Решение № 5292 от 27.11.2025 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 1893/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно- процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/. Образувано е по жалба подадена от Д. И. Т., с [ЕГН], с адрес: [населено място], обл. Благоевград, [улица], подадена чрез проц. представител - адв. И. Ч. - АК - Благоевград, със съдебен адрес: [населено място], [улица]против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № 25-1116-000037/ 31.07.2025г. на Началник група към ОДМВР - Благоевград, сектор “Пътна полиция“ - Благоевград, с която му е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 69а от ЗДвП – мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК “Временно отнемане на свидетелството за управление на МПС“ до отпадане на необходимостта от това. В жалбата се излагат подробни съображения за нищожност и незаконосъобразност на оспорения административен акт, като издаден при липса на компетентност, на несъществуващо в закона правно основание, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в разрез с материалния закон. Моли се съда да постанови решение, с което да обяви оспорената заповед за нищожна, а при условията на алтернативност – да я отмени. Претендира присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание, оспорващият редовно призован, не се явява и не се представлява. Ответникът по жалбата – Началник група към ОДМВР - Благоевград, сектор “Пътна полиция“ – Благоевград, редовно призован, не се явява в съдебно заседание, не изпраща представител и не взема становище по оспорването. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на валидността и законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното: Жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна. С Постановление от 29.07.2025г. по Досъдебно производство № 127/ 2024г. по описа на Окръжна прокуратура /ОП/ - Благоевград, прокурорска преписка № 737/ 2024г. по описа на ОП – Благоевград, наблюдаващият прокурор, на основание чл. 69а, ал. 1 и чл. 199 от НПК, е постановил временното отнемане на свидетелството за управление на МПС на оспорващия Д. Т., в качеството му на обвиняем по посоченото по- горе досъдебно производство /ДП/, тъй като е обвинен в извършването на престъпление по Глава единадесета, раздел II от Особената част на НК, в резултат на което по непредпазливост, е причинил смъртта на Д. Г. К. от [населено място], общ. Сандански - престъпление по чл. 343, ал. 3, б. “б“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК вр с чл. 38, ал. 3 от ЗДвП. Няма спор, че оспорващият е правоспособен водач на МПС, и се води на отчет в сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР – Благоевград. В съответствие с чл. 69а, ал. 2 от НПК наблюдаващият прокурор е разпоредил копие от постановлението да се изпрати на Главна дирекция “Национална полиция“ и на Началника на сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР – Благоевград за сведение и изпълнение, където същото било регистрирано с вх. № УРИ111600-14685 на дата – 31.07.2025г. След получаването му, вместо да се ограничи само до действията по изпълнение на постановлението, както изисква чл. 69а, ал. 2 от НПК, чрез фактическото отнемане на СУМПС на оспорващия и промяна на неговия статус в АИС “БДС“, съгласно чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, Началник група към ОДМВР - Благоевград, сектор “Пътна полиция“ – Благоевград, оправомощен да издава заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по ЗДвП със Заповед № 244з-2289/ 04.07.2024г. на Директорът на ОДМВР – Благоевград, издал оспорения административен акт - Заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ЗППАМ/ № 25-1116-000037/ 31.07.2025г. за прилагане на ПАМ по чл. 69а от ЗДвП – мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК “Временно отнемане на свидетелството за управление на МПС“ до отпадане на необходимостта от това. Всъщност изобщо в ЗДвП липсва такава разпоредба – чл. 69а, като очевидно органът е имал предвид не ЗДвП, а НПК. Оспореният административен акт е бил отразен по отчета на оспорващия Т. като е отбелязано, че статусът на СУМПС в АИС “БДС“ и в АИС “АНД“ е отнет. Оспорената заповед е описана в раздел “ЗППАМ-и“ от справката за водач/нарушител като е отбелязано, че въз основа на нея е отнето СУМПС на водача. Видно от Писмо рег. № 111600- 15716/ 19.08.2025г., отнетото СУМПС на Т., е предадено за съхранение и се пази в сектор “Пътна полиция“ – Благоевград. Съдът намира, че оспорената заповед за прилагане на ПАМ е издадена от материално некомпетентен орган, поради което се явява нищожна. Нормативна уредба на недействителността на административните актове липсва. Не е налице легална дефиниция или законоустановени критерии, с изключение на липсата на компетентност – арг. от чл. 173, ал. 2 от АПК, по които да се преценява кога един акт е нищожен и кога - унищожаем. Тези понятия са установени в административноправната теория и в съдебната практика, които допринасят за тяхното изясняване и за изграждане на единен критерий за разграничаване на нищожните от унищожаемите административни актове. Най-общо един административен акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв порок - от неспазване на изрично изискваните от закона условия за валидността на административния акт или поради нарушаване на някое от нормативно установените изисквания за законност на административните актове - изброените пет порока по чл. 146 от АПК. Нарушението на законовите изисквания за валидност на административния акт трябва да е съществено, изразяващо се в обективното му несъответствие с предписанията на закона. При унищожаемите административни актове степента и тежестта на допуснатата незаконосъобразност не е толкова радикална и актът не страда от такъв важен, тежък или съществен порок /в този смисъл Тълкувателно решение № 5/ 20.07.2010г. на ВАС по тълк. дело № 2/ 2010г./. Макар АПК да не посочва изрично пороците, водещи до нищожност на административните актове, то, както беше отбелязано по-горе, разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК сочи недвусмислено, че некомпетентността на органа винаги е основание за нищожност на акта. Това положение е безспорно, и в съдебната практика, и в теорията. Според чл. 69а, ал. 1 от НПК, когато обвиняемият е привлечен за престъпление по глава единадесета, раздел ІІ от особената част на НК, в резултат на което е причинена смърт или телесна повреда, както и за престъпление по чл. 325, ал. 3 от НК, прокурорът може да постанови временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство или на друг документ, с който се признава право по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК. Разпоредбата на чл. 69а, ал. 7, изр. първо от НПК гласи, че в съдебното производство правомощията по ал. 1, 5 и 6 се осъществяват от съда, който разглежда делото. Цитираните разпоредби ясно и недвусмислено определят органа, компетентен временно да отнема СУМПС при визираните в тях предпоставки и това е именно прокурорът в досъдебното производство, респ. съдът в съдебното производство, а не административните органи, на които законът възлага контрола по упражняването на правото на управление на МПС. В конкретния случай и в съответствие с разпоредбата на чл. 69а, ал. 2 от НПК правомощията на тези органи, в лицето на оправомощените длъжностни лица от сектор “Пътна полиция“, се ограничават само до предприемане на действия по изпълнение на прокурорското постановление. Тези действия, както беше посочено, следва да се ограничат до фактическото изземване на СУМПС от Т. и промяната на неговия статус в АИС “БДС“ на отнет/иззет. Като е приел, че в изпълнение на постановлението от 29.07.2025 г. следва да издаде индивидуален административен акт, с който да бъде наложена мярка за процесуална принуда по чл. 69а от НПК, административният орган недопустимо е иззел компетентността на прокурора като е упражнил едно правомощие което законът не му предоставя, което води до нищожност на издадения акт, като в тази връзка е направено и изрично оплакване в жалбата, въпреки че и да не бе поискано изрично, упражняването на това правомощие е дължимо и служебно от съда, съгласно чл. 168, ал. 2 от АПК. Тук следва да се отбележи, че този незаконосъобразен начин на процедиране от страна на административния орган вероятно е резултат на липсата на всякаква регламентация в Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. на дължимите изпълнителни действия в хипотеза като настоящата – при изпратено за изпълнение постановление на прокурор по чл. 69а, ал. 1 от НПК, респ. определение на съд по чл. 69а, ал. 7 от НПК. Разпоредбата на чл. 20 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. гласи, че отнемане на свидетелства за управление на МПС се извършва въз основа на: 1. влезли в сила наказателни постановления, решения или присъди, с които е наложено наказание “лишаване от право да се управлява МПС“; 2. заповед за прилагане на принудителна административна мярка; 3. съставен акт за установяване на административното нарушение, в изрично предвидените от ЗДвП случаи. Никъде в наредбата не е предвидено, че отнемане на СУМПС се извършва и въз основа на постановление на прокурора, респ. определение на съда по чл. 69а, ал. 1, респ. ал. 7 от НПК, но това категорично не дава право на органите на сектор “Пътна полиция“ да допълват нормативния акт и да си “създават“ правомощия каквито не притежават. По- скоро за отстраняване на тази безспорно съществуваща непълнота в правната уредба, издателят на посочения подзаконов нормативен акт, а именно - Министърът на вътрешните работи, действащ по законова делегация на чл. 159, ал. 1 от ЗДвП, следва да предприеме съответните действия, за което няма никакви нормативни пречки да бъде сезиран вкл. и от издателя на процесния акт. С оглед изхода на делото, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на оспорващия, следва да бъдат присъдени направените деловодни разноски в общ размер на 710.00 лв., от които 10.00 лв. – внесена държавна такса и 700.00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Плащането на същото в брой е удостоверено в двустранно подписания договор за правна защита и съдействие /л. 4 от делото/, който има силата на разписка за посоченото обстоятелство /т. 1 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК/. Направените деловодни разноски, на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на ОД на МВР – Благоевград, която областна дирекция има качеството на юридическо лице, съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР, и в чиято структура е включен издателят на оспорения акт. Водим от горното, и на основание чл. 172, ал. 2, предл. първо от АПК, съдът