Решение № 3427 от 6.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8867/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №6752 от 19.06.2022г., постановено по гр.дело №9531/2022г. по описа на СРС, ГО, 157 с-в, Министерство на правосъдието, с адрес гр.София, ул.“••••••• е осъден да заплати на „Л. И.“ ЕООД, ЕИК •••••••, на основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 от ЗЗД сумата от 385 лева- обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение във връзка с обжалване на определение №780 от 12.01.2021 г., постановено от съдия по вписванията при СРС, с което е постановен отказ за вписване на подновяване на законна ипотека по имотна партида №154385, отменен като незаконосъобразен с определение от 19.03.2021 г. по в.ч. гр. д. № 2610/2021 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 26.03.2021 г., до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 410 лв. разноски за производството. Решението е постановено при участието на И. М. М., ЕГН: •••••••••• като трето лице- помагач на страната на ответника. Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника Министерство на правосъдието. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, алтернативно- неправилно. Твърди, че пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск е Агенция по вписванията, а ищецът е могъл да претендира разноските по друг процесуален ред- в рамките на производството пред СГС. Производството било охранително и съгласно чл.541 от ГПК разноските са за сметка на молителя. Твърди също така, че не са налице кумулативно предпоставките на чл.45 и чл.49 от ЗЗД за уважаване на иска. Претендира отмяна на решението на СРС и отхвърляне на иска, както и присъждане на сторените в двете съдебни инстанции разноски. ВъззИ.емият ищец в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна и излага подробни съображения относно правилността на обжалваното решение. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение. Третото лице- помагач чрез процесуалния си представител в проведеното открито съдебно заседание взема становище за основателност на въззивната жалба и моли същата да бъде уважена, а обжалваното решение- отменено като неправилно и искът отхвърлен. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Релевантните за спора факти и обстоятелства са правилно установени от първостепенния съд въз основа на събраните по делото писмени доказателства и настоящият състав не намира за необходимо да ги възпроизвежда отново. Доводите на жалбоподателя относно пасивната легитимация на ответника касаят не допустимостта, а основателността на предявения иск. Съгласно т. 6 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК, Министерство на правосъдието е държавният орган, който отговаря за вреди на граждани от незаконни действия или бездействия на съдиите - изпълнители и съдиите по вписванията. Отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия, която произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В този смисъл отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна- той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на които е възложил работа. За да бъде осъществен фактическият състав на разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, е необходимо да бъде осъществен фактическият състав на чл.45 от ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената му от възложителя работа. Непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл. 45 от ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. В случая от събраните по делото доказателства се установява кумулативното наличие на всички гореизброени елементи от фактическите състави на разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД. ищецът претендира вреди от незаконосъобразен отказ на съдия по вписванията относно вписване на подновяване на законна ипотека. Както е отбелязал и първостепенният съд, произнасянето на СГС с определението от 19.03.2021 г. по в.ч.гр.д. № 2610/2021 г., с което отказът на съдията по вписванията е отменен като незаконосъобразен, не обвързва съда в настоящото производство и следва да се извърши самостоятелна преценка за законосъобразност на този отказ. При извършването на такава съдът намира, че отказът е действително незаконосъобразен. Ищецът изрично и ясно е поискал да бъде вписано подновяване на законна ипотека, а не вписване на нова такава, като е представена и молбата за първоначално вписване на законната ипотека, което от своя страна също е индиция че искането е за подновяване. Молбата на ищеца е подадена в съответствие с изискванията на чл.18, ал.1 от Правилника за вписванията. По делото са представени писмени доказателства за размера на претърпените от ищеца вреди- договор за правна защита и съдействие, съгласно който сумата от 360 лева е платена в брой (в тази част договорът има значение на разписка), фактура и вносна бележка за заплатена държавна такса в размер на 25 лева. Неоснователно е възражението на жалбоподателя във връзка с разпоредбата на чл.541 ГПК, съгласно което разноските в охранителното производство са за сметка на молителя. Отговорността за разноски в гражданския процес е безвиновна деликтна отговорност, а не облигационна както твърди жалбоподателят. Доколкото в охранителното производство действително не се разрешава правен спор със сила на пресъдено нещо, не е уредена и отговорността за разноски като адвокатско възнаграждение и държавна такса. Именно поради това обаче тези разноски могат да се претендират като имуществена вреда в производство за обезщетение на вреди от незаконосъобразен отказ като настоящото. Разноските на ищеца за държавна такса и адвокатско възнаграждение по повод на постановен отказ от служител на ответника, който е отменен като незаконосъобразен, представляват именно имуществената вреда за него като легитимирано а и принудено да обжалва незаконосъобразния отказ. Безспорно в това производство, както и във всяко друго производство пред съд ищецът има право на адвокатска защита, а е длъжен да заплати и държавна такса по производството. Презумпцията относно вината не е оборена в настоящото производство. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и законосъобразно. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата претендира разноски за адвокатско възнаграждение, което е в размер на 360 лева и следва да му се присъди изцяло. Възражението за размера е неоснователно- договореното възнаграждение е минималното съгласно НМРАВ на ВАдвС. Предвид изложените съображения, съдът