Решение № 594 от 1.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3746/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 14284 от 09.12.2022г. по гр.дело № 74461/2021г. по описа на Софийски районен съд, 72 с-в, Е. Н. П., ЕГН ••••••••••, е осъдена да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, следните суми: 49.28 лв. стойност на доставена топлинна енергия за периода 1.11.2018 г.-30.04.2020 г., 6.58 лв. законна лихва за забава от 15.09.2019 г. до 12.1.2021 г., 24.97 лв. стойност на дялово разпределение за периода 01.12.2018г.- 30.04.2020 г. и ведно със законната лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба – 30.12.2021 г. до окончателното изплащане на сумите. Отхвърлени са предявените искове за заплащане на топлинна енергия за разликата над 49.28 лв. до предявените 68.33 лв. и за периода 1.05.2017 г.-31.10.2018 г., за лихва за забава върху нея за разликата над 6.58 лв. до предявените 9.12 лв. и за периода 15.09.2018 г.-14.09.2019 г., за дялово разпределение за разликата над 24.97 лв. до предявените 41.83 лв. и за периода 1.12.2017 г.-30.11.2018 г. и изцяло иска за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 6.81 лв. за периода 31.1.2018 г.-12.01.2021 г. С решението е разпределена и отговорността за разноски. Производството по делото е образувано въз основа на въззивна жалба с вх. № 18277/24.01.2023г., подадена от ответницата Е. Н. П., с която е обжалвала решението на районния съд в частта, с която е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 49.28 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода 1.11.2018 г.-30.04.2020 г., сумата от 6.58 лв., представляваща законна лихва за забава от 15.09.2019 г. до 12.1.2021 г., сумата от 24.97 лв. стойност на дялово разпределение за периода 01.12.2018г.- 30.04.2020 г., както и сумата от 275, 65 лева за разноски. В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Въззивникът счита, че е останало недоказано между страните да е налице съществуващо облигационно правоотношение, тъй като по делото не бил представен писмен договор, а общите условия не били приети и подписани от него. Всички фактури били издавани на името на Е.В.П., който не е страна по делото. Договорът между ЕС и „Техем Сървисис“ ЕООД бил с изтекъл срок. Неправилно било взето предвид и заключението на съдебно-техническата експертиза, тъй като изчисленията по нея били направени въз основа на формални изчисления и на документи, които не са приети по делото като доказателства. Освен това районният съд не изпълнил задължението си по чл.7, ал.3 от ГПК да провери за наличието на неравноправни клаузи в общите условия на ищеца. В тази насока страната счита, че общите условия са в цялост неравноправни по смисъла на Директива 93/18/ЕИО от 05.04.1993г., тъй като не е участвала при формирането на тяхното съдържание и те не били индивидуално уговорени. Допълнила е още, че третото лице-помагач по делото е изчислявало енергия по топломер № 60887, докато СТЕ била изготвена при изследване на топломер № 4016194. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявените искове-отхвърлени. Претендира и разноски. Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД и третото лице- помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не са подали отговор на въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 ГПК. Решението не е обжалвано в частта, с която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД осъдителни искове за заплащане на топлинна енергия за разликата над 49.28 лв. до предявените 68.33 лв. и за периода 1.05.2017г.-31.10.2018г., за лихва за забава върху нея за разликата над 6.58 лв. до предявените 9.12 лв. и за периода 15.09.2018 г.-14.09.2019 г., за дялово разпределение за разликата над 24.97 лв. до предявените 41.83 лв. и за периода 1.12.2017г.-30.11.2018г. и изцяло иска за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 6.81 лв. за периода 31.1.2018г.-12.01.2021г., поради което в тази си част решението не е предмет на въззивна проверка. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 116672/30.12.2021г. на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с която е предявил срещу ответницата Е. Н. П. обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 68, 33 лева главница, представляваща стойност на доставена и незаплатената топлинна енергия за периода 1.05.2017 г. - 30.04.2020 г., сумата от 9.12 лева, представляваща законна лихва за забава от 15.09.2018 г. до 12.01.2021 г., сумата от 41.83 лева, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 1.12.2017г.-30.04.2020 г., както и сумата от 6.81 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 31.1.2018 г.-12.01.2021г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Ищецът твърди, че от началото на процесния период до 19.04.2018г. ответницата е била собственик на топлоснабден недвижим имот - гараж № 8Б, находящ се в гр.София, ж.к. „Дървеница“, ул. „••••“, като след 19.04.2018г. Е. П. е била титуляр на правото на ползване. Поради това същата била и клиент на топлинна енергия за битови нужди и в това си качество е страна по договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период топлинна енергия, като ответницата не заплатила дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимите от тях суми, в размера посочен в ежемесечно получаваните фактури в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Твърди, че ответникът е изпаднал в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата. Заявява, че в сградата, в която се намира топлоснабдения имот се извършва услугата дялово разпределение, стойността на която следва да се заплаща на ищеца по силата на Наредба №13-334/2007 г. за топлоснбдяването и общите условия, действащи между страните. В срока по чл. 131 от ГПК ответницата Е. Н. П. е подала отговор на исковата молба, с която оспорва предявените искове като неоснователни. Изтъква се, че между страните не е налице съществуващо облигационно правоотношение, като ищецът не ангажирал никакви доказателства в тази насока, в т.ч. и писмен договор, а освен това фактурите били издавани на името на Е.В.П.. Общите условия не били подписани от ответницата, като същите съдържали и неравноправни клаузи. Твърди се още, че липсва валиден договор между ЕС и „Техем Сървисис“ ЕООД, тъй като срокът на сключения на 09.10.2001г. договор бил изтекъл на 09.10.2005г. В имота нямало радиатор, а самият имот не бил присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Направил е и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на ищеца за топлинна енергия за периода преди 31.12.2018г. Третото лице - помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД поддържа предявените искове, като е посочило, че дялово разпределение е направено по правилата на действащите нормативни актове. По делото е приет нотариален акт за собственост върху гараж върху държавно място № 4, том 14, дело № 2190/1988г. от 13.05.1988г., с който В.А.П. е придобил правото на собственост върху процесния имот – гараж № 8Б, находящ се в гр.София, ж.к. „Дървеница“, ул. „••••“. Приет е и нотариален акт № 146, том 2, дело № 319/2013г. от 25.04.2013г., видно от който Е.В.П. е дарил на ответницата своята 1/4 идеална част от процесния имот. Установява се от нотариален акт № 64, том 1, дело № 58/2018г. от 19.04.2018г., че между ответницата Е. Н. П. и Л.Е. П. е бил сключен договор за прехвърляне на процесния гараж срещу задължение за издръжка и гледане, като ответницата е прехвърлила процесния имот, но е запазила пожизненото си вещно право на ползване върху него. Прието е удостоверение за раждане № 898, видно от което ответницата е майка на Е.В.П., а В.А.П. е негов баща, както и удостоверение за сключен на 01.10.1961г. граждански брак между ответницата и В.А.П.. По делото е приет протокол от ОС на ЕС от 20.09.2001г. и договор № 969 от 09.10.2001г., като от тях се установява, че ОС на ЕС на сграда в гр.София, ж.к. „Дървеница“, бл. 23, е избрало и възложило на „Техем Сървисис“ ЕООД да извършва дяловото разпределение на енергията в сградата. Съгласно чл. 32 и чл. 33 от приетите по делото ОУ, одобрени от КЕВР на 27.06.2016г. сумите по месечните фактури и сумите по обобщените фактури по изравнителните сметки се заплащат в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, но съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ обезщетение за забава на плащанията по месечните фактури се начислява след този срок, само ако дяловото разпределение се извършва при условията на чл. 73 от НТ и ежемесечно се определя реалното потребление. В случаите по чл. 32, ал.1 от ОУ, в които месечните фактури са по прогнозни суми и дяловото разпределение се извършва по реда на чл. 71 от НТ, то обезщетение за забава се начислява след изтичане на срока за плащане на фактурата по изравнителните сметки, тоест след 45 дни от края на периода, за който се отнасят. За установяване размер на задължението за заплащане на цена на доставена топлинна енергия са представени фактура № 1005550702 от 31.07.2020г., съгласно която дължимите суми за абонатен номер 221540 за периода 01.05.2019г. – 30.04.2020г. възлизат на 22, 48 лева, съобщение към фактура № 0106536380/31.07.2019г., в което е посочено, че за периода 01.05.2015г. – 30.04.2019г. се дължи сумата от 25, 69 лева и съобщение към фактура № 0096727736/31.07.2018г. за сумата от 23, 40 лева за периода 01.05.2017г. – 30.04.2018г. Прието е и извлечение от сметки на ищеца. Ответникът е представил 18 бр. фактури за периода за процесния период, като същите са издавани на името на Е.В.П. за дължима топлинна енергия за абонатен номер № 221540. Приети са и изравнителни сметки, като от тях се установява, че за процесния имот е начислявана единствено топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация. По делото е изслушана и съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, по която вещото лице след запознаване с документи по делото и справки при ищеца и третото лице помагач е посочило, че топлинното счетоводство в сградата се е извършвало от „Техем Сървисис“ ЕООД. В процесния имот е начислявана единствено топлинна енергия, отдадена от сградна иснталация, пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите по проект, като в имота липсват радиатори. За процесния имот не е ползвана топлинна енергия за БГВ. Общият топломер № 4016194 се отчита по електронен път в 0 часа на първо число на месеца. От общото количество топлоенергия били изваждани технолочните разходи, които оставали за сметка на топлофикационното дружество. Били извършени метрологични проверки, чието заключение е „съответства“. Стойността на потребената топлинна енергия в имота за процесния период, след приспадане на сумите по изравнителните сметки, възлиза на 68, 33 лева. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема, че в обжалваната част решението на Софийски районен съд е правилно. Предявени са обективно кумулативно съединени искове осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума. Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява се, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа. Неоснователно е оплакването на въззивника, че е останало недоказано наличието на възникнало облигационно правоотношение между него и „Топлофикация София” ЕАД поради липсата на представени доказателства, в т.ч. и на писмен договор за присъединяване към топлопреносната мрежа. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. В §1, т. 2а от ДР на Закона за енергетиката е посочено, че „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно клиент на топлинна енергия са собствениците или титулярите на вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, като без значение в този случай е дали реално ползват имота си или на тяхно име е открита партида при топлофикационното дружество. Като потребител на топлинна енергия по силата на закона следователно е легитимиран собственикът на топлоснабдения имот, освен ако същият е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява вещният ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 от ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Изяснено е в ТР/2017г. от 17.05.2018г. на ОСГК на ВКС, че правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ), като писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Установява се от събраните по делото доказателства /нотариални актове/, че от 25.04.2013г. ответницата Е. Н. П. е била едноличен собственик на процесния гараж № 8Б, като това е продължило до 19.04.2018г., когато тя е прехвърлила правото на собственост върху имота на Л.Е. П., но е запазила правото си на ползване върху него. При това положение, ответницата е била клиент на топлинна енергия в качеството си на собственик за процесния период 01.05.2017г. – 19.04.2018г., а за периода 19.04.2018г.-30.04.2020г. е била клиент на топлинна енергия в качеството си на вещен ползвател. Изводът на съда не се променя от факта, че представените по делото фактури са издавани на името на Е.В.П., тъй като самият факт на съставяне на подобен документ не е основание за възникване на качеството клиент на топлинна енергия. Видно е от представените по делото доказателства, че до 25.04.2013г. посоченото лице е било съсобственик на процесния гараж, като е притежавал 1/4 идеална част от него и на това основание между него и ищеца в съществувало облигационно отношение. След тази дата обаче, когато Е.П. е дарил идеалната си част на ответницата, именно последната е станала едноличен собственик на гараж № 8Б. Договорът с топлофикационното дружество възниква по силата на закона, при наличие на качеството собственик и вещен ползвател на ответницата, а в случая Е. Н. П. е била собственик на имота, а след това и вещен ползвател. С оглед императивната разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ въпросите относно издаването на фактури и тяхното съдържание имат единствено счетоводно значение и не обуславят друг извод относно страните по облигационната връзка, доколкото основанието за плащане на потребената топлинна енергия не е фактурата, а извършената доставка и наличието на качеството собственик/вещен ползвател. Предвид изложеното, съдът приема за неоснователни доводите във въззивната жалба, че по делото не е доказано договорното правоотношение между страните. Съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г. ) продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ общите условия се публикуват най - малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите. За процесния период между страните са действали Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016г. на ДКЕВР, в сила от 11.07.2016г. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30 - дневен срок след публикуване на ОУ. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Няма данни и не се твърди ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца Общи условия, нито да е поискала прилагането на специални такива, поради което, по смисъла на закона общите условия са влезли в сила спрямо ответницата и я обвързват. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16, ал. 1 от ЗЗД и чл.298 от ТЗ, предвиждащи, че договор при общи условия обвързва приемащия ги само, ако ги е подписал. Без значение за това обстоятелство е приетото в определение № 3258/07.03.2013 г. по адм. д. № 2771/2013 г. по описа на ВАС - 5 - членен състав, че по своята правна същност ОУ не представляват индивидуален, общ или нормативен административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, чл. 65 или чл. 75 от АПК. Напротив, именно в посоченото определение е прието, че общите условия за продажба на топлинна енергия регулират взаимоотношения на равнопоставеност свързани с права и задължения на страните, доставка - заплащане и други гражданско - търговски отношения; с разпоредбата на чл. 150, ал. 1 - 3 от ЗЕ е доразвита уредбата по чл. 298 от ТЗ относно регулиране начина на изготвяне, обявяване и предлагане на правилата от дружествата на потребителите, както и относно одобрението им от регулаторния орган - тази допълнително въведена процедура обаче не променя характера на правилата като договорни. Поради това настоящият състав приема, че през процесния период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, чието съдържание е уредено в Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени от ДКЕВР през юли 2016г. С оглед на това възражението на въззивната страна за липса на облигационна връзка поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Неоснователно е и оплакването на въззивника, че неправилно било взето предвид заключението на съдебно-техническата експертиза, тъй като изчисленията по нея били направени въз основа на документи, които не са приети по делото като доказателства. Това е така, тъй като в закона няма изискване материалите, които се предоставят на вещото лице, съгласно чл. 197, ал. 1 от ГПК, да бъдат представени по делото, тъй като необходимостта от експертиза може да се наложи, за да се проверят материали, които вещото лице да провери и огледа на друго място, и само поради извършването на проверка при страната, при която са материалите, не води до нарушаване правото на другата страна за участие в делото /така и Определение № 333 от 21.05.2013 г. по т. д. № 833/2012 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС/. Не може да бъде споделено и оплакването на въззивника, че общите условия на ищеца съдържат неравноправни клаузи и противоречат на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Освен това следва да се посочи че не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които след приемането им от предприятието, да се отразят в допълнителни писмени споразумения. В случая ОУ на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото няма данни, а и твърдения, че ответникът е възразил срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Неоснователни са наведените във въззивната жалба възражения досежно действието на договора, сключен с фирмата за дялово разпределение. По делото е представен договор № 969/09.10.2001г., сключен между “Техем Сървисис” ЕООД, в качеството на изпълнител, и етажна собственост на сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „Дървеница“, бл.23 в качеството на възложител, съгласно който фирмата за дялово разпределение е приела да извърши доставка и монтаж на термостатни винтили, термостатни глави и индикатори за разпределение разхода на топлинна енергия, както и да извършва индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода. Установява се, че според клаузата на чл. 2.5 от договора, същият се сключва за срок от три години. Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че договорът с третото лице-помагач за извършване на услугата дялово разпределение е прекратен с изтичане на предвидения 5 годишен срок. И това е така, тъй като по делото са представени изготвените от третото лице- помагач изравнителни сметки за топлоснабдявания имот за исковия период, което обстоятелство, обсъдено наред с липсата на доказателства за изявления на етажната собственост, че счита договора за прекратен, води до извод, че договорът е бил мълчаливо продължен с конклудентни действия, което приложимата нормативна уредба не забранява. По делото се установява, че страните по този договор са изпълнявали поетите по него задължения, като третото лице-помагач е отчитало уредите за индивидуално измерване, видно от представените по делото изравнителни сметки, както и от заключението на техническата експертиза. По този начин страните са потвърдили обвързаността си с договора за топлинно счетоводство. Дори да се приеме, че формално определеният срок на действието му е изтекъл преди процесния период, с така посочените си действия, както живущите в етажната собственост, така и третото лице-помагач, са продължили да изпълняват задълженията си по този договор, т.е. мълчаливо са подновили неговото действие. На следващо място, съгласно чл. 139б ЗЕ (в редакцията след изменението с ДВ, бр. 74/2006 г. ) потребителите в сграда - етажна собственост са длъжни да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ, за извършване на услугата "дялово разпределение", за резултатите от който избор трябва да уведомят писмено топлопреносното предприятие или доставчика на топлинна енергия. В случая не се твърди към процесния период общото събрание на етажната собственост да е избрало друго, различно от посоченото в коментирания договор лице, което да извършва дяловото разпределение, нито ищецът - въззиваема страна в настоящото производство, да е бил уведомен писмено за новия избор. Предвид изложеното, правилен е изводът на районния съд, че за исковия период третото лице - помагач в производството е извършвало въз основа на валидно съществуващо свое договорно задължение дяловото разпределение и отчитане на потребената топлинна енергия. Не следва да се обсъжда оплакването на въззивника относно разминаването между номерата на топломер № 60887, посочен в индивидуалните справки на третото лице-помагач, и топломер № 4016194, въз основа на който е била изготвена СТЕ, доколкото това възражение е било направено за първи път пред районния съд едва в писмените бележки на страната, като същото се поддържа и пред настоящата инстанция. В този смисъл същото е преклудирано. Независимо от това следва да се посочи, че това обстоятелство е неотносимо към спора, тъй като за процесния гараж не е била начислявана енергия за отопление, нито енергия за БГВ, а единствено енергия, отдадена от сградна инсталация, чийто обем не се определя въз основа на показанията на индивидуалните топломери, а се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект – чл.143, ал.5 от ЗЕ. Предвид изложеното, поради неоснователност на доводите на въззивника за недължимост на присъдената от районния съд главница в размер на 49, 28 лева, представляваща стойност на потребена в процесния имот топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, решението в тази обжалвана от ответницата част следва да бъде потвърдено. Не са изложени конкретни оплаквания срещу изводите на районния съд относно възникването в полза на „Топлофикация София“ ЕАД на вземане по чл.86, ал.1 от ЗЗД в размер на 6, 58 лева за обезщетение за забава поради неизпълнение на задължението за заплащане на доставена топлинна енергия, както и срещу дължимостта на възнаграждението за извършена услуга дялово разпределение, освен възражанието за изтекъл срок на договора, сключен между ЕС и „Техем Сървисис“ ЕООД, което бе обсъдено по-горе. Не са изложени и оплаквания за неправилно приложение на института на погасителната давност. Доколкото настоящата инстанция не установи да са били нарушени императивни материалноправни норми, то решението на районния съд следва да бъде потвърдено и в тези части. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че право на разноски има въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД, но страната не е претендирала такива, доколкото липсва подаден отговор на въззивната жалба, липсват депозирани молби по делото, а процесуален представител не се е явил и в открито съдебно заседание. Водим от горното, съдът