Решение № 1526 от 10.2.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 2869/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно-процесуалния кодекс, във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване. Образувано е по жалба на Й. С. Й., [ЕГН], чрез адв. Л. М. – АК - Варна, срещу Решение № 2153-03-135/30.08.2024г. на Директора на ТП на НОИ – гр. Варна, с което на основание чл.117 ал.3 от КСО във вр. с чл.97, ал.1, изр.1, предл. последно от АПК е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 8508037945/28.05.2024г. на Ръководител «ПО» при ТП–Варна на НОИ, с което, на основание чл.74, ал.1, т.4 от КСО, му е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Жалбоподателят релевира доводи за нищожност и незаконосъобразност на обжалваното решение, а като отменителни основания се сочат противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. Конкретно сочи, че с експертното решение на ТЕЛК-Варна от 04.01.2024г., потвърдено с решение № 1357/15.02.2024г., му е определена 58% трайно намалена работоспособност, която е по-висока степен, в сравнение с определените през 2017г. 50 %. В такъв случай, намира, че новата дата на инвалидизиране, съгласно чл.71, точка 1 от НМЕ, се явява датата 15.02.2024г. Сочи, че към тази дата има повече от изискуемите в закона 5 години трудов стаж, поради което няма пречки да му бъде отпусната исканата пенсия. Жалбоподателят подчертава, че посочените възражения са били наведени пред административния орган, но са останали необсъдени от него, което определя като съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Твърди, че датата на инвалидизиране на явяващото се пред комисията лице се определя непосредствено от закона, а комисията само я регистрира и я вписва в текста на експертното решение. Като е посочил неправилната дата на инвалидизиране - 26.10.2017г. в своето Експертно решение № 90027 от 3-то заседание на 04.01.2024г., Първи състав на ТЕЛК-Варна е иззел функциите на законодателя, поради което счита, че решението от 04.01.2024г., в частта с която е определена дата на инвалидизиране 26.10.2017г., се явява нищожно поради некомпетентност по степен. Прави искане съдът да се произнесе инцидентно по нищожността на решението на ТЕЛК-Варна, а в условията на евентуалност – и по незаконосъобразността му. В тази връзка, счита, че забраната по чл.17, ал.2 ГПК е свързана с кумулативното наличие и на двете посочени в закона обстоятелства: страната да е била участник в административното производство по издаването, както и по обжалването на административния акт, а втората в случая не е налице. Наред с изложеното, жалбоподателят намира, че като е приел в чл.74, ал.1, точка 4 от КСО, че за лица над 30-годишна възраст се изисква да имат придобит трудов стаж над 5 години до датата на инвалидизиране, вместо до датата на решението на ТЕЛК, както е съобразно текста на чл.5, точки 1 и 2 от Конвенция № 37 на МОТ от 1933г., законодателят е нарушил въпросната конвенция, както и КРБ. По изложените съображения моли за отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ, и връщане на административната преписката за ново произнасяне. Претендира присъждане на направените по делото съдебни разноски. В депозирана уточняваща молба жалбоподателят, чрез неговия процесуален представител, сочи, че експертната комисия не е компетентна да определи ДИ – щом като ТНР се увеличи, на осн. чл.71, т.1 от НМЕ автоматично в ЕР се вписва нова дата на инвалидизиране. Поддържа тезата за допустимост на инцидентния съдебен контрол за незаконосъобразност. Отново твърди противоречие приложимите разпоредби с чл.5, т.1 на Конвенция № 37/1993г. на МОТ. Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - град Варна, чрез процесуалния си представител юрисконсулт К., оспорва жалбата и моли съда да отхвърли същата като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско такова по отношение на неговия размер. Като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, административният съд приема за установено следното: Със заявление вх.№ 2112-03-73 от 16.01.2024 г. жалбоподателят е поискал отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, като е посочил за основание ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. на ТЕЛК - МБАЛ „Св. А." АД - Варна. С последното, след преосвидетелстване, му е определена трайно намалена работоспособност (ТНР) 58, 00 %, дата на инвалидизиране (ДИ) 26.10.2017 г. и срок на инвалидността до 01.01.2027 г. Медицинска комисия с решение № 1357/15.02.2024г. потвърждава ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. По служебен път административният орган е установил, че Й. има осигурителен стаж до датата на инвалидизиране 03 год. 04 мес. 18 дни, и стаж след ния - 04 год. 08 мес. 26 дни. Към датата на инвалидизиране лицето има навършена възраст 32 год. 02 мес. 02 дни. На база на гореустановените факти, с Разпореждане № 8508037945/28.05.2024г. на Ръководител „ПО" при Териториално поделение - Варна на НОИ, на жалбоподателя е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, на основание чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО, тъй като при навършена към ДИ възраст 32 год. 02 мес. 02 дни, има осигурителен стаж с продължителност 03 год. 04 мес. 18 дни и не отговаря на изискването за осигурителен стаж с продължителност минимум 5 години. Й. е оспорил издаденото разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Варна, който с оспореното в настоящото производство Решение № 2153-03-135/30.08.2024г., го е потвърдил Мотивите, с които горестоящият орган е отхвърлил жалбата на Й. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпусната пенсия за инвалидност поради общо заболяване, се базират на релевантната за казуса дата на инвалидизиране, определена с влязлото в сила ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. на ТЕЛК - МБАЛ „Св. А." АД - Варна. Прието е, че единствено в компетенциите на ТЕЛК и НЕЛК е да определят ДИ, а съгласно чл.113, ал. 3 от Закона за здравето, решенията на органите на медицинската експертиза, които не са обжалвани или редът за обжалването им е изчерпан, са задължителни за всички лица, органи и организации в страната. Към определената от ТЕЛК ДИ - 26.10.2017г., жалбоподателят е бил на възраст 32 год. 02 мес. 02 дни, и към тази дата има придобит осигурителен стаж с продължителност 03 год. 04 мес. 18 дни, който е недостатъчен по чл. 74, ал. 1, т. 4 от КСО. Решението на Директора на ТП на НОИ – Варна е връчено на жалбоподателя лично, с обратна разписка, на 31.10.2024г. Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО /подадена е чрез органа на 12.11.2024г./ и е насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма. Разгледана по същество, жалбата е не основателна. Оспореното Решение № 2153-03-135/30.08.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Варна е постановено от материално и териториално компетентен орган, съгласно чл.117, ал.1, т.2, б. "а" от КСО. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни, съдът приема, че липсват отменителни основания по чл.146 т.1 и т.2 АПК, а и такива не се релевират от жалбоподателя. Съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, като и на чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му за наличие на основание за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Спазен е и предвиденият в чл. 117, ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на директора на ТП на НОИ. Несподеляеми са възраженията на жалбоподателя, че горестоящият административен орган не се е произнесъл по основните му възражения касателно ДИ. Напротив, именно начина на нейното определяне и релевантността й за разпоредбата на чл.74, ал.1, т.4 от КСО са подробно обсъдени в оспореното решение, и са мотивирали органа да потвърди атакувания отказ. Изложеното налага извод за липса на отменителни основания и по чл. 146, т.3 АПК. В настоящото производство страните не са формирали спор по фактите. По делото и между страните е безспорно установено, че с влязло в сила ново ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. на ТЕЛК - МБАЛ „Св. А." АД – Варна на жалбоподателя е определена ТНР 58% /спрямо предходно определена такава от 50%/, с дата на инвалидизиране – 26.10.2017г. и срок на инвалидността – 01.01.2027г. Спорът е правен и се свежда до значението на влязлото в сила ЕР за преосвидетелстване и възможността същото да бъде предмет на инцидентен съдебен контрол за нищожност, респективно – незаконосъобразност, в частта на определената с него дата на инвалидизиране, с оглед предпоставките по чл.74, ал.1, т.4 КСО. Настоящият състав намира изложените от жалбоподателя възражения за изцяло неоснователни, а даденото от него тълкуване на разпоредбите на чл.17, ал.2 от ГПК и чл.71, точка 1 от НМЕ – за превратно и несъответно на действителния им смисъл. Жалбоподателят не навежда конкретни оплаквания, насочени пряко срещу атакуваното Решение № 2153-03-135/30.08.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Варна. В рамките на настоящото производство по оспорването му Й. търси отмяна на издаденото и влязло в сила ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. на ТЕЛК - МБАЛ „Св. А." АД – Варна в неблагоприятната за него част на определена ДИ, като иска извършването на инцидентен съдебен контрол за нищожност, а в евентуалност – и за незаконосъобразност. Търсената по този начин защита от страна на жалбоподателя срещу влязлото в сила ЕР на ТЕЛК е недопустима в настоящото производство Съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК, вр. чл. 144 АПК в компетентността на съда е да се произнесе по реда на косвения съдебен контрол относно валидността на административен акт, когато този въпрос е с преюдициално значение за материалната законосъобразност на последващ акт. Възможност да упражнява инцидентен съдебен контрол за валидност /нищожност/ на административен акт по реда на цитираната разпоредба има само общият съд в рамките на общото гражданско производство, но не и административният съд по реда на препращащата норма на чл. 144 АПК. Това е така, тъй като АПК (в чл. 149, ал. 5 ) предвижда, че всяко лице с правен интерес може да оспори всеки административен акт с искане за обявяване на неговата нищожност без ограничение във времето, но до упражняване на правото на оспорването им и обявяването им за нищожни, стабилитетът на административните актове следва да бъде зачитан. Съществува изрична норма в АПК, уреждаща оспорването на административни актове с твърдения за тяхната нищожност, поради което разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК не е приложима, тъй като не сме изправени пред "неуреден въпрос" по смисъла на чл. 144 АПК, за да е налице препращане към ГПК (в този смисъл: Определение № 13236 от 5.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10182/2024 г.; Решение № 644/15.06.2023 г. по адм. дело № 2564/2023 г. по описа на ВАС; Решение № 12793/19.12.2023 г. по адм. дело № 3273/2023 г. по описа на ВАС; Решение № 7648/17.06.2020 г. по адм. дело № 12706/2019 г. по описа на ВАС и др.). Несподеляеми са аргументите на жалбоподателя и за наличие на основание за осъществяване на инцидентен контрол за незаконосъобразност върху влязлото в сила ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. на ТЕЛК - МБАЛ „Св. А." АД – Варна. Съгласно горепосочената разпоредба от ГПК, приложима в настоящото производство на основание чл. 144 от АПК, съдът се произнася инцидентно по законосъобразността на административен акт, само когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е участник в административното производство по издаването и обжалването му. Конкретният случай очевидно не е такъв. Жалбоподателят Й. е бил страна в проведеното административно производство по издаване на новото ЕР /преосвидетелстване/, имал е възможност да оспори същото по съдебен ред, но не го е сторил, поради което последното е влязло в сила /в този смисъл Решение № 10165 от 23.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4350/2020г.; Решение № 3051 от 13.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5533/2023г/. Неправилно жалбоподателят тълкува разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК като изискваща „кумулативното наличие“ на двете предпоставки. Нормата не изисква жалбоподателят реално, фактически да е упражнил правото си на обжалване, а да е имал възможността за това. В настоящия казус Й. безспорно е имал тази възможност като адресат на ЕР № 90027/3/04.01.2024 г., поради което не попада в изключението на чл.17, ал.2, изр.2 ГПК. Предвид гореизложеното, конкретните доводи на жалбоподателя за нищожност на ЕР № 90027/3/04.01.2024 г., при все, че същите не се споделят от настоящия състав, не следва да бъдат обсъждани. При издаване на оспореното решение не са нарушени материалноправните разпоредби на закона, като решаващият орган правилно е обосновал приложението на чл.74, ал.1, т.4 от КСО при отчитане на установената с ЕР № 90027/3/04.01.2024 г. на ТЕЛК - МБАЛ „Св. А." АД – Варна дата на инвалидизиране, на осн. чл.113, ал.3 от Закона за здравето. Съгласно чл. 71 от КСО лицата имат право на пенсия за инвалидност, когато са загубили напълно или частично работоспособността си завинаги или за продължително време. По силата на чл. 72 от КСО пенсия за инвалидност се отпуска на лицата с определена 50 и над 50 на сто трайно намалена работоспособност, вид и степен на увреждане за срока на инвалидността им, която се определя от органите на медицинската експертиза. Правото за пенсия за инвалидност поради общо заболяване като вид инвалидна пенсия е регламентирано в чл. 74 от КСО, съгласно чиято ал. 1, т.4, осигурените над 30-годишна възраст придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането - 5 години. Цитираните норми императивно определят следните кумулативно изискуеми законови предпоставки за придобиване на право на лична пенсия за инвалидност за общо заболяване от Й.: загубена работоспособност 50 и над 50 на сто, определена с ЕР на ТЕЛК и осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране – 5 години, с оглед на обстоятелството, че към датата на инвалидизирането си, жалбоподателят е била на възраст 32 години, 02 месеца и 02 дни, т. е. над 30 годишна възраст. Между страните не се спори за възрастта на жалбоподателя и осигурителния му стаж към 26.10.2017г. Липсата на консенсус е по отношение на датата на инвалидизирането, която по гореизложените съображения е извън предмета на настоящото производство. Т.е., при правилно изчислен осигурителен стаж на жалбоподателя към определената с влязлото в сила ЕР дата на инвалидизиране, възраженията на жалбоподателя се явяват неоснователни. За пълнота на изложението, съдът намира, че не е налице и твърдяното противоречие на относимата разпоредба на чл.74, ал.1, т.4 от КСО с нормата на чл.5, т.1 от Конвенция № 37/1993г. на МОТ. Анализът на последната, направен от жалбоподателя в депозираната жалба, обхваща само нейната първа част. Видно от пълния текст на нормата, изискуемият стаж може да е и такъв през определен период, непосредствено предшествуващ настъпването на риска, което се определя от датата на инвалидизирането. С оглед изхода на спора, искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателно, съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК. Делото не е с фактическа и правна сложност, поради което на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр.чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на ответника следва да се присъди сумата в размер на 100 лв. По изложените съображения и на основание чл.172, ал.2 от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, съдът