Решение № 6169 от 30.12.2024 г. на Административен съд - Хасково по дело № 1340/2024 г.

производството за предоставяне на международна закрила се образува с регистрирането на чужденеца по подадена от него молба за международна закрила. Според чл.70, ал.1 от ЗУБ, при наличие на основания по чл.13, ал.1, в срок до 14 работни дни от регистрацията на чужденеца интервюиращият орган може да приложи ускорено производство, като вземе решение за отхвърляне на молбата като явно неоснователна. Регистрацията на М. К. е извършена на 22.11.2024 г., съответно към тази дата е образувано производството, и към датата на издаване на процесното решение – 26.11.2024 г., предвиденият срок за произнасяне на интервюиращия орган в условията на ускорено производство се явява спазен. Съдът не констатира при издаване на обжалваното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Установява се от доказателствата по делото, че в хода на производството пред интервюиращия орган при Транзитен център – [населено място] към ДАБ, с чужденеца е проведено интервю, което е отразено в нарочен протокол, прочетен на интервюирания в присъствието на преводач на разбираем за него език. Оспореният административен акт отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл.59 от АПК, тъй като е надлежно мотивиран с посочване както на фактическите, така и на правните основания за постановяването му. Разпоредбите на чл.13, ал.1 от ЗУБ, на които се е позовал интервюиращият орган, гласят: Молбата на чужденец за предоставяне на международна закрила се отхвърля като явно неоснователна, когато не са налице условията по чл.8, ал.1 и 9, съответно по чл.9, ал.1, 6 и 8, и чужденецът: т.1 – се позовава на основания извън предмета на този закон; т.2 – не посочва никакви причини за основателни опасения от преследване и т.13 – идва от сигурна държава по произход. В оспореното решение са изложени фактически твърдения както относно наличието на основанията по чл.13, ал.1, т.2 и т.4 от ЗУБ, а именно, че чужденецът не посочва никакви причини за основателни опасения от преследване и изложените от него причини излизат извън предмета на закона, така и съображения относно наличието на условията по чл.8, ал.1 и ал.9, и чл.9, ал.1, ал.6 и ал.8 от ЗУБ. Доколкото законодателят е заложил изискването за кумулативна преценка на посочените групи условия, то административният орган е длъжен да посочи какво приема за установено по всяко релевантно условие, което в случая е сторено в обжалваното решение. Изложените в акта фактически обстоятелства са подробни, не са формални и бланкетни, и по мнение на настоящия съдебен състав надлежно мотивират явната неоснователност на подадената от чужденеца молба за закрила. При извършената проверка относно материалната му законосъобразност, съдът намира оспореното решение за законосъобразно. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.1 от ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Наличието и основателността на опасенията от преследване следва да бъдат преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут данни. В настоящия случай, видно от протокола от проведеното с оспорващия интервю по реда на чл.63а от ЗУБ, същият не е заявил като причина за напускане на страната си по произход – •••, някоя измежду изброените в чл.8, ал.1 от ЗУБ. Интервюираният сочи, че напуснал Мароко на 30.10.2024 г. легално с паспорт, със самолет за Турция. Впоследствие си изгубил паспорта. Не останал в Турция, защото там нямало работа. От Турция влязъл в България нелегално, в група от 3 човека пеша през турско-българската граница. Били в гората 5 дни, с такси стигнали до София, където останали 3 дни. След това с кола заминали за Сърбия, но били задържани преди границата. Посочва, че крайната му цел била Испания, където щял да си намери работа в строителството. На въпроса за причините, поради които е напуснал Мароко, отговаря: „заради липсата на работа“. Разказва, че в Мароко работел в строителството, но получаваните като възнаграждение по 250 евро на месец не били достатъчни за живот в Мароко, а не намерил по-добре заплатена работа извън града си. На въпроса дали би се завърнал в Мароко отговаря, че след като получи документи за пребиваване щял да ходи до Мароко и да се връща. Към момента за семейството му се грижели родителите на жена му. Интервюираният изрично декларира, че не е бил арестуван или осъждан в държавата си по произход или друга държава, не е членувал в политически партии или организации, не е имал неприятности с властите в страната, с армията или полицията, не е получавал заплахи от някого в Мароко и срещу него не е било упражнявано насилие. От така обективираните в протокола обстоятелства не може да се направи извод за заявени от интервюирания опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, по смисъла на ЗУБ. Изследвайки данните от бежанската история на жалбоподателя, административният орган обосновано е преценил, че не се установява спрямо последния да е осъществено визираното в чл.8, ал.4 от ЗУБ преследване, релевантно за предоставянето на бежански статут, а заявените от кандидата мотиви, обуславящи желанието му да получи закрила, не попадат в предметния обхват на ЗУБ. Изводът на административния орган за липсата на материалноправни предпоставки в процесната хипотеза за прилагане на чл.8, ал.1 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец се явява правилен и законосъобразен. Единствено изтъкнатите от интервюирания обстоятелства, свързани с липсата на работа и ниското заплащане, не са релевантни за производството по предоставяне на закрила. В оспореното решение липсват изложени фактически твърдения относно обстоятелствата, визирани в чл.13, ал.1, т.13 от ЗУБ, но е видно от публично достъпното Решение №247 от 03.04.2024 г. на Министерски съвет на Р.България, прието на основание чл.98, ал.1 от ЗУБ, че в приетия с него Списък на сигурни страни на произход по отношение на търсещите закрила съгласно приложение №1, Кралство Мароко е включено като сигурна страна. Както в административното, така и в съдебното производство жалбоподателят не е оборил презумпцията за сигурност на държавата по смисъла на чл.99 от ЗУБ, поради което следва да се приеме за установено и обстоятелството, че идва от сигурна държава по произход, и е налице включително и цифрово посочената в решението предпоставка по чл.13, ал.1, т.13 от ЗУБ за отхвърляне на молбата му за предоставяне на международна закрила като явно неоснователна. Няма обективирани данни жалбоподателят да е член на семейството на чужденец с предоставен статут на бежанец или с предоставен хуманитарен статут, нито са заявени други причини от хуманитарен характер, поради което по отношение на него не са налице и условията на чл.8, ал.9 и на чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ. Правилна е и преценката за липса на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1 от ЗУБ. В случая не се твърди от оспорващия и не се установява в държавата си по произход той да е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, каквито изискват т.1 и т.2 от посочената законова разпоредба. По отношение на жалбоподателя не са налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ, съгласно която норма хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като „тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт”. В тази връзка бежанската история на кандидата следва да се прецени в светлината на Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския Съюз (СЕС) по дело C-465/07, по тълкуването и прилагането на член 15, буква „в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с член 2, буква „д” от същата директива. Съгласно посоченото решение, член 15, буква „в” от Директивата, във връзка с член 2, буква „д” от същата, трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна, или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Горната хипотеза не е налице в конкретния случай. Административният орган е извършил преценката си за страната по произход въз основа на информацията, обективирана в Справка с вх.№ЦУ-2018/27.09.2024 г. на Дирекция „Международна дейност“ към ДАБ относно общото положение, актуалната политическа и икономическа обстановка в Мароко. Интервюиращият орган е констатирал, че на територията на Мароко не е налице въоръжен конфликт. Въз основа на това не се установява спрямо заявителя да са налице сериозни и потвърдени опасения да се счита, че единствено на основание присъствието си на територията на държавата си по произход, той би бил изправен пред реален риск да стане обект на заплаха, релевантна за предоставяне на хуманитарен статут. Настоящият съдебен състав намира така извършената преценка на ситуацията в страната по произход на заявителя за правилна. От анализа на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ, във връзка с тълкуването на чл.15, б.„в” от Директива 2004/83/ЕО, дадено с решението по дело С-465/2007 г. на СЕС, и в съответствие с информацията, съдържаща се в представената по делото Справка с вх.№ЦУ-2018/27.09.2024 г., следва да се приеме, че в тази страна няма въоръжен конфликт и не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. Предвид установеното наличие на фактическите предпоставки за издаването на акта на административния орган, както и съответствието им с направеното административно разпореждане, оспореният акт не противоречи на материалноправните разпоредби. Решението съответства на целта на закона, не е засегнато от порок, налагащ неговата отмяна, и следва да бъде потвърдено, а подадената против него жалба – отхвърлена като неоснователна. Водим от изложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът