Решение № 279 от 27.6.2025 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 483/2025 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Образувано е по жалба от Г. Д. Г., против Наказателно постановление № ••••••••••21.09.2022 г, , на Директора на Националното ТОЛ управление, към Агенция „Пътна инфранструктура“, с който на жалбоподателя е наложено административно наказание - глоба в размер на 1800 лева за нарушение на чл. 179, ал. 3а от Закона за движение по пътищата. Жалбоподателят Г. Д. Г. моли съда да отмени Наказателното постановление, по съображения за неправилност и незаконосъобразност. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява. Въззиваемата страна Агенция "Пътна инфраструктура", представлявана от юрисконсулт П. И., в съдебно заседание изразява становище, че обжалваното наказателно постановление е правилно и законосъобразно, като моли същото да бъде потвърдено. Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество – същата се явява основателна. ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА На жалбоподателя Г. Д. Г. е съставен Акт за установяване на административно нарушение № ••••••••••/P8-327 от 30.03.2022 г., в който е посочена следната фактическа обстановка: На 30.03.2022 г. в 10.32.57 часа, в направление излизане от територията на Република България, на граничен контролно-пропускателен пункт Русе – Дунав мост е пристигнало ППС с рег. № ••••••••••, вид ВЛЕКАЧ, марка ••••••••••, модел ••••••••••, с общата техническа допустима максимална маса на пътния състав над 12 т./оси 5. След извършена проверка е било установено, че попада в категорията на ППС, за което е дължима, но не била заплатена такса по чл. 10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата, тъй като на 13.03.2022 г. в 13.27.50 часа, на Маджерито, път № I-5, отсечка 239+292, засечено с контролно устройство с идентификатор №20812 (АПИ). При така изложеното, актосъставителят е приел, че на 13.03.2022 г., в 13.27.50 часа, жалбоподателят Г. Д. Г., е управлявал пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което е дължима, но не е заплатена такса по чл. 10, ал.1, т.2 от Закона за пътищата и е извършил административно нарушение по смисъла на чл. 179, ал. 3а от Закона за движение по пътищата. Върху АУАН жалбоподателят саморъчно е посочил, че има възражения. На основание така съставения Акт за установяване на административно нарушение е издадено обжалваното Наказателно постановление, в което е посочено, че за ППС с рег. № •••••••••• не са изпълнени законовите изисквания за преминаване по републиканската пътна мрежа, свързани със заплащането на дължимите пътни такси. В Наказателното постановление нарушението е квалифицирано така, както в акта. На основание чл. 179, ал.3а от Закона за движение по пътищата, на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1800, 00 лева. ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА По делото са представени доклад от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 167а, ал. 3 от Закона за движение по пътищата и статични изображения във вид на снимков материал. От същите доказателства се установява, че на 13.03.2022 г. МПС с регистрационен номер •••••••••• е преминал по път I-5, км. 239+292, посока – намаляващ километър, без за същото МПС да има валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. От представената по делото справка за нарушение № 8505228827 и справка за собственост, се установи, че МПС с регистрационен номер •••••••••• е собственост на „••••••••••“ ЕООД От показанията на актосъставителя Г. Й. Г. се установява, че на 30.03.2022 г., при изпълнение на задълженията си на ГКПП „Дунав мост“, в град Русе, видял процесното моторно превозно средство и след извършена проверка на регистрационния номер се е констатирало, че за същото МПС се дължи такса и не е била заплатена. На водача е било нарушението и възможностите за заплащане на компенсаторна такса, съставяне на АУАН или налагане на принудителна административна мярка. Свидетелите Е. Е. Д. и С. К. М. посочват, че са свидетели при съставяне на акта за установяване на административно нарушение и потвърждават фактическата обстановка, изложена в същия. ОТ ПРАВНА СТРАНА По отношение субекта на нарушението: Административно-наказателната отговорност на жалбоподателя е ангажирана в качеството му на водач на МПС с рег. № •••••••••• за деяние, извършено на 13.03.2022 г., като последното е установено чрез електронно контролно устройство. По делото не се ангажираха доказателства, че на процесната дата на нарушението – 13.03.2022г. именно жалбоподателят Г. Д. Г. е управлявал процесното МПС. Фактическият състав на нарушението, визирано в разпоредбата на чл. 179, ал.3а от ЗДвП предвижда специално качество на субекта на нарушението, а именно – „водач“, а съгласно §6, т.25 от ДР на Закона за движение по пътищата „водач" е лице, което управлява пътно превозно средство или води организирана група пешеходци, което води или кара впрегатни, товарни или ездитни животни или стада по пътищата. От обстоятелството, че жалбоподателят е управлявал МПС на датата на съставяне на АУАН – 30.03.2022 г. по никакъв начин не сочи на извода, че същото лице е управлявало МПС, още повече, че последното е собственост на трето за производството юридическо лице. В тази връзка съдът намира за недоказан основен елемент от фактическия състав на административното нарушение, което води до незаконосъобразност на наказателното постановление. По отношение съразмерността на наложеното наказание: Отделно от горното, съдът намира и като самостоятелно основание за отмяна е издаването на обжалваното наказателно постановление в нарушение на общностното право, регламентиращо конкретния тип обществени отношения и по-конкретно въведения общ принцип на правото на Европейския съюз за „пропорционалност“. Съгласно § 16 ЗП: „Този закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета.“ Разпоредба на чл. 9а от цитираната Директива, делегира на държавите членки възможността да установяват съответен контрол и да определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, като установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Според трайната практика на СЕС изискването за пропорционалност следва да се разбира като ангажиране на такъв интензитет и обем на държавна репресия, които позволяват ефективно да се постигне преследваната легитимна цел, като същевременно накърняват в най-малка степен целите и принципите, установени от законодателството на Съюза. Следователно принципът на пропорционалност изисква, от една страна, наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, а от друга страна, при определянето на размера на наказанието, да се отчита конкретните обстоятелства по случая. Приложената в настоящия случай санкционна разпоредба на чл. 179, ал. 3а ЗДвП предвижда налагането на административно наказание – „глоба“ в абсолютно определен размер от 1800 лева. Тя надвишава многократно дължимата тол такса и е повече от очевидно, че е явно непропорционална и противоречи на целите на европейското законодателство, както и на чл.12 ЗАНН. Макар и държавите - членки да са компетентни да изберат санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава - членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, между национална правна норма и основните принципи на ПЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради наднационалното действие на европейското право. В изпълнение на посочената делегация с Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, българската държава е въвела санкционна система при незаплащане на дължимата тол такса, при която съгласно чл. 10б ЗП нарушителят има задължение за внасяне на незаплатената тол такса, като нейният размер се определя на база максималната дължима такса, определена в тарифата по чл. 10, ал. 6 от ЗП за разстояние, съответстващо на най- дългата отсечка между две точки от платената пътна мрежа, определена по най-прекия маршрут по протежението на платената пътна мрежа. Едновременно с това кумулативно е предвидена и административна санкция в чувствително завишен фиксиран размер в чл. 179, ал. 3а ЗДвП, която санкция не зависи от вида на неизпълненото задължение за заплащане на тол такса (изцяло или частично), причините за това и дължината на изминатото разстояние. Наложеното наказание с обжалваното наказателно постановление противоречи на задължителната практика на Съда на ЕС, обективирана в Решение от 21.11.2024 година по дело С-61/23 по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Административен съд Хасково. В Решението си, СЕС приема, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 година, трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административно наказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Посоченият чл.9а от Директивата въвежда задължение за държавите-членки да установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по директивата, както и да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Същият принцип на съразмерност е уреден и в българското законодателство, като разпоредбата на чл. 12 ЗАНН предвижда, че административните наказания се налагат с цел да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения правен ред и да се въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани. Налагането на административно наказание не е, а и не следва да бъде самоцел на държавата - то трябва преди всичко да е в съответствие с тежестта на извършеното административно нарушение. Този принцип се извежда от разпоредбата на чл. 35, ал. 3 НК, според който наказанието трябва да е съответно на извършеното престъпление, т. е. по аргумент от чл. 11 ЗАНН и административното наказание, респ. имуществената санкция трябва да са съобразени със степента на засягане на обществените отношения от извършеното административно нарушение. В този смисъл според настоящият състав предвиденото в чл. 179, ал. 3а ЗДвП наказание противоречи на чл. 9а от Директива 1999/62 поради нарушение на изискването за пропорционалност. При нетранспониране в срок на директива или при неправилното й транспониране се поражда т. нар. вертикален директен ефект, който позволява непосредствено приложение на съответните текстове на директивата. Разглежданата разпоредба на Директива 1999/62 има императивен характер, а след постановяване на Решението от 21.11.2024 година по дело С-61/23 на СЕС е придобита достатъчна яснота на последната. Така се достига до заключението, че разпоредбата на чл. 187а, ал.2, т.3 от Закона за движение по пътищата противоречи на акт от по-висока степен и наложената санкция не съответства на извършеното административно нарушение, доколкото същата се явява абсолютно определена. По изложените съображения, обжалваното наказателно постановление се явява незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено. От страна на процесуалния представител на жалбоподателя към съда се отправя искане в полза на доверителят му да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 63д, ал. 2 ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От страна на процесуалния представител на АНО се прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар в размер на 450, 00 лв. Съгласно чл.7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения претендираното възнаграждение е в минимален размер, поради което и възражението за прекомерност е неоснователно. Предвид изхода на делото, в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700, 00 лева, както следва: в размер на 350, 00 лева в хода на настоящото производство и 350, 00 лева сторени разноски за адвокатско възнаграждение в хода на производството по НАХД №2879/2022 г. по описа на Старозагорския районен съд. Воден от горното и на осн. чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът