Решение № 393 от 11.11.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 827/2024 г.

Производството е по чл. 435, ал. 2, т. 2 и т. 7 от ГПК. Образувано е по жалба на П. Ц. Н. - длъжник по изпълнително дело № 20249250400162 по описа на ЧСИ Радост Горанова - Чолакова срещу действията на съдебния изпълнител по насочване на изпълнението върху имущество, което длъжникът счита за несеквестируемо, чрез налагане на запор на вземането му от „Л.И.“ АД като взискател по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов, както и срещу действията на съдебния изпълнител по определяне на разноските в изпълнителното производство. Жалбоподателят твърди, че е взискател по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов, което било образувано за принудително удовлетворяване на вземанията му от „Л.И.“ АД за сумата 80000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за претърпени имуществени и неимуществени вреди, и за сумата 291, 88 лв., присъдени с Решение № 115 от 09.11.2023г. по т. д. № 267/2021г. на Софийския окръжен съд, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тези суми, считано от 25.06.2021 г. до окончателното им изплащане. Според жалбоподателя имуществото, срещу което е насочено принудителното изпълнение по изп. д. № 20249250400164 на ЧСИ Чолакова чрез налагане на запор, е несеквестируемо по смисъла на чл. 444, т. 8 от ГПК, тъй като, съгласно чл. 381, ал. 1 от КЗ, не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“. По отношение на разноските в изпълнението жалбоподателят навежда твърдение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и за неправилно изчислени такси на съдебния изпълнител. Отправя искане за спиране на изпълнението. В срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК насрещната страна - взискателят Р. М. - е депозирала писмено възражение, с което оспорва жалбата и излага доводи за нейната недопустимост поради подаването й след изтичане на срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК. По същество, счита същата за неоснователна поради това, че част от вземането на П. Ц. Н. по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов била мораторна лихва по смисъла на чл. 86 от ЗЗД, и като такава не представлява вземане за застрахователно обезщетение по смисъла на чл. 381, ал. 1 от КЗ. Развива съображения, че в случая това води до частична секвестируемост на вземането. Прави извод, че наложеният запор е законосъобразен и в съответствие с т. 1 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК. Моли съда да остави жалбата без разглеждане, а при условията на евентуалност – без уважение. Жалбата е постъпила в съда с копие от изпълнителното дело и с мотивите на съдебния изпълнител, който анализира института на несеквестируемостта и тълкува съответната правна уредба. Позовава се на целите на този правен институт и излага становище за неоснователност на жалбата. Навежда принципни съображения във връзка с начислените такси и разноски. След като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, съдът намира за установено от фактическа страна следното: Изпълнително дело № 20249250400162 по описа на ЧСИ Радост Чолакова е образувано по молба на взискателя Р. И. М. въз основа на изпълнителен лист № 389 от 22.04.2024 г., издаден от Районен съд - Б. по ч. гр. д. № 713/2024 г., с който П. Ц. Н. е осъден да заплати на Р. И. М. сумата от 9500 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 12.02.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.04.2024г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 190 лв. - разноски. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал цялостно проучване на имуществото на длъжника, както и налагане на запор върху негово вземане от трето лице („Л.И.“ АД), представляващо присъдено застрахователно обезщетение с решение на Софийски окръжен съд по т. д. № 267/2021 г. в размер на 80000 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 25.06.2021 г. до окончателното плащане. Отделно от това е поискано налагане на запор върху всички сметки на длъжника във всички банки, както и възбрана върху недвижим имот. С постановление от 29.04.2024 г. съдебният изпълнител е образувал изпълнително дело срещу длъжника П. Ц. Н. въз основа на депозираната молба, като със същото постановление е наложил запор върху посоченото вземане от „Л.И.“ АД със запорно съобщение от същата дата. Видно от приложеното копие на изпълнителното дело, запорното съобщение е получено от третото лице „Л.И.“ АД на 02.05.2024 г. С възражение с вх. № 03567/08.05.2024г. (л. 23 от изпълнителното дело) „Л.И.“ АД заявява по реда на чл. 508 от ГПК, че не признава вземането на П. Ц. Н., тъй като същото било предмет на висящо производство по т. д. № 267/2021г. по описа на Софийски окръжен съд, по което нямало влязъл в сила съдебен акт. На същата дата взискателят е депозирал молба, с която заявява, че решението по т. д. № 267/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд е влязло в сила, и представя доказателства за това. Във връзка с горното, на 17.05.2024г. съдебният изпълнител отново е наложил запор върху вземането на П. Ц. Н. от третото лице „Л.И.“ АД, като е изготвено запорно съобщение с изх. № 2608/17.05.2024 г., връчено на третото лице на 20.05.2024 г. На 16.08.2024 г. по изпълнителното дело е постъпило ново възражение (наречено „отговор“) с вх. № 06831 от третото лице „Л.И.“ АД, с което отново не признава вземането на П. Ц. Н., върху което е наложен запорът, като се сочи, че по отношение на същото има претенции от П. Ц. Н.. Във възражението е посочено също, че въз основа на влязлото в сила решение по т. д. № 267/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд е издаден изпълнителен лист и по молба на П. Ц. Н. е образувано изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов за принудително удовлетворяване на присъдените суми. На същата дата съдебният изпълнител е разпоредил да се наложи запор върху вземанията на П. Ц. Н. в качеството му на взискател по изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов. Изготвено е запорно съобщение, връчено на ЧСИ Орлин Мендов на 19.08.2024г. По изпълнителното дело е постъпило възражение от този съдебен изпълнител, в смисъл, че запорът е наложен върху несеквестируемо имущество. Към възражението е приложено копие от изпълнителния лист, въз основа на който е образувано това изпълнително дело, от който се установява, че същият е издаден на 15.07.2024г. на основание влязлото в сила съдебно решение по т. д. № 267/2021 г. по описа на СОС, с което „Л.И.“ АД е осъдено да плати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 429, ал. 3 КЗ на П. Ц. Н. сумата от 80000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ц. Н. Т. - баща на П. Ц. Н., настъпила на 27.04.2021 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 25.06.2021 г. до окончателно й заплащане, както и сумата от 291, 88 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 25.06.2021 г. до окончателно плащане. Отделно от горното, по изп. д. № 20249250400162 ЧСИ Чолакова е изготвила и покана за доброволно изпълнение, която, заедно с копие от изпълнителния лист, от заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, както и от постановлението от 29.04.2024 г., е била изпратена на длъжника Н.. Видно от документите, намиращи се на л. 41-43 от изпълнителното дело, адресът е бил посетен на 05.06.2024г., на 23.06.2024 год. и на 01.07.2024 г., но не е било осъществено връчване на книжата, поради което са били залепени уведомления за получаването им в двуседмичен срок в кантората на съдебния изпълнител. Така, на 16.07.2024г. ЧСИ Чолакова е съставила протокол, с който е приела, че поканата за доброволно изпълнение е редовно връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Съгласно ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, запорът и възбраната като изпълнителни действия не подлежат на самостоятелно обжалване. От друга страна, обаче, на обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество, а, съгласно т. 1 от цитираното тълкувателно решение, принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект на длъжника именно с налагането на запор или възбрана върху този обект Следователно, частта от жалбата, с която се обжалва насочването на изпълнението срещу несеквестируемо (според жалбоподателя) имущество чрез налагане на запор, е процесуално допустима. Жалбата е допустима и в частта, с която се обжалват определените в изпълнителното производство разноски, тъй като е насочена срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител по чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК. Освен това, допустимостта на жалбата се обуславя от подаването й в рамките на преклузивния двуседмичен срок по чл. 436, ал. 1 от ГПК. За да достигне до този извод, съдът взе предвид факта, че посоченият в молбата за образуване на изпълнителното дело адрес на длъжника е в гр. Б., ж.к. „С.“, бл. 13, вх. В, ет. 2, ап. 4. На този адрес съдебният изпълнител е изпратил поканата за доброволно изпълнение заедно с копията от изпълнителния лист, от заповедта за изпълнение на парично задължение и от постановлението от 29.04.2024 г. Видно от удостоверително изявление на връчителя, адресатът не е бил открит на 05.06.2024г. и на 01.07.2024г. Поради това на втората от тези дати е било залепено уведомление на входната врата на апартамента с отбелязване, че няма пощенска кутия. С уведомлението адресатът се приканва да получи подлежащите на връчване книжа в двуседмичен срок в кантората на съдебния изпълнител. На 16.07.2024 г. е съставен протокол за удостоверяване, че никой не се е явил в отговор на залепеното уведомление в посочения в него двуседмичен срок. При тези данни, съдебният изпълнител е приел, че книжата са редовно връчени по реда на чл. 47, ал. 1 на ГПК, В същия смисъл е и възражението на взискателя в подадените от него възражения срещу жалбата, въз основа на което счита същата за просрочена, тъй като е подадена на 04.09.2024г. Настоящият съдебен състав не споделя този извод поради следните съображения: Съгласно актуалната редакция на чл. 47, ал. 1 от ГПК, „когато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. Това правило не се прилага, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“. В случая длъжникът е търсен в продължение на по- малко от един месец, тъй като посещенията на адреса са осъществени в периода от 05.06.2024 г. до 01.07.2024г. Същевременно, не е налице изключението от горното правило, тъй като връчителят не е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, не е направена справка от връчителя чрез управителя на етажната собственост или по друг начин, че лицето не живее на този адрес (в този смисъл - Решение № 20 от 14.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5077/2021 г., II г. о. и Решение № 2 от 15.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4544/2021 г., I г. о.). Следователно, поканата за доброволно изпълнение не е била редовно връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК. Няма данни и за негово уведомяване по друг начин. Това означава, че срокът по чл. 436, ал. 1 от ГПК за обжалване на действията на съдебния изпълнител е спазен, доколкото не е започнал да тече преди датата, сочена от жалбоподателя - 21.08.2024 г., а жалбата е подадена точно две седмици след нея – на 04.09.2024 г. По същество по жалбата срещу действията на ЧСИ, изразяващи се в насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество, съдът намира следното: По делото се установява, че изпълнително дело № 20248460400286 по описа на ЧСИ Орлин Мендов е образувано за принудително събиране на вземания на П. Ц. Н. от „Л.И.“ АДв размер на 80000 лв. (обезщетение за неимуществени вреди) и 291, 88 лв. (обезщетение за имуществени вреди), ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.06.2021 г. до окончателно им изплащане. Спорно между страните е дали тези вземания съставляват несеквестируемо имущество. За да се произнесе по този въпрос, съдът взе предвид, че, съгласно чл. 444, т. 8 от ГПК, изпълнението не може да бъде наложено върху предвидените в друг закон вещи и вземания като неподлежащи на принудително изпълнение. Такива са регламентирани напр. с разпоредбата на чл. 381, ал. 1 от КЗ, съгласно която не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“. В случая е налице именно тази хипотеза, тъй като вземането на П. Ц. Н., върху което е наложен запор, е такова за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баща му, причинена в резултат на настъпило на 05.04.2021 г. ПТП, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от 25.06.2021 г. до окончателно плащане. При това, застрахователното обезщетение е дължимо на основание договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Следователно, изпълнението е насочено върху несеквестируемо имущество. Неоснователно е възражението на взискателя, че вземането за мораторна лихва не представлявало вземане за застрахователно обезщетение по смисъла на чл. 381, ал. 1 от КЗ и като такова не се ползвало от закрилата по чл. 444, т. 8 от ГПК, т.е. в случая длъжниковото вземане било частично секвестируемо. Това виждане противоречи пряко на изричната разпоредба на чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, съгласно която в застрахователното обезщетение по ал. 1 се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Настоящият случай е именно такъв, тъй като застрахованият - делинквент отговаря за тях пред увреденото лице от датата на увреждането съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 429, ал. 3 от КЗ. Така, застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата от последния лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е по-ранна, а при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя в срока за това, той дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава след изтичане на срока за произнасяне. Тези лихви (както за забавата на делинквента, така и за забавата на застрахователя при непроизнасяне по претенцията в определения срок) се включват в застрахователното обезщетение по силата на разпоредбата на чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ. В случая, видно от изпълнителния лист, с Решение № 115 от 09.11.2023г. по т. д. № 267/2021г. н а Софийския окръжен съд са присъдени именно такива лихви. Поради това цялата присъдена с това решение сума (главници и лихви) представлява застрахователно обезщетение съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ и е несеквестируемо имущество. Неоснователно в мотивите на съдебния изпълнител се поддържа, че несеквестируемо имущество било само обезщетението, дължимо на пряко пострадалото от ПТП лице. Съгласно чл. 478 от КЗ, пострадало е лицето, на което е причинена смърт или което е претърпяло телесно увреждане от моторно превозно средство (ал. 1), а увредено е лицето, включително пострадалото лице, което има право на обезщетение за вреди, причинени от моторно превозно средство (ал. 2). След като право да получи застрахователно обезщетение има именно увреденото съгласно законовата дефиниция лице (в случая – жалбоподателят), а чл. 381, ал. 1 от КЗ изрично предвижда, че не се допуска принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, няма основание за проведеното от съдебния изпълнител стеснително тълкуване на закона – още повече при наличието на изричните разпоредби на чл. 444, т. 8 от ГПК, чл. 381, ал. 1, чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3, както и чл. 478, ал. 2 от КЗ. В частта срещу действията на ЧСИ, изразяващи се в определяне на разноските по изпълнителното дело, настоящият състав намира следното: Съгласно т. 2 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението. Съгласно чл. 79 о т ГПК, всички такси и разноски по изпълнението, с изключение на изрично посочените такива, са за сметка на длъжника. Те, обаче, се внасят авансово от взискателя. Така, между него и длъжника възниква материалноправно отношение за възстановяването им. По силата на това правоотношение, взискателят има вземане срещу длъжника за направените във връзка с реализираното изпълнение и в разумен размер разноски, а длъжникът има съответното задължение да ги възстанови на взискателя. Това вземане не е материализирано в изпълнителния лист, въз основа на който се образува изпълнителното производство. То, обаче, се събира от длъжника в хода на производството по принудителното изпълнение, а не след неговото приключване. Следователно, производството се счита за приключило едва след като бъде реализирано изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Тези обстоятелства налагат, размерът им да бъде установен в самото изпълнително производство, какъвто е и конкретният случай. В случая разноски в общ размер от 1261, 50 лв. по ТТРЗЧСИ са посочени в поканата за доброволно изпълнение до длъжника от 30.05.2024 г., която в тази си част подлежи на обжалване на основание чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК. Съдът намира, че в тази покана липсва яснота за начина, по който съдебният изпълнител е формирал таксите, дължими по ТТРЗЧСИ. Посочен е само техният общ сбор, но те не са конкретизирани нито по размер, нито по изпълнителни действия, за които се дължат, поради което не може да се установи тяхното законосъобразно начисляване в съответствие с ТТЗЧСИ. Съгласно съдебната практика (Решение № 366 от 12.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4597/2014 г., IV г. о., ГК) съдебният изпълнител е длъжен да уведоми длъжника за всяка дължима от него такса по основание и размер, тъй като той има право да обжалва постановлението за разноските, които включват всички такси и разноски по изпълнението, дължими от него. Ако длъжникът не е уведомен за основанията и размерите на таксите, той не може да упражни правото си на защита, предвидена в чл. 435, ал. 2 ГПК, респективно се препятства възможността за осъществяване на съдебен контрол върху действието на съдебния изпълнител по тяхното изчисляване. В случая съдебният изпълнител не е посочил нито основанието, нито размера на общо дължимите такси по ТТРЗЧСИ, което препятства както правото на защита на длъжника, така и възможността за съдебен контрол върху начисляването на тези такси. Липсва база за тяхната преценка, тъй като съдебният изпълнител дори не е формулирал минимално необходимите фактически и правни обстоятелства и предпоставки, които биха подлежали на проверка за основателност и доказаност в производството по чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК. Такива данни не се съдържат и в мотивите на съдебния изпълнител по обжалваното действие, тъй като в тях е само общо и абстрактно е посочено, че са начислени само „обикновени такси … само за поискани и извършени действия“ без никаква конкретика. По тези съображения съдът намира, че обжалваното действие на съдебния изпълнител по определяне на таксите по ТТРЗЧСИ е неправилно, което налага цялостната му отмяна. При този изход на делото, съдът не следва да се произнася по направеното в жалбата искане за спиране на изпълнението по реда на чл. 438 от ГПК. Съгласно тази разпоредба, подаването на жалба срещу действията на съдебния изпълнител не ги спира, но съдът може да постанови спирането им, като в такъв случай незабавно изпраща на съдебния изпълнител препис от определението за спиране. Видно е, че законодателят не е регламентирал предпоставките за уважаване на молбата по чл. 438 от ГПК. Поради това и с оглед обстоятелството, че по същество спирането представлява привременна обезпечителна мярка докато съдът се произнесе по жалбата срещу действията на съдебния изпълнител, следва да се прилагат по аналогия правилата за допускане на обезпечение по чл. 391, ал. 1 от ГПК. Това означава, че обезпечение чрез спиране на изпълнението следва да се допуска, когато без него за жалбоподателя ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на възникнали за него права от съдебното решение, т.е. смисълът на спирането е да се обезпечи евентуално бъдещо постановяване на положителен за жалбоподателя акт по съществото на жалбата му. След като, обаче, в случая съдът се произнася непосредствено по съществото на правния спор, и то – предоставяйки в пълен обем търсената от жалбоподателя защита, отпада необходимостта от произнасяне по този въпрос. С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят сторените от него разноски в настоящото производство, каквито се установяват в размер на 25 лв. - държавна такса, 48 лв. - такси и разноски по ТТРЗЧСИ за администриране на подадената жалба и изготвяне на копие от изпълнителното дело, както и 400 лв. - адвокатско възнаграждение, т.е. общо 473 лв. Воден от горното, съдът