Решение № 1577 от 14.12.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1470/2023 г.

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпили са въззивни жалби от Р. Д. Г., Х. С. А., А. М. А., Н. М. Н., М. Д. Б., С. Р. С., Р. Р. С. и Х. Ш. С. против решение № 260004/02.03.2022 г., постановено по гр.д. № 874/2019 г. на Районен съд - Карлово, ІІ гр. състав. Четирите жалби са с идентично съдържание и изхождат от всички ответници, като с всяка жалба решението се обжалва в тази му част, с която се засягат правата на всеки един от тях. С обжалваното решение е признато за установено по отношение на Р. Р. С., С. Р. С. и Х. Ш. С., че ищците К. С., Х. С., С. Т., Б. Й., всички граждани на Република Турция, са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва: С. Т. – 2/6 ид. ч., К. С. – 1/6 ид. ч., Х. С. – 1/6 ид. ч. и Б. Й. – 2/6 ид. ч., на следните земеделски земи в землището на с. Христо Даново, община Карлово, област Пловдив: ПИ - нива, с площ от 3, 890 дка, представляващ имот № 137034; ПИ – ливада, с площ от 1, 165 дка, представляващ имот № 162037; 4901/8701 ид. ч. от ПИ – индустриална култура, с площ от 8.701 дка, представляващ имот № 178027; ПИ – пасище, мера, с площ от 2, 975 дка, представляващ имот № 143004; ПИ – нива, с площ от 0, 298 дка, представляващ имот № 189076; ПИ – индустриална култура, с площ от 3, 997 дка, представляващ имот № 195098 и ПИ – пасище, мера, с площ от 2, 152 дка, представляващ имот № 196006, като е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт за констатиране право на собственост върху недвижими имоти, придобити на основание изтекла придобивна давност №•••, том VI, дело №1070/2015г на нотариус Т.Р., вписан в службата по вписванията при PC Карлово под акт №••, том 16, дело •• г., с който Р.С. С. е признат за собственик на посочените недвижими имоти след извършена от нотариуса обстоятелствена проверка. Със същото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на Р. Р. С., Х. С. А. и А. М. А., че К. С., Х. С., С. Т. и Б.Й., всички граждани на Република Турция, са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва С. Т. – 2/6 ид. ч., К. С. – 1/6 ид. ч., Х. С. – 1/6 ид. ч. и Б. Й. – 2/6 ид. ч. от следния недвижим имот: 4901/8701 ид. ч. от ПИ – индустриална култура, с площ от 8.701 дка, представляващ имот № 178027 като Р. Р. С., Х. С. А. и А. М. А. са осъдени да предадат на ищците владението върху имота. Признато е за установено по отношение на Р. Д. Г., че К. С., Х. С., С. Т. и Б. Й., всички граждани на Република Турция, са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва: С. Т. – 2/6 ид.ч., К. С. – 1/6 ид.ч., Х. С. – 1/6 ид.ч. и Б.Й. – 2/6 ид.ч. от следния недвижим имот: ПИ - нива, с площ от 3, 890 дка, представляващ имот № 137034, като Р. Д. Г. е осъден да им предаде владението върху имота. Признато за установено по отношение на Н. М. Н. и М. Д. Н., че К. С., Х. С., С. Т., Б. Й., всички граждани на Република Турция, са собственици по реституция и наследство с права за всеки един от тях както следва С. Т. – 2/6 ид.ч., К. С. – 1/6 ид.ч., Х. С. – 1/6 ид.ч. и Б. Й. – 2/6 ид.ч. от следния недвижим имот: ПИ – ливада, с площ от 1, 165 дка, представляващ имот № 162037, като Н. М. Н. и М. Д. Н. са осъдени да предадат на ищците владението върху имота. С въззивните жалби при сходни оплаквания се поддържа, че така постановеното решение е неправилно, незаконосъобразно, немотивирано и е противоречащо на материалните и процесуалните норми. Поддържа се, че липсва активна процесуална легитимация за посочените в исковата молба лица като ищци, като се поддържа, че не е доказано по делото обстоятелството да е налице идентичност между лицата А.С. и А.С.. На следващо място се поддържа, че не е доказано, че всички лица, посочени в исковата молба като ищци са наследници на А.С., а от представеното по делото в тази връзка решение на мирови правен съд Сарай /Текирдат/ на Република Турция не се установява наследственото правоприемство, тъй като това решение на чужд съд не е признато у нас и не е спазена процедурата по признаването му по съдебен ред. Ето защо се поддържа, че при липсата на удостоверение за наследници, удостоверение за идентичност на имената, наличие на неспазена процедура по признаване на чуждестранно съдебно решение и противоречие на това съдебно решение с българския правов ред, както и поради наличието на законово ограничение за придобиването на право на собственост и по-точно наличието на задължение при такова право лицата да се освободят от собствеността в срок, който е изтекъл преди повече от 16 години, то се поддържа, че липсва активна процесуална легитимация за ищците, поради което исковото производство е недопустимо и следва да бъде прекратено. Жалбоподателите поддържат още, че първостепенният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на всички доказателства събрани по делото, непроизнасяне по всички доводи и аргументи, изложени от ответниците, както и че първостепенният съд е обърнал доказателствената тежест по отношение на обстоятелствата, констатирани с констативния нотариален акт за собственост. От материално правна гледна точка се поддържа необоснованост на решението, като се счита, че е налице изтекъл срок за придобивна давност, което е доказано от показанията на всички свидетели. Ето защо се иска от съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго решение по същество, като да отхвърли всички предявени искове. Претендират се сторените разноски за двете съдебни инстанции. Въззиваемите страни К. С., Х. С., С. Т. и Б.Й., всички представлявани от адв. Н. Б. оспорват жалбите като неоснователни. Молят съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендират заплащането на разноски за инстанцията. Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лица, имащи право на жалба и като такива са процесуално допустими. Пловдивски окръжен съд, след служебна проверка на валидността и допустимостта на решението съгласно чл.269 ГПК, намира същото за валидно и допустимо. Пред въззивната инстанция не се оспорват следните фактически констатации и правни изводи на районния съд, направени въз основа на становищата на страните и събраните по делото доказателства: Процесните недвижими имоти представляват земеделски земи – ниви, находящи се в землището на с. Христо Даново, като правото на собственост върху същите е било възстановено на наследниците на А.С.С. с Решение №28271/12.10.1998 г. на ОСЗ Карлово по преписка №15149/08.06.1992 г. и с Решение №28272/01.07.1999г. на ОСЗ Карлово по преписка №15149/08.06.1992 г. Не се оспорва извода на първоинстанционния съд, че през 1978 г. А.С. и цялото му семейство са се изселили в Р. Турция, а на Р.С. е дадено пълномощно да се грижи и да стопанисва наследствените имоти на семейството и да извлича доходи от тях. С констативен нотариален акт за собственост №•••, том VI, дело №1070/2015 г. на нотариус Т.Р., вписан в службата по вписванията при PC Карлово под акт №37, том 16, дело •••г., Р.С. С. е признат за собственик на процесните имоти на основание изтекла придобивна давност. С Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №••, том II, дело №393/2016г. на нотариус Т. Р., вписан в службата по вписванията при PC Карлово под акт №59, том VII, дело ••. Р.С.С. и съпругата му Х. Ш. С. са продали на ответника Р. Р. С. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ - нива, с площ от 4, 901 дка /четири декара деветстотин и един квадратни метра/, седма категория на земята, находящ се в землището на с. Христо Даново, ЕКАТТЕ 77462, общ. Карлово, обл.Пловдивска, местността КОРИЯТА, представляващ имот № 178023 при граници и съседи: № 178024, № 178017, № 178018, № 178022, № 178021. С нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №••, том I, дело №135/2017 г. на нотариус Т.Р., вписан в службата по вписванията при PC Карлово под акт №9, том IV, дело •••. Р. Р. С. е продал на ответницата Х. С. А. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ – нива, с площ от 8.701 дка, седма категория на земята, находящ се в землището на с. Христо Даново, ЕКАТТЕ 77462, общ. Карлово, обл. Пловдивска, местността КОРИЯТА, представляващ имот № 178027 при граници и съседи: № 178021- полски път на Община Карлово, имот № 178025 - нива на И.М.С. и др., имот № 178016 - нива на Т.Х. И., имот № 178017 - нива на Я.М.К., имот № 178018 - нива на С.А.С., имот №178022 - нива на Н.С.Н., като имотът е образуван от имот №178023 и имот №178024. Х. С. А. е придобила имота в режим на СИО с ответника А. М. А.. Процесния поземлен имот №178023 с площ от 4.901 дка в землището на с.Христо Даново, местността КОРИЯТА, след придобиването му от ответника Р. Р. С., е включен, чрез обединяване в ИМОТ №178027 с площ от 8.701 дка. С Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №•••, том IV, дело №753/2016г. на Н.Ф. помощник-нотариус по заместване при нотариус Т.Р., вписан в службата по вписванията при PC Карлово под акт №182, том XII, дело •••г. Р.С.С. и Х. Ш. С. са продали на ответника Р. Д. Г. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ – нива, с площ от 3, 890 дка, седма категория на земята, находящ се в землището на с. Христо Даново, ЕКАТТЕ 77462, общ. Карлово, обл.Пловдивска, местността НАД СЕЛОТО, представляващ имот № 137034 при граници и съседи: № 137040, № 137037, № 137035, № 137029, № 137033, № 000283, № 137042, № 137041. С Нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот №••, том I, дело №22/2016г. на нотариус Т.Р., вписан в службата по вписванията при PC Карлово под акт №128, том I, дело 119 от 2017г. Р.С.С. и Х. Ш. С. са продали на ответника Н. М. Н. ПОЗЕМЛЕН ИМОТ – ливада, с площ от 1, 165 дка, пета категория на земята, находящ се в землището на с. Христо Даново, ЕКАТТЕ 77462, общ. Карлово, обл.Пловдивска, местността ЕШЕЛИЕТО, представляващ имот № 162037, при граници и съседи: № 162036, № 162030, № 162017, № 162038. Н. М. Н. е придобил имота в режим на СИО със съпругата си – ответницата М. Д. Н.. С въззивните си жалби ответниците оспорват активна процесуална и материалноправна легитимация на ищците, като поддържат, че по делото не е доказано обстоятелството да е налице идентичност между лицата А.С. и А.С.. Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав приема тези оплаквания за неоснователни. Установява се от приложените в първоинстанционното производство писмени доказателства – Удостоверение / в превод от турски език/, брой 4026 от 02.12.2019 г. за идентичност на имена на А.С. /л.139-140 от делото на РС/ и приложен към него изселнически паспорт ••• на А. С.С., роден на ••• г. /л.146 от делото на РС/, че имената А.С. и А.С.С. са имената на едно и също лице. Установява се от представеното в превод от турски език Съдебно /обосновано/ решение № 2018/576 на мирови правен съд Сарай Текирдаг на Р.Турция / л. 133 от делото на РС/, че А.С., роден на •••г., е починал на ••• г. в Р. Турция, семейно положение – вдовец с деца и е оставил като наследници С. Т., родена на ••• г. от А. и Х.; Х. С., родена на ••• г. от Ю. и Х.; Б. (С.) Й., родена на ••• г. от И. и Х., Ф. С., родена на ••• г. от Ю. и Х., К. С., родена на ••• г. от М. и Ф.. Ответниците са оспорили това съдебно /обосновано/ решение № 2018/576 на мирови правен съд Сарай Текирдаг на Р.Турция с възраженията, че това решение на чужд съд не е признато у нас и не е спазена процедурата по признаването му по съдебен ред. Пловдивският окръжен съд в настоящия съдебен състав приема това възражение за неоснователно. Това решение на турския съд е постановено в рамките на охранително производство. То не се ползва със сила на пресъдено нещо. Съгласно чл. 124 КМЧП, гражданските последици на чуждестранни изпълнителни или охранителни актове се зачитат в Република България по повод на тяхното предявяване, ако актовете са издадени от орган, международно компетентен според българското право, и не противоречат на българския обществен ред. Съгласно чл. 89, ал. 2 от Кодекса за международно частно право наследяването на недвижими вещи се урежда от правото на държавата, в която вещите се намират. Приложимото право към наследяването, съгласно чл. 91 КМЧП урежда кръга и реда на наследниците. Тъй като процесните недвижими имоти, възстановени по ЗСПЗЗ се намират на територията на Република България, относно наследяването намират приложение разпоредбите на българското право. Според българското наследствено право, наследяването по закон се основава на родствена връзка между лицата, която се обуславя от техния произход, като изключение прави съпругът, чието право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя. Поради това доказването на качеството на наследник на едно лице по смисъла на чл. 5 - 10 ЗН е свързано с доказването на родствената връзка на това лице с наследодателя и на факта на смъртта на последния. Удостоверението за наследници, издадено от длъжностно лице по реда на Закона за гражданската регистрация, като официален свидетелстващ документ, доказва с обвързваща съда доказателствена сила тези обстоятелства, но не изключва възможността същите да бъдат доказани пряко от страната чрез представяне на препис или извлечение от регистрите за гражданското състояние от акта за раждане, акта за сключен за брак и акта за смърт, които също са официални документи с обвързваща съда доказателствена сила. Решението на съда в Република Турция замества издаването на удостоверение за наследници и по характера си е охранителен акт. Съдебните актове по охранителни производства в България не се ползват със сила на пресъдено нещо. Като официални документи, издадени от длъжностно лице в рамките на правомощията му, те имат обвързваща съда доказателствена сила, но тя може да бъде оспорена и опровергана. Предвид изложеното, посоченото решение на турския съд следва да се цени наред с останалите събрани по делото писмени доказателства, сочещи на родствени връзки между ищците и тяхните праводатели и представените актове за раждане и за смърт и удостоверения за родствени връзки, а размерът на наследствените права на ищците следва да се определи според правилата на българското право. Така установява се по делото още, на база Удостоверение за родствени връзки № 1178/12.06.2018г. на Община Карлово, удостоверения за раждане на С. А. С. и на Б. М.А., удостоверени за идентичност на имена на К. С. / в превод от турски език – л.149 от делото на РС/, изселнически паспорт на М. А. С. № •••, съдържащ данни за съпругата му Ф. и дъщерите му К. и Б., мотивирано решение на турски съд 359/2020 относно удостоверение за наследство на Ф.С., поч. на ••• г., удостоверение за изселване в превод от турски език на И.С. /л.155-156 от делото на РС/, съдържащо данни и за съпругата му Х., решение за осиновяване в превод от турски език относно даване на разрешение за осиновяване от страна на И.С. и Х. С. на детето Б. С., родена на ••• г. от родители М. и Ф., Акт за граждански брак в превод от турски език /л. 163 от делото на РС/ за сключен граждански брак от Б.С. с ново фамилно име след сключване на брака – Й., че А.С.С. е имал три деца – М. А.С. – син, И.А.С. – син и С.А. Т. /Т. / – дъщеря - четвъртата ищца/. Синът на А.С.С. М. А.С. след смъртта си е оставил като наследници съпругата си Ф.С. /втората ищца – починала в хода на производството и наследена от дъщеря си Б./С./ Й. и К. С. /първата ищца/. Синът му И.А.С. е бил наследен от съпругата си Х. С. /трета ищца/ и дъщеря си Б. (С.) Й. /петата ищца/. Въз основа на тези доказателства се установяват правата на ищците в процесните имоти в размер, посочен в исковата молба и установен с решението на районния съд, като пред тази инстанция ищците не оспорват помежду си размера на техните права. Ответниците са оспорили правата на собственост на ищците върху процесните земеделски земи с възражението, че същите са чужди граждани и като такива са имали задължението да прехвърлят собствеността си върху имотите в тригодишен срок от възстановяване на правото им на собственост, като това задължение не е изпълнено, поради което са изгубили правото си на собственост. Това възражение се намира от съда за неоснователно. Съгласно чл. 22 от Конституцията на РБългария и чл. 29 ЗС в редакция от 1996 г., чуждите граждани, придобили недвижими имоти по наследяване, са длъжни да прехвърлят собствеността в тригодишен срок от откриване на наследството. Налице е съдебна практика / Решение № 286 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3788/2014 г., I г. о., ГК и Решение № 307 от 07.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 435/2012 г., II г. о., ГК, /, която се споделя и от настоящия съдебен състав, според която възможността за придобиването на земеделски земи от чужденци е уредено в ЗСПЗЗ още с обнародването му в ДВ бр. 17/1991 г. - чл. 3, ал. 4 в тази му редакция предвижда като способ за това само наследяването по закон, както и задължението в тригодишен срок от откриване на наследството те да прехвърлят земята на лицата, имащи право да я притежават - тези по ал. 1. С чл. 3б, ал.1 ЗСПЗЗ (Нов - ДВ, бр. 24 от 2007 г.) се предвижда чужденци, които придобият право на собственост върху земеделски земи при наследяване по закон, но не отговарят на условията, предвидени в Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз, или друго не е предвидено в международен договор, ратифициран по реда на чл. 22, ал. 2 от Конституцията на Република България, са длъжни в тригодишен срок от откриване на наследството да прехвърлят собствеността на лица, които имат право да придобиват такива имоти. Ал.2 на същата разпоредба гласи, че за лица по ал. 1, на които е възстановено правото на собственост върху земеделски земи, тригодишният срок за прехвърлянето на собствеността тече от момента на възстановяването му, а ал.3 на чл. 3б ЗСПЗЗ пък гласи, че при неспазване на срока по ал. 1 държавата може да изкупи земеделските земи по цени, определени с наредба на Министерския съвет. Неизпълнението на това задължение в предвидения срок обаче няма за последица загубване на правото на собственост, тъй като то е абсолютно вещно право и при липса на изрична разпоредба в закона в горния смисъл, такава правна последица не може да се предполага. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него, поради което и при предвидената в ЗСПЗЗ уредба за възможността на държавата да изкупи земеделските земи, за които е изтекъл предвидения срок за разпореждане от придобилите ги по възстановяване чужденци то при липсата на реализиране на тази възможност за изкупуване, правото на собственост на чуждия гражданин не е загубено в полза на държавата, а на още по-голямо основание – в полза на трето лице /което би следвало да противопоставя права по отношение на държавата в тази хипотеза/. Предвидената в закона възможност за изкупуване от държавата следва да се тълкува като евентуално ограничение в режима на разпореждането със земеделските земи, но във всяка друга хипотеза чуждият гражданин се легитимира като собственик на възстановените по ЗСПЗЗ земеделски земи, по отношение на които не е проведена процедура по изкупуване от държавата, и като такъв има право да търси защита при нарушаване на правото му срещу всяко трето лице. Следващото възражение, което се поддържа от ответниците във въззивните им жалби, направено още с отговорите им на исковата молба е в полза на Р.С.С. да е била изтекла придобивна давност върху имотите към деня на снабдяването му с констативен нотариален акт за собственост, която е започнала да тече непосредствено след възстановяване на собствеността върху тях по реда на ЗСПЗЗ. Или, на установяване подлежи фактът дали Р.С., който се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на 29.10.2015 г., е упражнявал давностно владение върху имотите в продължение на повече от 10 години, към който период следва да се присъедини и периода на владеене и разпореждане от всеки от останалите ответници, в качеството им на добросъвестни владелци. Съгласно приетото с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила п о чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. В мотивите на тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС изрично е прието, че когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорване се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав на удостовереното съответно придобивно основание. В случая и двете страни в процеса се легитимират с документи за собственост (ищците с решение на ПК и ответниците с констативен нотариален акт), доказателствената тежест при оспорване следва да се разпредели по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. Или, в доказателствена тежест на ответниците е да установят, че Р.С. е упражнявал давностно владение върху имотите в продължение на повече от 10 години явно, несъмнено и необезпокоявано. По делото пред РС е представено пълномощно от 17.03.1992 г., заверено от кмета с. Христо Даново, от което е видно, че А.С. – общия на страните наследодател е упълномощил Р.С. С. да ползва, стопанисва и се разпорежда /в смисъл на управлява/ с имотите му, да го представлява пред учреждения и държавни органи, да полза имотите до поискване от негова страна или от упълномощено от него лице, докато той се снабди с нотариални документи. Пълномощно в същия смисъл в полза на Р.С.С. е подписано на 17.03.1992 г. и заверено от кмета с. Христо Даново, и от И.С. /л. 22 от делото на РС/. Представено е и Пълномощно № 03623 от 11.05.2015г. в превод от турски език, заверено от нотариус в Р. Турция, с което Б.Й. е упълномощила Р. С.С. да ползва и стопанисва наследствените и имоти в границите на Р.България. С Пълномощно № 02193 от 12.03.2018г., представено в превод от турски език ищците Ф. С., Х. С., С. Т. и Б.Й. са упълномощили ищцата К. С. да прехвърли всички наследствени движими и недвижими имущества, намиращи се на територията на Р. Бълагрия. Обстятелството, че Р.С.С. е имал качеството на пълномощник на ищците във връзка със стопанисването и ползването на земите се установява и от показатията на разпитаните по делото свидетели. Свидетелите на ищцовата страна – М.Р.П., А.И.А. и Я.А.И. сочат, че познават А.С. и неговите наследници, както и ответника Р.С.. Сочат, че след изселване на цялото семейство в Турция през 1978 г., Р.С. е бил упълномощен да стопанисва, да работи и да наглежда имотите, като в замяна да получава доходи от тях под формата на рента. Свидетелите сочат, че наследниците на А.С. не са се дезинтересирали от имотите, а периодично са се прибирали в България и са ги наглеждали. В нито един момент не са заявявали, че ги считат за собственост на някой друг, а напротив, заявявали са, че Р.С. е трябвало да се грижи за тях и да получава рента. Свидетелят на ответната страна И.Ф.Б. също сочи, че дядо А., като е заминавал за Турция, е оставил земите на Р.С. да ги ползва. След това синът на дядо А. – И. е идвал тук, а Р. не му е говорил много за земите. Единствено му е казвал, че земите са му отстъпени да ги работи. Въз основа на така събраните писмени и гласни доказателства, ценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено по делото, че Р.С. е бил допуснат в процесните земеделски имоти от ищците като тяхен ползувател, като земите са му били дадени безвъзмезно - да ги ползва, стопанисва и да ги работи. Упражняваната от Р.С. фактическа власт върху имотите представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице е следвало да манифестира промяната в намерението, с което държи имотите, и да противопостави тази промяна на собственика / собствениците/, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява не за другиго, а изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. При тяхна доказателствена тежест, ответниците не са ангажирали годни доказателства за установяване на промяната в намерението на Р.С. да се упражнява фактическата власт върху имотите не за другиго / за ищците/, а изключително за себе си, както тази едностранна трансформация на държането във владение да е демонстрирана спрямо собствениците на имотите. Ето защо съдът споделя напълно извода на районния съд в решението му, че не е налице хипотезата за осъществявано давностно владение по смисъла на чл. 68, ал.1 от ЗС, което при условията на чл. 79, ал.1 от ЗС да доведе до придобиване на изключително право на собственост върху имотите в полза на Р.С.. Обосновава се изводът, че ищците са собственици на процесните имоти в установения от районния съд размер на техните права. Предявените искове са основателни и доказани и като такива следва да се уважат. Районният съд е стигнал в решението си до същите правни изводи, поради което решението му е правилно и законосъобразно и като такова ще се потвърди. Въззиваемите страни претендират разноски, но по делото няма данни да са направени такива пред въззивната инстанция, поради което разноски не им се присъждат. По тези съображения Съдът