Решение № 3503 от 13.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1764/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 6041 от 07.06.2022 г., по гр.д. № 59586/2021 г. по описа на СРС, 36-ти състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Я. Р. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата в размер на 20 335, 92 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди изразяващи се в пропуснати ползи в размер на мораторната лихва върху сумата от 10 000 лева, внесена по мярка за неотклонение „парична гаранция” по следствено дело № 568/2002 г. по описа на ССлС за периода от 30.06.2003 г. (датата на внасяне на сумата) до 18.06.2021 г. (датата на възстановяване на сумата), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба - 18.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата. С Решението районният съд е разпределил отговорността за разноски. С Определение № 34353 от 15.12.2022 г. по гр.д. № 59586/2021 г. по описа на СРС, 36-ти, постановено по реда на чл. 248 ГПК, районният съд е оставил без уважение искане на ПРБ за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, инкорпорирано във въззивна жалба с вх. № 128235/21.06.2022 г.. Недоволен от така постановеното решение е ответникът по исковете – Прокуратура на Република България, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба. Изложени са доводи за недопустимост на постановеното решение, поради наличие на предпоставките на чл. 126 ГПК, неизвършена процедура по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, произансяне по нередовна искова молба и при нарушение на местната подсъдност. Въззивникът навежда доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Поддържа, че ищецът не е доказал причинно следствената връзка между претендираните вреди и действия на ответника, нито сочената от него пропусната полза. Изложени са твърдения, че районният съд не е взел предвид, че наказателното производство спрямо ищеца е приключило още на досъдебната фаза, че мярката „парична гаранция“ е засегнала в размер на 10 000 лева е засегнала в ниска степен финансовата сфера на ищеца, обстоятелството, че воденото спрямо него производство е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 97, т. 7 НК. Релевира възражение за изтекла погасителна давност на акцесорната претенция за миналия до исковата молба период от над 3 години на осн. чл. 111, б. „В“ от ЗЗД. Поддържа, че законната лихва не следва да се претендира и присъжда в определен размер, като при евентуалната основателност съдът следвало да посочи начален момент, а размерът следвало да се изчисли в изпълнителния процес. Излага доводи за недоказаност на исковата прентенция. Оспорва присъдения размер на имуществените вреди като несъответстващ на чл. 52 ЗЗД. Оспорват се по основателност и размер исковата претенция за обезщетение на имуществени вреди, изразяващи се заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца в хода на наказателното производство. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по исковете чрез процесуален представител, с които се оспорват доводите и възраженията на въззивника. Изложени са подробни доводи за правилност на атакуваното решение и за неоснователност на доводите на въззивника. Отправя искане за потвърждаване на съдебното решение. Претендира разноски. От Прокуратура на Република България е депозирана частна жалба срещу съдебния акт на районния съд, постановен по реда на чл. 248 ГПК. В нея се посочва, че искане по смисъла на чл. 248 ГПК не е било отправяно, поради което произнасянето на съда е неправилно. Посочва се още с оглед диспозитива на определение не е ясно, дали СРС ще администрира въззивната жалба. Отправя искане за отмяна на Определението и за администриране на въззивната жалба. В законоустановени срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна чрез процесуален представител. Развити са доводи за правилности и законосъобразност на обжалваното Определение. Моли съдебният акт на СРС да бъде потвръден. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите за недопустимост на обжалваното съдебно решение. От писмо с вх. № 96188 по регистъра на СРС от 13.05.2022 г. от Апелативен съд-София и приложените към преписи от искова молба с вх. № 17959 по регистъра на СГС от 11.02.2020 г. и препис от Решение № 266118 от 15.10.2021 г., постановено по гр.д. № 1785/2020 г. по описа на СГС, ГО, 29-ти състав се установява висящо производство между същите страни, а именно Прокуратура на Република България и Н. Я. Р.. Не се установява обективен идентитет между посоченото и настоящото производство. Претенцията, заведена пред Софийски градски съд, касае обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат от нарушено право на ищеца наказателното дело по сл.д. № 568/2002 г. по описа на Столична следствена служба да бъде разгледано и решено в разумни срокове. В настоящото производство се претендира обезщетение на причинени имуществени вреди, за които се твърди да са резултат от повдигнато незаконно спрямо ищеца обвинение за извършено престъпление по наказателното дело по сл.д. № 568/2002 г. по описа на Столична следствена служба, производството по което е прекратено. За да бъде уважен отводът за висящ правен спор по чл. 126 ГПК освен субективен идентитет, какъвто в случая е налице, следва да бъде установен и обективен такъв, какъвто видно от гореизложеното не се установява. Неоснователно се поддържа във въззивната жалба недопустимост на производството поради неизпълнение на процедурата по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ. Абсолютната процесуална предпоставка, изразяваща се в изчерпване на административната процедура за обезщетение за вреди, касае претендирано обезщетение във връзка с нарушено право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, т.е. по чл. 2б от ЗОДОВ. В процесния случай обезщетението се претендира на друго основание – вреди, причинени от незаконно обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не е приложима в тази хипотеза, което обуславя неоснователност на доводите на въззивника. Въззивният съд намира за неоснователни доводите за нередовност на исковата молба поради непосочване адрес на ищеца. Видно от същата в титулната част ясно е посочен адресът на ищеца. В тази връзка неоснователни са и доводите за нарушена местна подсъдност, като с оглед редовността на исковата молба ответникът не е бил възпрепятства да релевира своите възражения в тази насока. За пълнота следва да се отбележи, че съгласно чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ искът може да се предяви, както пред съда по мястото на увреждането, какъвто е настоящият случай, така и по настоящия адрес на увредения, като изборът е предоставен именно на последния. Следователно подсъдността е уредена като изборна, определя се от волята на ищеца, който в случая е предявил иска си пред съда по местоувреждането, поради което районният съд не е нарушил местната компетентност, разглеждайки предявения пред него иск. Въззивният съд намира решението за правилно, като на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на районния съд. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: Предмет на делото е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Основателността на исковата претенция предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ лицето да е било оправдано или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл в сила акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3/ да е претърпял твърдените имуществени вреди и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка. Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца - чл. 154, ал. 1 ГПК. В процесния случай по делото не е спорно, че спрямо въззиваемия ищец е било повдигнато обвинение по сл. дело № 568/2002 г. по описа на СслС в извършване на престъпление от общ характер по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК. Това обстоятелство е било обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с обявения за окончателен доклад на районния съд по чл. 146 ГПК. Независимо от това по делото е прието като писмено доказателство и Постановление от 24.06.2003 г. по досъдебно производство по сл. дело № 568/2002 г. по описа на СслС, с което въззиваемият ищец Н. Р. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК за това, че в периода м. септември 2001 г. - м. март 2003 г. с цел да набави за себе си и за другиго - „Ф.С.К.“ ЕООД, имотна облага, в съучастие като извършител с К.К.Х.М.П. и други, възбудил и поддържал заблуждение у различни лица, че дружествата посредничат при покупко- продажба на стокови фючърси и че представените средства от такива лица са вложени в стокови фючърси, с което е причинил имотна вреда в размер на около 600000 лева. Към момента на привличането спрямо ищеца Н. Р. е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10000 лева. Въззивният съд приема, че е налице и втората предпоставка от фактическия състав, визиран по-горе. По делото е прието постановление от 30.10.2015 г. на прокурор при СРС, с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК наказателното производство в частта му водена срещу въззиваемия Н. Р. за горепосоченото престъпление е било прекратено, като е отменена и взетата спрямо него мярка за неотклонение „Парична гаранция“. В мотивите на прекратителното постановление наблюдаващият делото прокурор е приел, че липсват доказателства, установяващи субективната страна на деянието, за което въззиваемият ищец е бил привлечен в качеството на обвиняем, поради което и на осн. чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК е прекратил прозиводството спрямо него. Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. По тълк. Гр. Д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. В този случай основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото доказателства. Затова, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, основанието за обезщетяване на вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е, че деянието не е извършено от лицето. Разясненията, дадени от цитираното Тълкувателно решение, са валидни, доколкото разпоредбата на чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ /актуална ред. към дата на постановяване на ТР - ДВ. бр.67 от 27 Юли 1999г./ е идентична със сега действащата разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Същото важи и по отношение на разпоредбата на чл. 237, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) и сега действащата норма на чл. 243, ал.1, т. 2 НПК, регламентираща правомощията на прокурора да прекрати наказателното производство. Ето защо, правилно районният съд е подвел исковата претенция под разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че прекратителното постановление не е влязло в законна сила. Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е сред актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила след изтичане срокът им за обжалване. Според чл. 243, ал. 9 НПК постановлението за прекратяване, което не е било предмет на съдебна проверка по реда на чл. 243 НПК, може да бъде служебно отменено от прокурор от горестоящата прокуратура. Следователно прокурорският акт не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван. Следователно, стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда. /В този смисъал Решение № 197 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; Решение № 184 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. По делото се установява постановлението за прекратяване е връчено на въззвамия ищец Р. на 14.05.2021 г., което се установява от приетата по делото и неоспорена от страните разписка за неговото получаване, подписана от въззиваемия и връчителя – полицейски служител при РУ-Габрово. Въззиваемият ищец не е обжалвал прокурорския акт, с който се прекратява досъдебното производство – подобни твърдения не се навеждат нито от ищеца в исковата им молба, нито в отговора на исковата молба от ответника. Неоснователно се поддържа във въззинвата жалба, че липсват основания за завеждане на иск, тъй като няма влязла в сила оправдателна присъда. Производството спрямо Р. е приключило във фазата на досъдебното производство и същият не е предаван на съд с внесен обвинителен акт. Поради тази причина доводите на въззивника са несъстоятелни. Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила с оставяне без уважение на доказателствено искане за приобщаване на наказателното производство. С оглед твърденията, наведени в исковата молба, и приетите по делото писмени доказателства, установяващи правнорелевантните факти по делото, вкл. датата на която въззиваемият ищец е получил постановлението за прекратяване на воденото спрямо него наказателно производство, обосновано районният съд е оставил без уважение искането на Прокуратурата, приемайки че прибщаване на гр. д. № 1785/2020 г по описа на СГС, съдържащо наказателното производство, не се явява необходимо. Въззивният съд не споделя доводите на въззивника за недоказаност на имуществените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да разполага с внесената като парична гаранция сума, тяхната причинно-следствена връзка с незаконни действия на въззивника ответник и размерът им. Пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата, т. е. ако вредоносното събитие не беше настъпило. Когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размера на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва - чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Пострадалият има право на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи в размер на законната лихва върху внесената като гаранция сума от дата, на която сумата по мярката за неотклонение е била депозирана, до дата на реалното връщане на сумата. През периода на нейното задържане ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира от нея доход, поради което същият е пропуснал да реализира и полза, което е имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, той следва да ги докаже. /В този смисъл Решение № 281 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 117 от 31.05.2013 г. по гр. д. № 1105/2012 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2262/2018 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. В процесния случай в исковата молба въззиваемият ищец е навел фактически твърдения за претърпени имуществени вреди в резултат на повдигнато незаконно обвинение спрямо него, по повод на което спрямо Р. е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева – внесена по сметка на Столична следствена служба на 30.06.2003 г. и възстановени на 18.06.2021 г.. Между страните не е спорно, че с Постановление от 24.06.2003г. по сл. дело 568/02 по описа на ССлС спрямо въззиваемия ищец Р. е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева. По делото е прието като писмено доказателство платежно нареждане от 30.06.2003 г. за плащане по сметка на Столична следствена служба на сума в размер на 10 000 лева с правно основание „парична гаранция по сл.д. № 568/2002 г. за Н. Я. Р.“. Платежното нареждане не е оспорено от страните по делото. От същото освен внасяне на паричната гаранция, определена като мярка за неотклонение, се установява още, че същата е внесена на каса лично от Н. Р.. В този смисъл неоснователно се поддържа от въззивника, че по делото не се доказвало трансфериране на сумата от банкова смета на ищеца по банкова сметка на получателя на паричната гаранция. С Постановление от 30.10.2015 г. на прокурор при СРС, с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК наказателното производство спрямо въззиваемия е прекратено, е отменена взетата спрямо Р. мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10 000 лева. По делото се установява от приложено извлечение за период 01.06.2021 г.-30.06.2021 г. от банкова сметка с титуляр Н. Я. Р., неоспорено от страните, че е получен превод в размер на 10 000 лева на 18.06.2021 г. с наредител Софийска градска прокуратура и основание „парична гаранция по сл.дело № 568/2002 г. Софийска градска прокуратура“. Следователно сумата от 10 000 лева е възстановена на 30.06.2021 г.. При прекратяване на наказателното производство поради недоказаност на повдигнатото спрямо въззиваемия Р. обвинение, основанието за обезщетяване на вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е, че деянието не е извършено от лицето, по изложените по-горе съображения, което обуславя незаконност на обвинението. С оглед на това внесената сума като парична гаранция във връзка взетата мярка за неотклонение в хода на наказателното производство се явява задържана без правно основание. През периода на задържане въззиваемият е бил в невъзможност да я използва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, както правилно е приел районният съд, поради което същият е пропуснал да реализира полза. Сумата е била блокирана по мярка за неотклонение във връзка с незаконно обвинение, производството по което е било прекратено. Ето защо, въззивният съд приема, че е налице причинна връзка между пропуснатите ползи, изразяващи се в невъзможност въззиваемият да реализира доход и да се разпорежда със сумата, и незаконното обвинение, като доводите на въззивника в обратната насока са неоснователни. Доколкото се касае до парично задължение, законът в разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предвидил презумцията, че в тези случаи вредите са най-малко до размера на законната лихва, определена по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД, в случая в размер на 20335, 92 лева. Размерът на обезщетението за претърпените имуществени вреди е съизмерим със законната лихва върху внесената като „парична гаранция“ сума за периода от внасянето до възстановяването. Районният съд правилно е определил размера, като неоснователни са доводите, че същият е прекомерно завишен. Неоснователни се явяват и доводите на въззивника, че районният съд не е взел предвид, че наказателното производство спрямо ищеца е приключило още на досъдебната фаза, че мярката „парична гаранция“ е засегнала в размер на 10 000 лева е засегнала в ниска степен финансовата сфера на ищеца, обстоятелството, че воденото спрямо него производство е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 97, т. 7 НК, въз основа на което оспорва размера имуществените вреди като прекомерно завишен и несъобразен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Предмет на настоящото производство е искане за обезщетение на претърпени имуществени вреди, поради което разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не се прилага. Сочените обстоятелства от въззивника като продължителност на наказателното производство, приключването му в конкретна фаза, до каква степен МНО е засегнала сферата на въззиваемия ищец, икономическите условяи в страната подлежат на съвкупна преценка при установяване справедлив размер на обезщетение на неимуществени вреди, а не на имуществени такива. Неоснователно се поддържа, че законната лихва не следва да се претендира и присъжда в определен размер, като при евентуалната основателност съдът следвало да посочи начален момент, а размерът следвало да се изчисли в изпълнителния процес. В случая претендираните имуществени вреди са съизмерими със законната лихва върху незаконосъобразно задържаната сума за периода от внасяне на паричната гаранция до нейното възстановяване. В случая ищецът не претендира обезщетение за забава в исковия период. Релевираното възражение за изтекла погасителна давност е преклудирано. Същото не е наведено с отговора на исковата молба, а едва с въззивната жалба, поради което не следва да бъде обсъждано по същество. Неоснователни са доводите, касаещи искова претенция за имуществени вреди в размер на 1140 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в хода на наказателното производство – подобна искова претенция не е предявявана. С оглед основателността на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ правилно районният съд е уважил и акцесорната претенция на ищеца за присъждане на законна лихва от дата на предявяване на исковата молба. Неоснователно се поддържа, че с уважаването съдът е присъдил лихва върху лихва. Претендираното от ищеца вземане е обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, единствено размерът на които е съизмерим чрез размера на законната лихва, определен по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Последното не обуславя преобразуване на претенцията в такава за обезщетение за забава в размера на законната лихва. По изложените съображения въззивният съд намира, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въз основа на което правилно е ангажира гаранционно-обезпечителната отговорността на държавата. По частната жалба: Неоснователно се поддържа в частната жалба, че частният жалбоподател не е релевирал искане за изменение на постановеното Решение № 6041 от 07.06.2022 г., по гр.д. № 59586/2021 г. по описа на СРС, 36-ти състав в частта за разноските. Във въззивната жалба са наведени доводи, въз основа на които се твърди, че районният съд неправилно и в прекомерен размер е присъдил в полза на ищеца, сторени в хода на първоинстанционното производство разноски. Както съдът вече е имал възможност да посочи, в гражданското съдопроизводство е предвиден специален ред по чл. 248 ГПК, по който страната може да търси защита в случай на неправилно определени разноски от първата инстанция. Компетентен да се произнесе по подобно искане, дори и когато същото е инкропорирано във въззивна жалба, е съдът, постановил решението. Липсата на нарочна молба, в която страната обективира нарочно свое искане по чл. 248 ГПК не възпрепятства съдът да квалифицира като такова наведени във въззивната жалба доводи. В тази връзка районният съд разглеждайки искането, правилно е оставил същото без уважение, доколкото ищецът своеременно е релевирал искане за присъждане на разноски, а възражението за прекомерност на ответника е надлежно разгледано в постановеното решение и уважено. Ето защо, частната жалба следва да бъде оставена без уважение. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемият. Същият е претендирал такива в размер на 1300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство и защита пред СГС по подадена въззивна жалба от ПРБ. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано, че договореното възнаграждение в размер на 1300 лева е платен в брой в деня на подписване, поради което в тази част същият има характер на разписка и служи като доказателство за заплащане на сумата. Предид действителното им разходване същите следва да бъдат възложени в тежест на въззивника. Въззиваемият е претендирал разноси в размер на 500 лева за адвокатско възнаграждение, платени по договор за правна помощ и съдействие от 19.01.2023 г. във връзка с подаване на отговор на депозираната от Прокуратурата на Република България частна жалба срещу Определение на първата инстанция, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Искането въззивният съд намира за неоснователно. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер и е продължение на съдопроизводството по конкретното дело. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Както в производството по чл. 248, ал. 1 ГПК, така и в това по чл. 248, ал. 3 ГПК (при обжалвана) относно дължимостта и размера на разноските, е недопустимо кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение, респективно в това производство не се носи отговорност за разноски. (в този смисъл е практиката обективирана в определение № 52 от 19.03.2019 г. по ч. гр. д. № 740/2019 г., І г. о. на ВКС, определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 393/17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV-то г. о., определение № 552 от 25.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4894/2016 г. на ВКС, IV-то г. о. и т. н., която се споделя от настоящия състав). Предвид на изложеното, съдът