските на решение № 9295/29.10.2024 г., постановено по адм. дело №576/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, следва да бъде уважено, като се измени размерът на присъденото в полза на адв.П. адвокатско възнаграждение от 49.39 лв. на 480 лв. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК и на основание чл. 248, ал. 3 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК Съдът, Съдът