Решение № 81 от 2.5.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 443/2024 г.

Производството е въззивно и е образувано по въззивна жалба, подадена от М. Н. Е., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: обл. С., общ. С., с. И., ул. „•“ •, чрез процесуален представител – адв. Е. Ф., срещу Решение № 94/07.06.2024 г. по гр. д.№ 264/2023 г. на Окръжен съд – Силистра в частта, с която са отхвърлени обективно кумулативно съединените осъдителни искове срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени притеснения в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на висящо наказателно производство по следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военна окръжна прокуратура – София, а понастоящем в досъдебно производство (ДП) № II-048 от 1999 г. на Военна окръжна прокуратура – София, за разликата над присъдената сума от 20 000 лева до претендираната в размер на 120 000 лева, ведно с акцесорна претенция за обезщетение за забава в размера на законната лихва. Оплакванията са за неправилност, поради нарушение на материалния закон – в частност със стандартите на ЕСПЧ, за остойностяване на неимуществените вреди, претърпени от нарушения на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Твърди се и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Въззивникът счита, че не са изложени мотиви за отхвърляне на исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над присъдената сума от 20 000 лева и претендираната такава в размер на 120 000 лева. Счита размера на обезщетението за несправедливо занижен предвид обстоятелствата установени по делото. Изтъква, че първостепенният съд е отчел неотносими обстоятелства с цел присъждане на по–нисък размер на обезщетение. Счита, че съдът е пропуснал да съобрази посочени от страната стандарти за определяне на размера на обезщетения за неимуществени вреди от подобно нарушение на чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС, както и съдебната практика на ВКС, формирана по искови претенции по чл. 2б ЗОДОВ. Изразява несъгласие с извода на съда, че наказателното производство по следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-II от 1998 г. на Военна окръжна прокуратура – София, а понастоящем в досъдебно производство (ДП) № II-048 от 1999 г. на Военна окръжна прокуратура – София се отличавало с фактическа и правна сложност. Счита, че в действителност забавянето в хода на производството се дължи на бездействие на Прокуратурата на Република България, тъй като активни действия по разследването се извършвали през периода от 1992 г. до 1993 г., тъй като обвинителните актове от 1993 г. и 1997 г., които били внЕ.и в съда, били с идентично съдържание и приложения, а разпитите на пострадали лица били основно проведени в края на 2000 г. и през 2001 г. Навежда оплакване, че първоинстанционният съд бланкетно е изброил обстоятелствата, относими към определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, но не им е отдал конкретно значение. В тази връзка се позовава на практика на ВКС /решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о. и решение № 60242/13.11.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., III г. о./ и на ЕСПЧ /решение от 29.03.2006 г. на Голямата камара по делото Скордино срещу Италия (No. 1) и решение от 10.11.2004 г. на Голямата камара по делото Апичела срещу Италия (жалба № 64890/01)/. Релевира довод, че занижения размер на обезщетението на практика води до лишаване от достъп до правосъдие. Предлага аритметична формула за изчисляване на размера на претендираното обезщетение. Излага подробни аргументи по съществото на спора. Иска се отмяна на решението на ОС – Силистра в отхвърлителната му част и уважаване на исковете в предявените размери. Срещу подадената жалба е постъпил отговор от насрещната страна, с който е изразено становище за нередовност, поради вътрешно противоречие на оплакванията в жалбата, а в условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата. В законовия срок е подадена и насрещна въззивна жалба от Прокуратурата на Република България срещу решението в частта, в която е осъдена да заплати на М. Н. Е. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № 780-11/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП № 11-048/1999г., за периода от образуване на делото на 31.01.1991г., на основание чл.2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.07.2020 г. до окончателното й изплащане. Оспорват се като неправилни изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на държавата чрез ПРБ, евентуално са наведени доводи за прекомерност на присъденото обезщетение. Твърди се, че не е отчетена фактическата и правна сложност на наказателното производство и липсата на доказателства за това, че ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди, като не са съобразени относимите критерии по чл. 52 ЗЗД. Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението в тази му част и отхвърляне на исковата претенция. Срещу подадената от Прокуратурата на РБ насрещна въззивна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна – М. Н. Е.. За да се произнесе по спора, съобразно събраните по делото доказателства и приложимия закон, съставът взе предвид следното: Предявените от Е. против Прокуратурата на РБ искове са с правно основание чл.2б ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД, основани на твърдения, че ищецът е пряко пострадал от деянията на т.нар. „Възродителен процес“ и предмет на разследване по неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780- ІІ/1998г. на Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП № ІІ-048/1999г. Сочи се, на 25.01.1985г. е бил задържан и отведен в затвора в Б., където до 10.02.1986г. е бил лишен от свобода. Лишаването от свобода е било почти 13 месеца. Сочи, че в затвора е преживявал при крайно деградиращи условия- липса на условия за живот, здравни и медицински грижи, принудително полагане на труд без заплащане. Впоследствие от юни 1989г. е експулсиран от България заедно със семейството му. Поради пасивното поведение на българските власти по издирване и установяване на пострадалите лица през 1996г. са подали до Главния прокурор обща жалба, в която са посочили имената си, актуални адреси и информация за периодите и местата на лишаване от свобода. През 1997г. били внЕ.и нови искания до Прокуратурата, по които не получили отговор. Търсили съдействие и подкрепа от други институции в страната. Учредено било и неформално Сдружение "За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите", чрез което постоянно са търсили информация за хода и движението на делото, на което сдружение ищецът същ бил член. От проведената от сдружението кореспонденция с различни институции са узнали, че интензивните действия по разследването са извършени в периода 1991г. - 1994г., делото два пъти е било внасяно в съда с обвинителни актове, като и двата пъти е било връщано с указания за отстраняване на допуснати нарушения, впоследствие част от обвиняемите са починали, имало редица спирания и възобновявания, промяна на квалификацията на обвиненията. Бавният ход на производството е бил обсъждан и в НС, което с нарочна декларация от 11.01.2012г. е призовало правосъдните органи да предприемат необходимото за приключване на делото срещу виновниците. Твърди се още, че след изменение на НПК от 2017г. част от пострадалите са се възползвали от възможността да поискат от съда постановяване на мерки за ускоряване на производството Самият ищецът се е възползвал от тази възможност през март 2018г. По неговото заявление, както и по образуваните дела по идентични искания на други молители съдът е дал едномесечен срок на Прокуратурата за предприемане на действия по приключване на делото. За периода от 01.01.2018г. до юли 20218г. са били образувани 94 дела по заявления за ускоряване на производството, като са постановени 78 броя определения от СГС, с които исканията са уважени. След дадени с определение № 3730/03.09.2018г. на СГС такива указания е било постановено Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство вр. отправено искане за правна помощ до Р. Т.. Сочи още, че определението за спиране е било обжалвано от част от пострадалите, съдебното производство по които е прекратено с дадени указания към разследващия орган за надлежното му съобщаване на всички заинтересовани лица, както и че същото е постановено без наличието на предпоставките за спиране /липса на отправена молба за правна помощ/ и единствено води до допълнително забавяне на делото. През 2021г., отново по искане по чл.369 НК на други пострадали, съдът е констатирал неоправдано забавяне на действията и е даден срок за ускоряване на досъдебното производство вр. връчването на постановлението от 04.10.2018г. и изпращане на подадените срещу него жалби в съда. Последващите действия от страна на Прокуратурата не са допринесли за ускоряване на процеса. Ищецът излага, че като пострадал е подавал молби по чл.75 ал.3 НПК за участие в досъдебната фаза на производството, молби и сигнали, включително за премахване на нивото на класификация на делото, за привличане на други участници. Не е бил търсен за извършване на никакви процесуални действия, нито уведомяван за отговор по подадените от него молби, макар и да е посочил адрес в България. Въобще не е бил разпитван, не са му били разяснявани правата на пострадал, респ. не са му връчвани постановявани по делото актове. Твърди, че процесуалното поведение на Прокуратурата сочи на тенденциозно бездействие на разследването, в резултат на което продължителността на делото е прекомерна и за нея липсва обективно и разумно оправдание. Тази прекомерна продължителност съставлява нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, в хода на разследването обвиняемите са починали, изтекла е и абсолютната давност за наказателно преследване, поради което ищецът като пряко пострадал от деянията е бил лишен от възможността да получи обезщетение от виновните лица за претърпените вреди. Твърди, че в резултат на това нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС е претърпял неимуществени вреди - притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат ненаказани, а в същото време са лишени и от възможността да получи справедливо обезщетение като граждански ищец. С оглед на това е предявен и иска за заплащане на обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от 23.07.2020г. до окончателното изплащане на задължението. С отговора си на исковата молба Прокуратурата на РБ е оспорила исковете с възражения за недопустимост и неоснователност. Оспорват се изложените в исковата молба твърдения за бездействие от страна на разследването, сочейки, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, в това число и дадените задължителни указания на съда при връщането на обвинителните актове, не е налице такова, както и че не следва да отговаря за времето, през което делото е било в съда. Оспорва като недоказани описаните в исковата молба неимуществени вреди и че същите са именно в резултат на забавеното досъдебно производство. Сочи, че вредите от самите действия по време на "възродителния процес" не следва да бъдат съобразявани, тъй като не са в пряка причинна връзка с наказателното производство и същите подлежат на обезщетяване по реда на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Оспорва размера на претендираното обезщетение като прекомерен, както и че същото е погасено по давност. Оспорва и началния момент на претендираната законна лихва. Пред настоящата инстанция не е налице спор по приетото за установено от първоинстанционния съд въз основа на ангажираните по делото доказателства относно за осъществените спрямо ищеца действия и по движението по процесното досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да са претърпени вреди. В периода 1985г. - 1989г. срещу М. Е. /М. Н. Сл./ са били извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. В периода 04.02.1985г. – 10.02.1986г. със Заповед на ищеца е било наложена административна мярка и същият е бил настанен принудително в затвора в Б. за срок от две години първоначално, впоследствие срокът е бил намален поради добро поведение. След което – през юни 1989г., ищецът е бил изселен в Р. Т.. С решение на НС от 01.06.1990г. е обявена политическа и гражданска реабилитация на редица лица. На 31.01.1991г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Т. Ж. и о.з. генерал-полковник Д. Ст. за извършено от тях престъпление по чл.162, ал.1 вр. чл.20, ал.2 НК за това, че в периода 1984г. - 1989г. в съучастие с други лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода м.09.1991г. - м.01.1993г. като обвиняеми са били привлечени и други лица. След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия е бил внЕ. обвинителен акт срещу Д. Ст., Т. Ж. и Г. Ат. за това, че в периода 08.05.1984г. - 15.12.1988г. обвиняемият Ст., в качеството си на военно-длъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и Ат., при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно предвижване и между населените места на страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език - престъпление по чл.387, ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за обвиняемия Ст. и престъпление чл.387, ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.3 от НК за обвиняемите Ж. и Ат.. По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внЕ. обвинителен акт, образуван в НОХД № 1/1994г., което е прекратено с разпореждане от 09.02.1995г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и на пострадалите. На 19.12.1997г. е внЕ. втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и за същите престъпления, който отново е върнат поради направени констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане указания /разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД № 1/1998г./. С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от 29.09.1998г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998г. Със същото наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата смърт на обвиняемия. На 28.12.1999г. е постановено прекратяване и по отношение на обвиняемия Д. Ст., също поради смърт на дееца. В периода 06.04.1999г. - 04.12.1999г. досъдебното производство е било спряно поради свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило под нов № ІІ-048/1999г., под който продължава да е висящо и към настоящия момент. По същата причина е било спирано и в периода 01.10.2002г. - 04.07.2003г., както и с Постановление от 04.02.2004г. за периода 04.02.2004г. – 14.12.2010г., а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018г. Възобновено е с Постановление от 18.04.2022г. на прокурор от ВОП – София. На 31.05.2022г. досъдебното производство е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.1, т.4 от НПК /настъпила смърт на единствения останал обвиняем/, като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и висящността на наказателното производство е възобновена. Същото към настоящия момент не е приключило, което обстоятелство е установено и с приетото в настоящата инстанция Постановление от 30.09.2024г. на прокурор от ВОП – София. От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се намират на територията на Р. Т. по делото са били изготвяни следствени поръчки до Р. Т.. Съгласно писмо на отдел "Международен" при ВКП, но адресирано до Военно-окръжна прокуратура и част от материалите по сл.д. № 1/1991г. е видно, че макар и преди 2002г. да са изготвяни молби за правна помощ, изпълнявани частично и на етапи, инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002-2007г. Така по молба за правна помощ от 2002г. са били разпитани 26 лица от 134 посочени. На 14.07.2003г. е изпратена втора молба, която е върната като неизпълнена на 15.12.2003г. Последвало е ново искане за разпит на 108 лица. Към датата на постановление за спиране от 04.10.2018г. са били разпитани общо 369 от пострадалите лица. Съгласно писмо-отговор на Върховна касационна прокуратура, изготвено по подадена молба на пострадали лица нова съдебна поръчка е изпратена през м.01.2019г. През 2018г., преди спиране на досъдебното производство част от пострадалите лица са подали молби по чл.368 ГПК, по които са образувани дела в СГС. С постановени по тях определения на Прокуратурата е бил даден 1-месечен срок за предприемане на действия съгласно правомощията на прокурора по чл.242, ал.1 НПК /в акта за спиране е посочено само едно от тях - определение по ЧНД № 3650/2018г./. Указания за предприемане на действия за ускоряване на наказателното производство в 2-месечен срок са били дадени и вр. връчване на Постановлението за спиране от 04.10.2018г. /определения по ВЧНД № 2966/2021г. и ВЧНД № 2932/2021г. на СГС/. Установено е от фактическа страна по делото и това, че ищецът е бил разпитан по досъдебното производство като свидетел и конституиран като пострадало лице на 21.06.2002г. Същият е бил уведомен за прекратителното постановление от 04.10.2018г., както и за Постановлението за прекратяване от 31.05.2022г. Ищецът е подал жалба срещу постановлението за спиране на наказателното производството от 04.10.2018г. На 08.01.2022г. ищецът е поискал и да бъде променена правната квалификация на обвинението. На същата дата е поискал и да участва като пострадало лице в досъдебната фаза на производството. На 13.06.2022г. е обжалвал и постановлението за прекратяване на наказателното производство от 31.05.2022г. По делото са ангажирани доказателства, установяващи, че през 2005г. учреденото в Т. Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, една от дейностите на което е защита интересите на репресираните изселници от България, е сезирало Народното събрание на РБ за забавянето на сл.д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена проверка от инспектората към Министерство на правосъдието. Представители на това сдружение са участвали и в проведена през 2010г. среща с ръководството на Прокуратурата, на която са обсъждани трудностите по приключването на сл.д. № 1/1991г. Ищецът М. Е. е бил член на горепосоченото сдружение, видно от приложеното удостоверение 22.03.2024г. без обаче да се установява към кой момент е станал такъв. Не е спорно, а и се установява от доказателствата, че ищецът М. Е. фигурира с списъка на лицата, определени в хода на досъдебното производство като пряко пострадали /въдворявани в затвора Б./ и същият е разпитан през юни 2002г. в това му качество по делото. Сл.д. № 1/1991г. е образувано на 31.01.1991г. и до настоящия момент не е приключило, като към момента на устните прения пред настоящата инстанция досъдебното производство е с продължителност от над 34 години. Предвид датата, от която Конвенцията е ратифицирана и в сила за страната ни -07.09.1992г., към този момент следва да бъде правена преценка за разумността на срока, т.е. към датата на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция е изминал период от 32 години 7 месеца и 14 дни. Изхождайки от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело, настоящият състав намира, че този период значително надхвърля изискването за разглеждане на делото в разумен срок по см. на чл.6, §1 Конвенцията. Макар и делото да е било в съда по повод двукратното внасяне на обвинителни актове 1 година и 10 месеца, то доколкото когато вредите са причинени от няколко органа, това не изключва отговорността на държавата, независимо дали искът е предявен срещу всички или само срещу един от тях. Това е така, тъй като отговорността на държавата по ЗОДОВ се ангажира по материалното правоотношение, а органът, от действията на които е причинена вредата е само неин процесуален субституент. Безспорно е, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, предмет на разследването, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали лица /след връщането на обвинителния акт от съда са идентифицирани 446 лица, въдворени в ТВО Б./ и произтичащия от това обем на процесуално- следствените действия. Обстоятелството, че част от пострадалите лица са починали, а други живеят на територията на Р. Т. безспорно рефлектира върху фактическата сложност на делото, което е наложило отправянето на молби за правна помощ към трета страна и неколкократното му спиране по тази причина. Независимо от това, съдът приема, че делото не е „проведено с дължимата грижа“ /Cominggersol SA v Portugal, 2000г./. Съгласно коментираното по-горе писмо на отдел „Международен“ към ВКП инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода 2002-2007г., към който момент вече е била изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване по повдигнатите обвинения на единствения останал жив обвиняем – Г. Ат.. Давността е изтекла през 2000г., а едва през 2012г. същият е бил разпитан, като разследващият орган му е разяснил произтичащите от това права, по повод на което лицето е заявило, че ще се ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Впоследствие и този обвиняем е починал, като към настоящия момент висящносттта на производството е обусловена от постановената отмяна на постановлението за прекратяване и дадените по-късно нови указания за разследване по други текстове на НК и срещу други /неустановени към момента/ лица. В подкрепа на извода за неоправданото забавяне на производството и неприключването му в разумен срок са и постановените определения на СГС по подадени през 2018г. и 2021г. молби за ускоряване на процеса. При направата на извода относно разумността на срока, настоящият състав отчита и това, че с поведението си ищеца не е допринесъл за забавяне на производството. Липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността от над 30 години на наказателното производство. Това важи и за трудностите, които са обусловени от забавата/неизпълнението на отправяните молби за правна помощ. В практиката на ЕСПЧ, прилагана и в редица решения на ВКС, последователно се приема, че държавите следва да организират своите съдебни системи по такъв начин, че техните компетентни органи да отговорят и на изискванията на чл.6, §1 от Конвенцията, включително и да разглеждат делата в разумен срок. В случая не може да се приеме, че са положени необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните инструменти, дори и при извод за дадени указания за разпит на всички пострадали лица. С оглед на горното, съдът намира, че е налице нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат на това нарушение вреди. По вредите и размера на обезщетението: По реда на чл.2б ЗОДОВ се обезщетяват само онези вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от деянията, предмет на разследването. Относно неимуществените вреди съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността / така решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., решение № 272 от 27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г. и решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. № 1610/2019г., и трите на IV г.о. на ВКС/. С оглед на това и доколкото по делото липсват доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият като пряко пострадал е претърпял претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо тях репресивни действия няма да бъдат наказани и от това, че са лишени от възможността да получат справедливо обезщетение и възмездяване. В същото време по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания по повод процесното наказателно производство и надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. Не се твърди, респективно не се установява воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на пострадалия, върху здравословното му състояние или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Изложеното във въззивната жалба касае преките вреди от деянията, които обаче не са предмет на разглеждане в настоящото производство с правно основание чл.2б ЗОДОВ. На основание чл.52 ЗЗД и съгласно разясненията на ППВС № 4/1968г. съдът приема, че справедливия размер на обезщетението за така претърпените неимуществени вреди е сумата от 30 000 лева. При определянето на този размер съдът отчита, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване за престъпленията по повдигнатите до този момент обвинения е изтекла. С оглед на това и легитимното очакване на ищеца да реализира гражданските си права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния процес е осуетено. Относимо към определяне на справедливия размер на обезщетението е и обстоятелството, че с поведението си ищецът не е допринесъл за забавяне на производството. В същото време съдът отчита, че съгласно ангажираните по делото доказателства проявената от ищеца заинтересованост по делото датира към периода юни 2002г., когато Е. е бил разпитан като свидетел. Не се установява той да е сред лицата, подали първата жалба през 1996г., нито да е бил член на Сдружението, чрез което пострадали от „възродителния процес“ са търсили информация и отправяли искания до различни институции вр. наказателното производство. Наказателната активност на ищеца варира от 2018г.- когато е подал заявление за ускоряване на наказателното производство и впоследствие е поискал отмяна на Постановлението за спиране на наказателното производство, както и през 2022г.- обжалвайки повторното прекратително постановление и искайки промяна на правната квалификация на обвинението и привличане на нови обвиняеми.Това процесуално поведение на ищеца съдът цени единствено като обстоятелства, които не определят твърдения по-висок интензитет на претърпените негативни изживявания от обичайните. Изложените във въззивната жалба доводи за претендирания от него размер съобразно установени базови размери и стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията не се споделят от настоящия състав. Действително в редица свои решения ЕСПЧ е посочвал критериите /общи принципи/, от които изхожда, но същите са прилагани винаги в контекста на конкретния правен спор. В практиката на ВКС последователно се приема, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на конкретните по делото обстоятелства. Целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване. Следва да бъде съобразено и това, че самият факт на осъждането /признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за пострадалия. Изрично в практиката на ЕСПЧ се приема, че предвиденият механизъм по чл.2б ЗОДОВ сам по себе си съставлява обезщетение за нарушението на чл.6, §1 от Конвенцията. Неоснователен е и доводът на ищеца, че при определяне размера на следващото се обезщетение следва да бъде включена и "съответната част за загубените възможности". Както бе посочено по-горе в приложното поле на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репатрира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението /засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за значението /залога/, което делото е имало за пострадалия. Именно в контекста на последното /залога/ следва да бъдат разглеждани и предприетите от държавата други мерки за обезщетяване/отстраняване на тези преки вреди /постановената политическа реабилитация на наследодателя, предвидените в ЗПГРРЛ обезщетения, дадената възможност за възстановяване на етническите им имена при облекчени условия/. С оглед на горното, съдът намира, че предявеният от М. Е. против Прокуратурата иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва бъде уважен до размер на сумата от 30 000 лева, като за горницата над тази сума до претендираните 120 000 лева исковата претенция е неоснователна. По искането за лихва за забава: Няма спор, че отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент Прокуратурата на РБ по своя характер е деликтна, поради което и по отношение на тази отговорност е приложима разпоредбата на чл.84 ал.3 ЗЗД. Затова и върху обезщетението от 30 000 лева се дължи законна лихва. След като неразумната продължителност на досъдебното производство е част от фактическия състав на отговорността на държавата по чл.2б от ЗОДОВ, не може да се присъди законна лихва върху обезщетението преди той да е осъществен. Макар и да не е необходима покана за изпадането на длъжника в забава за плащането на обезщетението /чл.84 ал.3 от ЗЗД/, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ. период, за който се дължи главното парично задължение-в случая до подаване на исковата молба /така решения на ВКС: решение № 50030 от 9.02.2023г. по гр. д. № 785/2022г., IV г. о.; решение № 50038 от 01.03.2023г. по гр. д. № 15 2093/2022г., IV г. о.; решение № 73/02.06.2022г. по гр.д.№ 4038/2021г., III г.о.; решение № 50240/16.12.2022г. по гр.д.№ 4654/2021г., IV г.о.; решение № 50060 от 31.03.2023г. по гр. д. № 2528/2022г., IV г. о.; определение № 916 от 02.05.2023г. по гр.д.№ 4593/2022г., ІV г.о./. Следователно сумата от 30 000 лева следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-24.07.2023 г. Предвид изложените съображения, решението следва да бъде потвърдено в частта, с която е осъден ответника да заплати обезщетение в размер на 20 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявения от Е. иск за заплащане на разликата над 30 000 лв. до 120 000 лв. Решението следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до 30 000 лв., както и в частта, с която е определен, че момента, от който се дължи законната лихва върху главницата е 23.07.2020г. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и разликата над 20 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва върху цялата главница, считано от 23.07.2023г. до окончателното изплащане. На основание чл.78 ал.1 ГПК вр. чл.10 ал.3 ЗОДОВ въззивникът Е. има право на разноски за въззивното производство в размер на 5, 00 лв.- държавна такса за въззивно обжалване. Доказателства за други реално заплатени разноски не са представени, поради което и съдът не присъжда такива. Водим от гореизложеното, съдът