Решение № 90 от 17.5.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 98/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба вх.№871/10.01.2024г. от А. В. Т., с ЕГН ••••••••••, от гр. А., ул. „К.“ №••, действащ лично и със съгласието на своята майка Д. И. П. с ЕГН ••••••••••, представляван от адвокат С. Х. К. против Решение №1604 от 18.12.2023г. по гр. дело №1960/2021г на Окръжен съд-П., в частта му, с която е отхвърлен искът му с правно основание чл. 194, ал. 5 ЗОВСРБ, във вр. с чл. 46, ал. 2 ЗНА и чл. 136а, ал. 5 Кодекс на труда за осъждане на В.ф.•••• – Г.И., с адрес за призоваване – село Г.И., Община М., област П., да му заплати обезщетение за положени от баща му подполковник В.Д. Т., починал на 09.06.2021 г., чийто единствен наследник по закон е А. В. Т., в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г., 3494 часа труд над нормалната продължителност на служебното време, но в рамките на общата такава, некомпенсирани с почивка, над сумата от 34 379.74 лв., до пълния предявен размер от 109 900.04 лв., като неоснователен.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение, в обжалваната част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което са изложени конкретни съображения.

Иска се от въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, като бъде уважен исковата претенция в пълния предявен размер от 109 900.04 лв.

В законния срок, от ответника е подаден отговор на жалбата с вх.№ 5350/13.02.2024г., с който се оспорва същата като неоснователна, за което се излагат конкретни съображения, като се иска същата да бъде оставена без уважение като неоснователна и необоснована.

Пловдивският апелативен съд, като взе предвид твърденията и възраженията страните, в аспекта на нормата на 269 ГПК и в съвкупност с доказателствата по делото, прие следното:

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 194, ал. 5, вр. ал.8 Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/, вр. чл.46, ал.2 Закона за нормативните актове (ЗНА), вр. чл. 136а, ал. 5 Кодекс на труда (КТ).

Ищецът А. В. Т., с ЕГН ••••••••••, от гр. А., ул. „К.“№••, действащ лично и със съгласието на своята майка Д. И. П. с ЕГН ••••••••••, в качеството му на законен наследник на баща си В.Д. Т., починал на 09.06.2021 г., претендира осъждане на ответника В.ф.•••• - Г.И. да му заплати сумата от 109 900.04 лв, съставляваща дължимо обезщетение за положен от баща му в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г. труд, надвишаващ с 3494 часа нормалната продължителност на служебното му време, който не е компенсиран с почивка по време на действието на договора за военна служба между бащата на ищеца и ответника. Пред въззивната инстанция, предмет на разглеждане е претенцията над сумата от над сумата от 34 379.74 лв., до пълния предявен размер от 109 900.04 лв., доколкото в тази част е обжалвано първоинстанционното решение.

В позицията си по иска, ответникът не е оспорва същия по основание, а само по размер.

По делото няма спор, а и се установява от събраните доказателства, че ищецът е син и единствен наследник по закон на В.Д. Т. с ЕГН ••••••••••, загинал на 09.06.2021 г., при авиационна катастрофа със самолет МИГ 29 по време на тактически учения на формированията за ПВО и авиационните формирования от ВВС на Българската армия „Ш.••••“.

Не е спорно и че от 26.06.2010 г., до 09.06.2021г., В.Д. Т. е изпълнявал военна служба на различни длъжности в П.•••••, впоследствие В.ф.•••• – Г.И., последната от които – старши помощник-началник на отделение „Планиране и отчитане на летателната дейност“, по силата на договор за военна служба сключен на 26.05.2010 г. с Министрество на отбраната, прекратен със смъртта му, на основание чл. 162, т. 7 ЗОВСРБ.

Ответникът признава, че от 26.05.2010 г. до 09.06.2021 г., подполковник Т. е положил 2967 часа труд над установената в закона нормална продължителност на служебното време, което превишение на служебното време не е било компенсирано с намалено служебно време по време на действието на договора му.

Според настоящата инстанция, предвид необжалването на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата от 34 379.74 лв обезщетение за положен от баща му в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г. труд, надвишаващ с 3494 часа нормалната продължителност на служебното му време, който не е компенсиран с почивка по време на действието на договора за военна служба между бащата на ищеца и ответника, решението е влязло в сила в тази част, респ. между страните е формирана сила на пресъдено нещо относно правнорелевантните факти, на които е основан иска до този размер, а именно – относно положения от полк. В.Д. Т., починал на 09.06.2021 г., в посочения период труд, надвишаващ с 3494 часа нормалната продължителност на служебното му време, който не е компенсиран с почивка по време на действието на договора му за военна служба. Спорът между страните пред въззивната инстанция не е по основанието на иска, а само относно размера на дължимото се на ищеца, като единствен законен наследник на баща си, обезщетение за положен от последния труд над нормалната продължителност на служебното му време, който не е компенсиран с почивка по време на действието на договора за военна служба, над уважения с обжалваното решение размер, съответно относно начинът на изчисление на паричното обезщетение за некомпенсирания с почивка труд.

В тази връзка, съдът съобрази, че съгласно чл.194, ал.1 ЗОВСРБ, „Нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица.“ Според ал. 2 от същия член, общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време, а в ал.3 е предвидено, че в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3.

Според чл.194, ал.5 ЗОВСРБ, „Служебното време над нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време при условия и по ред, определени с акта на министъра на отбраната по ал. 8.

Според настоящата инстанция, в случая не се касае за извънредно работно време, за което се дължи парично обезщетение, а за положен от бащата на ищеца труд над нормативно установената месечна продължителност на служебното време, но в рамките на нормативно установената обща продължителност, който не е компенсиран с почивка. По време на кадровата военна служба, този труд не се компенсира с парично обезщетение, а с намалено работно време и/или почивки. След прекратяването на служебното правоотношение, доколкото няма правна и фактическа възможност за компенсация с намалено работно време и/или почивки, по аналагия от чл.136а, ал.5 КТ, правото на компенсация с почивка се трансформира в право на парично обезщетение. След като не е осигурена възможност за допълнителни компенсиращи почивки, следва лишаването от тази възможност да бъде заменено с парична сума. В случая, чл.226 КТ обаче не е приложим, предвид наличието на специална уредба.

Съгласно чл.43 от Наредба № Н-18 от 19 декември 2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници:

„За изпълнение на възложените задължения над общата продължителност на служебното време през работни дни на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение, както следва:

1. (изм. - ДВ, бр. 8 от 2019 г., в сила от 01.01.2019 г.) определя се основно възнаграждение за един час, като основното месечно възнаграждение на военнослужещия се разделя на месечната продължителност на служебното време в часове, определена по чл. 3, за месеца, в който има изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време;

2. допълнителното възнаграждение за месеца е в размер 25 на сто от основното възнаграждение на военнослужещия за един час, определено по реда на т. 1, и умножено по броя на часовете за месеца, през които е изпълнявал възложени задължения над общата продължителност на служебното време.

Според чл. 44 от същата наредба, „За часовете на изпълнение на службата през почивните дни, определени по реда и при условията на чл. 6, на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение в размер 50 на сто, изчислено върху основното му възнаграждение, а за дните на официалните празници - допълнително възнаграждение в размер 100 на сто, изчислено върху основното му възнаграждение.“ Съгласно заключението на допуснатата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), взело предвид доказателствата по делото и извършените от вещото лице справки при ответника, общият брой часове положен труд от ищеца над нормалната продължителност през исковия период, които не са компенсирани с почивка, е 3494 часа (437 дни), посочени поотделно в приложения №1 - №12 и обобщени в приложение №13 към заключението. Както се посочи, решението на окръжния съд е влязло в сила в тази част, поради което този факт не подлежи на преразглеждане в настоящото производство.

В приложение №13, вещото лице е изчислило общия размер на полагащото се на бащата на ищеца през исковия период възнаграждение за положения от него труд над нормалната продължителност на служебното време, който не е компенсиран с почивка, а именно: сумата от 34379.74 лв.

Според настоящата инстанция обаче, тази стойност представлява само размерът на допълнителното възнаграждение, което се определя по реда на чл.43-44 от НАРЕДБА № Н-18 от 19 декември 2012 г., което се начислява над основното му възнаграждение, а не пълният размер на дължимото се на бащата на ищеца възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, който не е компенсиран с почивка, който следва да включва и основното му възнаграждение за същия период, със съответните нормативно установени добавки.

В тази връзка и по повод възраженията на ответника в отговора на ВЖ, че за база на доп. възнаграждение по чл.43-44 от посочената наредба следва да се вземе основното възнаграждение на военнослужещия, а не брутното, следва да се отбележи, че видно от приложенията към заключението (№1-№12), тази стойност е изчислена от вещото лице в съответствие с чл.43 и чл.44 от НАРЕДБА № Н-18 от 19 декември 2012 г., като за база е взето именно основното трудово възнаграждение на бащата на ищеца за всеки месец през процесния период, през който същият е положил труд над нормалната продължителност на служебното време, който не е бил компенсиран с почивка, като допълнителното възнаграждение е изчислявано като 25 на сто от основното възнаграждение на военнослужещия за един час, определено по реда на чл.43, т. 1, и умножено по броя на часовете за месеца, през които е изпълнявал възложени задължения над общата продължителност на служебното време, респ. като 50 на сто от основното възнаграждение на военнослужещия за един час за труд в почивни дни.

Следователно, без съмнение, сумата от 34379.74 лв, изчислена в приложение №13 към ССЕ не включва съразмерно дължимото се на бащата на ищеца основно възнаграждение за същото количество труд над общата продължителност на служебното време, а представлява само добавката към него съгласно чл.43 и чл.44 от НАРЕДБА № Н-18 от 19 декември 2012 г. Според настоящата инстанция, няма разумна, а и законова причина да се приеме, че за положения труд над общата продължителност на служебното време, за който не е компенсиран с почивка, военнослужещият има право само на допълнително възнаграждение по чл.43 и чл.44 от НАРЕДБА № Н-18 от 19 декември 2012 г., изчислено като част от основното му, а не и на основното си възнаграждение. В крайна сметка, касае се за положен от военнослужещия труд, за който съгласно закона и договора за военна служба му се дължи уговореното основно възнаграждение, ведно с предвидените в конкретния случай допълнителни възнаграждения, едно от които е и това за положения труд над общата продължителност на служебното време.

В константната съдебна практика по приложението на ЗОВСРБ се приема, че часовете до максимално определеното като допустимо служебно време, което не е било разрешено и отчетено като извънреден труд, представляват увеличено служебно време. За него се дължи компенсация чрез намалено работно време в рамките на общата продължителност за същия или най-късно за следващия месец. В случаите, когато до прекратяване на правоотношението, положеният от военнослужещия при увеличено служебно време труд не е компенсиран, той следва да се заплати като извънреден, по аналогия на чл. 46, ал. 2 ЗНА, вр. чл.136а, ал.5 КТ, като не се касае за претенция за извънреден труд, а за обезщетение на фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време, което се дължи след прекратяване на служебното правоотношение и което се определя в размера и по начина на обезщетението за извънреден труд. В ЗОВСРБ е предвидена специална уредба за заплащането на допълнително възнаграждение, която изключва прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 262 КТ. В този случай по силата на чл. 194, ал. 5 и чл. 194, ал. 8 от ЗОВСРБ, компенсирането на служебното време извън нормалната продължителност се определя при условията и по реда, предвидени в Наредба № Н-18/19.12.2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на Министерството на отбраната и Българската армия, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници. Предвиденото в Наредба № Н-18/19.12.12 г. допълнително възнаграждение обаче се прибавя към основното и по този начин го увеличават. Да се приеме, че се дължи само обезщетение в размер на допълнителното възнаграждение за некомпенсираното служебно време би означавало за положения труд над нормалната до общата продължителност на служебното време да не се заплати дори и основното месечно възнаграждение, пропорционално на отработеното време, какъвто не е смисълът на закона. (В този смисъл - Решение № 163 от 8.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4483/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 195/28.12.2017 г. на ВКС, ІV ГО по гр. д. № 4282/2016 г., Решение №50162/17.11.2022г. по гр. дело №4259/2017г. на ВКС, III г.о.).

Настоящата инстанция споделя посочената по-горе практика на ВКС.

Във връзка с настоящия спор, съдът съобрази и приетото в мотивите Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г., ОСГК, а именно:

Удължаването на работното време /служебно време/ е общият случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време – чл.136 от КТ, чл.194 от ЗОВСРБ и Наредба № Н-18/19.12.12 г. на Министъра на отбраната.То се състои в установяване на работен ден с продължителност по-голяма от обичайната за съответния вид труд или категория работници и служители. Удължаването е допустимо не като поС.на, а като временна мярка – през отделни работни дни. Удължаването на работното време се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт – чл.136а от КТ и чл.194 ал.5 от ЗОВСРБ. Тази уредба е постановена в интерес на двете страни по правоотношението. От една страна тя цели да съхрани живота, здравето и работоспособността на полагащите труд, а от друга – да обезпечи пълноценно и ефективно изпълнение на трудовите задължения. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт – чл.136а, ал.5 от КТ. Начинът на изчисляването му е посочен в същия текст – компенсацията се заплаща като извънреден труд.

С оглед гореиложеното, съдът приема, че на ищеца, като наследник на баща си на баща си В.Д. Т., починал на 09.06.2021 г., се дължи под формата на парично обезщетение, както допълнителното възнаграждение за положения от баща му 3494 часа труд над нормалната продължителност на служебното време, определено съгласно Наредба № Н-18/19.12.12 г., така и основното възнаграждение за отработените и некомпенсирано с почивки 3494 часа /437 работни дни/ над нормалната в рамките на общата продължителност на служебното време.

С оглед специалната разпоредбата на чл. 234 ЗОВСРБ, предвиждаща, че обезщетенията по този закон се определят на базата на брутното месечно възнаграждение, дължимо към датата на освобождаването от военна служба, което включва основното месечно възнаграждение, допълнителни месечни възнаграждения за продължителна служба, за специфични условия при изпълнение на военната служба с поС.ен характер и за образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките", на ищеца следва да се присъди и обезщетение за положения от баща му труд над нормалната до общата продължителност на служебното време, на база брутната му заплата към датата на прекратяване на договора, вкючваща съгласно чл.234 ЗОВСРБ, основното месечно възнаграждение, допълнителни месечни възнаграждения за продължителна служба, за специфични условия при изпълнение на военната служба с поС.ен характер и за образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките".

От доказателствата по делото се установява, че за м. май 2021г. (последният месец преди прекратяване на договора, през който бащата на ищеца е получил пълно трудово възнаграждение), брутното трудово възнаграждение на полк. В.Д. Т. е в размер на общо 4079.76 лв, от които:

1.Основно месечно възнаграждение за звание по чл. 212 от ЗОВСРБ – 1639 лв;

2. Допълнително възнаграждение за продължителна служба по чл. 213 от ЗОВСРБ – 655.60 лв;

3. Допълнително възнаграждение за пилоти на свръхзвукови самолети по чл. 16, ал. 1, т. 1 от Наредба Н-15/27.04.10 г. - 1 378 лв.;

4. Допълнително възнаграждение за присвоена/потвърдена класна специалност по чл. 26, ал. 1, т. 1, б. „в” от Наредба Н-15/27.04.10 г. - 184 лв.;

5. Допълнително възнаграждение за продължителност на летателната дейност по чл. 23, ал. 1, т.1 от Наредба Н-15/27.04.10 г. – 764, 86 лв;

6. Допълнително възнаграждение за носене на дежурство по чл. 10, ал.1, т.3 от Наредба Н-15/27.04.10 г. – 425 лв.

7. Допълнително възнаграждение за инструкторски задачи по чл. 21 от Наредба Н-15/27.04.10 г. – 33.30 лв.

Видно от текста на чл.234 ЗОВСРБ обаче, в брутното възнаграждение за определяне на обезщетенията на военнослужещите са включени само допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба с поС.ен характер, поради което и тези по т.6 и т.7, които очевидно са с временен характер, в зависимост от конкретния месец, не следва да се включват в размера на брутното възнаграждение за определяне на обезщетението за положен от бащата на ищеца в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г. труд, надвишаващ с 3494 часа нормалната продължителност на служебното му време, който не е компенсиран с почивка по време на действието на договора за военна служба. Следователно, размерът на релевантното за размера на претендираното по делото обезщетението брутно трудово възнаграждение на бащата на ищеца е 3621.46 лв, на база на което следва да се определи дължимото се на ищеца обезщетение за положен от бащата му в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г. труд, надвишаващ с 3494 часа нормалната продължителност на служебното му време, който не е компенсиран с почивка по време на действието на договора за военна служба и към което следва да се прибави допълнителното възнаграждение за положения от баща му 3494 часа труд над нормалната продължителност на служебното време, определено съгласно Наредба № Н-18/19.12.12 г. Предвид размера на последното брутно трудово възнаграждение на бащата на ищеца от 3621.46 лв, определен на основание чл.234 ЗОВСРБ, обезщетението за 3494 часа (общо 437 дни) труд на бащата на ищеца над нормалната продължителност на служебното време, който не е компенсиран с почивка, се формира от сумата от общо 87920, 03 лв (3621.46 лв БТВ: 18 – бр. отработени дни през последния месец май 2021г., през които е получено БТВ = 201.19 лв/ден х 437 дни=87920.03 лв), към която сума следва да се прибави и изчисленото в заключението на ССЕ (приложение №13), допълнително възнаграждение съгласно Наредба № Н-18/19.12.12 г. за положения от бащата на ищеца 3494 часа труд над нормалната продължителност на служебното време за исковия период 26.05.2010г. – 09.06.2021г. от 34379.74 лв., с което общия размер на дължимото се обезщетение става 122299.77 лв.

Следва да се отбележи, че няма нормативно основание брутното възнаграждение за последния месец пред прекратяване на договора за военна служба да се завишаван с 25%, както е направено в т.70.4 от заключението, тъй като допълнителното възнаграждение по чл.43 и 44 от от НАРЕДБА № Н- 18 от 19 декември 2012 г. се определя като част от основното възнаграждение и след това се добавя номинално към него, с което го увеличава. Съдът намира, че не следва да се обсъжда вариантът на ССЕ по приложение №26, изчислил обезщетението за 3250 часа труд над нормалната продължителност, тъй като, както се посочи, въпросът относно количеството часове положен от бащата на ищеца труд над нормалната продължителност, който не е компесиран с почивка, е разрешен със СПН между страните, с оглед влизане в сила на първоинстанционното решение в необжалваната част.

В заключение, съдът намира, че предявеният от ищеца иск се явява основателен и доказан, като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, ще се уважи в пълния предявен размер от 109 900, 04 лв, ведно със законната лихва от 28.07.2021г., да окончателното изплащане.

С оглед горното, Решение №1604 от 18.12.2023г. по гр.дело №1960/2021г на Окръжен съд- П. следва да се отмени в обжалваната част, с която е отхвърлен като неоснователен искът на А. В. Т., с ЕГН ••••••••••, от гр. А., ул. „К.“ №••, действащ лично и със съгласието на своята майка Д. И. П. с ЕГН •••••••••• с правно основание чл. 194, ал. 5 във връзка с чл. 46, ал. 2 Закон за нормативните актове и чл. 136а, ал. 5 Кодекс на труда за осъждане на В.ф.•••• – Г.И., с адрес за призоваване – село Г.И., Община М., област П., да му заплати обезщетение за положени от баща му подполковник В.Д. Т., починал на 09.06.2021 г., чийто единствен наследник по закон е А. В. Т., в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г., 3494 часа труд над нормалната продължителност на служебното време, но в рамките на общата такава, некомпенсирани с почивка, над сумата от 34 379.74 лв., до пълния предявен размер от 109 900.04 лв., вместо което ще бъде осъден ответникът да му заплати още 75520.30 лв обезщетение за положени от баща му подполковник В.Д. Т., починал на 09.06.2021 г., чийто единствен наследник по закон е А. В. Т., в периода 26.05.2010 г. – 09.06.2021 г., 3494 часа (437 дни) труд над нормалната продължителност на служебното време, но в рамките на общата такава, некомпенсирани с почивка, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.07.2021 г., до окончателното й изплащане.

Предвид уважаването на иска, първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта за разноските, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 2 831.54 лв. депозитни разноски по производството за изплащане на възнаграждение на вещото лице по допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза съразмерно на отхвърления иск, както и сумата от 540 лв. възнаграждение за защита от юрисконсулт.

На основание чл.78, ал.6 ГПК, с оглед уважаване на иска в пълен размер, ответникът ще бъде осъден да заплати по сметка на Окръжен съд-П. допълнителна държавна такса по първоинстанционното производство от 3020, 81 лв, както и 240, 52 лв бюджетни разноски по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза, а по сметка на Апелативен съд-П. –държавна такса за въззивното производство от 1510, 41 лв.

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2, вр.ал.1 от Закона за Адвокатурата, в полза на адвокат С. К. следва да бъде определено допълнително адвокатско възнаграждение от 6216, 18 лв за оказаната на ищеца безплатна правна помощ и съдействие по делото пред първата инстанция, над присъдените му с първоинстанционното решение 2 829.84 лв., в съответствие с чл. 7, ал 2, т. 5 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно с уважения размер на иска от 109 900.04 лв, както и сумата от 4041, 62 лв. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ в полза на ищеца в производството пред настоящата инстанция, съобразно интереса от 75520, 30 лв, които ответникът ще бъде осъден да му заплати.

Водим от горното, съдът