Решение № 185 от 15.12.2025 г. на Окръжен съд - Ямбол по дело № 18/2025 г.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от К. Д. К., лично и като пълномощник на С. Т. К., двамата от гр.•, с която срещу „Юробанк България” АД със седалище гр.София, е предявен иск за осъждане на ответника за връщане на недължимо платеното по Договор за потребителски кредит № НL 31694/17.12.2007 г. и Допълнително споразумение от 29.04.2022 г. към Договор за потребителски кредит № НL 31694/17.12.2007 г., сключени между С. К. и К. К. и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, сега „Юробанк България“ АД в размер на 69 000.00 лв., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва от деня на завеждане на иска. Твърденията на ищците в исковата молба са, че на 17.12.2007 г. между тях и ответната банка е бил сключен Договор за потребителски кредит № HL 31694 от 17.12.2007 г. в размер на равностойността в швейцарски франкове на сумата от 98 000 лв. Във връзка с този договор е било водено съдебно производство по гр.д. №6360/2012 г. на СРС, възз. гр.д. № 4253/2018г. на СГС и кас. гр.д. №1985/2020г. на ВКС, по които са признати за нищожни, като неравноправни клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл. 13, ал.1 от договора. Впоследствие кредитът е бил обявен за изискуем от банката и е било образувано изпълнително производство по чл.418 и исково производство по реда на чл.422 от ГПК, като е заведено търговски дело №40/2015 г. на ЯОС. По последното дело искът е бил оттеглен от ищеца, в резултат на което изискуемостта, вида на валутата и размера на задълженията, надлежно оспорени, не е била потвърдена със сила на пресъдено нещо. На 29.04.2022 г. е било подписано Допълнително споразумение към ДПК, по което ищците извършили плащане на сумата от 120 000 лв., в резултат на което задълженията им към банката били погасени. Ищците сочат, че обявените за неравноправни с влязлото в сила решение клаузи не са били отчетени от банката при изготвянето на допълнителното споразумение към ДПК. Излагат, че клаузите в договора, с които се прехвърля валутния риск, уредени в чл.6, ал.2, чл.23, ал.1 и ал.2 от ДПК са неравноправни, като ищците са се позовали на тяхната неравноправност по по в.гр.д. № 4253/2018 г. на СГС и пред ВКС по гр.д.№1985/2020 г., но възраженията им не са били разгледани с мотиви, че не са били направени своевременно пред първата инстанция по гр.д.№6360/2012г. на СРС. Като се позовават на цитираната в исковата молба практика на СЕС и на ВКС, ищците твърдят, че клаузите в процесния ДПК, с които се прехвърля валутния риск върху потребителя, са нищожни като неравноправни, като настояват съдът да извърши проверка за неравноправност на клаузите на ДПК, обективирани в чл.1, ал.1 и чл.2, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.23 ал.1 и ал.2 от ДПК, които определят основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, като сочат, че след премахването им договорът не може да бъде изпълняван, което на основание чл.26, ал.1, предл.1 и 2 от ЗЗД води до неговата нищожност в цялост. Според ищците нищожността на ДПК води до частична нищожност на Допълнителното споразумение от 29.04.2022г. по ДПК, като това си твърдение обосновават с приетото в Решение №146/01.11.2017 г.по т.д. №2615/2016 г. на I ТО на ВКС, съгласно което ако отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, то спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл.366 ЗЗД. Изтъкват, че допълнителното споразумение по ДПК носи приликите на договор за рефинансиране, в който неравноправни клаузи на договор за кредит в швейцарски франкове се легализират, като част или всички валутни разлики се прехвърлят в повишените размери на левовото задължение. В допълнителното споразумение не се споменава размер на задължението в левове или във франкове, освен в ДПК, където законосъобразно е само даването от банката и получаването от ищците на 98 000 лв. Преуреждането на първоначално договорените условия според ищците следва да се зачита от 17.12.2007 г., от която дата задължението във франкове по ДПК се променя в левове и отпадат всички валутни клаузи в ДПК. След преуреждането валутата на задължението в ДПК се счита променена в левове, за което няма определен погасителен план и лихвен процент в левове. Поради липса на определен лихвен процент ищците твърдят, че не са спазени разпоредбите на чл.430, ал.2 от ТЗ и ЗКИ, за задължителни реквизити на банков кредит, поради което и на това основание ДПК е нищожен и страните дължат една на друга даденото по чл.34 от ЗЗД. Платените от ищците от 17.12.2007 г. до 31.12.2011 г. франкове като главница, лихви и такси, след преуреждането в левове, се тълкуват като дадени без основание, като с платеното според ищците във франкове, включително лихви и такси, след като се превалутират по курса на деня на плащането в левове, следва да се счита погасена част от главницата в левове. Тъй като в допълнителното споразумение няма посочено задължение по ДПК, няма посочена и погасена част с платените от ищците 7922.89 шв. фр.- главница; 25 023.65 шв. фр.- лихви; 1267.85 шв. фр.-такси, с преуреждането на условията по ДПК и във връзка с практиката на СЕС и ВКС, ищците твърдят, че тези суми следва да се считат платени като главница, по левовата стойност на кредита- 98 000 лв., по курса на всяка вноска на БНБ за швейцарски франкове, в периода 17.12.2007 г.- 31.12.2011 г., т.е в срока на ДПК. Ищците твърдят, че стойността в български лева на 7 922.89 шв.фр.; 25 023.65 шв.фр; 1 267.85 шв.фр, или общо 34 214.39 шв.фр. е приблизително 47 000 лв., изчислено по осреднени годишни курсове на БНБ, като е зачетен курса на падежа на 21 число на всеки месец за 2008, 2009, 2010, 2011 г. С тази сума е намален размера на задължението на ищците по нищожния ДПК, от 98 000 на 51 000 лв., при което с погасяването на сумата от 120 000 лв. на основание допълнителното споразумение към ДПК е платена сума в размер на 69 000 лв. без основание, в хипотезата на чл.55 ал.1, пр.1 от ЗЗД. Във връзка с допустимостта на предявения иск ищците се позовават на приетото в Определение №1199 от 09.05.2024 г., по ч.т.д.№1304.2023 г. на ВКС ТК, II ТО, че формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната- потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на производството. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск, като е изложил доводи за неговата недопустимост и неоснователност. Възраженията си за недопустимост на предявения иск ответникът обосновал с формираната сила на пресъдено нещо по отношение на доводите, на които се основава исковата претенция. Поддържал е, че с влезлите в сила решения по предявен от ищците установителен иск е разгледано правоотношението между страните в цялост, като е налице произнасяне на съда по неравноправни клаузи в договора за кредит във връзка с въведените от ищците възражения. Ответникът е оспорил като неверни твърденията на ищците, че в цитираните решения липсват мотиви по отношение на валутните разлики. Поддържал е, че независимо дали от ищците се претендира връщане на платени суми по отделни клаузи, които се сочат като недействителни или поради твърдяната пълна недействителност на процесния договор, исковата претенция се явява недопустима, тъй като по нея е налице сила на пресъденото нещо, формирана с цитираните съдебни актове, в които са разгледани всички значими клаузи от ДПК, включително и тези, определящи основния предмет, като е прието, че той не страда от порок, поради което е счетено, че кредитното правоотношение може да продължи да съществува и без клаузите, обявени за недействителни. По отношение на посочената в исковата молба съдебна практика, с която ищците са обосновали допустимостта на иска, ответникът е изложил съображения, че е неотносима към спора, тъй като инстанциите по предходно воденото производство са извършили подробна проверка на правоотношението за спазване правата на потребителите, не само с оглед посочените нормативни актове, но и с оглед формираната от СЕС и българския съд практика по тълкуването им, поради което пререшаемостта на спора е недопустима. Посочил е също така, че макар и към датата на постановяване на съдебните актове по предходните спорове между страните, определението на СЕС по дело С-117 да не е било постановено, същото на практика се явява обобщение на съществувалата до момента практика, както и това, че това определение не създава норма, която юрисдикциите да прилагат, а изисква от всеки отделен състав на националните съдилища, сезиран с иск за нищожност на договор за кредит, да извърши самостоятелна проверка /да приложи обективен подход/ и да установи дали договорът не може да продължи да съществува и без съответните възприети за неравноправни части. Ответникът е посочил, че такава преценка е извършена с влязлото в сила Решение от 30.12.2019 г. по гр.д. № 4253/2018г. на Софийски градски съд, като е възприето, че ДПК от 17.12.2007 г. може да продължи да се изпълнява и без клаузите, обявени за недействителни, а при окончателното уреждане на отношението между страните посредством извънсъдебно споразумение от 29.04.2022 г. са извършени изчисления, при които е съобразено решението на Софийски градски съд и са отчетени мотивите в обезсиленото решение на Окръжен съд - Ямбол. Изложените от ответника съображения по съществото на спора са, че банката е заверила сметката на С. К. с договорената валута- швейцарски франкове, стойността на заема е превалутирана в лева въз основа на подадено от кредитополучателя заявление. Изтъкнал е, че това, че сумата във валутата швейцарски франк не достига до кредитополучателя физически на каса, чрез получаването на банкноти в швейцарски франкове, не означава, че банката не разполага с тази валута. Целта на блокировката на сметката е единствено осъществяване на условията по споразумението (свързани с учредяване на обезпечение) и с оглед ползване на кредита за заявеното предназначение - рефинансиране на друг ипотечен кредит и текущи нужди. Ответникът се е позовал и на постигнато между страните съгласие за получаване на кредит в швейцарски франкове, както и за неговото погасяване в същата валута, като с оглед заявените от клиентите текущи нужди същият е превалутиран в лева. Според ответника, предвидената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне, позволява на страните по договор за кредит да уговорят сумата на кредита да бъде отпусната във валута, различна от националната или резервната за страната. Уговорката за предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарски франкове в лева/евро по курс „купува“ за швейцарски франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита определя основната, характеризираща договора за кредит престация и не противоречи на специални разпоредби от Закона за кредитните институции, нито на разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ. Последващото превалутиране на предоставения кредит в швейцарски франкове в лева или резервна валута, въз основа на подадени от кредитополучателя искане за усвояване на суми по кредита и молба за превалутиране, не обуславя извод, че договорът е сключен в български левове или в евро и че кредитът е предоставен в националната или резервната валута. Ответникът е оспорил твърденията на ищците за недействителност на чл. 6, ал. 2 и чл.23, ал. 1 и ал. 2 от ДПК, като е поддържал, че по този въпрос е налице сила на пресъдено нещо. Независимо от това, счита, че със съдържанието на клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора, на кредитополучателите по ясен и разбираем начин, по смисъла на т. 38- т.41 от Решение по дело С -186/16 и т. 20 от Определението дело С-119/17, е указано, че евентуална промяна на валутния курс на швейцарския франк към българския лев може да доведе до повишаване размера на погасителните вноски по кредита, изразени в лева. В следващата алинея от ищците е било декларирано, че са изцяло запознати и разбират икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21- 23 и, че са съгласни с настъпването им. Във връзка с горното ответникът е посочил, че на потребителите са разяснени рисковете от получаване на кредит в швейцарски франкове, противно на твърденията им в исковата молба. Ответникът е оспорил като неоснователни и твърденията на ищците за частична недействителност на извънсъдебното споразумение, сключено на 29.04.2022 година. Посочил е, че със същото са уредени отношенията между страните, като на клиентите е дадена възможност за предсрочно погасяване на дълга и прекратяване на договора при взаимни отстъпки. Оспорването на това споразумение се счита от ответника за нелогично, тъй като обявяването му за невалидно би имало за последица единствено, че платената по него сума следва да се разпредели за покриване на задължението съобразно вноските, уговорени с погасителния план към ДПК от 17.12.2007 г. и допълнителното споразумение от 12.05.2009 г., а кредитното правоотношение да не се счита за приключено. Ответникът е оспорил твърденията на ищците, че в допълнителното споразумение от 29.04.2022 г. се съдържат клаузи, с които е било постигнато съгласие да се счита, че кредитът е изначално предоставен в лева, а не в швейцарски франкове, както и че били отпадали всички валутни клаузи. Ответникът излага, че в чл.5 от допълнителното споразумение изрично е предвидено, че споразумението не представлява новация и не води до погасяване на съществуващи задължения. Разписаното предоговаряне на първоначални условия касае постигнатото съгласие за предсрочно изплащане на заема със сума значително по-малка от тази по погасителния план към договора, като са взети предвид и влезлите в сила решения. По отношение на липсата на погасителен план към доп. споразумение, се сочи, че такъв липсва, тъй като между страните е постигнато съгласие за предсрочно изплащане на дълга, чрез внасяне еднократно на сумата от 120 000 лева и прекратяване на отношенията между страните, като това се отнася и до липсата на посочен в доп. споразумение лихвен процент, тъй като не е уговорен ред за разсрочено изплащане при приложима лихва, за да бъде разписван лихвен процент. Изтъква се, че в споразумението е посочена обща сума за погасяване на остатъчна главница и лихва в стойност много по-ниска от реално дължимата съобразно погасителния план по процесния договор, както и че е налице индивидуално договаряне, което не би могло да бъде счетено за неравноправно и недействително. Исковата претенция е оспорена от ответника като неоснователна и поради изтекла погасителна давност. Това възражение е обосновано с направеното от страна на ищците признание в исковата молба, че са узнали за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор още през 2018 година, при което към датата на подаване на исковата молба- 17.01.2025 г., предвидената в чл. 110 от ЗЗД погасителна давност е изтекла. Отделно от това, ответникът счита, че ищците са били наясно с наличието на неравноправни клаузи в ДПК още към 2012 г., когато са подали иск за установяване на това обстоятелство пред Софийски районен съд, като са имали възможност при условията на обективно съединяване да предявят и иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД за възстановяване на платени от тях лихви и курсови разлики. Знанието за наличие на неравноправни клаузи според твърденията на ответника се установява и от подаденото от ищците възражение срещу заповед за изпълнение още към 2015 година. Според ответника, производството по чл. 417 и чл. 422 от ГПК не е прекъснало или спряло давността, тъй като същото е образувано от банката за събиране на вземанията по процесния дълг, а не е инициирано от кредитополучателите за връщане на суми, които са считали за недължимо платени от тях, като това се отнася и до сключеното между страните допълнително споразумение от 29.04.2022 г., като с него от длъжниците не е търсено възстановяване на суми от банката, а е постигнато предсрочно погасяване на дълга по извънсъдебен ред. Освен това, според ответника обявяването на предсрочна изискуемост на кредита е изрично възприето като валидно осъществено от кредитора чрез нотариални покани в производството по т.д. № 40/2015 година. В о.с.з. предявеният иск се поддържа от ищеца К., действащ и като пълномощник на съпругата си- ищцата С. К., като се пледира за уважаването му изцяло и за присъждане на разноски по делото. В представено писмено становище се излагат съображенията на ищците за основателност на иска, идентични с тези, изложени в исковата молба. Ответникът в о.с.з. чрез процесуален представител- юрисконсулт оспорва предявения иск и настоява за отхвърлянето му. В писмена молба излага съображения по съществото на спора. ЯОС, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа страна следното: По делото не е налице спор и е установено, че на 17.12.2007 г. страните са сключили договор за потребителски кредит за рефинансиране и текущи нужди № HL 31694, съгласно който банка „Юробанк И Еф Джи България“ АД, чийто правоприемник е ответника „Юробанк България“ АД, е поела задължение да предостави на кредитополучателите С. Т. К. и К. Д. К. кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 98 000 лева, по курс „купува" за щвейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл.1, ал.1 от договора/. Постигнатото съгласие е равностойността в швейцарки франкове на 69 250 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита да е за рефинансиране на банков кредит със сключена застраховка „Живот за получаване на кредити“ в „ДЗИ Банк“ АД, а равностойността на швейцарски франкове на 28 750 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване, да е за други разплащания. Съгласно клаузата на чл.1, ал.2 от договора, страните подписват приложение №1, неразделна част от договора, в което посочват деня на усвояване на кредита, приложимия към същата дата търговски курс „купува" за швейцарския франк на кредитора, както и конкретно определения съобразно него размер на кредита в швейцарски франкове. Кредитополучателите са се задължили да върнат кредита, заедно с дължимите лихви, в срок от 216 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план. Съгласно чл.2, ал.1 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя и се ползва при условията на ал.3 и ал.4- усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал.1 се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува" на банката за съответната валута в деня на усвояването, като кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да извършва тези действия. За превалутирането кредитополучателят не дължи на банката такси и комисионни, определени съгласно действащата Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си. Съгласно чл.3, ал.1 от договора, годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в щвейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2, 15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката е бил в размер на 4, 5%. Според чл.3, ал.3 при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, се дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Според чл.3, ал.5 действащия БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите салони. В чл.6, ал.2 от договора е посочено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен- швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава" за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл.6, ал.3 е уговорено, че ако по време на действие на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски по погасителния план се променя автоматично, за което кредитополучателя дава неотменимо и безусловно съгласие с подписването на договора. В чл.13, ал.1 от договора е предвидено право за банката едностранно да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута в случай на превалутиране по реда на чл.21 от договора, като измененията влизат в сила от деня на приемането им и са задължителни за страните по договора. Съгласно чл.19, ал.1 при непогасяване на която и да е вноска, както и при неизпълнение на което и да е задължение по договора от кредитополучателя, банката може да направи кредита частично или изцяло предсрочно изискуем. Съгл. ал.2 на чл.18, при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, като изискуемостта настъпва и без да е нужно волеизявление на страните. В чл.23, ал.1 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането по чл.21 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. На основание чл.10 от договора по сметка на кредитополучателя е предоставен „Кеш бонус“ в размер на 5 % от размера на усвоения кредит- 4 245 CHF. На основание чл.1, ал.2 от договора, на 20.12.2007 г. страните са подписали приложение №1, неразделна част от договора, в което е посочен приложимия към същата дата курс „купува" за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Джи България" АД в размер на 1, 1542, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове- 84 908 швейцарски франка. Съгласно чл.28, ал.1 от договора, Банката и Кредитополучателите са се съгласили, че във всеки един момент от действието на договора за кредит, Банката има право едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от настоящия договор, на дружества или институции от групата на Eurobank EFG Group, вкл. на „Бългериън Ритейл Сървисиз" АД или на други финансови или нефинансови институции или дружества включително такива, чиято дейност включва секюритизация. На 11.03.2008 г. между „Юробанк И Еф Джи България" АД и Бългериън Ритейл Сървисиз" АД е бил сключен Договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит, сред които и процесния договор за потребителски кредит № HL 31694/17.12.2007 г. Длъжниците са били уведомени за извършеното прехвърляне, като са сключили Допълнително споразумение от 12.05.2009 г. към Договор за потребителски кредит, от съдържанието на което е видно, че като кредитор вече е бил посочен „Бългериън Ритейл Сървисиз" АД, а страните се споразумели, че задължението на длъжниците е общо от 82 109, 27 шв.фр., от които 81 720, 76 шв.фр.- редовна главница и 588, 51 шв.фр.- редовна лихва, както и че кредитополучателят има право да ползва 9-месечен период на облекчено погасяване. С договор от 08.10.2012 год. „Бългериън Ритейл Сървисиз" АД прехвърлил вземането си по процесния договор обратно на „Юробанк И Еф Джи България" АД, за което длъжниците били уведомени с нотариални покани. С два броя нотариални покани, отправени до всеки от длъжниците по договора за кредит, банката ги уведомила, че поради трайно неизпълнение на задълженията им по договора, обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем. В поканите е посочено, че към 05.02.2015 г. задължението към банката е: главница- 77 210, 29 шв. фр.; лихви- 21 660, 98 шв.фр.; такси и застраховки- 1741, 19 шв.фр. Нотариалните покани са надлежно връчени на всеки от кредитополучателите на 23.02.2015 г. Кредиторът „Юробанк България” АД е подал пред ЯРС заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и въз основа на нея изпълнителен лист против длъжниците С. Т. К. и К. Д. К. въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката и договор за потребителски кредит № HL 31694 от 17.12.2007 год.- актове по смисъла на чл.417, т.2 ГПК. Заявителят е поискал да му бъде издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист за сумата 77 210.29 CHF- главница; за сумата 23 092.71 CHF- договорни лихви за периода 21.11.2011 г.– 15.04.2015 г.; за сумата 1 741.19 CHF- договорни такси за периода 21.12.2011 г.– 15.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на заявлението- 17.04.2015 г. до окончателното й изплащане. Заявлението е било уважено и в полза на банката е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за посочените по- горе суми. Срещу издадената заповед за изпълнение длъжниците подали възражение по чл.414 ГПК, че не дължат изпълнение на вземането по нея, поради което от страна на банката е предявен иск по чл.422 от ГПК, който е бил разгледан в производството по т.д. № 40/2015 г. по описа на ЯОС. С постановеното по т.д. №40/2015 г. Решение № 260002 от 14.02.2022 г., ЯОС е приел за установено, че С. Т. К. и К. Д. К. дължат на „Юробанк България” АД следните суми: сумата 77 210, 29 шв.франка - главница, сумата 15 556, 61 шв.франка - договорни лихви за периода 21.11.2011 г.– 15.04.2015 г. и сумата 1741.19 CHF- договорни такси за периода 21.12.2011 г.– 15.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на заявлението - 17.04.2015 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №843/2015 г. по описа на ЯРС и които произтичат от договор за потребителски кредит № HL 31694 от 17.12.2007 год., като иска за договорна лихва над сумата 15 556, 61 шв. франка до предявения размер от 23 092, 71 шв.франка, като неоснователен е отхвърлен. След постановяване на решението и в срока за обжалването му, на 10.06.2022 г. по т.д. № 40/2025 г. е постъпила молба, подписана от страните по делото, в която са заявили, че след постановяване на първоинстанционното решение, са подписали извънсъдебно споразумение за уреждане в пълен обем на отношенията между тях, по повод на които е образувано делото. В тази връзка, на осн. чл.249 ГПК са направили искане постановеното решение да бъде обезсилено, а производството по делото- прекратено. Към молбата по чл.249 от ГПК страните са представили Допълнително споразумение от 29.04.2022 г. към договор за потребителски кредит № HL 31694/17.12.2007 г. Видно от съдържанието на това допълнително споразумение, страните по същото са констатирали, че към датата на сключването му длъжниците имат задължения по договор за кредит № HL 31694 от 17.12.2007 г., като са се споразумели в срок до един календарен месец от датата на подписването на споразумението, длъжниците да направят еднократно плащане в размер на 120 000 лв. по посочената банкова сметка. Банката е декларирала, че сумата от 120 000 лв. включва всички задължения по договора за кредит към датата на подписването на споразумението. С подписването на споразумението и заплащане в пълен размер на сумата от 120 000 лв. в посочения срок, задълженията на длъжниците о договора за кредит ще се считат изцяло погасени, като банката е декларирала, че няма и не може да има каквито и да било претенции, породени от договора за кредит. Сумата от 120 000 лв. е заплатена от ищците на банката на 27.05.2022 г. С влязло в законна сила решение по гр.д.№6360/2012 г. по описа на СРС (в т.ч. Решение №I-39-140/12.01.2015 г. и Решение №223850/27.09.2017 г., двете по гр.д. №6360/2012 г. на СРС; Решение №8899/30.12.2019 г. по в.гр.д.№4253/2018 г. на СГС и Определение №166/10.03.2021 г. по к.гр.д.№1985/2020 г. на ВКС), са обявени за нищожни следните клаузи от процесния договор за потребителски кредит № HL 31694/17.12.2007 г.: чл.3, ал.5- действащия БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването му на видно място в банковите салони; чл.6, ал.3 - в случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски по погасителния план се променя автоматично, за което кредитополучателя дава неотменимо и безусловно съгласие с подписването на договора; чл.13, ал.1- предвидено е право за банката едностранно да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута в случай на превалутиране по реда на чл.21 от договора, като измененията влизат в сила от деня на приемането им и са задължителни за страните по договора. От заключението на вещото лице- икономист С.Д.., извършило назначената по делото съдебно- счетоводна експертиза, по делото е установено, че кредитът по договора за потребителски кредит от 17.12.2007 г., е договорен в швейцарски франкове, но договорената сума е превалутирана и е усвоена в левове. По разплащателната сметка на ищцата С. К. в швейцарски франкове •••••• на 21.12.2007 г. са постъпили 84 908 швейцарски франка с основание „усвояване на кредит“, като на същата дата по същата сметка са постъпили и 4 245, 40 швейцарски франка с основание „Кредит Кеш Бонус“. Така моментното салдо е възлизало на 89 153, 40 шв. франка. На същата дата- 21.12.2007 г. сумата от 89 153, 40 шв. франка е била превалутирана в лева по курс „купува“ на банката- 1.1542 BGN/CHF и е преведена по разплащателна сметка в лева BG 15 ВРВI 7934 10 82918102 с титуляр ищцата С. К. в размер на 102 900, 85 лв. Вещото лице е установило, че при сключване на договора от 2007 г. банката е разполагала с паричен ресурс в швейцарски франкове, осигурен чрез сключена на 06.12.2007 г. валутна суапова сделка FX Swap EUR/CHF, посредством която с вальор 10.12.2007 г. разменя евро срещу швейцарски франкове. „Юробанк България“ АД плаща на насрещната страна 3 млн. евро /Amount1 EUR- 3 млн.евро/ и получава от насрещната страна 4.9503 млн. швейцарски франка /Amount1 CHF+4.9503 млн. шв. фр./, с ангажимент на падежа на сделката 04.01.2008 г./ да се случи обратната размяна, отразено в Amount2 EUR и Amount2 CHF. На падежа сделките се подновяват, за да се поддържа необходимия ресурс на банката в швейцарски франкове. Вещото лице е изяснило какви са били нивата на швейцарския франк към лева по курса на БНБ за периода от 22.01.2008 г. до 15.02.2012 г. /от 1.21149 до 1.61967. Посочило е, че промяната в курса на швейцарския франк спрямо еврото и съответно лева, който е фиксиран към еврото, след м. юли 2008 г. се дължи на комбинация от глобални икономически и парични фактори: 1. световната финансова криза през 2008- 2009 г., когато след срив на „Lehman Brothers“ пред м. септември 2008 г. и глобалната рецесия, инвеститорите започват да търсят т.нар. „сигурни убежища". Швейцарският франк традиционно се възприема като една от най-сигурните валути в условил на несигурност, което води до рязко повишено търсене и поскъпване на франка спрямо еврото; 2. Дълговата криза в еврозоната през 2010-2012 г., засегнала Гърция, Португалия, Ирландия, Испания и Италия, са разклатили доверието в еврото, а инвеститорите са продължили да прехвърлят капитали към швейцарския франк, което е довело до историческо поскъпване на франка спрямо еврото; 3. Политиката на Швейцарската национална банка, която за ограничаване прекомерното поскъпване на франка, през септември 2011 г. въвежда минимален курс от 1.20 СНР/EUR, като активно интервенира на валутните пазари. През януари 2015 г. банката изненадващо премахва този „праг", което води до моментално рязко поскъпване на франка с над 20% спрямо еврото; 4. Парична политика на ЕЦБ, която поддържа много ниски, дори отрицателни лихвени проценти и провежда програми за количествени улеснения, което отслабва еврото. В същото време Швейцария също има отрицателни лихви, но доверието към франка като стабилен актив е решаващо; 5. Връзката с българския лев, който е фиксиран към еврото (1.95583 лв. = 1 евро), всички промени в курса EUR/CHF автоматично се отразяват и в курса BGN/CHT. Вещото лице е посочило, че практически е невъзможно да се даде по-дългосрочна прогноза за обменния курс на валутата, защото това зависи от много и променливи финансово- икономически фактори. Банката не разполага с пазарни или финансови инструменти, чрез които да влияе върху нивата на валутния курс на швейцарския франк или друга валута. Банката или който и да е субект на пазара, не е в състояние да направи обективна и реалистична прогноза за бъдещи промени във валутния курс на швейцарския франк или друга валута, за срока на кредита - 25 години напред във времето. Вещото лице е установило, че към процесния договор за кредит е прилаган фиксиран лихвен процент, както следва: от 21.12.2007 г. до 20.07.2008 г.- 6, 65 %; от 21.07.2008 г. до 15.10.2008 г.- 7, 15 %; от 16.10.2008 г. до 20.10.2012 г.- 8, 15 % и от 21.10.2012 г.- 7.90 %. При извършената при ответника проверка вещото лице е установило, че в счетоводството на банката задълженията на ищците във връзка с процесния договор се водят в швейцарски франкове. Въз основа на направения анализ от вещото лице на извлечението от разплащателната сметка на ищцата С. К. в швейцарски франкове и справки в системата на банката е установено, че за периода от 17.12.2007 г. - 30.06.2015 г. погасените задължения по Договор за кредит № Н1-31694 /17.12.2007 г. са както следва: погасена главница- 7 922, 69 CHF /11 078, 02 лв./; погасени възнаградителни и наказателни лихви- 24 798, 47 CHF /34 229, 65 лв./; погасени такси- 1 276, 94 CHF /1 774, 46 лв./ и погасени застрахователни премии в размер на 419, 00 лв. На 27.05.2022 г. е извършено плащане от ищците на сума в размер на 120 000 лева. С тази сума са погасени главница в размер на 28 269, 79 CHF /54 495, 67 лв./, лихва в размер на 23 092, 71 CHF /44 515, 82 лв./, присъдени разноски в размер на 21 166, 83 лв., разноски по кредит в размер на 591, 70 лв. и спорни съдебни разноски в размер на 550, 00 лв. Така ищците са извършили плащания по кредита в общ размер на 167 501, 13 лв. Вещото лице е установило, че прилаганият от банката курс за деня CHF/BGN при осчетоводяване на извършенитe вноски от ищците по договора за кредит съвпада с фиксинга на БНБ за швейцарския франк в деня на погасяването/датата, предхождаща датата на падежа, а не уговорения между страните курс „продава“ за деня на „Юробанк България“ АД, който е по- висок от приложения. Съгласно заключението на вещото лице, чистата стойност на кредита, предоставена на ищците към датата на заверяване на сметката на С. К. е общо 89 153, 40 CHF, равняващи се на 102 900, 85 лв. при курс 1, 1542 BGN/CHF. При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Предявеният от ищците иск е с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Същият е допустим, като предявен при наличие на правен интерес за ищците. За неоснователни се преценят възраженията на ответника за недопустимост на предявения иск поради формирана сила на пресъдено нещо, поради произнасяне по повдигнатия от ищците спор с предходните влезли в сила решения на СРС и СГС, тъй като видно от същите в предходното производство предявените от ищците искове са за прогласяване на нищожни на клаузите на чл.3, ал.1, чл.5, чл.6, ал.3 и чл.15 от договора за потребителски кредит. Предявеният в настоящото производство иск е по чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД- осъдителен иск за връщане на платеното без основание. Ищците са физически лица, на които по силата на сключения с банката договор от 2007 г. е предоставен банков кредит за потребителски кредит. Не се твърди и от събраните по делото доказателства не се установява кредитът да е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от страна на ищците, поради което последните имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката- ответник съответно се явява търговец по см. на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Следователно, в отношенията между страните приложими са нормите на Закона за защита на потребителите. Съгласно чл.143 от ЗЗП в редакцията към деня на сключване на договора от 2007 г., неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, с изброяване в т.1-т.18 хипотезите, при които е налице неравноправност, без то да е изчерпателно. На основание чл.145, ал.1 ЗЗП неравноправната клауза се преценява при съобразяване вида на стоката или услугата- предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Тази преценка не включва определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми (чл. 145, ал. 2 ЗЗП и чл. 147, ал. 1 ЗЗП). Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Тежестта за доказване, че определено условие е индивидуално уговорено, пада върху търговеца/доставчика. В случая, оспорените като нищожни клаузи се съдържат в договора за кредит, а не в общи условия. Банката не е ангажирала доказателства за това, че се касае за индивидуално договорени клаузи с кредитополучателите по договора от 2007 г. и последните са имали възможност да влияят върху съдържанието им, а не са били предварително изготвени, без да е предоставена възможност на потребителите да участват в договарянето. В решения на СЕС (дело С-119/2017г. и дело № 186/2016г.), постановени по транспонирани в националния ЗЗП разпоредби на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., и въз основа на тях в множество решения на ВКС е прието, че е неравноправна неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Изключенията по чл.144, ал.3 ЗЗП са неприложими към валутните разлики (Решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, I т. о.; Решение №147/15.06.2021г. по т. д. № 1695/2019 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, I т. о., Решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, II т. о., Решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, I т. о. и др.) В повечето решения ВКС се е произнесъл по спорове за неравноправни клаузи от договори за кредит в швейцарски франкове между кредитополучатели и същата банка- настоящия ответник „Юробанк България"АД, сключени по време, при условия и съдържание на оспорените клаузи, напълно идентични с тези по процесния договор, поради което дадените разрешения са в пълна степен приложими в настоящия случай. Клаузите по чл.23, ал.1 ал.1 и чл.6, ал.2 от процесния договор за кредит са неравноправни и нищожни. На въпроса „Как следва да процедира съдът при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13?; Може ли да запази договора като неутрализира неравноправния характер на тези клаузи, или следва да прогласи целия договор за нищожен?“, е формирана задължителна за съдилищата съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение № 50011 от 26.11.2024 г., постановено по т.д. № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.; Решение № 50008 от 05.03.2025 г., постановено по т.д. № 1367/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о.; Решение № 194 от 11.07.2025 г., постановено по т.д. № 617/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о. В цитираните решения върховните съдии посочват, че по повод отправени от националните съдилища запитвания във връзка с тълкуване на Директива 93/13, приложима към договори за кредит между продавач/доставчик и потребител, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, съдът на ЕС е разяснил, че клаузите, отнасящи се до валутния риск, следва да бъдат разглеждани като група уговорки, която определя основния предмет на договора, т. е. това са клаузи, определящи основните престации по договора, които сами по себе си го характеризират и описват съотношението цена/качество на доставените стоки или услуги. Обратно клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на понятието „предмет на договора“. Това тълкуване е обективирано в решение по съединени дела С-776/19 – С-782/19, т. 56 и 60; решение по дело С-26/13, т. 49; решение по дело С-118/17, т. 48 и т. 52; решение по дело C-186/16, т. 38; решение по дело С- 51/17, т. 68; определение по дело С-117/23, т.27 и т. 45 и др. Съгласно член 4, § 2 от Директива 93/13, клаузите, които определят основния предмет на договора, не подлежат на преценка от съда относно техния неравноправен характер. Разпоредбата се основава на идеята, че същественото съдържание на договорните отношения (essentialia negotii) по принцип не трябва да се засяга от външна намеса, и по- специално от намесата на съда. Условието за ненамеса на съда обаче е тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език. При тълкуване на сочената разпоредба от Директива 93/13 СЕС е подчертавал, че заложеното в нея изискване не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а то следва да се тълкува разширително, предвид факта, че потребителят е по-слабата страна в договорната връзка /така решение по съединени дела С-229/19 и С-289/19, т. 50; решение по дело С- 125/18, т. 50; решение по съединени дела С-776 - С-782/19, т. 63; решение по дело С-186/16, т. 45; решение по дело С-26/13, т. 71 и 72; решение по дело С-348/14, т. 52; определение по дело С-117/23, т. 29, т. 30 и т. 31 и др./. Това означава, че когато става въпрос за клауза, която е част от договор за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, предвиждаща кредитът да бъде погасяван чрез вноски в същата валута, средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, трябва да може да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху собственото си финансово състояние. Националният съд, сезиран със спора, следва да отчете всички обстоятелства около сключването на договора за кредит /напр. съдържанието на рекламни материали и обема сведения, предоставените преди сключване на договора - решение по дела C-776/19— C-782/19, т. 66; решение по дело С-186/17, т. 51; решение по дело C-51/17, т. 75/ и да провери дали в разглеждания случай потребителят е бил уведомен за всички обстоятелства, които могат да имат отражение върху обхвата на неговия ангажимент, като му позволят по- специално да изчисли общата цена на своя кредит и да отчете рисковете при драстично обезценяване на законното платежно средство в държавата по своето местожителство или седалище, т.е. реалните измерения на риска, на който се излага през целия срок на договора. Макар средният потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, по принцип да е в състояние да схване, че обменният курс търпи колебания, които могат да са във възходяща посока, но могат да са и в низходяща такава, той трябва да бъде осведомен от доставчика за икономическия контекст, в който се сключва договора, и който има потенциала да даде отражение върху колебанията на обменните курсове в дългосрочен план, доколкото потребителят не притежава експертната компетентност. Според СЕС не следва да се считат за прозрачни договорни клаузи, които са сключени при наличие на информация, основаната на хипотезата, че курсът на чуждестранната валута спрямо валутата на изплащане /валутата, в която кредитополучателят получава своите доходи/, ще се запази относително стабилна през целия срок на договора /решение по съединени дела С-776 - С-782/19, т. 74/. Потребителят не носи тежестта да докаже ясния и разбираем характер на договорна клауза по смисъла на чл. 4, § 2 от Директивата /решение по обединени дела С-776/19 - С-782/19, т. 89/. В т. 47 от постановеното по преюдициалното запитване на Апелативен съд София определение по дело С-117/23 г. СЕС е разяснил, че, ако установи непрозрачност на клаузите относно валутния риск, които представляват основния предмет на договора, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 и дали, въпреки изискването за добросъвестност, те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност /в този смисъл и решение по дело С-118/17, т. 49/. Това означава съдът да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя и му предостави цялата относима информация, продавачът/доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с описаните клаузи, включително при индивидуални преговори, при положение, че валутният риск за продавача/доставчика е ограничен, а рискът за купувача е неограничен. Преценката за добросъвестност на продавача/доставчика следва да отчита неговата експертна компетентност, която му дава възможност да предвиди бъдещи драстични колебания в обменния курс на чуждестранната валута и свързания с това риск, агресивната реклама на предлагания кредитен продукт, заложената по-ниска възнаградителна лихва по типовите договори за кредит и др. Решаващият съд следва да извърши преценката относно неравноправния характер на дадена договорна клауза към момента на сключване на договора, но при отчитане на всички обстоятелства, които са от естество да се отразят на по- нататъшното му изпълнение, тъй като такава клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. В заключение СЕС е идентифицирал клаузите, възлагащи валутния риск върху потребителя, като неравноправни по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13 /така решение по дело С- 84/19; решение по дела С-222/19 и С-252/19, т. 93; решение по дело С-186/17, т. 57; решение по обединени дела С-776/19-С782/19, т. 96, 98, 100/. В процесния случай неравнопоставеността на чл.23, ал.1 ал.1 и чл.6, ал.2 от процесния договор се обосновава от това, че възлага изцяло в тежест на кредитополучателите риска от промяната на обявения от банката курс на швейцарския франк към евро/лев, при погасяване на кредита в шв. франка. В тази насока, с решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т.о. е даден отговор на въпроса „неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП /по отношение на сделки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика/. При съобразяване на т.20 от постановеното на 22.02.2018 г. по дело С-119/2017 г. мотивирано определение на СЕС, което препраща към решение от 20.09.2017 г. по дело № С-186/2016 г. относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13, които са транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП, ВКС е дал следния отговор на поставения правен въпрос: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, като кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.“ За да достигне до този отговор, касационният съд е взел предвид, както практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, така и задължителната практика на СЕС, а именно: решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/2016 г. относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точна на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13/ЕИО; решенията по дело С-26/2013 г., дело № С-96/2014 г. и решение по дело С-484/2008 г., определение по дело С-119/2017 г., даващо тълкуване, че разпоредбите на чл.3, чл.4 и чл.5 от Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкуват в смисъл, че националната юрисдикция може да прецени като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин. При така даденото от ВКС разрешение на поставения правен въпрос, ЯОС приема, че посочените клаузи от договора от 2007 г., възлагащи изцяло на ищците валутния риск по кредитен договор с предоставена сума в швейцарски франкове, са нищожни, като в случая не намират приложение изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП. Ноторно известен е фактът, че след 2008 г. в периода на изпълнение на процесния договор, курсът швейцарски франк/лев устойчиво се покачи, а задължението на кредитополучателя е да връща кредита си в швейцарски франкове. Разликата в курса на франка към евро/лев към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяването му, представлява положителна величина, формирана именно след служебно превалутиране от банката, по избран от нея търговски курс, която се явява печалба за банката, съществуваща и получавана успоредно с договорената възнаградителна лихва. В случая, разглежданата клауза представлява пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлага върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически последици, а именно тези от повишаване на валутния курс на щвейцарски франк към евро/лева и прехвърля върху нетърговец риска от колебанията на валутния пазар. За потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу повишаване на валутния курс, което води до оскъпяване на кредита при погасяването му в евро или лева. За банката такъв механизъм е предвиден и той е чрез едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение в пазарните условия, включително при финансови рискове. В договора няма изрична клауза, че банката носи риска от понижаване на курса на франка, което води до извод за наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителите. В действителност, разпоредбата на чл.23 от договора от 2007 г. установява формалното спазване от страна на банката на принципа на добросъвестност, прогласен в чл.143 ЗЗП, доколкото в нея кредитополучателят е декларирал, че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарския франк към лев/евро и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски. За да бъде обаче реално информиран потребителят, а банката- добросъвестна, е необходимо обстоятелствата, за които потребителят декларира информираност да следват от ясни и прозрачни условия на договора. В конкретния случай банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, които ще му бъде трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, не води до извод, че е налице „достатъчна информираност“ на потребителя, съобразно даденото от СЕС тълкуване. На потребителя като по-слаба страна в правоотношението, не е предоставена информация при сключването на договора за кредит със срок на издължаване 216 месеца какви са очакваните поне краткосрочни прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс. Преценката на потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по- висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставената му от банката информация относно възможните промени в обменните курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на „добра информираност“ дали и какъв договор за кредит да сключи. Не би могло основателно да се очаква, че ищците биха сключила договора за кредит в швейцарски франкове, ако бяха запознати с възможността за устойчиво нарастване на задълженията по начин, че кредитът да поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по стандартни кредити в евро или лева. Потребителят не разполага с аналитична специализирана информация за тенденциите за промяна на курса на шв. франк към повишаване, каквито анализи са характерни за банковата дейност и с каквито банката следва да разполага. От заключението на вещото лице е установено, че в резултат на глобални и парични фактори- световната финансова криза, дълговата криза в еврозоната, политиката на ШНБ, паричната политика на ЕЦБ, търсеното на швейцарския франк нараства и същият поскъпва от 1.21 достигайки в началото на 2012 г. до 1.61 шв. фр., което е оскъпяване с 34 %. Отделно от това, следва да се има предвид, че при превалутиране банката прилага собствените си валутни курсове, т.е. тези едностранно определени от нея, и така създава още една предпоставка за непредвидимост по отношение на това, какво дължат кредитополучателите. Последните са поели всички рискове от повишаване на курса, а банката има механизъм за коригиране размера на вноската при понижаване на курса. Банката не носи риска от понижаване на курса на франка и това си става ясно в договора именно доколкото е предвидено изменение на лихвата свързана с финансовия риск, т.е. ако се понижи курса на франка, банката ще може да увеличи едностранно лихвата и цената на кредита няма да се промени. Тоест, рискът е изцяло пренесен върху потребителите, при което банката може само да спечели и никога не може да загуби дори и при понижаване на курса. Конкретният договор е сключен в края на 2007 г., когато както се посочи по-горе, при промените в световната икономика и валутните пазари, е започнало покачването на курса на шв.ф. спрямо евро/лев и за банката е било ясно, че този процес ще продължи. От текста на чл. 23, ал.1 от договор, съгласно който кредитополучателите напълно поемат да носят за своя сметка риска от промяната на обменния курс на банката за шв.ф. и са съгласни да поемат всички вреди, включително пропуснати ползи, произтичащи от промяната на курса и новите лихви, приложими включително и при превалутиране на кредита /чл.21 от договора/, следва категорично изключване на споделена отговорност на страните и понасяне на някаква отговорност от банката при спад на курса на шв.ф., след като потребителите отговарят напълно, включително и за пропуснати ползи. Потребителите категорично не са защитени и от клаузата на чл. 21 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси, а и за превалутирането се дължи съответната комисионна. Изложеното по- горе налага извод, че клаузите на чл. 23, ал.1 и чл.6, ал.2 от договора за потребителски кредит са неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, а оттам и нищожна, като непозволяващи на потребителя- кредитополучател да прецени икономическите последици от уговарянето им, без да е предвидена възможност за отказ от договора, като съгласно трайно установената съдебна практика, не намират приложение изключенията на чл.144 ЗЗП. Разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13 задължава държавите членки да транспонират в тяхното национално законодателство правилото, че неравноправните договорни клаузи, сключени между потребители и продавачи или доставчици, не са обвързващи за потребителите, т. е. съдът не следва да ги счита приложими /решение по съединени дела С-80/21-С-82/21, т. 58/. В постановените от него актове СЕС посочва, че чл. 6, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която дава възможност на решаващия съд да допълва договор като измени съдържанието на отделна негова клауза- например премахвайки единствено елементи от нея, които я правят неравноправна /решение по съединени дела С-70/17 и С-179/17, т. 53; решение по дело С-19/20, т. 67; решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 59; решение по дело С-212/20, т. 70 и 71, решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-118/17, т. 46; решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15, т. 60 и др./. Националният съд би могъл да премахне елемент от неравноправна клауза, само ако този елемент представлява договорно задължение, отделно от останалите уговорки, чийто евентуален неравноправен характер може да бъде предмет на индивидуализирана проверка. Конкретно, когато клауза, възлагаща валутния риск в тежест на потребителя, поради неравноправния си характер и обстоятелството, че представлява основен предмет на договора, води до недействителност на договора за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, в неговата цялост, чл. 6, § 1 от Директивата не допуска този договор да бъде обявен за действителен и съдържанието на произтичащите от неравноправната клауза задължения на потребителя да бъдат адаптирани посредством промяна валутата на договора, или посредством определяне на максимален размер на обменния курс на тази валута /решение по дело С-705/21, т. 41/. В решенията на СЕС е изведено разбирането, че, ако се допусне националният съд да изменя или допълва договорите с цел да неутрализира включените в него неравноправни клаузи, ще се стигне до засягане на предвидената в чл. 7 от Директива 93/13 дългосрочна цел– да се възпрат продавачите или доставчиците да прилагат неравноправни клаузи занапред. Те биха били изкушени да продължат използването на посочените клаузи, ако знаят, че дори и те да бъдат обявени за нищожни, договорът може да бъде изменен/допълнен в нужната степен от националния съд и така да се съхранят интересите им, което е правно нетърпимо /решение по дело С-19/20 т. 69; решение по дело С-212/20, т. 69; решение по дело С-26/13, т. 79; решение по съединени дела С-80/21 – С-82/21, т. 60; определение по дело С-117/23, т. 55/. В своето решение по дело С-520/21, т. 83 СЕС изяснява, че продавачите или доставчиците не могат да заобиколят преследваните с Директивата цели, включително по съображения за запазване стабилността на финансовите пазари, а банковите институции като доставчици на услуги трябва да организират така дейността си, че тя да е в съответствие с Директивата. Принципът, прокламиран от Директива 93/13, е, след премахване на неравноправните клаузи, договорът да продължи да се изпълнява, ако това е възможно съгласно нормите на вътрешното право на държавите членки. В случай, че това е невъзможно и неравноправните клаузи съставляват основния предмет на договора, съответно недействителността им влече недействителност на целия договор, съдът, прилагайки обективен критерий, следва да обяви тази недействителност на потребителя, както и нейните последици. Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени /решение по дело С-645/22, т. 31/. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен също не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност. В постановените Решение № 50011 от 26.11.2024 г., постановено по т.д. № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о.; Решение № 50008 от 05.03.2025 г., постановено по т.д. № 1367/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о.; Решение № 194 от 11.07.2025 г., постановено по т.д. № 617/2023 г. на ВКС, ТК, II т.о., съставите на ВКС приемат, че защитата, която Директивата предоставя, не е абсолютна. Когато съдът установи неравноправност на дадена клауза, той не е длъжен да откаже приложението й, ако потребителят, след като е бил надлежно информиран за недействителността й или недействителността на целия договор, изрази доброволно и информирано съгласие с въпросната клауза или договор и заяви, че иска да се счита обвързан от нея или от договора без да търси тяхното изменение /решение по дело C‑472/11, т. 23, 27 и 35; решение по дело С-260/18, т. 53; решение по съединени дела С-80 - С-82/21, т. 73/. В случаите, в които потребителят изрази нежелание да се счита обвързан от неравноправните клаузи и съдът установи, че обявяването на тези клаузи за недействителни ще изложи потребителя на особено неблагоприятни последици /конкретно при договорите за кредит, деноминирани или индексирани в чуждестранна валута, явяващият се като последица от недействителността реституционен ефект ще доведе до предсрочна изискуемост на отпуснатата в заем главница/, съдът може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба на националното право, или със законова разпоредба, приложима по съгласие на страните, за която се предполага, че има капацитета да възстанови равенството между тях /решение по дело С-260/18, т. 48; решение по дело С-705, т. 42, т. 50, и решение по дело С-472/2020 г./. Сочената разпоредба обаче не следва да е такава с общ характер, съгласно която предвидените последици от недействителността на правната сделка да се допълват с последиците, произтичащи от принципа на справедливостта и обичаите /решение по дело С-260/18, т. 62; решение по дело С-321/20, т. 43/. Обратно, ако не съществува възможност неравноправната клауза да бъде заместена с диспозитивна разпоредба или с такава, приложима по съгласие на страните, националният съд е длъжен да прогласи клаузите, респективно договора за изцяло недействителен. Моментът, от който настъпват последиците на обявената недействителност, зависи изключително от националното право, стига то да има съответствие с правилото, че установяване на недействителността трябва да води до връщане на потребителя в положението, в което той би се намирал, ако обявената за недействителна клауза изобщо не съществуваше. В най-общ план СЕС разяснява, че обявяването на договор за недействителен има реституционен ефект и всяка страна дължи на другата това, което е получила без основание /решение по дело С-472/20, т. 50 и 55; решение по дело С-705/21, т. 39/, т. е. отношенията между страните се разрешават на принципа на неоснователното обогатяване. В този случай при договорите за кредит, деноминиран или индексиран в чуждестранна валута, банката ще има право да иска връщане на даденото по договора, заедно със законната лихва от поканата за връщане /решение по дело С-520/21, т. 84, вкл. т. 64 от заключението на генералния адвокат/, а потребителят ще има право да иска връщане на даденото, което надхвърля предоставената за ползване сума. В Решение № 50011 от 26.11.2024 г., постановено по т.д. № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., е прието, че при релевирано от потребителя възражение за нищожност на договор за банков кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и клаузите, отнасящи се до валутния риск, определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, ако съдът, след прилагане на обективен подход и при извършена служебна проверка, прецени неравноправност на сочените клаузи, той следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да приложи диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може, с цел да запази действителността на договора, да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. Предвид разясненията, дадени от СЕС в определение по дело С-117/23, т. 27 и т. 45 и цитираната в него практика, следва да се има предвид и това, че клаузи на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал.1 от договора за кредит имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите на чл. 1 и чл. 2, като заедно с тях определят основния предмет на договора– предоставя се кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, което се осъществява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума се превалутира служебно от банката в същия ден, и на кредитополучателите се предоставят заемни средства в размер на 98 000 лв. Последните дължат да погасява кредита на месечни вноски във валутата, в която кредитът е разрешен и усвоен– швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева. Кредитополучателите са декларирали, че са съгласни, че промяната в курс купува/продава на швейцарския франк към българския лев може да има за последица повишаване размера на погасителните вноски, с оглед на което напълно приемат да носят за своя сметка валутния риск. Видно е, че с чл.1, чл.2 и чл.3 от договора за потребителски кредит, клаузата за валутния риск определя основния предмет на договора. Именно определянето на предоставянето на сумата в чуждестранна валута и начина на погасяване чрез осигуряване на същата валута, на вноски в определен срок, съгласно погасителен план, определят основния предмет на договора. Изводът за наличие на неиндивидуално уговорени неравноправни клаузи, с прехвърляне на валутния риск на потребителите-кредитополучатели, изискват установяване дали посочените клаузи са на ясен и разбираем език, както е посочено в решение на СЕС по дело С-186/16. В случая липсват твърдения и доказателства, които да установяват изпълнение на задължението на банката да изясни съдържанието на задълженията на потребителите на ясен и разбираем език, включително финансовият смисъл и отражението върху задълженията на потребителите, обременяване на имуществото им, като да е посочен как ще се увеличи размера на задължението по време на действие на договора. Няма данни за информация, съдържаща се в договора или допълнително предоставена на потребителите. Липсват данни за това да се изясни механизма за съотношение между двата вида валути, посочени в договора, швейцарски франкове и лева. Представен е погасителен план за дължимите по договора суми, от който не може да се направи извод за уведомяване на потребителите за прогнозите за нарастване на валутата в течение на изпълнение на задължението за връщане на сумите, отпуснати в кредит, до края на срока на договора. Преценката за липса на прозрачност на групата клаузи, отговарящи на определението „основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, и оттам за неравноправния им характер води до извод, че целят договор за кредит, ведно със сключеното към него допълнително споразумение, се явява недействителен, тъй като не може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи. Неговата порочност е била заявена от ищците с подаването на исковата молба и последователно тази теза е била поддържана в хода на производството, поради което следва да се приеме, че ищците С. К. и К. К. ясно са заявила желанието си да се ползват от защитната система, регламентирана в Директива 93/13. Предвид установения по делото с помощта на приетата в хода на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза факт, за заплатените от ищците суми по договора за кредит преди подаване на исковата молба, с които е заплатен целия размер на главницата по договора, както и изрично заявеното от тях в исковата молба нежелание да се ползват от тази защита, то прогласяване недействителността на договора в неговата цялост не би им причинило значителни неблагоприятни последици. С оглед правната уредба към момента на възникване на отношения между страните- 17.12.2007 г., е налице действие на ЗПК от 2006 (отм.). Съгласно чл. 14, ал. 2 от този закон, е налице специална норма, съгласно която когато договорът бъде признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, не дължи лихви и други разходи по кредита. Съгласно чл. 3, ал. 3, т. 5 и ал. 5, т. 1 от същия закон, ЗПК от 2006 г (отм.), не се прилага към договори на стойност над 40 000 лв. и договори за кредит, обезпечени с ипотека. Въпреки ограничението на закона, настоящият съдебен състав намира, че и в случая размера на потребителския кредит и целта, за която е отпуснат, нормата на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 (отм.) следва да се приложи по следните съображения. Както бе посочено по-горе, в случай, че клаузи относно договор за потребителски кредит са приети за недействителни и следва да не се прилагат и договорът в неговата цялост е недействителен, неприложим между страните, целта на законодателя, съгласно цитираната по-горе практика на СЕС по приложение в чл. 6 от директива 93/13 г. е да се приложат такива норми от вътрешното законодателство, които съответстват на въведената с директивата защита на потребителите. Поради това в случая следва да се приложи също чл. 14 от ЗПК от 2006 (отм.). Тази норма от вътрешното законодателство, на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА следва да се приложи и при наличие на неприложение на клаузите на договор за потребителски кредит на стойност над 40 000 лв., обезпечен с учредяване на ипотека. Въведената правна уредба с чл. 14 от ЗПК от 2006 (отм.) е относно сходни случаи, предвидената в посочените по-горе норми цел, е именно да се уредят отношенията между страните след установяване на неравноправния характер на сключения между тях договор и уреждане на правните последици от връщане на сумата от потребителя на кредитодателя. Така предвидената възможност съответства на целта на закона- да даде защита на потребителя и да възстанови равновесието между страните преди сключване на договора, на чието основание потребителят е получил сумата. Следва да се приеме, че при получаване на сумата, на основание договор за кредит, за който е признато, че е засегнат от неравноправни клаузи основния му предмет и следва да бъде признат за нищожен, не следва да бъде приложен в неговата цялост и непородил правни последици с обратна сила, то отношенията между страните следва да се уредят съгласно посочената норма. Това тълкуване е и в съответствие с целите на директива 93/13, така както е разяснено в трайната практика на СЕС, обективирана и в решение по дело С-520/21 г. Необходимостта от реституция се налага, с оглед разпоредбите на чл. 6 пар. 1 чл. 7, пар. 1 от директивата, клауза, която е призната за неравноправна трябва да бъде оставена неприложена и да води до възстановяване на правното и фактическото положение на потребителя преди сключване на договора, като даде възможност на потребителя да си върне облагите, които кредиторът е получил на основание сключения договор, в ущърб на потребителя. Реституционният ефект се налага, за да се осъществи възпиращия ефект спрямо кредитора. Съгласно разясненията в решение по дело С-520/21 г. банката не би имала право на възнаграждение за ползване на сумата от потребителите, защото това би препятствало премахването на възпиращия ефект, който обявяването на кредита за недействителен би имал за всички търговци. Следователно при приложение на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че на потребителите се дължи връщане на всички заплатени от тях такси, разноски и внесените за погасяване на лихвите и главницата погасителни вноски, съответно потребителите дължат заплащане само на чистата стойност на кредита, сумата, която реално са получили. Дължимостта на сумата, представляваща чистата стойност на кредита от потребителя, е от момента на превеждането й, поради което е настъпила нейната изискуемост. При установената недействителност на процесния договор за кредит всяка от страните дължи на другата полученото без основание. Съгласно заключението на вещото лице, на 21.12.2007 г. сметката на ищцата С. К. е заверена със стойност 102 900, 85 лв., като тази сума следва да се приеме, че е чистата стойност на кредита. Предвид изводите за наличие на неравноправност на договора между страните, както и на сключените въз основа на него допълнителни споразумения, следва да се възстанови фактическото положение на потребителите към момента на получаване на сумата. Липсата на договор води до извод за липса на основание между страните и наличие на реституционен ефект по отношение на платените от потребителите суми. Общия размер на извършените плащания по договора до датата на подписване на допълнителното споразумение от 29.04.2022 г. е 47 501, 13 лв., с които е погасена главница в размер на 11 078, 02 лв., възнаградителни и наказателни лихви в размер на 34 229, 65 лв., погасени такси в размер на 1 774, 46 лв. и погасени застрахователни премии в размер на 419, 00 лв. На основание допълнителното споразумение от 29.04.2022 г. ищците са заплатили по сметка на ответната банка сумата от 120 000 лв. Така общия размер на плащанията по кредита от страна на ищците е в размер на 167 501, 13 лв. Вноските са извършвани от ищците в лева, като са превалутирани в швейцарски франкове, като е прилаган курса на шв. франк, който съвпада с фиксинга на БНБ за шв. франк в деня на погасяването/датата, предхождаща датата на падежа. След приспадане от общо извършените плащания от ищците по кредита в размер на 167 501, 13 лв. на чистата стойност на кредита в размер на 102 900, 85 лв., сумата, която подлежи на връщане от страна на банката на ищците за да бъде възстановено фактическото положение на потребителите към момента на получаване на сумата по договора е в размер на 64 600, 28 лв., включваща погасени от ищците възнаградителни и наказателни лихви, такси по кредита и застрахователни премии. Предявеният иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД следва да бъде уважен до размера на 64 600, 28 лв., тъй като с тази сума банката- ответник се е обогатила без основание, а за разликата над този размер до предявения размер от 69 000 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Неоснователно е възражението на ответника, че вземането на ищците е погасено по давност. Безспорно е установено, че между страните по делото са водени и други производства във връзка с процесния договор за кредит, но видно е от приложените решения по тези дела, както и от приложеното т.д. № 40/2015 г. по описа на ЯОС, съдът не се е произнасял по цялостната нищожност на договора за кредит, поради което и няма пречка в последващо дело по предявен кондикционен иск потребителят да релевира съответните основания за нищожност на договора. С влизането в сила на първото решение не започва да тече давност, защото по него съдът не е разгледал фактите, които водят до прогласяване на нищожността на целия договор. Следователно не може да се приеме, че потребителят е узнал за неравноправния характер на клаузите и за правните последици от това решение. Второто решение- това постановено по т.д. №40/2015 г. е обезсилено от съда, т.е. същото не съществува в правния мир. В същото е обсъдено възражението на ответниците /сега ищци/ за неравноправност на клаузите от договора за кредит относно поемане на валутния риск и за превалутиране на швейцарския франк в лева и обратно. Липсва обаче наведена от потребителите и обсъдена от съда пълна недействителност на договора за потребителски кредит, поради което и не следва са се приема наличието на знание у ищците за наличие на основания за нищожност на целия договор към момента на постановяване на обезсиленото решение. При този изход на делото и частичното уважаване на исковата претенция, право на разноски имат и двете страни по делото- ищецът съразмерно на уважената част от иска, а ответника- съразмерно на отхвърлената част от иска. Ищецът е направил разноски по делото в общ размер на 3 110, 00 лв., от които заплатена държавна такса в размер на 2 760, 00 лв. и заплатен депозит за вещо лице в размер на 350, 00 лв. Направените от ответника разноски по делото са в размер на 350, 00 лв., представляващи заплатен депозит за вещо лице. Ответникът претендира заплащане на юридсконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 360, 00 лв. С оглед предмета на делото, фактическата и правна сложност на делото и извършената от юрисконсулта работа по делото, изразяваща се в подаване на отговор на исковата молба, участие в едно открито съдебно заседание, подаване молба по хода на делото с изложени в същата съображения по съществото на спора, ЯОС намира, че юрисконсулткото възнаграждение следва да бъде определено по реда на чл.25, ал.1 от Наредбата да заплащане на правната помощ в размер на 300, 00 лв. и на основание чл. 78, ал.8 от ГПК присъдено съобразно отхвърлената част от иска в размер на 19, 13 лв. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски по делото съразмерно на уважената част от иска в размер на 2 911, 68 лв. На основание чл. 78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 22, 32 лв., както и на основание чл.78, ал.8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 19, 13 лв. Мотивиран от изложеното, ЯОС