Решение № 1960 от 20.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1739/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение от 18.11.2022 г., гр.д. 56808/2020 г., СРС, 87 с-в се признава за установено по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 69, ал. 1 ЗПУ, предявен от „И.Т.“ ООД срещу „М.Г.“ ООД, че „М.Г.“ ООД дължи на „И.Т.“ ООД сумата от 7 588, 26 лв., представляваща стойност на дължимо възнаграждение за извършени куриерски услуги, за която са издадени фактура № 0006057999/08.02.2018 г., фактура № ••••••••••/08.02.2018 г., фактура № 0006058001/08.02.2018 г., фактура № 0006058002/08.02.2018 г., фактура № 0006058003/08.02.2018 г. и фактура № 0006058004/08.02.2018 г., ведно със законна лихва от 02.03.2020 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11666/2020 г. по описа на СРС, 87 състав, като осъжда ответника да заплати на ищеца разноски за заповедно производство от 1 351, 77 лева и разноски за исково производство от 1 601, 77 лева. Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответника по иска „М.Г.“ ООД. Счита, че страните не са обвързани от облигационно правоотношение при издаване на процесните фактури. Сключеният между тях договор от 01.06.2017 г. е прекратен с изтичане на уговорения 12-месечен срок на действие или чрез разваляне поради неизпълнение, без да е продължен мълчаливо или с конклудентни действия. Издадените от ищеца данъчни фактури представляват частни свидетелстващи документи, без обвързваща доказателствена сила, поради което отразеното в тях подлежи на доказване. Съдът не преценява фактурите във връзка с всички доказателства по делото, включително с несъответстващите им товарителници. От фактурите не се установява ясно размерът на задължението по всяка една поотделно. Неприложим е редът за рекламация по чл. 85 – чл. 87 ЗПУ. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът. Въззиваемият – ищецът „И.Т.“ ООД оспорва жалбата. Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата. В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното: Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 258 ЗЗД вр. чл. 69, ал. 1 от Закона за пощенските услуги. По силата на Договор № 2436/01.06.2015 г., ответникът по иска „М.Г.“ ООД възлага на ищеца „И.Т.“ ООД многократно международно транспортиране на пратки на UPS срещу възнаграждение, платимо до 5 дни от получаване на фактура. В чл. 3.1. от договора е уреден начина за формиране на цените според „UPS справочник за услугите и тарифите“ за клиенти в България. Неоснователно е оплакването в жалбата за прекратяване на договора преди издаване на фактурите. Съобразно чл. 4.1. от договора, неговият 12- месечен срок на действие може да се продължи с още 12 месеца, ако до един месец преди изтичането му, никоя от страните по него не уведоми писмено другата, че желае да го прекрати. С оглед липсата на доказателства за отправено подобно писмено волеизявление от страна, достигнало до знанието на насрещната, договорът се счита за мълчаливо продължен и действащ към момента на издаване на спорните фактури. Не са представени каквито и да било доказателства за твърдяното в жалбата разваляне на правоотношението поради наизпълнение. Всяка от процесните общо 5 фактури, издадени на 08.02.2018 г., материализира съществените елементи от съдържанието на самостоятлен договор – страни, основание, предмет, достатъчна индивидуализация на пратката и възнаграждение. За получател на куриерските услуги по фактурите, от името на ответното дружество „М.Г.“ ООД е положен подпис на лицето Д.а, чиято представителна власт не се оспорва. Фактурите са редовно осчетоводени от ответника през данъчния период за м. 03.2018 г., съобразно съдебно-счетоводната експертиза. Същата е изготвена от компетентно вещо лице, обосновано и след проверка в счетоводството на ответника, поради което следва да се кредитира. Осчетоводяването е извършено с цел, ответникът да извлече благоприятни за себе си последици като получи право на данъчен кредит по ЗДДС. Същото имплицидно съдържа извънсъдебно признание на ответника за реално получаване на услугите по фактурите и дължимост на цената по валидно възникналото правоотношение. В тази връзка, търговецът узнава за приемане на възложената работа по фактурите от негово име най-късно в момента на осчетоводяване на същите фактури. Противопоставянето срещу приемането, извършено едва с отговора на исковата молба, е значително забавено по смисъла на чл. 301 ТЗ, изискващ незабавна реакция. При липса на доказателства за плащане в съответствие с чл. 69, ал. 1 ЗПУ, искът за признаване за установена дължимостта на възнаграждението за куриерските услуги е основателен. Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК следва да се потвърди. Пред настоящата инстанция въззиваемият реализира разноски за 1 300 лв. – платено в брой възнаграждение за един адвокат, които се дължат. По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в