Решение № 52 от 18.1.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1871/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Предмет на въззивна проверка е решение № 1907/21.09.2023г., постановено от Районен съд – Бургас по гр. д. № 5782/2022г. С това решение, съдът отхвърля исковете на П. И. П. от ••••, ЕГН: •••••••••• против Военно формирование 32890 –Бургас с адрес в гр. Бургас, местност „Атия“ като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България с правно основание чл.204, ал.4, вр. чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.194, ал.3, вр. чл.214, ал.1, т.3 от ЗОВСРБ, чл.128, т.1 и чл.245, ал.2 от КТ, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 16 618, 93 лева, представляваща възнаграждение за положени 5 256 часа извънреден труд за периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г., ведно със сумата от 587, 43 лева, представляваща сборна мораторна лихва, начислена върху сбора от месечните възнаграждения за извънреден труд за периода от 06.05.2022г. до 07.09.2022г. и законна лихва върху главницата, начиная от 08.09.2022г. до окончателното плащане. Искът за обезщетението за положен извънреден труд в периода от 01.04.2001г. до 31.07.2020г. е отхвърлен поради погасяване на вземането по давност, а за периода от 01.08.2020г. до 30.04.2022г. като неоснователен. Искът за мораторна лихва е отхвърлен като неоснователен. С решението, съдът осъжда П. И. П. да заплати на Военно формирование 32890 –Бургас съдебно – деловодни разноски в размер на 2 057, 50 лева. Подадена е въззивна жалба от П. И. П. против решение № 1907/21.09.2023г. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, тъй като съдът неправилно приема, че претендираната сума е компенсация за отработеното служебно време над установената месечна продължителност. П. въвежда оплакване за неправилна квалификация на исковете и подчертава, че вярната квалификация е тази по чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 от ПКВС (отм.), както и чл.194, ал.2 от действащия закон. В подкрепа на това оплакване, жалбоподателят цитира съдебна практика. Жалбоподателят оспорва изводите на съда за недължимост на претендираното обезщетение и заявява, че същите са в противоречие с приложимия материален закон и със задължителната практика на ВКС. П. подчертава, че правото му на обезщетение не може да се погаси по давност, за което твърдение се позовава на ТР № 6/11.02.2022г. на ВКС. Жалбоподателят иска от въззивната инстанция да отмени решението на районния съд и да постанови друго, с което да уважи предявените искове и да му присъди извършените съдебни разноски. В съдебно заседание П. И. П. се представлява от адвокат Пушева от БАК, която пледира за уважаване на жалбата. Адвокат Пушева прави искане за присъждане на съдебни разноски. Ответната страна - Военно формирование 32890 – Бургас представя писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата и несъстоятелност на изложените в нея доводи. В съдебно заседание Военно формирование 32890 – Бургас се представлява от юрисконсулт Терзиева, която пледира за отхвърляне на жалбата и за присъждане на разноски. Като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, Бургаският окръжен съд намира за установено следното: ФАКТИ: На 10.01.2000г. П. И. П. е назначен на кадрова военна служба във военно формирование 32890 – Бургас на длъжност „командир отдел хидроакустици“ със звание „старшина І степен“ в поделение на ВМС. През месец юли 2009г. П. е преназначен на длъжност „старши оператор на хелинг“ във Военно формирование 24830 – Бургас, а впоследствие е повишен в длъжност „старши майстор на хелинг“ в същото военно формирование. През 2020г. П. е преназначен на длъжност „началник на група за радиоелектронна борба“ в „Радиотехническа служба“ на ракетен катер във Военно формирование 22480 – Бургас. Със заповед № ЛС-01-17/26.04.2022г., издадена от командира на Военно формирование 22480 – Бургас е прекратен договора за военна служба на П. и същият е освободен от длъжност и от военна служба. Със заповед № ЛС-01-19/29.04.2022г., издадена от командира на Военно формирование 22480– Бургас Тодоров е отчислен от списъчния състав на военното формирование. На 08.09.2022г. П. П. предявява искова молба против Военно формирование 32890– Бургас за заплащане на следните суми: 17 932, 64 лева, представляващи стойността на положените от П. 4 048 часа извънреден труд в периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г. вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявани от него дежурства по график в поделения (военни формирования 18360 – Бургас, 24830 – Бургас, 22480 – Бургас ) и военно формирование 32 890 – Бургас, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска – 08.09.2022г. до окончателното изплащане и 612, 36 лева - лихва за забава от датата на прекратяване на служебното правоотношение – 06.05.2022г. до датата на завеждане на исковата молба. В исковата молба П. твърди, че поделенията, в които е служил, нямат самостоятелен военнопощенски номер и банкова сметка, а са подчинени и влизат в състава на военно формирование 32890 – Бургас. Твърди също, че по време на кадровата военна служба не му е разрешено да ползва почивки за носени дежурства, които се равняват на 4 048 часа извънреден труд или 506 дни. В съдебно заседание на 22.11.2021г. е прието изменение на иска, както следва: претендирана главница в размер на 16 618, 93 лева, представляваща възнаграгдение за положение 5 256 часа извънреден труд в периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г., ведно със сборна мораторна лихва в размер на 587, 43 лева, начислена върху всяко от месечните възнаграждения за извънреден труд за периода от 06.05.2022г. до 07.09.2022г., както и законна лихва върху главницата, начиная от 08.09.2022г. до окончателното изплащане. В отговора на исковата молба Военно формирование 32890 – Бургас оспорва претенциите по основание и размер. Твърди, че за да е налице извънреден труд, е необходимо часовете да се отработени над съответната месечна и дневна продължителност на служебното време. Подчертава, че за всяко 24-часово дежурство се полагат 8 часа компенсация, които не представляват извънреден труд. Заявява, че дори да е отработено служебно време над законоустановеното, то е заплатено по реда на чл.204, ал.4, вр. чл.226, ал.1 от ЗОВСРБ (отм.). Твърди също, че сега действащият ЗОВСРБ не допуска максимална продължителност на дежурството над 24 часа, поради което не е налице превишаване на продължителността на служебното време. На основание чл.111, б. „а“ от ЗЗД прави възражение за погасяване по давност на вземането за извънреден труд, възникнало от 01.04.2001г. до 30.04.2022г., както и на съответната мораторна лихва върху главницата. За установяване на релевантните за спорното правоотношение юридически факти, по делото са представени писмени доказателства, представляващи част от кадровото досие на П. и е приета съдебно-икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице, сумата, изплатена на П. за извънреден труд в периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г. е в размер на 698, 08 лева. Положеният от П. извънреден труд за процесния период е в размер на 5 256 часа. Изчислен в парични средства, размерът на възнаграждението за положения извънреден труд от 5 256 часа възлиза на 16 618, 93 лева. Размерът на мораторната лихва върху тази сума за периода от 06.05.2022г. до 07.09.2022г. е в размер на 587, 43 лева. Общият размер на дължимото, но неизплатено месечно възнаграждение на Тодоров за периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г. е изчислен от експертизата на 17 206, 36 лева. Районният съд анализира събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба и приема, че вземането на ищеца за периода от 01.04.2001г. до 31.08.2020г. е погасено по давност, а искът за периода от 01.09.2020г. до 30.04.2022г. е неоснователен, тъй като в този период ищецът не е полагал извънреден труд. Поради това, съдът отхвърля исковете. Въз основа на изложените фактически данни, които се установяват от събраните по делото доказателства, съдът достигна до следните ПРАВНИ ИЗВОДИ: Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК. Изхожда от надлежна страна и е насочена срещу тези части от решението, които пораждат неблагоприятни правни последици за жалбоподателя. Поради това, жалбата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предметният обхват на въззивното произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от ГПК. Според правилото на цитираната норма въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно - постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Подписано е и е разбираемо. Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора. Решение № 1907/21.09.2023г. е неправилно. Този извод се налага по следните съображения: Съгласно разпоредбите на чл.203, ал.1, ал.2 и ал.3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) седмичната продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи е 40 часа. Общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не може да надвишава с повече от една втора максималната продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство. Когато тази продължителност е надвишена, на кадровия военнослежущ се заплаща възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет. Според чл.194, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ в редакцията, обн. в ДВ, бр.16/26.02.2010г. нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. В случаите, в които общата продължителност на служебното време е превишена, на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.3 за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време. Нормативната уредба на удълженото работно време се съдържа в чл.136а от Кодекса на труда. Според ал.4 и ал.5 от цитираната правна норма удължаването на работното време се компенсира от работодателя чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден. Когато работодателят не компенсира удължаването на работното време в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване, като уведоми за това работодателя писмено поне две седмици предварително. При прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането на труда по ал.4, разликата до нормалния работен ден се заплаща като извънреден труд. В раздел ІІІ от Правилника за кадровата военна служба (отм.) е уредено полагането и заплащането на извънредния труд. Понятието извънреден труд е дефинирано като труд, с който се превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ и който е положен над определената месечна продължителност за служебното време, определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.) Анализът на цитираните правни норми и на установените по делото факти обосновава извод, че макар да е формулирано като претенция за заплащане на извънреден труд, искането на П. всъщност е за заплащане на положения от него труд при превишаване на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца – чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 от ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ. По аргумент от чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ дадените от Тодоров дежурства от 24 часа надвишават максимално допустимата удължена продължителност на работното време и не могат да се квалифицират като извънреден труд. Така е, защото според нормата на чл.158, ал.2 от ПКВС (отм.) извънреден е трудът, с който се превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), т.е. трудът над общата продължителност или над т.нар. „удължена“ продължителност на служебното време. В конкретния случай даваните от Тодоров дежурства от 24 часа са в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца - чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ. Тези дежурства са полагани по график, утвърден от работодателя и неизпълнено от последния задължение да осигури почивка след тях или да компенсира военнослужещия с намалено работно време. Според чл.152, ал.4 от ПКВС (отм.) трудът, положен над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е трудът при дежурства от 24 часа, се компенсира с намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.052010г., постановено по гр.д. № 282/2009г., ІV ГО на ВКС. По изложените съображения, въззивната инстанция намира, че районният съд не е квалифицирал правилно иска на П. П. по чл.203, ал.3 от ЗОВСРБ (отм.) за вземанията в периода от 01.04.2001г. до 12.05.2009г. и по чл.214, ал.1, т.3, вр. чл.194, ал.3 от ЗОВСРБ за вземанията в периода от 13.05.2009г. до 06.05.2022г. Първата правна норма предвижда възнаграждение за същинския извънреден труд, т.е. за труда, който е положен при превишаване на общата продължителност на служебното време на военнослужещия. Втората правна норма - чл.194, ал.3 от ЗОВСРБ регламентира случаите на превишаване на общата продължителност на служебното време, при които се дължи допълнително възнаграждение за работа в специфични условия. Тя не се прилага за дежурствата, поради изричното изключване, разписано в чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ. Сега действащия Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България не предвижда възможност за изплащане на възнаграждение за извънреден труд. Правомощията на въззивната инстанция в случаите на неправилна квалификация са разписани в чл.271 от ГПК и са доразвити в т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. В тези случаи въззивната инстанция дължи корекция на правната квалификация. В процесния казус районният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба фактически твърдения, а не по непредявен иск. Поради това не са налице основанията на чл.270, ал.3 от ГПК за обезсилване на решението. Неправилната квалификация обаче е довела до неправилни правни изводи, а именно - че установеното по делото превишение на служебното време в рамките на удълженото такова, представлява извънреден труд. В резултат на това е формиран извод, че правото на възнаграждение за извънреден труд възниква след полагането му през съответния месец и се погасява с изтичането на давностния срок по чл.111, б.“а“ от ЗЗД. Действително, районният съд се е позовал на съдебна практика по чл.290 ГПК, но същата се отнася до хипотезата на чл.203, ал.2 от ЗОВСР (отм.) и чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ в редакцията към 31.03.2012г., касателно превишаването на нормалното служебното време, но в рамките на удълженото такова. Според чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ в редакцията, обн. в ДВ, бр.98/2016г., продължителността на служебното време над нормалната, се компенсира с намаляване на същото при условия и по ред, определени с акт на министъра на отбраната по ал.8. Към момента на прекратяване на служебното правоотношение на П. обаче, е в сила редакцията на ЗОВСРБ, обн. в ДВ, бр.16/2010г. и такова правило не съществува. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.05.2010г., постановено по гр.д. № 282/2009г., IV ГО на ВКС, решение № 439/01.07.2010г., постановено по гр. д. № 1733/2009г., III ГО и решение № 127/18.05.2011г., постановено по гр. д. № 1123/2010г., III ГО. Според цитираните решения в отменения ЗОВСРБ и в сега действащия ЗОВСРБ съществува непълнота, която може да се преодолее чрез приложение на чл.136а, ал.5 от КТ и превишеното служебното време да се заплаща „като извънреден труд”. До 12.05.2009г. превишаването на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, се компенсира с почивка, а при невъзможност за такава компенсация – с възнаграждение за извънреден труд към датата на прекратяване на правоотношението. Изложеното дотук обосновава извод, че в конкретния случай не се касае за същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а за приравнен на него труд, който се възмездява „като извънреден“ при прекратяване на правоотношението - чл.136а, ал. 5 КТ. Основателно е възражението в жалбата на П. за неприложимост на чл.111, б. „а“ от ЗЗД. Според правилото на цитираната правна норма с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност. В конкретния случай вземанията, за които е приложен института на погасителната давност представляват дължими, неизплатени месечни ликвидни и изискуеми вземания по чл.136а, ал.5 от КТ. Въпросът от кой момент започва течението на 3-годишния срок от чл.111, б. „а“ от ЗЗД в хипотезата на чл.136а, ал.5 от КТ е решен с ТР № 6/11.02.2022г., постановено от ОСГК на ВКС по тълк. дело № 6/2017г. Това е моментът на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. Съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта настъпва от момента на възникване на задължението. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност на служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на същия се дължи компенсация чрез ползване на намалено работно време в рамките на съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно време през съответния месец, при прекратяване на служебното правоотношение правото му се трансформира в право да получи възнаграждение за труда, положен в удълженото работно време като извънреден. Това право, според ТР № 6/2017г. на ОСГК на ВКС се погасява с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от датата на прекратяване на правоотношението. Законът за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) и Правилника за кадровата военна служба (отм.) не предвиждат възможност компенсирането на удълженото работно време с почивка или с намалено работно време да се извърши едностранно от военнослужещия без разрешение на съответния ръководител. Поради това, и нормата на чл.136а, ал.4 от Кодекса на труда не може да намери приложение. Аргумент в подкрепа на този извод представляват разпоредбите на чл.151, ал.3 и чл.151, ал.4 от ПКВС (отм.), които създават задължение за работодателя да осигури на кадровите военнослужещи почивка за хранене с продължителност не по-малка от половин час, която не се включва в общата продължителност на служебното време. Организацията, разпределението и отчитането на служебното време се определят със заповед на командирите (началниците), които имат право да издават писмени заповеди, като работният ден може да бъде разделен на две или три части. Основен принцип в правото е, че едно право не може да бъде погасено по давност, ако не е могло да бъде упражнено или защитено по съдебен ред. В конкретния случай правото на парична компенсация за труда, положен извън нормално удълженото време, не може да бъде упражнено преди да се прекрати служебното правоотношение. Създава се фактическо положение, при което от една страна работодателят може да бездейства и да не осигури ползването на почивка от военнослужещия, а от друга – военнослужещият не може да упражни едностранно правото си на компенсация и да определи дните, в които ще почива или ще работи при намалено работно време. Поради това, в ТР № 6/2017г., ОСГК на ВКС приема, че правото на компенсация с почивка, респ. правото на обезщетение за труда, положен над законоустановеното удължено работно време, става изискуемо от датата на прекратяване на служебното правоотношение и се погасява с изтичането на тригодишна давност, считано от тази дата. Обратното на това разбиране означава да се признае, че правото на почивка е погасено по давност още по време на служебното правоотношение при липса на възражение от насрещната страна. Погасителната давност е институт, който не се прилага служебно, а по възражение на една от страните. В конкретния случай възражението за погасителна давност е направено едва с отговора на исковата молба, което изключва възможността правото на компенсация да бъде погасено по давност по време на служебното правоотношение. Този факт изключва приложението на давността и по отношение на трансформираното право на обезщетение за положен труд над нормално удълженото работно време, тъй като за преобразуваното право започва да тече нова давност. По изложените съображения, възражението на П., че давността по чл.111, б. „а“ от ЗЗД не може да погаси със задна дата трансформираното в право на обезщетение, право на компенсация, е основателно и трябва да се уважи. В резултат на това, решението на районния съд в частта, в която е отхвърлена претенцията на бившия военнослужещ за заплащане на положения от него труд над нормално установената удължена продължителност в периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г. е неправилно и трябва да се отмени. Делото е изяснено от фактическа страна и не съществува пречка да се постанови решение по съществото на спора. От заключението на съдебно-икономическата експертиза се установява, че в периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г. П. е положил 5 256 часа труд над нормално установената удължена продължителност на работното време. Изчислено съобразно нормативно утвърдената ставка за извънреден труд, възнаграждението за тези 5 256 часа възлиза на 16 618, 93 лева. Това е размерът на обезщетението, който Военно формирование 32890 – Бургас дължи на П. за неупражненото от него право на компенсация с почивка или намалено работно време, трансформирано в право на вземане след прекратяване на служебното правоотношение за периода от 01.04.2001г. до 30.04.2022г. Изчислена върху тази основа, мораторната лихва върху вземането за периода от 06.05.2022г. до 07.09.2022г. възлиза на 587, 43 лева. По изложените съображения, решението трябва да се отмени и вместо това да се постанови друго, с което исковете на П. П. да бъдат уважени. Едновременно с това, на П. трябва да се присъдят разноски за производството пред Районен съд – Бургас в размер на 2 400 лева. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. Като се съобрази с разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.2, вр. с чл.81 от ГПК съдът намира, че трябва да присъди на въззивната страна извършените от нея разходи за процесуално представителство пред Окръжен съд – Бургас в размер на 1 200 лева. На основание чл.78, ал.6 от ГПК Военно формирование 32890 – Бургас следва да заплати в полза на Районен съд – Бургас държавна такса в размер на 688, 24 лева и полза на Окръжен съд – Бургас държавна такса за въззивната инстанция в размер на 344, 12 лева, за които ищецът е освободен от заплащане. Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд, VІ въззивен състав: