Решение № 4567 от 11.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12525/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 14096/18.08.2023 г. на Софийски районен съд, 178 с-в, по гр. д. № 46978/2021 г., е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 361, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че ответникът „Деливари Експрес“ ООД, ЕИК 121518723, дължи на „Квеенбергер Лоджистикс БЛГ“ ЕООД, ЕИК 831373813, сумата от 2 712 лв., представляваща неплатено възнаграждение за организиран и извършен превоз на товар от Полша до склада на ответника в София, възложен му от последния със заявка от 07.02.2020 г., за която сума е издадена фактура № № 0000082187 от 20.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - 15.10.2020 г. до окончателното изплащане и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - сумата от 156, 69 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 22.03.2020 г. до 14.10.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.10.2020 г. по ч. гр. д. № 50042/2020 г. по описа на CPC, II ГО, 178 с-в. Ответникът е осъден за заплащане на разноски за исковото и заповедното производства. Решението се оспорва от ответника „Деливари Експрес“ ООД, чрез процесуалния му представител, с доводи, че е незаконосъобразно и необосновано, постановено при допуснати нарушение на материалния и процесуален закон и без да се обсъдят изцяло приетите пред СРС доказателства. Правилно съдът е приел, че по заявка № 7/2020 г. ответникът и възложил на ищеца, като спедитор, да организира превоз от Полша към България на 4 359 кг. блатове за торти. Неправилно, без да са налице доказателства приема, съдът приема, че в случая спедиторът (ищецът) е действал при условията на упълномощаване, не при условията на „възлагане“. Оспорва становището на съда, че е налице договор за несъщинска спедиция, който има за правна последица освобождаване от отговорност на спедитора и поемане на отговорността от възложителя (ответника), тъй като при несъщинския договор за спедиция, спедиторът действа не от свое име, а от името на доверителя и за сметката на доверителя. Счита, че заявката – договор № 7/2020 г. не е действие по упълномощаване, а по възлагане и в отношенията между ищеца и ответника е налице договор за същинска спедиция. Поддържа направеното в производството възражение за прихващане, което е определено по основание размер, като счита, че съдът е следвало да разгледа възражението. Моли да се отмени решението и исковете да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноските за двете инстанции по представен списък. Възразява за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на разноските претендирани от ищеца. Въззиваемата страна – ищецът „Квеенбергер Лоджистикс БЛГ“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата в писмен отговор по чл. 263 ГПК. Поддържа съображения, че решението е законосъобразно и обосновано, постановено в съответствие с материалния закон и производствените правила. Правилно е прието, че страните са били обвързани от договор за спедиция при условията, посочени в исковата молба, по който договор ответникът е имал качеството възложител, а ищецът - спедитор. Тези обстоятелства са отделени като безспорни по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК. Правилен е и извода на съд, че между страните е бил сключен несъщински спедиционен договор. Както правилно е изложено в мотивите на обжалваното решение, съгласно разпоредбата на чл. 361 ТЗ, спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име и за сметка на доверителя договор за превоз на товари. Правилно съдът е приел, че при същинския спедиционен договор е налице косвено представителство, тоест превозният договор се сключва от името на спедитора, но за сметка на неговия възложител. При несъщинския спедиционен договор, сключването на превозният договор отново се прави за сметка на доверителя, но доверителят става и страна по самия договор за превоз, доколкото последният е сключен от спедитора въз основа на упълномощаване от страна на доверителя. От приетата CMR товарителница от 08.02.2020 г. се установява, че ищецът в качеството на спедитор не фигурира като страна в договора за превоз. Последният е сключен между ответното дружество, в качеството на доверител и изпращача на процесните стоки. Следователно ищецът, като спедитор, и ответникът, като доверител (товародател), са били обвързани от несъщински спедиционен договор и отношенията между страните се уреждат от чл. 361 и следващите от ТЗ. Поддържа, че дори да се приеме, че в заявка за транспорт № 7/2020 г. липсва изрична клауза, с която доверителят е упълномощил спедитора да сключи от негово име и за негова сметка договорът за транспорт, на основание чл. 301 ТЗ ответното дружество е потвърдило действията, извършени без представителна власт (в процесният случай сключване на договора за транспорт на стоки, обективиран в CMR товарителница от 08.02.2020 г.), тъй като в нито един момент не се е противопоставило на действията на спедитора. Сочи, че ответното дружество е приело транспортираните стоки, както и документите свързани със спедиционният договор и договора за транспорт, с което спедиторът е изпълнил задължението си да предаде на доверителя всички документи по договорните отношения. Поддържа, че ответникът не е въвел в процеса възражение за неизпълнение на задълженията на ищеца по процесния спедиционен договор и съдът не може да се произнася по този въпрос. Оспорва направеното възражение за прихващане, като сочи, че в отговора на исковата молба общо е изложено твърдение, че ответникът е претърпял имуществени вреди в общ размер на 2 586, 48 лв. без ДДС, представляващи щети по негови стоки от дати 13.01.2020 г., 12.02.2020 г., 07.02.2020 г. и 17.02.2020 г. и направени във връзка с щетите разноски, без да са изложени конкретни твърдения относно правоотношенията между страните, по повод на които ответникът твърди да е претърпял вреди по тези щети. Липсва конкретизация на основанията, довели до претендираните от ответника щети и свързаните с тях разноски. В условията на евентуалност поддържа, че възражението е погасено по давност съгласно чл. 32 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), като давностния срок е започнал да тече от датата на доставка на стоките. На основание чл. 32, т. 4 от Конвенцията погасен по давност иск за щети не може да бъде предявен, дори и под формата на насрещен иск или възражение. В условията на евентуалност сочи, че към момента на въвеждането на възражението за прихващане с отговора на исковата молба, е бил изтекъл и давностният срок по чл. 366 ТЗ, съгласно който искът за вреди по спедиционен договор се погасява с едногодишна давност. Моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира разноските в производството, като не прави възражение за прекомерност на разноските на ответника. Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното: Съгласно проверката, която е оправомощен да извърши въззивния съд по правилата на чл. 269 ГПК, оспореното решение е допустимо и валидно постановено. По отношение на неговата законосъобразност, съдът следва да се произнеса по наведените в жалбата доводи. Съдът следи и без довод за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Решението е валидно и допустимо постановено, като не са допуснати нарушения на императивните материално правни норми. Предмет на разглеждане са били искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 361, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 356, ал. 2 ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - за установяване на задължения за заплащане на възнаграждение по договор за спедиция и лихви за забава върху него. В случая по делото не са били спорни и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК са отделени като ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че е сключен договор с описаното от ищеца в исковата молба съдържание, обективиран в заявка за транспорт № 7/2020 г. от 07.02.2020 г., съгласно който ответникът „Деливари Експрес“ ООД, в качеството му на доверител, е възложил на ищеца „Квеенбергер Лоджистикс БЛГ“ ЕООД, действащ като спедитор, да организира вътрешнообщностен превоз от Полша до България на 4359 кг/бруто блатове за торта с товарен пункт Полша - Sosnowiec, ul. Orlat Lwowskich 146, Dan Cake Polonia до разтоварен пункт България, гр. София, бул. „Ботевградско шосе“ № 247, с дата на товарене 12.02.2020 г. и указания за укрепване при транспортирането и получаване на 14.02.2020 г. От заявката за транспорт, която също не се оспорва, се установява, че пратката е с номер 634243 (3177514). Между страните не е спорно и се установява, че уговореното възнаграждение за организиране на транспорта по пратка с номер 3177514 е в размер на 2 712 лв. с вкл. ДДС, за което ищецът е издал на ответника фактура № 0000082187 от 20.02.2020 г., със срок на плащане 21.03.2020 г. Тези факти не са оспорени от ответника. Пред СРС е приета международна товарителница CMR, издадена по чл. 4, във вр. с чл. 9, т. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) се установява, че между Kuchenmeister Gwbh, в качеството му на изпращач (товародател) и „Алфа Кар 1“ ООД, Варна, в качеството му на превозвач, е сключен договор за превоз на 18 европалети с тегло 4 340 кг., с получател „Деливари Експрес“ ООД, които са натоварени при изпращача на 13.02.2020 г. В графа 8 на товарителницата са отбелязани резерви при товаренето, касаещи недостатъчно подсилена опаковка. Според отбелязване в товарителницата стоката е получена на 17.02.2020 г. с възражения - в графа 24 е отбелязано, че са налице смачкани кашони. В отговора на исковата молба ответникът единствено е посочил, че не дължи на ищеца възнаграждение по осъществения превод с негово съдействие, тъй като част от стоката е получена в повредено състояние, за което прави възражение за прихващане на обща стойност 2 586, 48 лв., на каквато стойност твърди, че са вредите от превоза, която сума представляваща сбор от 1 064, 48 лв. без ДДС за повреда на стоката по транспортна щета № 3173927 от 07.02.2020 г., 1 200 лв. без ДДС — разходи за аварийно спасяване на стоката и 322 лв. - цената на транспорта на повредената стока по щети 13.01.2020 г., 12.02.2020 г. и 17.02.2020 г. Като съобрази доказателствата и доводите на страните, поддържани във въззивното производство, настоящият състав намира следното от правна страна: В съответствие с процесуалния закон СРС е приел, че по исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, чл. 361, ал. 1 от ТЗ, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключване на спедиционен договор със съдържанието в исковата молба, по който е изпълнил задълженията си, а ответникът не е заплатил възнаграждение, поради което е изпаднал в забава и дължи възнаграждение и лихва за забава. В тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си за заплащане на възнаграждение и лихви. Тъй като ответникът е направил възражение за прихващане със вземане по чл. 82, изр. първо от ЗЗД, за вреди от превоза, в негова тежест е било да докаже, че е претърпял вреди – под форма на разходи в сочения размер, по щети от 13.01.2020 г. (номер 3157008/09.01.2020 г.), 12.02.2020 г. (номер 3173927/07.02.2020 г.) и 17.02.2020 г. (номер 3177514/12.02.2020 г.). В случая ответникът не оспорва, че не е заплатил възнаграждение по спедиционния договор на ищеца. Съгласно чл. 361, ал. 1 ТЗ със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар. При спедиционния договор за спедитора възникват две основни задължения: да изпълни поръчката без отклонения съобразно възложения мандат и нарежданията на доверителя, т. е. да сключи договор за превоз за сметка на доверителя от свое име (при същинския договор за спедиция) или от името на доверителя (при несъщинския договор за спедиция) и да даде отчет - да прехвърли придобитите в изпълнение на поръчката от свое име, но за сметка на манданта, субективни права и правни задължения от т. нар. изпълнителна сделка, за да могат правните й последици да се отразят в патримониума на доверителя - арг. чл. 355 ТЗ. За доверителя (възложителя) възникват задължения: да получи резултата от изпълнителната сделк, да заплати направените разноски, заедно с лихвите и вредите, които е претърпял спедиторът във връзка с изпълнението на поръчката (арг. чл. 356, ал. 2, изр. 1 ТЗ, както и чл. 285, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 348, ал. 2 ТЗ), да заплати комисионно възнаграждение. В настоящият случай не е спорно, че е сключен договор по заявка на ответника от 07.02.2020 г., по който ищецът, в качеството на спедитор, по възлагане от ответника – клиент (доверител), е следвало да организира превоза на стоки от Полша до България на 4359 кг/бруто блатове за торта с товарен пункт Полша - Sosnowiec, ul. Orlat Lwowskich 146, Dan Cake Polonia до разтоварен пункт България, гр. София, бул. „Ботевградско шосе“ № 247, с дата на товарене 12.02.2020 г. Не е спорно и се установява, от приетата СMR товарителница от 13.02.2020 г., че превозът е осъществен от друг превозвач „Алфа Кар 1“ ООД, Варна, като изпращач – товародател е Kuchenmeister Gwbh. Доколкото превозът е извършен в изпълнение на възложеното със спедиционния договор от ответника, независимо дали договорът за превоз е сключен от името на ищеца – спедитор или от името на ответника – възложител, във всички случаи той е сключен за сметка на възложителя – ответник. При това съдът споделя извода, че ищецът е изпълнил задълженията си да сключи за сметка на ответника договор за превоз и в негова полза е възникнало вземане за възнаграждение по договора, обективиран в заявка за транспорт № 7/2020 г. от 07.02.2020 г., за сумата от 2 712, 00 лева по издадената фактура № 0000082187 от 20.02.2020 г., със срок на плащане 21.03.2020 г. Ответникът не оспорва размера на възнаграждението, както и получаването на фактурата на 20.02.2020 г. При това въззивният състав намира, че с получаването от ответника на фактурата, по която последният не е имал възражения, спедиторът е дал отчет на доверителя за резултата от изпълнителната сделка. За последната, както и за мандата за сключване на превозния договор, формата е без значение. За да се приеме, че спедиторът е дал отчет по изпълнението на спедиционния договор трябва да се направи преценка дали извършените от него фактически действия налагат извод, че изпълнителна сделка е сведена до знанието на доверителя и, дали последният я приема. В процесния случай ответникът е приел фактура № 0000082187 от 20.02.2020 г., в която са посочени транспортни документи, вид на товар, дата на превоз, товарен и разтоварен пункт, камион, с който е осъществен превоза и т. н. Ответникът не твърди да се е противопоставил, нито твърди да не е получил посочената по - горе фактура. Това налага извод, че извършената работа е отчетена от ищеца – спедитор на доверителя, т. е. прехвърлен е резултата от изпълнителната сделка. Предвид изложеното, настоящият състав споделя извода, че в процесния случай е доказано наличие на валидно сключен спедиционен договор, изпълнение по него, не само по изпълнителната сделка, но и по отчетната такава, поради което за спедитора се поражда правото да получи неизплатеното му възнаграждение. Относно установяване на вземане за лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото във въззивната жалба не се излагат конкретни съображения, следва да се отбележи само, че съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора, съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, както е приел и СРС. В случая страните са уговорили, че плащането по фактурата ще се извърши до определен ден - 21.03.2020 г., поради което ответникът е изпаднал в забава за плащане на задължението след неговото изтичане, на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и дължи обезщетение за забава в размер от 156, 69 лв., който е приет за безспорен. Относно възражението за прихващане направено от ответника в отговора на исковата молба, съдът намира следното: В практиката се разграничават хипотези на материалноправно прихващане и на съдебно прихващане, като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по иска за погасяване на двете вземания до размера на по-малкото от тях. При материалноправното прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, каквото е настоящото, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо. Приема се, че в тази хипотеза на съдебно прихващане погасителния ефект настъпва след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно. (в този смисъл решение № 113 постановено по гр. дело № 1274/2013 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС решение № 35 от 25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г., т. к., І ТО). Трайната практика на ВКС по въпроса за обезщетението по чл. 82 ЗЗД при неизпълнение на договорно задължение приема, че то обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Според решение № 73 от 27.07.2010 г. по т. д. № 897/2009 г., ТК, І Т. О. на ВКС, по реда на чл. 290 ГПК, „претърпяната загуба“ е имуществена вреда, която се изразява в намаляване на имотното състояние на кредитора в резултат от неизпълнението. Претърпените вреди представляват реалните, ефективни вреди, изразяващи се в намаляване на актива на имуществото на кредитора, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, ако длъжникът е добросъвестен. Ако длъжникът е недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. В случая ответникът е претендирал, че е налице негово вземане към ищеца като обезщетение за претърпени вреди - под форма на разходи в сочения размер, по щети от 13.01.2020 г. (номер 3157008/09.01.2020 г.), 12.02.2020 г. (номер 3173927/07.02.2020 г.) и 17.02.2020 г. (номер 3177514/12.02.2020 г.). Ответникът е следвало да установи неизпълнение на договорно задължение от ищеца, от което са настъпили вреди за него и причинната им връзка с конкретния договор и неизпълнението. В случая не се поддържа конкретно неизпълнение на задължения на ищеца по спедиционния договор, от което са настъпили вредите за ответника. Не са представени и доказателства за предявена в срока и по реда на чл. 30 от Конвенцията CMR рекламация пред превозвача за повредите на товара, които твърди ответника. В тежест на ответника е било да установи този факт. Изцяло в тежест на ответника е било да установи твърденията си, че са налице основания, да не се плати възнаграждение поради повреда (щета) в превозения товар, за която ищецът носи отговорност, както и вида и размера на вредите претърпени от процесния превоз. В случая не е установено наличие на вземания на ответника срещу ищеца за твърдените вреди произтичащи от процесното договорно правоотношение. От доказателствата не се установява съществуването и размера на вземанията, с които ответникът иска да прихваща, нито се установява, че тези вземания представляват вреди от неизпълнение на конкретни задължения на ищеца по спедиционния договор, поради което възражението на ответника по чл. 103 от ЗЗД законосъобразно е прието за недоказано, а от там за неоснователно. Поради неоснователност на възражението съдът намира, че не дължи произнасяне по направените от ищеца възражения за погасяване по давност на това възражение по смисъла на чл. 32 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR). Доколкото изводите на въззивният състав съвпадат с тези на СРС, решението следва да се потвърди в оспорената част. При липса на промяна в изхода от спора решението следва да се потвърди и по присъдените в тежест на ответника разноски. По разноските пред СГС: С оглед изхода на спора, право на разноски има ищеца. Ищецът е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 236 лв. с ДДС. Ответникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК Като се съобрази интереса по делото, на основание чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/2004 г., адвокатското възнаграждение е 704 лв. с ДДС. При преценка интереса по спора и извършените процесуални действия в тази инстанция – производството е приключило в едно заседание, съдът намира, че възражението е основателно и следва да се уважи, а в полза на ищеца да се присъди адвокатско възнаграждение от 800 лв. за въззивното производство. Мотивиран от горното, съдът