Решение № 601 от 19.8.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 282/2022 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 145 ТЗ за реализиране на имуществената отговорност на управителя на ищцовото дружество.

Фактическият състав на отговорността на управителя по чл.145 ТЗ включва следните елементи: действие или бездействие, с което управителя нарушава задължение към ООД; настъпване на вреда /претърпяна щета или пропусната полза/; причинна връзка между вредата и поведението на управителя; вина. В случая вината се предполага до доказване на противното, като за дружеството е достатъчно да установи, че са настъпили вреди, обусловени от нарушение на задължение на управителя. В тежест на управителя е да се оневини, т.е. да ангажира доказателства за липса на виновно поведение от негова страна / В този смисъл Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, книга втора ч. 113-157, Софи 2000, стр.539-540/. В този смисъл е и съдебната практика, според която - Макар правоотношението между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител да произтича от договор за управление и да има мандатен характер, в закона съществува специална правна норма - чл. 145 ТЗ, която урежда отговорността на управителя в случай на неизпълнение на задълженията му по договора за управление. Предвидената в чл.145 ТЗ специална имуществена отговорност на управителя е обусловена не само от мандатното, но и от органното правоотношение между него и търговското дружество, и възниква при осъществяване на специфични предпоставки - виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по повод управлението на дружеството, от което са произлезли вреди за дружеството /Решение №70 от 7.06.2012 г. на ВКС по т.д. № 276/2011 г., II т. о., ТК/.

Предпоставка за реализиране по исков път /чл.145 ТЗ/ на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството с ограничена отговорност вреди е наличието на взето решение на общото събрание на съдружниците в дружеството/ОС/ за предявяване на този иск. За реализирането на тази отговорност трябва да са осъществени както вредоносните действия на управителя спрямо дружеството, така и да е взето решение на ОС в дружеството по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ за търсене на такава отговорност.

Решението по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл.145 ТЗ и съдът е задължен да следи за наличието му към момента на завеждане на делото във всеки етап от развитието на процеса. /В този смисъл Решение №41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 669/2008г., I т. о., ТК; Решение № 234 от 31.01.2017г. на ВКС по т.д.№ 3150/2015г., II т. о., ТК/.

С исковата молба ищецът е представил протокол от проведено на 10.05.2021г. общо събрание на съдружниците в „БИЛДИНГ-КАР“ ООД, ЕИК 131223803, което е взело решение по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ – за предявяване на искове срещу управителя на дружеството Р. Н. А. за ангажиране на имуществената му отговорност във връзка с разпореждане с имущество на дружеството – лек автомобил Мерцедес, Е 270 ЦДИ, peг. № •••••••.

От изложеното следва извод, че преди датата на предявяване на иска – 16.06.2021г. е взето решение по чл. 137, ал.1, т.8 ТЗ и предявеният иск е процесуално допустим, т.е. обжалваното решение е валидно и допустимо.

Неоснователно е възражението, на ответника, поддържано и във въззивната жалба, че представеното решение на ОС на съдружниците по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ е нищожно, тъй като е налице липсващо невзето решение, за което няма срок за релевиране на нищожността му. Както правилно е отбелязал първоиинстанционния съд – решение не е нищожно, тъй като пороците, на които се позовава ответникът обуславят само незаконосъобразност, а не нищожност; недопустимо е съдът в производството по предявен иск по чл.145 ТЗ инцидентно, без нарочно предявен иск, да извършва въз основа на възражение от страна на ответника преценка на валидността на решението на общото събрание на съдружниците в „БИЛДИНГ-КАР“ ООД по чл.137, ал.1, т.8 ТЗ; законосъобразността на това решение се проверява само въз основа на предявен конститутивен иск и никога по възражение в рамките на производство, в което решението е представено; при наличие на такова решение съдът е длъжен да го съобрази.

От доказателствата по делото е установено, че:

• ответникът, в качеството си на управител на ищцовото дружество, с договор от 22.02.2008г. се е разпоредил с имущество на дружеството - лек автомобил Мерцедес, Е 270 ЦДИ, peг. № •••••••, като е продал същото на С. Ц. А.а за сумата от 15 000лв.

• за сумата от 15 000лв. е издадена фактура № 0000000067/24.03.2008г., която е осчетоводена правилно от дружеството. В подкрепа на този извод е заключението на приетата съдебно –счетоводна експертиза /л.43/, което не е оспорено от страните и което съдът кредитира като правилно и обосновано;

• по делото е разпитан свидетеля И. С., който е дал показания за състоянието на процесния автомобил в началото на 2008г./л.35/;

• според заключението на приетата автотехническа експертиза /л.51/ пазарната цена на процесния автомобил към 22.02.2008г. е 42 000лв. В съдебно заседание на 25.01.2022г. вещото лице е посочило, че - „не може да се установи от тези показание до каква степен са били увредени двигателят и спирачната уредба, аз каквото и да напиша, то ще бъде грешно. Ако е имал някакви увреждания този автомобил, стойността му би следвало да е по-ниска, но колко, не мога да се ангажирам“.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав на съда приема за установени елементите от фактическият състав по чл. 145 ЗЗД и отговорността на управителя следва да бъде ангажирана.

В случая, като се е разпоредил с имущество на дружеството и е продал същото на цена значително по-ниска от пазарната стойност, управителят на дружеството не действал с грижата на добър търговец в интерес на дружеството /чл. 237, ал.2 ТЗ приложим и по отношение управителя на ООД - В този смисъл Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, книга втора чл. 113-157, Софи 2000, стр.533/, и е реализирал фактическият състав на разпоредбата на чл.145 ТЗ, като виновно е причинил вреда на дружеството, изразяваща се в разликата между цените или в случая същата е в размер на 27 000лв. / 42000лв. – 15 000лв./, поради което до този размер предявеният иск е основателен и доказан. Управителят не е ангажирал доказателства за липса на виновно поведение.

Неоснователни са възраженията във въззивната жалба във връзка с твърдяната недопустимост на предявения иск поради липса на решение по чл. 137, ал.1, т. 8 ТЗ за което са изложени мотиви по-горе.

Неоснователно е възражението за допуснати процесуални нарушение от страна на съда по преценка заключението на автотехническата експертиза и отказа да допусне повторна експертиза, последица от което е непопълването на делото с необходим фактически материал. Видно от определението от 27.08.2021г. съдът е допуснало изслушването на САТЕ със задачи формулирани в исковата молба – вещото лице да даде заключение за пазарната стойност на процесният автомобил към датата на разпореждането. Вещото лице е отговорило на така поставения въпрос, като е дало заключение, че стойността на процесния автомобил към датата на разпореждането е 42 000лв. В съдебно заседание на 25.01.2022г. процесуалният представител на ответника по същество е поискал извършването на повторна експертиза, която да отговори на поставения въпрос, като съобрази показанията на разпитания свидетел И. С.. В случая при преценка казаното от вещото лице, че от тези показания не може да бъде установена степента на увреда на двигателя и спирачната система, съдът правилно е отказал да допусне повторно заключение, на основание чл. 201 ГПК. Отделно от това, следва да се има в предвид, че ангажираните от ответника гласни доказателства не установяват техническото състояние на процесният автомобил към датата на разпореждането – 22.02.2008г., а в значително ранен период от време – свидетелят С. твърди, че ответникът е отишъл при него в началото на 2008г., тъкмо бяха свършили празниците, новогодишните. От изложеното следва извод, че повторна експертиза не е следвало до бъде допускана, тъй като показанията на разпитания свидетел не установяват техническото състояние на процесния автомобил към датата на разпореждането, поради което въз основа на тях не може да бъде дадена исканата от ответника оценка.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че не е доказан действителния размер на вредата предвид конкретната вещ. В случая съвкупният анализ на събраните по делото доказателства установяват размера на вредата, изразяваща се в разликата между продажната цена, установено от договора за продажба и издадената фактура, която дружеството е осчетоводило, и пазарната стойност на вещта към датата на разпореждането. Както бе отбелязано по-горе недоказано е твърдението на ответника, че процесния автомобил е имал технически проблеми, които са се отразили на цената му. В подкрепа на този извод са само показанията на разпитания по делото свидетел, но същите не установяват техническото състояние на процесния автомобил към момента на разпореждането, а към по-ранен момент, поради което са ирелевантни и не могат да обосноват различен извод от направения.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че съдът не е дал правна квалификация на иска с определението по чл. 140 ГПК, с доклада по делото и решението, което се установява от документите по делото. Видно от определението по чл.140, ал.1 ГПК от 27.08.2021г. /л.25/ първоинстанционният съд е направил проект за доклад в който изрично е посочил правната квалификация на предявения иск - чл.145 ТЗ. В първото по делото съдебно заседание проекто - доклада на съда е обявен за окончателен, като процесуалният представител на ответника изрично е заявил, че няма възражения по доклада.

Съдът е посочил правната квалификация на предявеният иск и в решението си, обсъждайки допустимостта и основателността на същия.

По отношение оценката на показанията на разпитаният свидетел С., дори и да е допуснато твърдяното от въззивника нарушение на процесуалните правила, то същото не променя направените изводи, предвид изложените съображения по отношение на момента, към който свидетелят установява техническото състояние на процесния автомобил, което прави същите ирелевантни.

Направеното възражение, че по своя характер делото е търговско, а е разгледана като гражданско, е бланкетно, доколко не са сочи това по какъв начин е увредило правата на ответника, поради което е неоснователно.

При преценка основателността на предявения иск, и конкретно размерът в който следва да бъде уважен, съдът правилно е съобразил продажната цена -15 000лв., пазарната цена на процесният автомобил към датата на разпореждането – 42 000лв., и размера на предявения иск – 40 000лв., като е приел, че вредата следва да се определи, като разлика между пазарната и продажната цена, и доколкото същата е по-ниска от размера на предявеният иск, е отхвърлил същия за разликата.

Поради съвпадане на крайните изводи на градския и апелативния съд обжалваното решение следва да бъда потвърдено, като правилно и законосъобразно.

При този изход на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски, съобразно уважената част от иска, поради което на същият следва да бъде присъдени направените разноски за един адвокат във въззивното производство в размер на сумата от 1 200лв., за което са представени доказателства.

По тези съображения и на основание чл.271, ал.1, изр.1, предл.1 ГПК, и чл.272 ГПК, Софийският апелативен съд