Решение № 1264 от 2.11.2023 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 1886/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх. № 60744/15.08.2023г. от М. В. А.а–Х., германска гражданка, родена на 21.12.1945г. в с. Долище, обл. Варна, чрез процесуалния й представител адв. А. Г. от ВАК, срещу решение № 2795 от 27.07.2023г., постановено по гр. дело № 8298/2022г. на Варненския районен съд, ХL състав, с което е отхвърлен предявения от А. Д. А., ЕГН ••••••••••, постоянен адрес: гр. Варна, ул. „Х.М.“ ••• срещу Община Аксаково, ЕИК 000093385, ул. „Г.П.“ 58б иск с правно основание чл. 124 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на ПИ с идентификатор 21988.501.645 по КК и КР на с. Долище, общ Аксаково, обл. Варна с площ 987 кв.м., представляващ УПИ ІХ[1]194, кв.8 по плана на с. Долище, общ. Аксаково, обл. Варна с площ от 973 кв.м. при граници: УПИ X-194, УПИ XXІХ-455, 456, УПИ ХХХ-456, УПИ V-192, УПИ VІІІ-193 и улица, въз основа на упражнявано давностно владение през периода от 10.07.1990г. до датата на завеждане на иска - 29.06.2022г. Въззивницата, правоприемник на ищеца А. А., намира обжалваното решение за неправилно, като постановено в противоречие на материалния закон и процесуалните правила, и необосновано. Намира за неправилен извода на съда за липсата на анимус у ищеца, че държи имота за себе си, както и че с трите молби до ответника е признал правото му на собственост по отношение на процесния имот. Въззивницата е изложила подробни съображения в тази насока и се позовава на нормативната уредба и задължителна съдебна практика. Излага, че първоинстанционният съд в съвкупност и всички представени по делото доказателства. Моли да се отмени обжалваното съдебно решение и да се постанови друго, с което да се уважи предявения иск. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, в който е изразено становище за недопустимост на въззивната жалба. Счита, че въззивницата не е конституирана като страна по делото, поради което не е заместила надлежно ищеца като негов правоприемник по реда на чл.227 от ГПК. Моли въззивната жалба да се остави без разглеждане, а образуваното въззивно производство да се прекрати. За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното: Производството пред ВРС е образувано въз основа на искова молба, подадена от А. Д. А., с която претендира да бъде прието за установено по отношение на Община Аксаково, че е собственик на ПИ с идентификатор 21988.501.645 по КККР на с. Долище, общ. Аксаково, обл. Варна с площ 987 кв.м., представляващ УПИ IX- 194, кв. 8 по плана на с. Долище, общ. Аксаково, обл. Варна с площ от 973 кв.м. при посочени граници, въз основа на придобитото право на собственост чрез упражнявано владение през периода от 10.07.1990г. до датата на завеждане на иска - 29.06.2022г. В исковата молба се твърди, че наследодателят на ищеца - С.Ж., е упражнявала фактическа власт с намерението, че е собственик на УПИ № IХ- 194 от 1957г. до 10.07.1990г., когато е предала владението му на ищеца. УПИ № IХ-194 и съседните му парцели са оградени от една обща ограда, съществуваща от 1957г. С нот. акт. № 144, том X, дело №4106/18.09.1967г. на нотариус при Варненски народен съд, С.Ж. е призната за собственик по давностно владение и наследяване на няколко имота, сред които е и процесния парцел. На 17.02.1988г. с решение по гр.д. №3049/1987г. на ВРС от 17.02.1988г. е извършена съдебна делба между С.Ж. и Държавата, като парцелът е поставен в дял на Държавата, която обаче никога не е установявала владение върху него. За парцел № IХ-194 е съставен АДС №1100/30.03.1988г. на ОНС-Аксаково, като със заповед №А0-1- 7703/436/11.08.2003г. на областен управител на област с административен център Варна имотът, като незастроен и отреден за жилищно строителство, е отписан от актовите книги за държавна собственост и по силата на закона е преминал в общинска собственост. Твърди се, че в периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. е текла придобивна давност в полза на ищеца, докато със законодателно изменение - ЗДЗС с ДВ бр. 46/2006г., считано от 31.05.2006г., е било въведено спиране на давността, а впоследствие с обявяване на §1 и 1 §2 от ЗР на ЗИЗС за противоконституционни, изтичането на давност за придобиване на имоти общинска собственост е било възстановено. Претендират се разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с който се оспорва предявения иск. Сочи се, че Държавата е придобила правото за собственост върху процесния имот съгласно съдебно решение от 17.02.1988г., постановено по гр.д. № 3049/1987г. по описа на ВРС. Решението е задължително и за правоприемника на С.Ж. - ищец в настоящото производство, съобр. императивната разпоредба на чл. 298, ал.2 ГПК. В отговора се сочи още, че съгл. §42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, застроените и незастроените парцели и имоти, представляващи частна държавна или общинска собственост, отредени за жилищно строителство и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на горепосочения закон ПУП, преминават в собственост на общините като настъпва трансформация на частната държавна собственост в частна общинска собственост. Предвид факта, че процесният парцел отговаря на горепосочените изисквания на закона, същият е преминал в собственост на Общината по реда §42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, тъй като към момента на влизане в сила на горецитираните разпоредби УПИ IХ-194 е бил държавна собственост с предназначение за жилищно строителство. С оглед на това се сочи, че ищецът не би могъл да придобие по давност имота, тъй като давност в негова полза е възможно да е текла единствено в периода 31.12.2017г. до 19.01.2018г. Ищецът не е представил доказателства относно това да е противопоставял на Държавата или Общината владение, което да го прави собственик, а самият факт на съставяне на Акт за частна общинска собственост като титул за собственост, сам по себе си смущава осъществяваното от ищеца владение. Ищецът е признал правото на собственост на Община Аксаково, подавайки молби за закупуване на процесния парцел с вх. № ОС91-23-/17.10.2018г. и вх. № ОС91- 110/17.10.2010г., като с тези свои действия ищецът не е противопоставил свои права, а напротив е изразил желание за закупуване на притежаван от Община Аксаково имот. По отношение на процесния имот, ищецът не е осъществявал владение, а само държание и то не за себе си, а за Община Аксаково, тъй като липсват действия от страна на ищеца, които да навеждат на осъществяване на владение от негова страна. Сочи се, че междувременно Общината е манифестирала правото си на собственост върху парцел № IX-194, като в изминалите години е извършвала проверка на място, искала е отписването му като държавна собственост, а от Общински съвет- Аксаково са вземани различни решения, свързани с него - откриване на процедура за провеждане на търг с тайно наддаване за продажба на процесния имот, което е инициирано във връзка с подадената от ищеца молба с вх. № ОС91- 110/17.10.2010г. за закупуване на имота. Претендират се разноски. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр. второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. В обхвата на посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за недопустимо по следните съображения: Първоинстанционното производство пред ВРС е образувано по подадена на 29.06.2022г. искова молба от А. Д. А., чрез пълномощника му адв. А. Г.. Производството е приключило в съдебно заседание, проведено на 29.06.2023г., за което страните са редовно уведомени от предходно съдебно заседание. Първоинстанционното решение е постановено на 27.07.2023г. При връчване на преписи от съдебното решение, първоинстанционният съд е констатирал, че ищецът А. А. е починал на 27.06.2023г. и на осн. чл. 227 от ГПК е конституирал като ищец неговата майка М. В. А.а – Х.. От изложеното следва, че първоинстанционният съд е разгледал делото и е постановил решението си при участие на страна, загубила процесуалната си правоспособност в хода на производството пред ВРС, преди последното съдебно заседание /29.06.2023г./ и преди постановяване на първоинстанционното решение /27.07.2023г./. В хипотезата на чл. 227 от ГПК правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемникът става страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност на своя праводател, независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие в процеса, както и кога това обстоятелство е станало известно на съда, пред който делото е било висящо. В трайната си съдебна практика ВКС приема, че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие. Съдебното решение е недопустимо в случай, когато е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания /в този смисъл решение № 96/27.09.1985 г. по гр. д. № 67/1985 г. на ОСГК на ВС, решение № 9/21.01.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г., І г. о., решение № 16/21.02.2014 г. по гр. д. № 4682/2013 г., ІІ г. о., решение № 86/03.04.2015 г. по гр. д. № 5563/2014 г., IV г. о., определение № 37/18.01.2018 г. по гр. д. № 3011/2017 г., ІІ г. о. и др./. Цитираната практика съответства и на изричната разпоредба на чл. 229, ал. 2, изр. второ от ГПК, според която, ако страната е починала след завършване на съдебното дирене, производството по делото се спира след постановяване на съдебното решение. Когато решението е постановено срещу страна, починала преди края на устните състезания, същото е недопустимо, тъй като такава страна е загубила процесуалната си правоспособност и липсва произнасяне спрямо надлежната страна - правоприемник на основание чл. 227 ГПК. Процесуалната правоспособност е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Липсата й е процесуална пречка за постановяване на решение по съществото на спора. Съдебно решение, постановено при липса на тази абсолютна положителна процесуална предпоставка, е процесуално недопустимо. При обжалване пред по-горната съдебна инстанция, такова процесуално недопустимо съдебно решение подлежи на обезсилване, а делото - на връщане за ново разглеждане от долната инстанция, която следва да повтори процесуалните действия, извършени след смъртта на страната, вече с участието на процесуалните й правоприемници. В конкретния случай, установената смърт на ищеца по делото, настъпила преди приключване на съдебното дирене, обуславя извод за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение като постановено спрямо неправоспособна страна. Решението следва да бъде обезсилено, а делото следва да се върне за ново разглеждане на Районен съд – Варна, който да повтори процесуалните действия, извършени след смъртта на страната, с участието на законния му наследник и процесуален правоприемник, с което да се обезпечи постановяването на процесуално допустим съдебен акт по делото. По разноските, сторени от страните пред първата и въззивната инстанция, следва да се произнесе районният съд при произнасяне по делото по същество, по аргумент от чл. 81 от ГПК. Воден от горното, съставът на Варненски окръжен съд