Решение № 157 от 8.1.2019 г. на Софийски градски съд по дело № 10769/2018 г.

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца З. С.М. от 30.04.2018 г., допълнена с въззивна жалба от 30.05.2018 г. срещу решение от 18.04.2018 год., постановено по гр.дело № 76053/2016 год. по описа на СРС, ГО, 144 с-в, с което са отхвърлени предявения от него срещу В.А.„Г.С.Р.“ искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ вр. чл.225, ал.1 КТ за признаване на уволнението, извършено със Заповед № СИ 29-РД05-82/22.12.2016 г. за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „доцент“, за осъждане на ответника да му заплати сума в нетен размер на 9 268, 20 лв. представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение за период от 23.12.2016 г. до 23.05.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 29.12.2017 г. до окончателното изплащане, както и иск по чл.226, ал.2 КТ за заплащане на сумата от 3 089, 40 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено за периода от 23.12.2016 г. до 27.01.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 29.12.2017 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, тъй съдът не е отчел факта, че трудовото му правоотношение с ответника е възникнало на основание решение на Академичния съвет, взето на 25.03.2014 г., след подадено от него заявление до началника на В.А.„Г.С.Р.“ за заемане на длъжността „доцент“ в ИПИО. Впоследствие именно Академичният съвет е приел и решение от 29.06.2016 г. за преназначаване на ищеца като цивилен служител на академична длъжност, като на 01.07.2016 г. е подписано и допълнително споразумение между него и началника на академията, по силата на което ищецът е преназначен на длъжност „доцент“ в научна секция „Стратегически изследвания за отбраната“ на Институт „Перспективни изследвания за отбраната“. При тези данни първоинстанционният съд не е отчел приложението на чл.58 и чл.58а ЗВО, регламентиращи основанията за освобождаване от длъжност на членовете на академичния състав и не се е съобразил с изискването на закона, че трудовото правоотношение с лице, заемащо академична длъжност се прекратява само след решение на Академичния съвет, а такова решение в случая липсва. Сред посочените основания не е предвидено основанието прекратяване на трудовия договор поради отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст или навършване на определена възраст, тъй като съгласно препращащата норма на чл.59 ЗВО, за неуредените в глава шеста на ЗВО въпроси, се прилагат разпоредбите на КТ. Именно в разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10 КТ е уредено въпросното основание за прекратяване на трудовия договор на хабилитираните преподаватели във висшите училища, като съгласно §11 от ПЗР на ЗВО по предложение на катедрения съвет и след решение на академичния съвет, трудовите договори с хабилитирани лица, които заемат длъжността „доцент“, при навършване на възрастта по чл.328, ал.1, т.10 КТ могат да бъдат удължени за срок от една година, но не за повече от две години. Въззивникът поддържа, че за приложението на §11 от ПЗР на ЗВО е от значение единствено, че съответното лице е хабилитиран преподавател на трудов договор и само ако има отрицателно решение на Академичния съвет, т.е. за непродължаване на срока на договора, би могло да се стигне до прекратяване на трудовия договор на хабилитиран преподавател поради навършване на съответната възраст, т.е. на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ. Към момента на прекратяване на трудовия договор, ищецът е бил на 59 год. и 9 мес., т.е. не е достигнал предвидената в закона възраст за пенсиониране по реда на чл.68 КСО, а именно 63 год. и 10 мес. В жалбата се излага и становище, че по отношение на ищеца не е приложима разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10 б КТ, тъй като трудовото му правоотношение с ответника е възникнало след като е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл.69 КСО - за действително прослужен стаж в системата на МНО, а не по общите предпоставки на чл.68 КСО. Моли решението на СРС да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него искове да бъдат изцяло уважени.Претендира направените разноски за двете съдебни инстанции. Въззиваемата страна –ответник В.А.„Г.С.Р.“ оспорва жалбите и поддържа, че изложените в тях доводи са неоснователни. Поддържа, че въззивникът е придобил право на пенсия по реда на чл.69 КСО към 15.03.2014 г., т.е. преди сключване на трудовия договор с Академията, поради което работодателят е имал право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.10 б КТ, като пенсията по реда на чл.69 КСО също е такава за осигурителен стаж и възраст с оглед систематичното й място в раздел едно „Пенсии за осигурителен стаж и възсраст“ на глава шеста -„Задължително пенсионно осигуряване“. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на другата страна, намира за установено следното: Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми – по арг. от т. 10 ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК – ВКС и съгласно т.1 ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението на СРС е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на обжалваното решение поради което на основание чл. 272 ГПК, препраща към мотивите на СРС.Във връзка с доводите в жалбата на ответника следва да се добави и следното: По делото няма спор, че между страните е съществувало трудово правоотношение на основание сключен трудов договор № 213/01.04.2014 г., на основание чл.67, ал.1, т.1 КТ, по силата на който въззивникът е бил назначен на длъжност „доцент“, като това правоотношение е прекратено, считано от 23.12.2016 г., на основание чл.55, ал.4 ЗОВСРБ вр. чл.27, ал.1, т.3 от ПУД на ВА „Г.СР.“ вр. чл.328, ал.1, т.10б КТ. Няма спор и относно факта, че с разпореждане № 61/10.07.2014 г. на ТП на НОИ София област, считано от 15.03.2014 г. на ищеца е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл.69 КСО. Това обстоятелство се установява и от приетите по делото писмени доказателства – решения на Академичния съвет, приети на 25.03.2016 г. и на 29.06.2016 г. и допълнително споразумение от 01.07.2016 г. към трудовия договор от 01.04. 2014 г., т.е. трудовият договор е сключен след като на ищецът е придобил и упражнил правото си на пенсия по реда на чл.69 КСО. При така установените обстоятелства правилно първоинстационният съд е приел, че към момента на издаване на атакуваната заповед – 22.12.2016 г. е бил налице фактическият състав на прекратителното основание по чл.328, ал.1, т.10б КТ, тъй като трудовото правоотношение между страните е възникнало след като на ищеца е отпусната лична пенсия по реда на чл.69 КСО. Този извод на съда е съобразен и със съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, според която на въпроса „Следва ли да намери приложение основанието по чл.328, ал.1, т.10 б КТ за прекратяване на трудовото правоотношение с лице, заемащо длъжността „доцент“, ко e то не е навършило 65 – годишна възраст, е даден положителен отговор /определение № 439 от 17.05.2018 г. на ВКС по гр.д. № 767/2018 г., IV г.о. на ВКС/, което препраща към решение № 141 от 11.06.2013 г. по гр.д. № 811/2012 г. на IV г.о. на ВКС. В последното е прието, че с разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10 б КТ /преди изменението т.10а/ правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с работник или служител, който е придобил и упражнил правото си на пенсия се разпростира и по отношение на работниците и служителите, придобили и упражнили правото си на пенсия по чл.69 и чл.69а КСО, независимо от това дали правото е придобито поради наличието на определена възраст, или без оглед на това, като по този начин законодателят изравнява статута на работещите пенсионери-придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, и придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж, без оглед на възрастта. Неоснователни са възраженията на въззивника, че първоинстанционният съд не е отчел, че в случая са приложими разпоредбите на чл.58 и чл.58а ЗВО, регламентиращи основанията за освобождаване от длъжност на членовете на академичния състав и не се е съобразил с изискването на закона, че трудовото правоотношение с лице, заемащо академична длъжност се прекратява само след решение на Академичния съвет, а такова решение в случая липсва. С нормите на чл.58 и чл.58а ЗВО са регламентирани специалните основания за прекратяване на трудовите правоотношения с лица-членове на академичния състав на висшето училище, а препращащата разпоредба на чл.59 ЗВО предвижда, че за неуредените въпроси се прилагат субсидиарно нормите на КТ. В конкретния случай работодателят, на основание чл.328, ал.1, т.10б КТ, е прекратил трудов договор, сключен с лице, което е упражнило правото си на пенсия по реда на чл.69 КСО. Неоснователен е и доводът за незаконосъобразност на уволнението поради липса на решение на академичния съвет. Правомощията на последния са разписани в чл.30 ЗВО, както и в чл. 24 от Правилника за устройството и дейността на В.А.„Г.СР.“ / приет с ПМС № 187/27.08.2013 г., обн. ДВ, бр.77 от 03.09.2013 г./, но в тях не е предвидено подобно правомощие дори и в специалните хипотези, уреждащи допълнителни основания за прекратяване на трудово правоотношение с лицата, заемащи академични длъжност – чл.58 и чл.58а ЗВО. В случая трудовото правоотношение с ищеца не е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ, поради което изложените в жалбата аргументи, черпени от последната разпоредба и от § 11 ПЗР ЗВО, приложим за това уволнително основание, са ирелевантни за настоящия случай. С § 11 ПЗР ЗВО е дадена възможност за удължаване на трудовите договори с хабилитирани лица, заемащи длъжността „доцент“, при навършване на възрастта по чл.328, ал.1, т.10 КТ за срок една година, но за не повече от две години, като съгласно практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, §11 ПЗР ЗВО не ограничава по никакъв начин правото на работодателя да прецени дали да прекрати трудовото правоотношение с професор или доцент след навършване на определената в закона възраст, или да го продължи. Правото на преценка е на работодателя и тя не подлежи на съдебен контрол. С тази разпоредба е уредено задължението на работодателя да обсъди предложението на колективния орган /академичния съвет/, ако такова е постъпило. Нито предложението на колективния орган е задължително за работодателя, нито той е длъжен да изчака постъпването на такова предложение преди да реши въпроса за прекратяването на трудовия договор или за продължаването му. В закона не е уредена възможност колективният орган да предлага прекратяване на трудовото правоотношение и дори да постъпи подобно предложение, работодателят не е длъжен да го обсъди. В конкретния случай обаче, трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.10б КТ със заповед на началника на академията, който съобразно разпоредбата на чл.15, ал.1 и ал.2 от Правилник за устройството и дейността на В.А.„Г.СР.“ /приет с ПМС № 187/27.08.2013 г./ е пряк началник на целия личен състав на Академията и упражнява правомощията на ректор по ЗВО и съгласно чл.32, ал.1, т.3 ЗВО е оправомощен да сключва и прекратява трудови договори със служители на висшето учебно заведение, като при това основание за прекратяване на трудовото правоотношение, законът не поставя изискване за наличие на решение на академичния съвет. За пълнота следва да посочи, че заявеното в хода на устните състезания твърдение от процесуалния представител на ищеца, че процесния трудов договор е сключен след спечелен конкурс за заемане на длъжността, не отговаря на установените по делото факти, тъй като видно от съдържанието на сключения между страните договор, ищецът е назначен на длъжността след подадено от него заявление за заемане на вакантна академична длъжност „доцент“, като в този смисъл е и решението на академичния съвет, който съгласно чл.24, ал.5, т.24, б.“а“ от Правилника на академията има правомощия да открива процедури за заемане на вакантни длъжности за академичния състав.. С оглед изложеното въззивният съд приема, че работодателят законосъобразно е упражнил субективното си право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца, поради което предявените искове по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ се явяват неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд, поради което решението в тези части следва да бъде потвърдено. По отношение на иска с правно основание чл.226 КТ в жалбата не се съдържат никакви доводи за неправилност или необоснованост на решението. Ето защо и доколкото не е налице допуснато от СРС нарушение на материалноправни норми, решението и в тази част следва да бъде потвърдено. При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски. На въззиваемата страна следва да се присъдят поисканите с отговора на въззивната жалба разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ в размер на 150, 00 лв. Мотивиран от горното Софийски градски съд