РЕШЕНИЕ

№ 381

гр. Пловдив, 13.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Георги В. Чамбов Членове: Радка Д., Чолакова Антония, К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20235001000053 по описа за 2023 година С решение № ••••••/•••••••• г., постановено по т.д. № •88/2• г. по описа на Окръжен съд Пловдив, са ОТХВЪРЛЕНИ предявените по чл. 694, ал.1, т. 2 от ТЗ искове на „К. А.“ ЕООД в несъстоятелност ЕИК ••••••••• за признаване за установено спрямо „Л.И.“ ООД ЕИК ••••••••• несъществуване на вземания на ответното дружество от несъстоятелния длъжник по Договор за финансов лизинг № •••••• - ••• от •••••••• г., в размер на: 584 737.22 евро просрочена главница за периода 01.06.2017г. – 11.03.2019г.; 8 563.67 евро просрочена главница за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.; 33 397.57 евро просрочена договорна лихва за периода 01.06.2017г. – 11.03.2019г.; 772.10 евро просрочена договорна лихва за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.; 34.22 евро такса обслужване за периода 01.06.2017г. – 11.03.2019г.; 0.99 евро такса обслужване за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.; 50.73 евро други просрочени задължения, и по Договор за финансов лизинг № •••••• - ••• от •••••••• г. в размер на: 4 778 895.57 евро просрочена главница за периода 01.06.2017г. – 11.03.2019г.; 80 757.15 евро просрочена главница за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.;

314 368.23 евро просрочена договорна лихва за периода 01.06.2017г. – 11.03.2019г.; 7 281.17 евро просрочена договорна лихва за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.; 137 356.67 евро задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 01.06.2019г. – 11.03.2019г.; 2 978.73 евро задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.; 34.22 евро такса обслужване за периода 12.03.2019г. – 11.03.2019г.; 0.99 евро такса обслужване за периода 12.03.2019г. – 02.04.2019г.; 45.86 евро други просрочени задължения.

Въззивна жалба против горното решение е подадена от „К. А.“ ЕООД - в нес. В жалбата се излагат подробни съображения за незаконосъобразност, необоснованост, неправилност на обжалваното решение, както и за постановяването при допуснати съществени процесуални нарушения. Иска се решението да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което се уважат предявените отрицателни установителни искове по чл. 694, ал.1, т.2 от ТЗ.

Въззивамата страна „Л.И.“ ООД моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Подробни съображения се излагат в отговора на въззивната жалба, както и в писмена защита, депозирана от процесуалния представител на дружеството адв. Р.. Претендира присъждане на разноски по представен списък на разноските.

Синдикът А. К. не е изразил становище.

Пловдивски апелативен съд като прецени събраните по делото доказателства и във връзка с направените оплаквания и наведени доводи от страните, намира за установено следното:

Съдът е бил сезиран с отрицателни установителни искове по чл.694, ал.1, т.2 от ТЗ за установяване недължимост на вземания на „Л.И.“ ООД спрямо „К. А.“ ЕООД, включени в списъка на приети вземания в производството по несъстоятелност на последното дружество по силата на определение № •••••• от 20.11.2020 г., постановено по т.д. № •60/19 г. на Пловдивски окръжен съд, обявено в ТР на 24.11.2020 г. Исковете са допустими – предявени са от длъжника „К. А.“ ЕООД, касаят вземания, включени в списъка на приетите вземания с определение по чл. 692, ал.4 от ТЗ, спазен е законоустановеният срок по чл. 694, ал.6 от ТЗ.

Процесните два договора за лизинг № ••••••-••• и № •••••• - •••, и двата от •••••••• г., са сключени между „К. А.“ ЕООД като лизингополучател и доставчик и „И Е•Д•• Л.“ ЕАД ЕИК ••••••••• като лизингодател.

По договор ••••••-•••/•••••••• г. лизингодателят се задължава да придобие и да достави на лизингополучателя за използване Употребявано оборудване, описано в Приложение № 1 към договора, доставна цена - 1 043 071 евро без ДДС, от доставчика „К. А.“ ЕООД, като активът се намира в гр.С., С. Б. П. № •; лизингополучателят се задължава да ползва актива в съответствие с общите условия на договора за финансов лизинг на лизингодателя при следните условия: доставна цена 1 043 071 евро без ДДС; без първоначална вноска; срок - 120 месеца от датата на влизане в сила на договора; без остатъчна стойност на правото за придобиване преди или при изтичане срока на договора след като заплати всички суми, дължими по договора и при спазване на условията му; брой погасителни вноски – 120, посочени в погасителен план, като е уговорен и начинът на сформиране на лихвата; Лизингодателят заплаща доставната цена на доставчика на три транша от по 120 000 евро, 207 961.43 евро и 715 109.57 евро. В Приложение № 1 към договора оборудването е описано по вид, дата на придобиване, дата на пускане в експлоатация и доставна цена.

На ••••••••г. между страните е сключен Договор за покупко – продажба на оборудване № ••••• •••, с който „К. А.“ ЕООД продава на „И Е•Д•• Л.“ ЕАД правото на собственост върху употребяваното оборудване при цена 1 043 071 евро без ДДС. Уговорено е плащане на продажната цена от купувача на три транша по размер и начин така, както е указано в договора за лизинг.

Съгласно втория договор лизингодателят се задължава да придобие и да достави на лизингополучателя за ползване описания в договора недвижим имот – сграда с идентификатор •••••.••••.•••.•, находяща се в гр.С., представляваща комплекс К. А. II, на цена 7 859 929 евро без ДДС от доставчика „К. А.“ ЕООД. Лизингополучателят се задължава да ползва актива в съответствие с общите условия на договора за финансов лизинг на лизингодателя при следните условия: доставна цена 7 856 929 евро без ДДС, без първоначална вноска, срок - 120 месеца от датата на влизане в сила на договора, без остатъчна стойност на правото за придобиване преди или при изтичане срока на договора след като заплати всички суми, дължими по договора и при спазване на условията му; брой вноски – 120, погасителни вноски, състоящи се от главница и лихва, заплащани ежемесечно, посочени в погасителен план, като е уговорен и начинът на сформиране на лихвата.

На 26.06.2012 г. с нотариален акт № ••, том • – •, рег. № •••••, дело № ••/••••г. на Нотариус Р. Б., №• на НК, е сключен договора за покупко – продажба на недвижимия имот между „К. А.“ ЕООД като доставчик и неговия лизингодател „И Е•Д•• Л.“ ЕАД при цена 7 856 929 евро, като е уговорено заплащане на цената в съответствие с разпоредбите на договора за продажба и на допълнително споразумение от •••••••• г. към Договора за лизинг под № •••••• - ••• от ••••••••г. Ищецът оспорва съществуването на процесните вземания, като се позовава на нищожност на двата договора за лизинг на няколко основания:

1. на основание чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД поради противоречие с императивна законова норма - чл. 333 от ТЗ, като се развива тезата, че процесните договори нямат характер на договори за финансов лизинг по чл. 342, ал.1 от ТЗ, тъй като лизингодателят не се задължава да придобие вещите от трето лице, а от самия лизингополучател; поради това се касае за договор за продажба с клауза за обратно изкупуване; поради неспазване на изискването на чл. 333 от ТЗ за определяне на срок, в който правото на обратно изкупуване може да бъде упражнено, то договорите са нищожни;

2. на основание чл. 26, ал.2, предл. 5-то от ЗЗД - договорите за лизинг са привидни съглашения, които прикриват договор за заем и неговото обезпечение - правоотношението в действителност е такова за даване и получаване на паричен кредит с предварително прехвърляне на собствеността на кредитополучателя върху „лизингованата вещ“ като обезпечение на вземанията на кредитодателя по връщане на кредита, вкл. лихви, такси и разноски;

3. на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 152 от ЗЗД – като съглашение, с което предварително се уговаря начина на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона Eвентуално, оспорва съществуването на вземанията на ответника с твърдението, че той не е правоприемник на лизингодателя „И А. Б. Л.“ ЕАД.

1. По първото наведено основание за нищожност тезата на ищцовата страна е че процесните договори съобразно конкретно постигнатите договорености не представляват договори за финансов лизинг по смисъла на чл. 342, ал.2 от ТЗ, тъй като лизингодателят не придобива вещта от трето лице, а от лизингополучателя. Правилно и законосъобразно тази теза не е подкрепена от първоинстанционния съд. В обжалваното решение са развити подробни съображения за това, че се касае за договор за обратен лизинг, който е разновидност на договора за финансов лизинг, като възможността за сключването на такъв договор е призната както от правната теория, така и в съдебната практика и кореспондира със свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД, респ. че нормата на чл. 333 от ТЗ е неприложима, тъй като не се касае за продажба с уговорка за изкупуване. Тези съображения изцяло се споделят и от настоящия съдебен състав.

Съгласно чл. 342, ал. 2 ТЗ с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Нормата има диспозитивен характер, при което е допустимо придобиването на вещта не от трето лице, а от самия лизингодател, като само по себе си това обстоятелство не променя характеристиките на договора като такъв за финансов лизинг. И в двата случая се касае за форми на финансиране на лизингополучателя от лизингодателя, като след момента на придобиване на вещите – предмет на договора за лизинг принципно отношенията между страните се уреждат по един и същи начин. И в двата случая по принцип се включва уговорка, по силата на която при изпълнение на определени условия /изплащане на последна лизингова вноска и/или предсрочно изплащане на дължимите лизингови вноски, лизингополучателят има право да придобие собствеността върху лизинговите вещи. Тази уговорка за придобиване на собственост при обратния лизинг е такава, произтичаща от лизинговия договор, а не представлява уговорка за обратно изкупуване. Специфичното за обратния лизинг е обстоятелството, че в този случай договорът за финансов лизинг е съпроводен и със сключването на договор за покупко-продажба на стоките, който се сключва между същите страни, като едно и също лице има качеството на продавач по договора за покупко-продажба и на лизингополучател по договора за обратен лизинг.

По отношение договора за обратен лизинг са приложими общите разпоредби на ТЗ за този вид договори, Конвенцията на U. за международен финансов лизингот 1988 г., по която Б. е страна, Международен счетоводен стандарт 17 – Регламент на ЕС № 1725/2003 г., НСС 17 /отм./, а сега - СС 17 – Лизинг, в сила от 1.1.05 г., приет с ПМС № 46/21.03.2005 г. Напр. счетоводното отразяване на продажби с обратен лизинг се третира в нормите на чл. 6, т. 1-5 от СС 17. Според чл. 6.1 от същия сделката за продажба с обратен лизинг е свързана с продажбата на актив от доставчик и отдаването под наем на същия актив обратно на доставчика; лизинговото плащане и продажната цена са взаимнозависими, тъй като се договарят в пакет; счетоводното третиране на продажба с обратен лизинг зависи от вида на съответния лизингов договор. Идентично е съдържанието на т. 49 от IAS 17 /МСС 17/ ПРОДАЖБА С ОБРАТЕН ЛИЗИНГ - Регламент /ЕО/ № 1725/2—3 г. на Комисията от 29 септември 2003 година относно приемането на някои международни счетоводни стандарти в съответствие с Регламент (ЕО) № 1606/2002 на Европейския парламент и на Съвета.

Т.е. макар да не е изрично уреден от Търговския закон, договорът за финансов лизинг е правно възможен, като това безспорно е прието и в трайно установената съдебна практика - редица съдебни решения в тази насока са цитирани и в първоинстанционното решение.

Като неоснователни се преценяват съображенията, развити в т. ІІ от въззивната жалба, касаещи коментираното основание за нищожност – противоречие с чл. 333 от ТЗ. Вярно е, че цитираните съдебни актове не представляват задължителна съдебна практика, но тези актове са посочени единствено като такива, споделящи изразените мотиви от и първоинстанционния съд.

Жалбоподателят сочи, че „уговорката за изкупуване на вещта от продавача по чл. 333 ТЗ и правото на лизингополучателя по чл. 342, ал.3 от ТЗ не могат да съществуват едновременно по отношение на една и съща вещ, предпоставките на закона за осъществяване на първото са несъвместими с договорените от страните облигационно условия за евентуална реализация на второто“ В случая не е налице подобно паралелно съществуване на уговорка за обратно изкупуване и уговорка по чл. 342, ал.3 от ТЗ. Възможността да се придобие собствеността върху лизингованите вещи е такава след изпълнение на определени условия по лизинговите договори, т.е. касае е за уговорка по чл. 342, ал.3 от ТЗ, а не за такава по чл. 333 от ТЗ.

Сочи се във въззивната жалба, че „прехвърлянето на собствеността с друга сделка е с цел обезпечение на кредита, а не с цел ползване на лизингови активи, които и до този момент са били ползвани от лизингополучателя“, „съглашението за прехвърляне на собствеността, прикрито като обратен лизинг, е сключен с цел заобикаляне на закона“ договорите за продажба са такива с уговорка за обратно изкупуване, но при условия, уговорени в договорите за т.нар. „финансов лизинг“. В така развитите съображения се смесват различни основания за недействителност на правните сделки – симулация, заобикаляне на закона, като се излиза извън предмета на конкретно коментираното по тази точка основание за нищожност на двата лизингови договора.

Жалбоподателят сочи и, че „към датата на продажбите договорите за лизинг не са влезли в сила“, като прави оплакване, че това обстоятелство не било обсъдено от първоинстанционния съд. В тази връзка се констатира, че и в двата лизингови договора страните са постигнали конкретни уговорки по отношение влизането им в сила. Лизинговият договор, касаещ недвижимия имот, влиза в сила от датата, на която е съставен и подписан нотариален акт за придобиване на актива, незабавно след представяне от лизингополучателя на удостоверение за вещни тежести. Договорът, касаещ оборудването, влиза в сила от датата на неговото подписване, незабавно след представяне от страна на лизингополучателя на удостоверение за вещни тежести. Уговорките по отношение момента на влизане в сила на договорите във връзка с момента на придобиването от лизингодателя на вещите са свързани със спецификата на обратния лизинг, че същият придобива вещите не от трето лице, а от лизингополучателя - това придобиване е необходимо, за да бъдат изпълнени задълженията на лизингодателя по самия лизингов договор, а в същото време зависи от волята на лизингополучателя.

2. Като недоказано и неоснователно е преценено и второто наведено основание за нищожност, свързано с относително симулативен характер на договорите за лизинг, прикриващи договори за заем и тяхното обезпечаване.

Първоинстанционният съд е посочил, че по делото липсват доказателства в подкрепа на твърдението на ищеца, че с ответника са целяли и действителната им волята е била на ••••••••г. да сключат договор за заем с дадени за негово обезпечаване вещи и недвижим имот, което са прикрили под формата на договори за лизинг; тъй като става въпрос за договори на стойност над 5 000 лв., опровергаване на съдържанието може да стане само с писмени доказателства, а в кориците на делото липсва т.нар. „обратно писмо“, което обикновено се съставя между страните по симулативни сделки и отразява тяхната действителна воля, както и други писмени доказателства в подкрепа на тезата на ищеца.

В тази връзка във въззивната жалба са направени доводи за допуснати нарушения на процесуални правила, в резултат на които не е прието представено от ищеца писмено доказателство, което същият счита, че има характер на „обратно писмо“. Това доказателство – електронно писмо от 5.12.2011 г. е представено към въззивната жалба и е прието в хода на въззивното производство, като съставът на ПАС счита, че по отношение на същото не е настъпила преклузия по ГПК, в какъвто смисъл са били мотивите на първоинстанционния съд за неприемането му. Доказателството е представено в първото открито съдебно заседание във връзка с дадени от съда в изготвения проекто-доклад указания за разпределяне на доказателствената тежест, като е във връзка с твърдяната симулация. При това положение по отношение на същото не е настъпила преклузията по ГПК и доказателството е прието от въззивния съд.

Касае е за писмо, изпратено по електронна поща, от имейл адрес ••• от •••••••• г. до получатели: Б. Б. и А. Т. съответно с електронни адреси: ••• и ••• и описан предмет: К. А. ООД – одобрение/условия.

По отношение на писмото е открито производство по оспорване авторството му, както и относно това от кой електронен адрес е изпратено същото писмо, като на основание чл.193, ал.3, изр. второ от ГПК на жалбоподателя са дадени указания, че носи доказателствената тежест да установи истинността на документа. Назначена е съдебно-техническа експертиза с вещо лице – компютърен специалист за изследване на тези въпроси. Прието е заключение на СТЕ се възприема от съда като компетентно изготвено.

Според заключението на СТЕ в електронната пощенска кутия на ••• вещото лице е установило наличие на електронно съобщение, изпратено от електронна пощенска кутия ••• на •••••••• г. в ••: ••: •• часа; от техническата документация на съобщението е установено, че е изпратено от сървър ••• адрес до сървър •••, и двата със съответно посочени IP адреси, които са ползвани от П. б. и от А. г. ЕООД.

При така направените констатации и изводи от вещото лице се налага извод, че представеното електронно писмо е изпратено от посочения в него електронен адрес, при което оспорването по отношение на имейл адреса на изпращача се явява неоснователно.

По отношение на автора на писмото обаче подобен извод не може да бъде направен. От констатациите на вещото лице не става ясно кое е лицето – изпращач на електронното писмо, а други доказателства в тази насока не са ангажирани от жалбоподателя, който носи доказателствената тежест да установи истинността на документа. Обстоятелството, че писмото е изпратено от електронна пощенска кутия, наименованието на която съдържаща името на лицето, посочено като автор, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че именно това лице е авторът на електронния документ /който не е подписан с електронен подпис/.

По съществено обаче е друго - по отношение на лицето С. А. няма каквито и да било данни по делото същото да представлява лизингодателя „И Е•Д•• Л.“ ЕАД, като възраженията на въззиваемата страна в тази насока са изцяло основателни. Обстоятелството, че това лице е служител в банка, която е свързано с лизингодателя лице, само по себе си не е достатъчно, да обуслови извод, че писмото изхожда от лице, което може да ангажира с волеизявленията си дружеството – лизингодател.

Отделно от горното, при преглед на съдържанието на писмото не може да се мотивира извод, че същото има характер на обратно писмо, доказващо симулативен характер на договорите за лизинг като прикриващи договори за заем и тяхното обезпечаване. За да има подобен характер, съответният документ следва да съдържа ясно изразена воля за това, че страните по конкретно правоотношение не желаят да настъпят правните последици от това правоотношение, а желаят настъпването на правните последици на второ /прикрито/ правоотношение. Обратното писмо /контр летр/; по съдържание същото трябва да разкрива точно вътрешните отношения между страните по привидната сделка. В случая подобно съдържание липсва. Писмото касае уведомяване „във връзка с преструктурирането на К. А. ЕООД относно одобрени от кредитен съвет лимити заедно с условията“; в т. 1 и 3 от същото изрично се посочва „обратен лизинг“; въобще не е налице волеизявление да не се желае настъпването на последиците на сделката обратен лизинг, респ. прикриването на договори за заем и тяхното обезпечаване; не е налице и съвпадение между конкретно посочените условия в писмото и договореностите по процесните договори за лизинг – напр. в т.1 от писмото се говори за гратисен период до м. януари 2012 г. включително, а договорите за лизинг са сключени на 18.6.12 г.; различни са погасителните вноски както по размер, така и по период на погасяване и т.н.

Т.е. представеното писмо, от една страна, не е подписано от представители на страните по договорите за лизинг, а от друга, въобще не съдържа характеристики на обратно писмо. Други доказателства по отношение твърдението за относителна симулация по делото не са ангажирани, поради което следва да се сподели крайният извод на първоинстанционния съд за недоказаност на това твърдение.

В т. ІІІ от въззивната жалба се развиват отново съображения във връзка с това, че лизингованите вещи били придобити не от трето лице, а от самия лизингополучател, като последният не бил прекъсвал ползването на вещите и т.н. Всички тези доводи са подробно коментирани от съда по – горе в настоящето решение във връзка с въпроса за характера на сключените договори като такива по обратен лизинг, като същите по същество са неотносими към коментираното основание за нищожност – относителна симулация.

3. Като неоснователно е преценено и третото въведено основание за нищожност - противоречие с императивна норма на закона - чл.152 от ЗЗД, тъй като договорите за лизинг съдържат съглашение, с което предварително е уговорен начин за удовлетворяване, различен от предвидения в закона. Първоинстанционният съд е приел, че прочитът на клаузите на договорите за лизинг не сочат наличие на подобни уговорки. Посочил е, че този довод е развит във връзка с твърдението на ищеца за симулативност на договорите за лизинг като прикриващи договор за заем и тук продължението е, че заемът е обезпечен с имущество на ищеца – движими вещи и недвижим имот, чиято собственост е прехвърлена предварително на ответника и от които той може да се удовлетвори при неизпълнение като задържи собствеността им, като тези разсъждения на ищеца не са съобразени с три неща: . първо, твърдението за симулация не е доказано, а след като не е доказано, че страните са сключили договор за заем, няма как в тази връзка да се разглежда въпроса какво е обезпечението му и дали е законово съобразено, защото доказателствата са, че е сключен договор за обратен лизинг; второто, че фактът, че правото на собственост върху употребяването оборудване и върху недвижимия имот са прехвърлени не преди, а след сключване на договорите за обратен лизинг в тяхно изпълнение по повод възложената с мандата поръчка, при което прехвърлителните сделки представляват изпълнение на поръчката; третото, че след като по договорите за лизинг на ищеца е предоставено ползването и той фактически е бил в държане и е ползвал лизинговото имущество, за това ползване дължи на собственика възнаграждение, поради което имуществото не може да е обезпечение, а пряк обект на лизинговото правоотношение. Изложени са мотиви, че са налице две имуществени размествания, неотчетени в тълкуването на ищеца - първо, че за употребяваното оборудване и недвижимите имоти ищецът е получил тяхната цена и по този начин продажбите имат основание, като липсват доказателства за симулативност на продажбите; второ, че ищецът е продължил да ползва имуществото и това ползване не е било безвъзмездно – плащал е възнаграждение за ползването по лизинговине договори; т.е. всяко едно имуществено разместване между правните сфери на страните е било с правно основание.

В т. ІІІ от въззивната жалба се излагат оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил разпоредби от процесните договори за влизането им сила, както и разпоредби от Общите условия към договорите, според които собствеността върху лизингованите активи не се прехвърля от лизингодателя към лизингополучателя до отстраняване от последния на нарушения по други договори с лизингодателя или други договори със свързани с него лица; тези разпоредби се тълкуват от жалбоподателя като сочещи на извод, че договорите всъщност не са такива за финансов лизинг, тъй като целта на договорите не била ползването на лизинговите вещи/имоти, а предварително прехвърляне на обезпечението.

Така наведените оплаквания не се споделят от настоящия въззивен състав. Същите отново изхождат от тезата на жалбоподателя, че процесните договори не представляват по съществото си договори за лизинг, която не се възприема от съда предвид изложени вече мотиви, които е безпредметно да се повтарят. Уговорките по отношение момента на влизане в сила на договорите във връзка с момента на придобиването от лизингодателя на вещите са свързани с вече посочените специфики на обратния лизинг. Изложените съображения по отношение на чл. 12.7 от Общите условия към договор ••••••/•••••••• г. и чл. 13.7 от Общите условия към договор ••••••-•••/•••••••• г., дори и да бъдат споделени, не могат да доведат до краен извод за основателност на предявения иск за недължимост на процесните лизингови плащания, тъй като евентуална нищожност касае само тези клаузи, а не води до нищожност на договорите изцяло на основание чл. 26, ал.4, предл. второ от ЗЗД.

При условията на евентуалност съществуването на процесните вземания се оспорва с твърдение, че ответникът не е правоприемник на лизингодателя „И А. Б. Л.“ ЕАД, тъй като Договорът за преобразуване от •••••••• г., сключен между „И А. Б. Л.“ ЕАД – преобразуващо се дружество и „Л.И.“ ООД като приемащо дружество, води до частно, а не до универсално правоприемство, а процесният недвижим имот и употребявано оборудване не е част от и. "А. и т. д." и не са прехвърлени като конкретни вземания.

На •••••••• г. е сключен Договор за преобразуване чрез отделяне в съществуващо дружество по реда на чл.262в от ТЗ между „И А. Б. Л.“ ЕАД ЕИК ••••••••• /сега с фирма „М Л.“ ЕАД/ и „Л.И.“ ООД ЕИК •••••••••. Преобразуване е вписано в търговския регистър на •••••• г. Според чл.10.1 от договора, в резултат на преобразуването чрез отделяне права и задължения на преобразуващото се дружество, представляващи обособена част от лизинговата дейност, свързана с и. "А. и т. д.", ще бъдат прехвърлени на приемащото дружество, и това са: право на собственост върху недвижимите имоти, описани в Приложение № 1; право на собственост върху движимите вещи, описани в Приложение № 3 и № 4; всички права и задължения, произтичащи от договорите, описани в Приложение № 2.

В т. 2 от Приложение № 1 /л. 536 и сл. от първоинст.дело/ е описан недвижими имот – сграда с идентификатор № •••••.••••.•••.•, обект на Договор за лизинг № •••••• - ••• от •••••••• г. В т. 2 и 3 от Приложение № 2 /л. 542 и сл. от първоинст.дело/ са посочени двата процесни договора за лизинг.

В Приложение № 4 са описани движимите вещи, обекти на Договор за лизинг № •••••• - ••• от •••••••• г. При горните констатации първоинстанционният съд се е позовал на нормата на чл.263и, ал.4 ТЗ, според която с вписването на отделянето част от правата и задълженията на преобразуващото се дружество преминава върху всяко приемащо и/или новоучредено дружество съответно на разпределението, предвидено в договора или плана за преобразуване. Приел е, че с оглед съдържанието на договора за преобразуване чрез отделяне, описът на имуществото в цитираните приложения и юридическият факт на вписване на преобразуването в търговския регистър по партидата на двете дружества, се обосновава извод, че ответникът е частен правоприемник на лизингодателя по двата договора за лизинг въз основа преобразуване чрез отделяне - както договорите, така и имуществото, обект на лизинговото ползване, са посочени в договора за преобразуване като имуществени права и задължения, които чрез отделянето преминават в правната сфера на „Л.И.“ ООД, който е техен правоприемник.

Във въззивната жалба /т.V/ се развиват доводи, че при преобразуване чрез отделяне правоприемството е частно, при което вземанията, преминаващи към приемащото дружество, трябва да са индивидуализирани по размер и основание, освен това, процесните вземания не са свързани с дейността на и. "А. и т. д.", описана в т. 10.1 от договора за преобразуване. Поради това жалбоподателят счита, че „Л.И.“ ООД не се легитимира като частен правоприемник на процесните вземания, тъй като същите не са индивидуализирани по размер и основание в договора за преобразуване и приложенията към него, както и не са свързани с дейността и. "А. и т. д.".

Така изложените доводи са неоснователни. Действително, касае е за частно правоприемството, в какъвто смисъл са и мотивите на първоинстанционния съд, като имуществото, което преминава върху приемащото дружество следва да бъде посочено. И това е направено в договора за преобразуване и приложенията към него – отделеното имущество е индивидуализирано в цитираните по-горе точки от приложенията към договора и включва недвижимия имот и движимите вещи, предмет на двата лизингови договора, както и правата и задълженията по същите договори, изрично описани в приложение № 2.

Неоснователен е доводът, че било необходимо процесните вземания да бъдат посочени конкретно като размер и основание. Описанието на отделеното имущество е достатъчно ясно, като се прехвърлят не само вземанията, а и всички задължения по договорите /изискуми, неизискуеми, бъдещи и т.н./ Няма законова опора тезата, че при подобен род договори вземанията и задълженията по отделеното имущество следва да бъдат описвани в конкретиката, посочена от жалбоподателя. Не е в този смисъл и застъпената в цитираното във въззивната жалба решение № ••/•••••• г. по т.д. № •40/11 г. на ВКС, І т.о., в което се сочи, че при разделянето и отделянето се изисква правата и задълженията да бъдат описани и разпределени, като трябва да се посочи имуществото, което преминава към поне едно дружество - правоприемник /в хипотеза на отделяне/, като не се коментира да е налице изискване за конкретизация на отделни вземания и/или задължения по начина, предлаган от жалбоподателя. Имуществото като понятие е съвкупност от права и задължения и в случая то е конкретизирано до достатъчно несъмнен начин, като върху приемащото дружество са преминали всички права и задължения, свързани с процесните договори за лизинг.

Споделят се изцяло и мотивите, че наименованието И. „А. и т. д.“ е такова, дадено от самото преобразуващо се дружество, и касае неговата самоорганизация и счетоводство. Изрично в договора се посочва, че се прехвърля лизингова дейност, свързана с тази дейност. Конкретното имущество, предмет на отделяне, е описано в приложенията към договора, като този въпрос зависи изцяло от преценката на договарящите се страни. Няма как единствено от наименованието на обособената дейност, предмет на отделяне, да се правят изводи по отношение на отделеното имущество, а същото е конкретно посочено и индивидуализирано в приложенията към договора за преобразуване.

Изложеното води до извод, че предявените искове за несъществуване на процесните вземания са неоснователни и правилно и законосъобразно са били отхвърлени с обжалваното решение, поради което същото следва да бъде потвърдено. Позоваването на формирана сила на пресъдено нещо по решение № ••••••/•••••••• г. по т.д. № ••8/20 г. на СГС всъщност не е решаващ мотив за отхвърляне на исковете.

Първоинстанционният съд е изложил на първо място подробни мотиви по съществото на спора, според които е приел, че исковете са неоснователни и недоказани и подлежат на отхвърляне. Ето защо доводите във въззивната жалба /т. VІ/, свързани с тезата, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива на съдебното решение, но не и мотивите, в които съдът се е произнесъл по едно преюдициално правоотношение, всъщност се явяват ирелевантни за основателността на жалбата.

Предвид изложеното съставът на ПАС намира, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като с оглед на този резултат в полза на въззиваемата страна бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция деловодни разноски съобразно представения списък на разноските - 23 469.96 лв. адвокатско възнаграждение.

На осн. чл. 294, ал.7 от ТЗ „К. А.“ ЕООД – в нес. следва да бъде осъдено да заплати ДТ по сметка на ПАС в размер на 58 178.85 лв.

Ето защо ПАС