Решение № 2252 от 19.6.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 3009/2025 г.

Производството е по реда на чл. 58д и сл. от ЗАНН. Производството е образувано по подадена жалба от „•••” ЕООД срещу Наказателно постановление (НП) № 22-2400547/05.02.2025 г., издаденo от Директор на Дирекция „Инспекция по труда” – София, с което на жалбоподателя е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2000, 00 лева на основание чл. 416, ал. 5, вр. чл. 414, ал. 3 от КТ и за нарушение на разпоредбата на чл. 62, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 2 от КТ. В подадената жалба са изложени оплаквания, че НП е незаконосъобразно, издадено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила в частта относно наложеното наказание. Посочва се, че неправилно и незаконосъобразно е наложена на жалбоподателя „имуществена санкция” в размер на 2000, 00 лева, явяващ се над минималния размер. При определяне на размера на наложената санкция не било взето предвид, че до момента жалбоподателят не е извършвал нарушения на трудовото законодателство и не е бил санкциониран. Целите на закона би били постигнати и при налагане на санкция в минимален размер. Направено е искане за изменение на НП в частта относно размера на наказанието до законоустановения минимум. Направено е искане за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не е бил представляван. В открито съдебно заседание, въззиваемата страна и административнонаказващ орган – Директорът на Дирекция „Инспекция по труда” – София, е бил представляван от упълномощен юрисконсулт. Направено е искане за отхвърляне на жалбата. Посочено е, че НП е наложено за нарушение по чл. 62, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 2 от КТ. Нарушението се характеризирало с по-висока обществена опасност, понеже неизпълнението на задължението за сключване на трудов договор се свързвало с неблагоприятни последици за работника и нарушаване на трудовите и осигурителните права. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна. Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Към 06.11.2024 г. свидетелят Ц. И. Д. заемал длъжността „инспектор” в Дирекция „Инспекция по труда” – София. На посочената дата свидетелят в рамките на служебните му задължения извършил проверка в бистро „•••”, находящо се на адрес: •••. Стопанисващият работодател се явявал дружеството-жалбоподател. След влизане в обекта, свидетелят забелязал лице зад бара – Ц. Г. Ц., което продавало напитки и издавало касови бележки за продадените стоки. След като лицето обслужило клиентите, инспекторът пристъпил към предявяване на същото на декларация във връзка с трудовото/гражданското му правоотношение за попълване. Лицето посочило на контролните органи, че не работи на трудов или граждански договор. Видно от декларацията на л. 24, в същата било попълнено, че лицето е с работно време от 16, 30 часа до 18.30 часа, работи на документа „от днес” и не желае постановяването на акт по смисъла на чл. 405а, ал. 1 от КТ. Дружеството представило впоследствие граждански договор № 1/01.09.2024 г., сключен с Ц. Г. Ц., в който било уговорено физическото лице, в качеството на изпълнител, за срока на договора да действа като пълномощник на дружеството-възложител (жалбоподателя) относно продажба на стоки и възникнали неотложни дейности, свързани с функциите на фирмата – след съгласуване с възложителя. Възложителят се задължил да информира и осигури необходимите средства за изпълнение на договора и в срок до 31.10.2024 г. след приемане на извършената работа да изплати на изпълнителя сумата в размер на 100, 00 лева. Представена е сметка за изплатени суми по чл. 45, ал. 4 от ЗДДФЛ с дата на издаване 05.10.2024 г. за сумата в размер на 100, 00 лева, като доколкото липсват други доказателства или наведени твърдения за продължаване срокът на действие на гражданския договор, съдът счита, предвид уговорките в договора, че най-късно на 05.10.2024 г. е било изплатено възнаграждението на изпълнителя и поради изпълнение на задълженията по гражданския договор на страните, включително уговореното приемане на работата на изпълнителя да стане преди заплащането на възнаграждението, същият най-късно на посочената дата е преустановил действието си. За извършената проверка и резултатите от нея бил съставен протокол № ПР2443327/02.12.2024 г. На 02.12.2024 г. свидетелят Д. съставил акт за установяване на административно нарушение № 22-2400547, в което било прието, че дружеството-жалбоподател не е уредил отношенията си с Ц. Г. Ц. по гражданския договор като трудови, като не сключил трудов договор в писмена форма с лицето, в нарушение на чл. 62, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 2 от КТ, като нарушението било извършено на 06.11.2024 г. в посетения обект. На същата дата актът бил връчен на управителя на дружеството-жалбоподател. Няма данни за постъпили в срок възражения от жалбоподателя. На 05.02.2025 г. при сходни изводи от правна и фактическа страна Директорът на Дирекция „Инспекция по труда” – София издал обжалваното НП, с което на дружеството било наложено наказание „имуществена санкция” в размер на 2000, 00 лева. Актът бил връчен на 05.02.2025 г. на дружеството. Съдът кредитира изцяло приобщените по делото писмени и веществени доказателства, на основание чл. 84 от ЗАНН, вр. чл. 283 и чл. 284 от НПК, тъй като същите са пряко относими към предмета на доказване по делото. Съдът намира приложените по делото доказателства за непротиворечиви, обективни и необорени от други доказателства, поради което ги кредитира изцяло. Въз основа на тях по безсъмнен начин се установява възприетата от съда фактическа обстановка. В синхрон в писмените доказателства се явяват и гласните такива, събрани чрез разпит на свидетеля Д.. Предвид подробността и логичността в показанията му, съдът счита, че не е налице съмнение за тенденциозност на свидетеля, въпреки изпълняваната от него длъжност към момента на проверката. От показанията му се установява завареното положение на място в деня на проверката в обекта, впоследствие събраните данни във връзка със същата и проведената процедурата по съставяне на приложения по делото АУАН. Свидетелят пряко и непосредствено, включително и след разговор с лицето на място, е възприел характеристиките на полагания от лицето труд. По аргумент за противното от чл. 305, ал. 3 изр. 2 от НПК, съдът намира, че не се налага допълнително обсъждане на всеки от събраните доказателствени източници. С оглед гореприетите фактически положения съдът достигна до следните изводи от правна страна: Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване акт и от лице, което има право на жалба. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, в настоящото производство районният съд е инстанция по същество и следва да провери законността на обжалваното НП, т.е. дали правилно е приложен както процесуалният, така и материалният закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя - арг. от чл. 314, ал. 1 от НПК, вр. чл. 84 от ЗАНН. В този смисъл и доколкото видно от петитума на жалбата, жалбоподателят обжалва размера на наложеното наказание, следва да се посочи, че нито в жалбата, нито във впоследствие депозирано изявление, жалбоподателят не е направил признание на констатациите и обстоятелствата, закрепени в обжалваното НП, по изричен и недвусмислен начин, за да може производството да протече по реда на чл. 63б от ЗАНН. Липсва и изрично искане в този смисъл от която и да е от страните. Предвид това съдът е насрочил и разгледал делото по общите правила на ЗАНН. В този смисъл, съдът счита в параметрите на допустимото произнасяне, като инстанция по същество, е да провери не само санкционната част на обжалвания акт, но и същият дали отговаря на материалния закон и дали е постановен в съответствие със съдопроизводствените правила. Следва да се посочи, че дори и производството да беше протекло по реда на чл. 63б от ЗАНН, тази възможност също би била налице, тъй като разпоредба на чл. 63б, ал. 5, т. 3 от ЗАНН предвижда възможността в случаите по ал. 1, т. 1 съдът да отмени наказателното постановление и да прекрати административнонаказателното производство, когато това е предвидено в закон. Това означава, че ако в закона не е предвидено прекратяване на производството, съдът може само да отмени наказателното постановление. Тоест посочената разпоредба не изключва възможността единствено за отмяна на наказателното постановление. След служебно извършена проверка съдът счита, че АУАН и НП са съставени от оправомощени лица по смисъла на чл. 416, ал. 1 и ал. 5 от КТ и са спазени сроковете по чл. 34 от ЗАНН. Противно на изводите в АУАН и НП, съдът счита, че към момента на извършване на проверката и вписаната като дата на нарушението – 06.11.2024 г., жалбоподателят не е бил в нарушение за това, че „не е уредил отношенията по предоставяне на работна сила от Ц. Г. Ц., ЕГН •••••••••• по гражданския договор като трудови правоотношения”, тъй като видно от уговореното в представения граждански договор и събраните доказателства за настъпило плащане по същия, към 06.11.2024 г. договорът вече не е бил действащ, тъй като страните са изпълнили задълженията си по него в уговорения срок. Нещо повече, в самата декларация, попълнена от лицето, дори е отбелязано, че същото от тази дата работи на място. Не се представиха доказателства за продължаване на срока на действие на гражданския договор от 01.09.2024 г., който предвид срочността за изпълнение на задълженията съдът приема за срочен, макар изрично да не е бил посочен срок на действие на договора. Доколкото договорът за поръчка и договорът за изработка са неформални договори, а по делото се установи, че лицето е било заварено да извършва фактически действия по продажба на стоки, следователно към 06.11.2024 г. страните са били в друго гражданско правоотношение (възможно дори по устна договорка) с оглед съществуващ мандат за възмездно или безвъзмездно извършване от страна на лицето на фактически действия от името и за сметка на дружеството-жалбоподател по продажба на стоки. Следователно не става въпрос за неизпълнение (бездействие) да се преуреди гражданското правоотношение по вече сключения граждански договор, който се представя с преписката. За пълнота следва да се отбележи, че видно от възлагането по представения писмен граждански договор, изпълнителят е следвало да извършва дейност като пълномощник на фирмата относно продажби на стоки и за друга неотложна дейност, но за последната само след изрично съгласуване. В този смисъл съдът счита, че предвид краткия срок за престиране на задълженията на изпълнителя и предмета на договора, на лицето е било възложено да извършва дейност именно като търговски помощник по смисъла на чл. 30 от ТЗ, за което се представя и договор по смисъла на чл. 30, ал 1 от ТЗ. Лицето е било заварено да работи в общодостъпно място за търговия – зад бар, продавайки напитки, като в такава ситуация разпоредбата на чл. 30, ал.2 от ТЗ гласи, че лицето се смята овластено да извършва сделките, които обикновено се извършват там. Дори обаче да се сметне, че действителното правоотношение между страните не е епизодично, а се характеризира с константността и обвързаността на едно трудово правоотношение, съдът счита, че е налице и друго основание за отмяна на обжалвания акт. Процесното нарушение е квалифицирано цифрово по чл. 62, ал. 1 от КТ, която разпоредба гласи „трудовият договор се сключва в писмена форма”, т.е. тази разпоредба единствено въвежда изискването за писмена форма на договора като форма за действителност, и няма самостоятелно отношение към уреждането на трудово правоотношение. Както актосъставителят, така и административнонаказващият орган, са направили препращане и към разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от КТ, която също въвежда общ принцип и е гласяща, че „отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения.”, която взета самостоятелно и заедно с разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от КТ не регламентира обаче конкретно предписано императивно поведение, представляващо задължение, скрепено със санкция. Предвид гореизложеното обжалваното НП следва да бъде отменено. При този изход на делото и на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в полза на жалбоподателя се дължат разноски, като страната претендира адвокатско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност от насрещната страна срещу претендирания хонорар в размер на 500, 00 лева, за уговарянето и заплащането на който се представят доказателства. Съдът счита за неоснователно възражението касателно размера на претенцията за адвокатското възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност на делото и с оглед предвидения в разпоредбата на чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. минимален размер, който съдът ползва като ориентир. Предвид това в полза на жалбоподателя следва да се присъдят посочените разноски в претендирания размер. Така мотивиран, съдът