Решение № 1833 от 21.12.2023 г. на Районен съд - Варна по дело № 3751/2023 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН и е образувано по жалба на С. К. С. против Наказателно Постановление № 436а-56/19.07.2023г. на Началника на 2 РУ при ОД на МВР-В., с което му е наложено административно наказание "ГЛОБА" в размер на 100 лева на основание чл. 257, ал. 1 и чл. 264 ал.1 от ЗМВР и "ГЛОБА" в размер на 500 лева на основание чл. 257, ал. 1 и чл. 264 ал.1 от ЗМВР. В жалбата декларативно се твърди, че издаденото постановление е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради което и се иска отмяната му. В съдебното заседание възз. С., редовно призован, явява лично, поддържа жалбата на посочените в нея основания. Въззиваемата страна, редовно призована, не се представлява. Постъпили са писмени бележки от упълномощен процесуален представител, в които се оспорва жалбата, изложено е становище, че постановлението е правилно и обосновано, поради което се иска да бъде потвърдено. След преценка на доводите на жалбоподателя и с оглед събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: На 27.06.2023г. в 16.20 часа, в гр.В., в магазин „Б.“ находящ, се на ул."Подвис" № 25 при извършване на полицейска проверка на С. за установяване на самоличност, не е изпълнил надлежно издадено от полицейски орган устно разпореждане „Стой на място" в изпълнение па възложените му по закон функции, като лицето противозаконно пречи па полицейски орган да изпълнява функциите си, оказва съпротива, опитал се да осуети полицейската проверка, като лицето побягнало от мястото па проверката и не изпълнило надлежно издаденото устно полицейско разпореждане. Свид. К. съставил против възз. С. акт за установяване на административно нарушение квалифицирано като такова по чл. 264, ал. 1 и по чл. 257 ал.1 от ЗМВР. При личното предявяване на акта, както и в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН възражения не били направени и депозирани. Въз основа на акта било издадено и атакуваното пред настоящата инстанция наказателно постановление, с което административнонаказващият орган квалификацирал на нарушението по чл. 64, ал. 1 и по чл. 264 ал.1 от ЗМВР. За така посочените две нарушение било наложено адм. наказание на основание чл. 257, ал. 1 и чл. 264 ал.1 от ЗМВР на възз. С. било наложено наказание "Глоба" в размер на 100 лв., и на основание чл. 257, ал. 1 и чл. 264 ал.1 от ЗМВР на възз. С. било наложено наказание "Глоба" в размер на 500 лв.. В хода на съдебното производство бе разпитан св ид. К. –актосъставител и очевидец на нарушението, чиито показания съдът кредитира и от които се установи описаната фактическа обстановка. Като свидетел бе разпитана и свид. Н. –извършил самото задържане на възз.С., който сочи, че действителна след като той и негов колега се насочили към въззивника и му поискали документ за самоличност той започнал да бяга из магазина. Последвало разпореждане „Стой на място“, издадено от полицейските служители. След кратко преследване бил задържан. Съдът изцяло кредитира показанията на този свидетел. Гореописаната фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателства по административно наказателната преписка, събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства, които са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи. При така установената по делото фактическа обстановка и въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно постановление, относно законосъобразността му, обосноваността му и справедливостта на наложеното административно наказание, съдът прави следните правни изводи: Въззивната жалба е депозирана в законния срок и от легитимен субект, поради което е процесуално допустима. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган и в шестмесечния преклузивен срок. Това се установява, както от вписаната в него дата, така и от служебно изисканата справка за издадени наказателни постановления. То е съобразено с нормата на чл. 57 от ЗАНН и в него се съдържат всички минимално изискуеми по силата на закона реквизити. При предявяване на акта не са били направени възражения, съдържащи спорни обстоятелства, нуждаещи се от разследване. Поради това съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че нарушението, в извършването на което възз. С. е обвинен, се състои в отказ да изпълни полицейско разпореждане – да представи документ за самоличност. Неизпълнението на това разпореждане съдът намира за безспорно доказано, с оглед цялата доказателствена съвкупност, а именно от показанията на двамата свидетели и приложената по преписката докладна записка. Опитът за бягство от извършваната проверка, което се приравнява на неизпълние на разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите му, ако извършеното не съставлява престъпление. Тези обстоятелства са били описани в докладната записка и се потвърждават от показанията на свидетелите. Тези фактически констатации при съставяне на акта и при издаване на постановлението са били съотнесени към хипотезата на чл. 64, ал. 1 и ал.4 и към 264 ал.1 и чл. 257 от ЗМВР. Нормата на чл. 64 ал.1 сочи, че полицейските органи могат да издават разпореждания до държавни органи, организации, юридически лица и граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции, като разпорежданията се издават писмено. Нормата на чл. 64, ал. 4 от ЗМВР сочи, че разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако не налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или здравето му. В случая е налице именно тази хипотеза, доколкото на възз. С. е било издадено устно разпореждане. Разпоредбата на чл. 64, ал. 4 от ЗМВР пък е тази, която сочи, че разпорежданията на полицейския орган са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение. В АУАН са посочени като нарушени нормите на чл. 264 и чл. 257 от ЗМвР. В нормата на чл. 257, ал. 1 от ЗМВР е предвидено наказание за този, който не изпълни разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите, ако извършеното не съставлява престъпление. В този смисъл следва да се приеме, че в чл. 257, ал. 1 от ЗМВР е визирано и задължението за дължимо поведение, и санкция при неговото неизпълнение. Съдът следва да посочи, че липсват факти, кой, на какво основание и в какво качество е дал разпореждане и до кого. Приложената санкционна норма изисква да не е изпълнено разпореждане на орган на МВР като това разпореждане следва да е било издадено в изпълнение на функциите на органа на МВР, но факти за конкретни функции на конкретен орган също липсва. От описание от фактическа страна дори не става ясно кой и защо е отправил разпореждане и към кое точно лице и какво точно се е случило. Изключително краткото описание не дава възможност да се разбере с кои точно действия въззивникът не е изпълнил разпореждане на орган на власт и с кои действия му пречи да изпълни служебните си задължения. Посоченото в АУАН и НП описание може да бъде съотнесено към разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗМВР, съгласно която, който противозаконно пречи на орган на МВР да изпълнява функциите си, се наказва с глоба от 500 до 1000 лв., ако извършеното не съставлява престъпление. Така описаното деяние обаче е квалифицирано и по чл. 257, ал. 1 ЗМВР / "след направено устно разпореждане от страна на полицейски служител към лицето да спре с противоправните си действия /. Очевидно е смесването на двете цитирани разпоредби, от една страна е вменено на жалбоподателя бездействие (каквото е деянието по чл. 257, ал. 1 ЗМВР), а от друга е очертано активно поведение на жалбоподателя, което се твърди да е довело до съставомерния по чл. 264, ал. 1 ЗМВР резултат- попречване на органите да изпълнят функциите си. Разпоредбата на чл.257, ал.1 ЗМВР предвижда ангажиране на административно-наказателната отговорност на лице, което не изпълни разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите му в случаите, когато то не представлява престъпление, с налагане на наказание от 100 до 500 лева. Според ал.4 на чл. 64 ЗМВР "разпорежданията на полицейските органи са задължителни за изпълнение, освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление..." Нормата на чл. 264, ал.1 ЗМВР предвижда санкция от 500.00 до 1000.00 лева за лице, което противозаконно пречи на орган на МВР да изпълнява функциите си, доколкото извършеното не представлява престъпление. Доколкото и двете нарушения осъществени от въззивника са квалифицирани по един и същи начин за съда е абсолютно неясно коя санкционна норма за кое нарушение е наложена. Дори и от размера на наложените наказания това не може да се установи. Смесването на правни норми и изброяването на множество нарушени такива препятства съда да установи действителната воля на АНО и да установи за кое нарушение какво наказание е наложено. Това и ограничава възможността да се извърши изменение на обвинението, тъй като нормите предвиждат и различен по размер наказание. Посоченото по категоричен начин демонстрира, че АНО е описал действията на въззивника по два различни (изключващи се) начина, като за всеки от тях законът предвижда различна по размер санкция, като на практика жалбоподателят е поставен в невъзможност да разбере за какво точно свое противоправно поведение е бил санкциониран. При издаване на наказателното постановление наказващият орган посочва като нарушена норма чл. 64, ал.4 и чл. 264 от ЗМВР, като основание чл. 257, ал.1 и чл. 264 ал.1 от ЗМВР и налага санкцията един път в размер на 100 лева и едни път в размер на 500 лева. Разпоредбите на чл.257, ал.1 ЗМВР и чл.264, ал.1 ЗМВР регламентират два различни състава на нарушения, с различни изпълнителни деяния. Докато санкционираното с нормата на чл.257, ал.1 ЗМВР нарушение се осъществява чрез бездействие, в хипотезата на чл.264, ал.1 ЗМВР законът предполага активни действия от страна на наказаното лице. Посочването в Актът за установяване на административно нарушение и в Наказателното постановление на факти, сочещи на два съществено различаващи се по изпълнително деяние състава на нарушения, съществено ограничава правото на защита на наказаното лице и представлява процесуално нарушение, налагащо отмяна на наказателното постановление. Посочените нарушения са от кръга на съществените, тъй като безспорно са ограничили правото на защита на въззивника да разбере в извършването на какво точно нарушение е обвинен с неговите обективните признаци, а след това и да организира адекватно защитата си. В този смисъл наказателното постановление следва да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно. Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 3, т. 4 вр. ал. 7, т. 1 вр. ал. 1 от ЗАНН, съдът