Решение № 260522 от 23.3.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1364/2019 г.

Производството по настоящото дело е образувано на 30.01.2019 г. и поради тази причина следва да бъде разгледано по общия ред, който се е прилагал преди в приложното поле изрично да се включат искове за вреди от нарушение на правото на ЕС. В цитирания закон лимитативно са изброени фактически състави, в които държавата отговаря за вреди, сред които до приемане на нормата на чл.2в и към момента на завеждане на делото не е предвидена отговорност за вреди от действие, нарушаващо правото на ЕС или приемане на противоконституционна разпоредба. Когато отговорността не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, приложими са общите правила на ЗЗД - чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД (решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО). Относно главните искове по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ: На първо място следва да се посочи, че предявеният от всеки ищец деликтен иск е един, а не два, предявени при условията на евентуалност. Твърдят се вреди от противоправно поведение, като дали противоправността се изразява в нарушение на законодателството на ЕС или на вътрешното законодателство или едновременното и на двете, не е основание да се счита, че се предявяват различни искове. Понеже се твърди се настъпването на депозволено увреждане и се посочват обективните и субективните признаци на деяниeто /бездействие, за което се твърди да е противоправно/, както и пряка причинно- следствена връзка помежду им - съдът не е обвързан от предложената от ищеца квалификация на противоправността. Ето защо, не е налице обективно съединяване на искове при посочени различни основания на вземането при условията на евентуалност – вземането е едно, основанието за възникването му е едно (чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, като се отчита, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и безвиновна) и предявеният иск за обезщетение от всеки ищец е един. Разглежданите искове биха били основателни, ако ищците докажат фактите, които попадат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди), и фактите, водещи до ангажиране на отговорността на възложителя – възлагане на работа от ответника на прекия причинител на вредите, причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с нея (ППВС № 9/1966 г.); Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Тя е предвидена от закона, за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо обезщетяване на пострадалия. Тази отговорност възниква за възложителя, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, както чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, така и чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. Отговорността на възложилия работата е обективна, с гаранционно-обезпечителна функция, поради което вината като субективен елемент следва да се преценява не по отношение на възложителя, а по отношение на лицето, на което е възложена работата (ППВС № 7/1958г.). Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината се предполага, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответниците, при условията на пълно обратно доказване. Преди всичко, следва да се установи противоправно поведение, тъй като само при наличието на такова, стои въпросът за обезщетяване на вредите от отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. По принцип, за да е налице противоправно поведение, то следва да е предприето в нарушение на нормативна забрана. Изрично следва да се посочи, че по принцип не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (т. 7 от ППВС№ 7/1959г.), а само качеството им на изпълнители на възложена работа. Наличието на всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото същите представляват правопораждащи юридически факти за твърдяното право, трябва да се докажат от претедиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване. Съгласно разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3 ЗЕВИ, приети с точки 2 и 3 от §6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., на парламентарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, чиито размер е определен по формула, установена в ал. 2 на разпоредбата. Задължени за таксата лица са производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия. С Решение № 13/31.07.2014 г. на Конституционния съд на РБ, постановено по Конституционно дело № 1/2014г. за противоконституционни са обявени точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35/2011 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 9/2013 г.). Конституционният съд приема, че разпоредбата на ал.1 на чл.35а ЗЕВИ противоречи на разпоредбата на чл.60, ал.1 от Конституцията на РБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. „Таксата е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Тя е финансово плащане, установено от държавата и събирано от нейните органи във връзка с извършвана от тях дейност или услуга … С установената такса по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ законодателят въвежда задължение за производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия (чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ) безвъзмездно плащане, срещу което не получават никаква услуга.“. КС приема също, че разпоредбата на чл.35а, ал.3 ЗЕВИ противоречи и на чл.19, ал.2 и 3 от Конституцията, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона. „От всички стопански субекти, които се занимават с производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, единствено производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени с таксата по чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ. Недопустимо е създаването на обособен, специален правен режим за някои субекти на стопанска дейност, а изключването на този специален режим за други. Законодателят е длъжен да установи подходящ правен механизъм, който успешно да може да предотвратява злоупотреби с монополизъм, нелоялна конкуренция и да защитава потребителя.“ Прието е още, че разпоредбите на чл.35а, ал.2, чл.35б и чл.73 ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал.1 и 3 ЗЕВИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава. С Определение от 30.04.2020 г. по дела С-818/19 и С-979/19 Съдът на ЕС приема, че член 3, параграф 3, първа алинея, буква a) от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, въвеждаща такса за производството на енергия от възобновяеми източници. В мотивите към Решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на Конституционния съд (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.), е прието следното: Докато КС не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон брани правната сигурност само занапред. Доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с Конституцията на РБ произтича от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва. Обявените за несъответни на Конституцията на РБ закони престават да действат занапред (ex tunc), а възникналите от прилагането им правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се запазват - освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Ефектът от споменатото решение на Конституционния съд на РБ не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни разрешения. Такова решение поражда задължение за законодателя да уреди последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. До произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко КРБ и принципите на правото. Последното е приложимо и за нормативните закони с еднократно действие, което вече е изчерпано преди влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ конституционният законодател дава превес на правната сигурност. Казаното не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол за конституционност при отстъпление от основополагащия конституционен принцип на правова държава и върховенството на КРБ като негово същностно проявление. При контрола за конституционност на законите предназначението на конституционното правосъдие да гарантира върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. Само по този начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. Самата Конституция съдържа механизъм, чрез който да се постигне нужното равновесие между повелята за правна сигурност и правната справедливост като компоненти от богатото, многопластово съдържание на принципа на правовата държава. От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа, постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите. Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от прилагането на акта до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се осъществи смисълът и да се постигне предназначението на контрола за конституционност – да гарантира върховенството на КРБ – решението на Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането му правни последици. По въпроса: налице ли е противоправност на законодателна дейност на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК, е налице и установена практика на ВКС, обективирана в съдържанието на Решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, ІV ГО и Решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ІV ГО, които са постановени по дела, чиито предмет е идентичен с предмета на настоящото дело. В споменатите решения е прието принципно следното разрешение на спора, което настоящият съд също ще трябва да възприеме, а именно: Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията на РБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията на РБ Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона – то във висша степен противоправно е онова поведение, което нарушава Конституцията на РБ; а предприемането на конкретни действия за прекратяване действието на противоконституционния закон, се явява е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на Конституционния съд - даобяви противоконституционността на акта обаче, не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като правомощие, инкорпориращо и юридическо задължение, а не като право на органа. Той установява невъзможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото действие, извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията на РБ. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В този смисъл са постановени решения на ВКС на РБ по спорове с идентичен предмет, като напр. Решение № 207/06.01.2020 г. по гр. д. № 4662/2019 г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 249/15.01.2021 г. по гр. дело № 4069/2019 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 202/10.02.2021 г. по гр.д. № 854/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО и други. В настоящия случай, няма спор, че всеки от ищците е собственик на фотоволтаична централа, в която произведената електрическа енергия е изкупувана от „Е.ОН Б.П.“ АД по установени от държавен орган преференциални цени. За процесния период, с продължителност от 31.07.2014г. до 31.08.2014г. от всяко едно от дружествата – ищци, са удържани сумите на посочените в ССчЕ такси, които в последствие „Е.ОН Б.П.“ АД е превело по сметка на ДКЕВР, и която според установенитеправила е била трансферирана в Държавния бюджет. По изложените по-горе съображения съдът приема, че се е осъществил фактическият състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл.7 КРБ, защото е било осъществено противоправно действие (приемане на противоконституционен и противоречащ на правото на ЕС нормативен акт) и последвало го противоправно бездействие (неуреждане на последиците от същия този акт), които са извършени от длъжностни лица в състава на държавен орган. В резултат на това, за всеки един от ищците са възникнали имуществени вреди, изразяващи се в събиране на суми, които не се дължат. Поради това в полза на ищците е възникнало вземане за обезщетения за настъпилите имуществени вреди в претендираните размери – именно тези, които са установини посредством неоспореното заключение на изслушаната в хода на съдебното дирене ССчЕ. Отговорността на държавата по чл. 7 КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и осъществява функциите си чрез системата от държавни органи, като в материалноправен аспект отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните учреждения. По силата на чл.62 и чл.63 на Народното събрание, в качеството на държавен орган, е възложено да осъществява държавни функции – законодателната власт и парламентарен контрол, чрез включените в членствения му състав народни представители. По тази причина именно Държавата е материално легитимирана да отговаря за всички виновно причинени вреди, което са произтекли от законодателната дейност на народните представители. Държавата дължи обезщетение на увредените лица, каквито са ищците, защото нейният законодателен орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Няма закон, който да предвижда по тези искове да се осъществява представителство или процесуална субституция на Народното събрание- тъкмо напротив – чл. 31, ал.1 от ГПК посочва категорично Министъра на финансите като процесуален представител на Държавата по искове за парични вземания. По изложените съображения съдът намира, че в полза на всеки един от ищците е налице вземане срещу ответника за обезщетение на причинените му вреди в претендирания размер. Исковете по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ са основателни за предявените размери и следва да бъдат уважени изцяло. Сумите са дължими ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Поради уважаване на главните искове, не следва да се разглеждат предявените евентуални искове. Относно исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В случая, се претендират обезщетения за забава от по-късен момент – считано от 30.01.2016 г. (до 30.01.2019 г.) и с оглед диспозитивното начало, следва да се присъдят за този период. Видно от ССчЕ, обезщетението за забава в размер на законната лихва, е както следва: сумата от 24 197, 20 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 79 407, 25 лв, дължима на „А.Ф.” ЕООД; сумата от 21 406, 42 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 70 248, 84 лева, дължима на „А.В.” ЕООД; сумата от 15 972, 84 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 52 416, 61 лева, дължима на „А.Р.” ЕООД; сумата от 9 312, 86 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 30 561, 72 лева, дължима на „А.Г.” ЕООД; сумата от 10 749, 97 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 35 277, 87 лева, дължима на „А.О.” ЕООД; сумата от 34 629, 22 лева– обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 113 641, 73 лева, дължима на „А.К.” ЕООД; сумата от 21 235, 96 лева– обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 30.01.2016 г. до 30.01.2019 г. върху главницата от 69 689, 43 лева, дължима на „А.М.” ЕООД; Исковете по чл. 86 ЗЗД следва да се уважат за посочените суми, а за разликата до пълните предявени размери, исковете следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Относно разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищците са легитимирани да получат сумата на направените съдебни разноски. Направеното от страна на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на съдебните разноски, които са формирани от платени възнаграждения за процесуално представителство е неоснователно, доколкото може да се установи, че заплатените от ищците адвокатски възнаграждения са в по-малък от минимално установения размер, който се изчислява по реда на чл. 7, ал. 2, от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците направените от съответния ищец разноски, включващи държавна такса за предявената искова молба и адвокатски възнаграждения, както и съответната част от разноските за съдебно- икономическа експертиза. Така ищецът следва да бъде осъден да заплати на „А.Ф.“ ЕООД – сумата от 6 522, 20 лева, на „А.В.“ ЕООД, – сумата от 6044.20 лева, на „А.Р.“ ЕООД, – сумата от 5 113, 56 лева, на „А.Г.“ ЕООД, – сумата от 2704, 71 лева, на „А.О.“ ЕООД, – сумата от 3109, 37 лева, на „А.К.“ ЕООД, – сумата от 10 847, 15 лева и на „А.М.“ ЕООД, – сумата от 6015, 01 лева. Ищците също следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника разноски за процесуално представителство в общ размер на сумата от общо 100 лева -съразмерно с отхвърлената част от предявените от тях искове, които са предявени за разглеждане в едно общо производство и процесуалното представителство по които е осъществено едновременно. Така мотивиран, съдът