Решение № 534 от 24.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5624/2022 г.

производство по пр.пр.22629/2021г., започнало на 08.06.2021г. за това, че 12.04.2021г., около 14, 00 часа, в гр.София, на паркинга на ловна хижа „Врана“ е направен опит противозаконно да бъде отнето чуждо МПС- лек автомобил „Мерцедес“ с рег.№ С •••• МТ от владението на С.М.Д., без негово съгласие, с намерение да бъде ползван. С постановление на СРП от 17.02.2022г., деловодно изведено на 18.02.2021г., наказателното производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1, вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК, като е прието, че И. И. А. страда от параноидна шизофрения, като заболяването представлява психоза, имаща хроничен характер и определяща качествено разстройство на съзнанието по смисъла на чл.33 от НК. Изложени са съображения, че И. И. А. е невменяем, което налага прекратяване на наказателното производство спрямо него и изпращане на делото за приложение на чл.89 от НК и налагане на принудителни медицински мерки. На основата на тези факти по воденото наказателно производство срещу лицето, спрямо което се иска прилагането на принудителни медицински мерки, И. И. А. въззивният съд намира протеста за основателен. Въззивният съд прие, че е налице влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство срещу И. И. А., което означава, че прекратяването има стабилитет и не може да бъде оспорвано от лицето, по отношение на което се иска постановяване на принудителни медицински мерки И. А., нито може да бъде отменено от прокуратурата по реда на чл.243, ал.10 от НПК. Правно значимо е, че съществува постановление за прекратяване на наказателното производство за конкретното, индивидуализирано по време, място и начин на извършване на деянието на И. И. А., квалифицирано като престъпление по чл.346, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК. Оттук нататък е недопустимо този въпрос да бъде преразглеждан, включително чрез провеждане на ново наказателно производство или чрез продължаване на прекратеното под каквато и да било форма, тъй като противното би било нарушение на принципа ne bis idem, гарантиран в чл.24, ал.1, т.6 от НПК. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на първоинстанционния съд, че е недопустимо провеждането на доброволно лечение по реда на Закона за здравето и принудителни медицински мерки по чл.89, б.“А“ от НК. Изцяло следва да бъдат споделени и изводите на решаващия първоинстанционен съд по отношение на осъщественото от предложеното за принудително лечение лице- И. И. А. общественоопасно деяние, извършено на 12.04.2021г. Този извод е формиран на по същество правилния и задълбочен анализ на материалите по воденото досъдебно производство, които настоящата инстанция намира, че изцяло следва да бъдат кредитирани като единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и непротиворечиви, поради което и за настоящия съдебен състав не възниква съмнение в тяхната обективност и достоверност. Макар досъдебното производство да е било образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.346, ал.1, вр.чл.18, ал.1 от НК според настоящата инстанция няма пречка събраните в хода на същото доказателствени средства да се ползват като годни писмени доказателствени средства в хода на настоящото производство, тъй като, от една страна, са събрани по надлежния процесуален ред, а от друга- допринасят за изясняване на обективната истина. Въз основа на същите настоящата инстанция прецени предмета и насочеността на предприетото от И. И. А. общественоопасно поведение, времето, мястото и механизма на извършването му. При така установената фактическа обстановка въззивният съд не споделя правните изводи на първостепенния съд, че не са налице основанията на И. И. А. да бъде наложена принудителната медицинска мярка по чл.89, б.“А“ от НК. Съгласно тази разпоредба по отношение на лице, извършило общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднало в такова състояние преди постановяване на присъдата или през време на изтърпяване на наказанието, съдът може да постанови: а) предаване на близките, ако поемат задължение за лекуването му под наблюдение на психо- неврологически диспансер, б) принудително лекуване в обикновено психо- неврологическо заведение, в) принудително лекуване в специална психиатрическа болница или в специално отделение в обикновено психо- неврологическо заведение. В конкретния по делото случай безспорно се установява, че на 12.04.2021г., предложеното за принудително лечение лице- И. И. А., е осъществил общественоопасно деяние, изразяващо се опит да отнеме противозаконно чуждо МПС- лек автомобил „Мерцедес“ с рег. № С •••• МТ от владението на С.Д., без негово съгласие, с намерение противозаконно да бъде ползван, което осъществява от обективна страна под съставът на престъпленията по чл.346, ал.1, вр. чл.17, ал.1 от НК. Налице е първият критерии за налагане на принудителна медицинска мярка по отношение на същия, а именно- да е осъществено общественоопасно деяние, което да е обективно съставомерно по състав на престъпление от НК. От заключението на назначената и изготвена комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза по писмени данни безспорно се установява, че освидетелстваният И. И. А. страдал от параноидна шизофрения. Вредна употреба на ПАВ. Заболяването представлява психоза, имаща хроничен характер, определяща качествено разстройство на съзнанието в смисъла на чл.33 от НК. След лечение освидетелствания е оставал некритичен към заболяването си и симптомите не са били дезактуализирани напълно. По време на деянието са били налични когнитивни изкривявания и вероятна психотична симптоматика, тъй като скоро след това се е наложило да бъде хоспитализиран в психиатрично заведение. По време на извършване на инкриминираното деяние не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Състоянието му не позволява участието му в наказателното производство. По делото е доказано, че към настоящият момент И. И. А. все още страда от психично заболяване, което да предпоставя налагане на принудителни медицински мерки спрямо него. Принудителните медицински мерки в процесния случай се прилагат като правна последица от прекратяване на наказателното производство поради невменяемост на дееца, т.е. прокуратурата по предвидения в закона ред е установила, че деянието от обективна страна осъществява състав на престъпление, доказала е кой е извършителят, но неговата наказателна отговорност не възниква поради това, че е бил невменяем. Невменяемостта е качество на субекта, свързано с психическата му неспособност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, която изключва вината като субективен елемент на престъпното деяние. Поради наличието на обективните елементи на престъпното деяние обаче чл.89 от НК допуска по отношение на лицето, извършило общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или изпаднало в такова състояние преди постановяване на присъдата или през време на изтърпяване на наказанието, съдът да може да постанови принудителни медицински мерки. Целта на наказанието е постигане на генералната и индивидуалната превенция, които намират съответно приложение и при налагане на принудителните медицински мерки, доколкото със съдебното решение се обявява на всички, че има наказателноправна реакция на компетентните органи на факта на извършеното общественоопасно деяние и са предприети мерки, съобразени с психическото здраве на дееца, за неутрализиране на обществената му опасност. При принудителните медицински мерки, доколкото включват адекватно медицинско третиране на дееца, съдържанието им не може да бъде сведено до наказателна репресия, но доколкото са последица на извършено общественоопасно деяние, осъществяващо състав на престъпление и производството им се инициира и решава от органите на наказателния процес по НПК, следва да бъде отчитано ясно и разграничението им от мерките на допустима намеса по отношение лечението на лица с психични разстройства, нуждаещи се от специални здравни грижи по чл.146, ал.1 от ЗЗ. Принудителните медицински мерки като форма на лечение включват като своя същностна характеристика изискването да бъдат своевременни и пропорционални на нуждата, респективно– на опасността, която психично болният представлява за себе си и околните в актуалния стадий на заболяването си. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на първоинстанционния съд, че е недопустимо провеждането на доброволното лечение по реда на Закона за здравето и принудителни медицински мерки по чл.89, б.“А“ от НК. Съгласно чл.150 от ЗЗ при пациенти с установени психични разстройства, изпаднали в състояния, които представляват пряка и обществена опасност за собственото им здраве или живот, могат да се прилагат мерки за временно ограничаване. Различен е редът за разглеждане на двете производства и правните последици. В производство по налагане на принудителни медицински мерки законодателят е вменил в задължение на съда по местонахождение на лечебното заведение, в което е настанено лицето, служебно да се произнесе за продължаване, замяна или прекратяване на принудителното лечение, докато по ЗЗ на съда не е възложено такова задължение. От друга страна, ако лицето, по отношение на което се иска постановяване на принудителни медицински мерки страда от някое от психичните заболявания по чл.146, ал.1 от ЗЗ и е налице едновременно с това актуална социална опасност по чл.155 от ЗЗ- поради заболяването си да извърши престъпление, което представлява опасност за близките му, за околните, обществото или има опасност сериозно да застраши здравето си, е приложим правният режим по глава V, раздел II от ЗЗ за задължително настаняване и лечение. Доколкото по делото липсват такива данни или актуално искане от лицата, които могат да поискат задължително настаняване и лечение- прокурор или ръководител на лечебно заведение, не се налага докладване на материалите на председателя на съда за образуване на производство по ЗЗ. При извършената на основание чл.431 от НПК служебна проверка на правилността на определението и с оглед изложеното въззивният съд констатира основания за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС. Предвид изложените съображения и на основание на чл.431, ал.3 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД: