Решение № 728 от 8.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3030/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 20072305/21.12.2022 г., постановено по гр.д. № 23971/2021 г. по описа на СРС, 42-ри състав е отхвърлен предявеният от ищеца Х. Е. срещу Министерството на правосъдието иск с правно основание чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. чл. 124, ал. 4 ГПК за признаване за установено, че е лице с български произход. Ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото. В законоустановения срок е депозирана въззивна жалба от Х. Е., в която са наведени подробни доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Намира, че предявеният иск е изцяло доказан и следва да бъде уважен. Излага, че за ищеца липсва друг легален способ за защита на законите му права, както и че същият се определя като българин с българско самосъзнание. Изтъква, че понятието „българин“ с оглед чл. 6 от КРБ не може да се тълкува на база етническо съдържание, а с оглед политическата и правна връзка между едно лице и Република България. Сочи, че Държавна агенция за българите в чужбина не е следвало да бъде конституирана в производството и критикува разглеждането на делото по реда на чл. 542 и следв. ГПК. Предвид изложеното, иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Министерството на правосъдието, в която се излагат съображения за неоснователност на същата. Изтъква, че първостепенното решение е правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено в цялост. Претендира разноски. Постъпило е и становище от 09.06.2023 г. от Изпълнителна Агенция за българите в чужбина (преобразувано от Държавна агенция за българите в чужбина), в която се сочат съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Контролираща страна Софийска градска прокуратура в открито съдебно заседание взема становище за законосъобразност на постановеното решение. В проведеното открито съдебно заседание Изпълнителна Агенция за българите в чужбина, чрез своя процесуален представител, заявява становище за неподведомственост на производството, доколкото с оглед влизането в сила на Правилник за устройството, организацията и дейността на Консултативния съвет при Изпълнителната агенция за българите в чужбина, следва първо да се проведе административно производство, съответно държавният орган да бъде заличен като страна. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически изводи: Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск, с правно основание чл. 3, ал. 2 от Закон за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК за установяване, че Х. Е. е лице с български произход. Ищецът твърди, че е роден •••• г. в гр. Синджан, Република Турция и е турски гражданин, но се самоопределя като българин. Поддържа, че отговаря на условието на чл. 2, т. 1 и т. 2 Закона за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ). Макар, че е роден и живее в Република Турция, ищецът имал български произход, тъй като неговият баща Т.Р.А. е роден на •••• г. в с. Руец, община Търговище, Република България. В акта за раждане нямало изрично изписване, че Т.Р.А. има българска народност, като едновременно с това двамата му родители са отразени като лица с турска народност. Липсата на декларирана народност съставлява пречка за подаване на документи по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, тъй като към момента не съществува нарочен документ, от който да е виден българският произход на възходящия роднина на кандидатстващото лице. Без такъв документ няма да бъдат изпълнени изискванията на ЗБГ и ищецът не би могъл да упражни законното си право за придобиване на гражданство по облекчен ред, поради липса на законно средство за защита на интересите му. Твърди, че се самоопределя като българин по народност. Съгласно изселнически лист Т., заедно с неговите родители Р. и Ф., се е изселил на 4- месечна възраст от Република България. Предвид посочената възраст на Т., то изселването е извършено през 1936 г. Твърди, че през целия си живот бащата на ищеца винаги се е определял като българин. Същият починал на 30.04.1986 г. в Република Турция. Понастоящем ищецът се самоопределял като българин по народност, но нямал законова възможност да защити това свое право, тъй като Държавната агенция за българите в чужбина не приемала заявления, респ. не издавала удостоверения за български произход, а по възходяща права линия съществували отразявания по гражданската регистрация на лицата, свързани с наличието на турска народност, независимо че се касае за български гражданин. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че има български произход. Претендира сторените по делото разноски. С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че същият е недопустим, тъй като липсва надлежна пасивна процесуалноправна легитимация на Министерство на правосъдието. Счита, че искът следва да бъде насочен срещу Община Търговище, която е издала акта за раждане на бащата на ищеца, тъй като именно там се съхраняват документите относно произхода на неговите родственици. Едва след като се установи, че бащата Т.Р.А. е с български произход, ищецът може да иска установяване на неговия български произход. Оспорва твърдението, че Т.Р.А. е идентично с лицето Т. Е., вписано в извлечението от семейния регистър като баща на ищеца. Също така в акта за раждане на Т.Р.А. е посочено, че е роден на •••• г., а в извлечението от семейния регистър е посочено, че Т. Е. е роден на •••• г. В представения изселнически акт е посочено, че детето Т. е на 4 месеца към 24.06.1936 г., към който момент би следвало да е на 2 месеца. Развити са съображения, че българският произход, по смисъла на чл. 2 ЗБГ, има етническо значение и лицата, родени с различна от българската народност, нямат български произход. Поддържа, че лицето Т.Р.А. е с турска народност, поради което ищецът като лице – низходящ от първа степен на Т.Р.А., също не е с български произход. Видно от представения по делото акт № 60 за раждане на Т.Р.А. от 26.04.1936 г., същият е роден на •••• г. в с. Руец, община Търговище, област Шумен. За майката и бащата на лицето е посочено, че са български поданици, по народност – турска. По делото е представена декларация по образец № 2 от ищеца, с която е заявил, че има българско национално съзнание, български произход, роден е •••• г. в Синджан, Турция, както и че баща му Т.Р.А., роден на •••• г. в с. Руец, община Търговище, България, е българин по народност. Съгласно представения по делото препис извлечение от семейния регистър на общ. Синджан, обл. Анкара баща на Х. Б. Е. е Т. Е., а майката е Е. Е.. Същият е роден •••• г. Съгласно представеното удостоверение, издадено от Президентски държавни архиви на Република Турция, Дирекция „Гражданско състояние и гражданство“ от 19.10.2020 г., на Б. Е. е издаден изселнически лист на семейството му. По делото е представено извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област Сивас, община Хафик, Дирекция „Земи и обществено заселване“, под № 173 в книга на град Сивас № 24, стр. 3-4 са записани Р. А. – 23 г., глава на семейството, Ф. М. – 21 г., съпруга и Т. Р. 4 м., син. Съгласно представеното удостоверение за раждане № 26, издадено на 10.03.2021 г., от Република Турция, Дирекция „Гражданско състояние“, Анкара, Х. Б. Е. е роден •••• г. Негов баща е Т. Е., а негова майка е Е. Е.. По делото е представено удостоверение за идентичност на имената, данни за лицето, придобило турско гражданство от 08.06.2021 г., съгласно което предишното име на Т. Е. е Т.Р.А., с предишно гражданство Р. България. Видно от представеното удостоверение за гражданско състояние името на бащата на Т. Е. е Р., а името на майка му е Ф.. Мястото на раждане е Ескиджума на •••• г, приет за турски гражданин като изселник съгласно Закон за регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/5254 от 31.08.1936 г., друго име и фамилия Т.Р.А., пристигане в Турция – 22.06.1936 г. Датата на регистрация е 18.05.1937 г. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Във връзка с допустимостта на иска, предмет на делото, следва да се съобрази формираната съдебна практика по този въпрос. Съгласно разясненията, дадени с решение № 50013/08.02.2023 г. по гр. д. № 948/2022 г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, предвидената процедура по чл. 29, ал. 4 ЗБГ, приложима в случаите, когато едно лице представя официален документ, ползващ се с удостоверителна сила за твърдения от него български произход, не е възможност, предоставена в полза на лицето, което иска да установи български произход, а е възможност за Министъра на правосъдието, който ако прецени, може да възложи на Консултативния съвет при Държавната агенция за българите в чужбина да установи дали лицето има български произход. За молителят не съществува сигурност, че документите за българския му произход, които ще представи евентуално към искането за българско гражданство, биха били достатъчни или не за да удостоверяват произход по смисъла на разпоредбата на чл. 29, ал. 4 ЗБГ. За молителят единствения законен способ, който му осигурява безпристрастна и надеждна процедура, в състезателно производство, с възможност за събиране на доказателства и разглеждане на различни възражения, включително и с възможност за обжалване, е исковото производство по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България (в този смисъл и определение № 68/22.02.2022 г. по ч.гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК). В нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ български произход може да се доказва и по общия исков ред. Ето защо и доколкото ищецът желае да кандидатства за българско гражданско въз основа на български произход, за него е налице правен интерес от предявяване на иска, предмет на делото. Същият е насочен срещу надлежен ответник – Министерство на правосъдието, пред което се развива производството за придобиване на българско гражданско, съгласно чл. 29, ал. 1 ЗБГ. Настоящата въззивна инстанция намира за неоснователно възражението на въззивника, че съдът е разгледал предявения иск при условията на чл. 542 и сл. ГПК, доколкото е конституирал като заинтересована страна ПРБ и Изпълнителна Агенция за българите в чужбина (преобразувано от ДАБЧ). Предвидената в чл. 3 ЗБЖИРБ алтернативна възможност - българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква /ал. 1/, или по исков ред /ал. 2/, изключва приложението на чл. 542 и сл. ГПК. Производството по чл. 542, ал. 1 ГПК е за установяване на правно значими факти, за които законодателят постановява, че следва задължително да бъдат удостоверени с документ, когато документът не е съставен и не може да бъде съставен или е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, като молбата се разглежда по реда на глава Четиридесет и девет от ГПК и производството е охранително. В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изричното препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение в хипотеза на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК. (в този смисъл определение № 68/22.02.2022 г. по ч.гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, ІІІ ГО). Съдът намира, че първоинстанционното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. На първо място е необходимо да се отбележи, че в общия исков процес е принципно недопустимо участието на заинтересовани страни - те не са нито главни такива /ищец или ответник/, нито подпомагащи. Заинтересовани страни, съдът следва да конституира единствено в изрично посочените в закона случаи, регламентиращи участието им - в някои от охранителните производства, и други производства на спорна и безспорна съдебна администрация. В настоящия случай, въпреки, че съдът е конституирал заинтересовани страни ПРБ и Изпълнителна Агенция за българите в чужбина, той е разгледал производството по гр.д. №23971/2021 г. по описа на СРС, като е приел същото за исково такова. Последното обаче не би могло да повлияе на допустимостта и правилността на решението, доколкото последиците от същото касаят единствено очертаните в диспозитива на същото страни, които в случая са и главните страни в производството ищецът Х. Е. и Министерство на правосъдието. Именно и те ще са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по смисъл на чл. 298 ГПК. Ето защо, като е разгледал предявеният иск по същество, решаващият съд е постановил допустим съдебен акт. С оглед на това следва да се разгледат заявените по делото доводи относно неговата правилност. Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Пред настоящата инстанция спорът е пренесен за разрешаване на релевантният към предмета на делото въпрос първоначалната ищца е ли е лице с български произход. Легална дефиниция на понятието лице с български произход е дадена в разпоредбата на § 2, т. 1 ДР на Закон за българското гражданство (ЗБГ), според която „лице от български произход“ е лице, на което поне единият възходящ е българин и тази на чл. 2, т. 1 ЗБЖИРБ, според която българин, живеещ извън Република България съгласно този закон е лице, което има поне един възходящ от български произход. Понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ са отделни и самостоятелни, различни по смисъл и съдържание. Тези понятия са използвани в чл. 25, ал. 1 и ал. 2 КРБ. Понятието „българин“ е етническо, а не юридическо, а понятието „български гражданин“ е юридическо по своето съдържание. С оглед на това не всяко лице с българско гражданство е българин по произход, както и не всички лица с български произход, притежават българско гражданство. В тази насока е преобладаващата съдебна практика на ВАС - решение № 6484 от 31.05.2021 г. по адм. д. № 11520/2020 г. на ВАС, ІІІ отделение, решение № 3444 от 05.03.2020 г. по адм. д. № 9476/2018 г., ВАС, ІІІ отделение; решение № 3195 от 10.03.2021 г. по адм. д. № 10226/2020 г. на ВАС, ІІІ отделение и др. В настоящия случай не се установява бащата на ищеца да е бил лице с български произход. Видно от приетия по делото Акт за раждане № 60/ 1936г., издаден от Регистъра на ражданията в Руенска община, Търговищка околия, Шуменска област е отбелязано, че родителите на бащата на ищеца - Т.Р.А., са български поданици, а по народност са турци. Т.Р.А. е роден на територията на България, но неговите родители са се изселили в Турция на 22.06.1936 г., като същият е придобил турско гражданство като изселник, съгласно представеното удостоверение за гражданско състояние, по силата на Закон за регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/5254 от 31.08.1936 г. е отбелязано, че родителите му са български поданици от турски произход и същият се е изселил със семейството си, когато е бил на два месеца. Както се посочи, „български гражданин“ и „лице от български произход“ са две отделни, самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия. Лице от български произход по см. на § 2, т. 1 ДР на ЗБГ е лице, на което някой от възходящите е лице с българин по етнос и самосъзнание. Следва да се посочи, че в случая бащата на ищеца, макар и роден на територията на България е напуснал страната със семейството си на твърде млада възраст - два месеца, поради което и не е могъл да изгради връзка с българската държава, а от друга страна два месеца след пристигането си в Република Турция същият е получил турско гражданство. Следователно бащата на ищеца Т. Е. (Т.Р.А.) не е лице с български произход, като обстоятелството, че същият е роден в България не е достатъчно да обуслови извод в обратния смисъл. Следва да се посочи, че по делото не са ангажирани доказателства, че същият е изградил връзка с българската държава и се е самоопределил като българин. Представената от ищеца Х. Е. декларация, че е лице с български произход, не се подкрепя от останалите доказателства по делото. Във връзка с довода на въззивника, следва да се посочи и, че неговият баща не е лице с българско гражданство. Съгласно чл. 54 Конституцията на Българското царство, приета на 16.04.1879 г., всички родени в България, които не са приели друго поданство, са поданици на Българското Царство. Съгласно действащия към 1936 г. чл. 5 Закон за българското поданство, обн. ДВ бр. 3/ 05.01.1904 г., български поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от българин. По силата на чл. 1 от закона не се прави каквото и да било ограничение при получаването на българско поданство, основано на етнически или верски произход. Този закон действа до 1940 г., когато е приет Закон за българското поданство (утвърден с царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288/20.ХII.1940 г.). Новият Закон за българското поданство регламентира условията за придобиване или лишаване от българско поданство, като внася съществено нов елемент при производството на лишаване от поданство - поданството се счита за загубено при изселване от страната и този акт влиза в сила в момента на напускането на държавната територия. Съгласно чл. 15 от посочения закон, българско поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството губи българско поданство с факта на изселването. В чл. 66 от закона е придадено обратно действие на разпоредбата на чл. 15 от стария закон и е прието, че тя важи и по отношение на лицата, които са се изселили преди влизане в сила на настоящия закон, т.е. преди 1940 г. С оглед на това същата намира приложение и по отношение на бащата на жалбоподателя и неговите родители, които са се изселили през 1936 г., били са български поданици към този момент, от небългарски произход – с турска народност. В конкретния случай бащата на ищеца се е изселил в Република Турция през 1936г. и същата година е приет за турски гражданин. Видно от Акта за раждане, родителите на бащата на ищеца са с небългарска (турска) народност и за съда не съществува основание да приеме нещо различно по отношение на последния. Следователно бащата на ищеца Т. Е. също е лице с небългарски произход, поради което с оглед приложимия закон същият е загубил българското си поданство, както правилно е приел и районния съд. Предвид горните съображения съдът намира, че след като бащата на жалбоподателя не е българин, то и последният не е лице от български произход и не може да се приеме, че е българин, живеещ извън Република България, респ. не са налице основанията по чл. 2 ЗБЖИРБ и § 2 ДР на ЗБГ за признаване на български произход, поради което предявеният иск се явява неоснователен. Първоинстанционният съд е достигнал до същия извод, което обуславя извод за неоснователност на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. По разноските: При този изход на спора и основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в минимален размер от 100 лв. Така мотивиран, Софийският градски съд