Решение № 20576 от 12.12.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 29588/2023 г.

Производството е по реда на чл. 310 и сл. ГПК вр. чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Образувано е по искова молба от ДКЦ ХХХ-С ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 233, ал.1 от Закона за задълженията и договорите за осъждане на ответника ЕТ „АСМП - ИПИСМПКВБ - Д-Р ДН“ да му предаде кабинет №127 в сградата на бивше XXX ДКЦ в гр. С, ж.к. О 2, бл. А, ет. 1 с площ от 16, 94 кв. м. и съответните идеални части от сградата, съответстващи на 8, 87 кв.м. и да заплати разноските по делото. Ищецът твърди, че по силата на договор № РД- 70-00-114 от 09.05.2014 г., сключен между СО и ответника, процесният имот бил отдаден под наем на ответника, като му бил предоставен за ползване срещу задължение за заплащане на наемна цена. Твърди се, че от СО в полза на ищеца с договор от 12.12.2016 г. е учредено вещно право на ползване за сградата, в която се намира кабинетът. Посочва, че наемният срок изтекъл на 09.05.2021 г., било поискано увеличаване на наемната цена, но наемателят отказал. Твърди се, че до ответника било изпратено предизвестие за прекратяване на договора и искане за предаване на помещението, което ответникът получил на 30.03.2023 г., но не освободил имота. В исковата молба се поддържа, че договорът е надлежно прекратен, тъй като ответникът като физическо лице не е бил лекар, работещ в лечебното заведение при преобразуването му и няма договор сключен с НЗОК след изтичането на предходния на 31.12.2022 и следователно не се ползва със закрилата, предоставена с разпоредбата на чл. 102 от Закона за лечебните заведения. В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявения иск. Поддържа, че след изтичане на първоначалния срок на наемния договор на 09.05.2021 г. ползването на имота е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, на когото ответникът е продължил да заплаща договорената наемната цена. Оспорва твърденията на ищеца за прекратяване на договора, като поддържа, че към датата на преобразуването на „XXX-та П“ - 22.03.2000 г. се е намирал в трудово правоотношение със същата, като трудовият му договор е прекратен с изтичане на едномесечно предизвестие за прекратяването му, отправено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ от управителя на „ДКЦ XXX С“ ЕООД. Оспорва и твърдението, че договорът му с НЗОК е прекратен на 21.12.2022 г., като твърди, че към дата на изпращане, получаване и изтичане срока на предизвестието ответникът е бил лечебно заведение със сключен договор с НЗОК и следователно се е ползвал от защита на чл. 102, ал. 4 ЗЛЗ. Поддържа в тази връзка, че на основание чл.59, ал. 3 ЗЗО индивидуалните договори между изпълнителите на медицинска помощ и НЗОК се сключват за срока на действие на анекса на НРД по чл. 54, ал. 6 и са в сила до приемането на нов НРД. Доколкото НРД за медицинските дейности 2023-2025 г. не е приет, то НРД за медицинските дейности 2020 – 2022 г., сключен на 23.12.2019 г. продължил да действа и след изтичане на 01.01.2023 г. на срока от три години. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема от фактическа страна следното: Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между СО и ответника - ЕТ „АСМП - ИПИСМПКВБ - Д-Р ДН“ бил сключен договор № РД- 70-00-114 от 09.05.2014 г., по силата на който на ответника като наемател е предоставен за ползване под наем кабинет № 127, представляващ помещение в бившия XXX-ти ДКЦ в гр. С, ж.к. О, блок А, ет. 1 за срок от 7 години срещу наемна цена в размер на 16, 60 лева без ДДС и 0, 75 лева без ДДС за идеалните части от общите части на сградата, определена по реда на чл. 102, л. 3 и ал. 4 ЗЛЗ. С договор за учредяване на право на ползване от 12.12.2016 г. на ищеца от страна на СО е предоставена безвъзмездно право на ползване на сграда с идентификатор 68134.2816.2384.1 и сграда с идентификатор 68134.2816.2384.2 в ПИ с идентификатор 68134.2816.2384 за срок от 10 години. А с тристранно споразумение от 23.01.2017 г., сключено между СО, ищеца и ответника било уговорено, че считано от 01.01.2017 г. ищецът „ДКЦ XXX С“ ЕООД замества СО като страна по договора за наем с ответника от 09.05.2014 г. Със Споразумение № 2 от 31.10.2018 г. към договора, сключено между ищеца и ответника била изменена наемната цена на 23 лева без ДДС за кабинета и на 4, 80 лева за общите части. Видно от представеното от ищеца Решение №1 от 22.03.2000 г. по ф.д. №3414/2000 на СГС на основание чл. 102 вр. чл.8, ал. 1, т. 2 от ЗЛЗ XXX П е преобразувана в ищцовото дружество - едноличното дружество с ограничена отговорност с общинско имущество. Видно от трудова книжка № 211 на ответника и Трудов договор от 08.12.1999 г между ответника и XXX П е сключен трудово договор, по сила на който ответникът е назначен за неопределено време като „Орд. Дерматовенеролог“. Със заповед по чл. 328, ал. 1, т.2 КТ на управителя на ДКЦ XX С ЕООД е отправно предизвестие за прекратяване на договора считано от 03.07.2000 г. Не е спорно между страните, че след изтичане срока на договора ответникът продължил да ползва помещението със знанието и без противопоставянето на ищеца. Установява се от постъпилите от НЗОК доказателства, че между ответният едноличен търговец и като изпълнител и НЗОК като възложител е сключен договор за оказване на специализирана извънболнична медицинска помощ от 14.02, 2020 г. на основание чл. 59, ал. ЗЗО в съответствие с национален рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС за 2020 – 2022 г. (обн, ДВ, бр. 7 от 24.01.2020 г. в сила от 01.01.2020 г.). Не се спори, че ищцовото дружество отправило едностранно едномесечно предизвестие за прекратяване на договора като същото било получено от ответника на 30.03.2023 г. Не се спори и че ответникът не освободил ползваното за дейността му помещение, предмет на договора за наем. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Предявен е иск с правно основание чл. 233, ал.1, изр.1 ЗЗД, за основателността на който е необходимо установяване кумулативната наличност на следните предпоставки: валидно прекратено наемно правоотношение между страните и неизпълнение от страна на ответника на задължението да върне наетия имот. В конкретния случай между страните е се установява възникването на валидно наемно правоотношение и ползването на наетото помещение, вкл. и към момента на приключване на съдебното дирене, доколкото обратното не се твърди и не се установява по делото. Спорно между страните е дали ответникът е отговарял на специалните изисквания по чл. 102 от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/ за сключване на договор за наем по реда на посочената разпоредба и дали е валидно прекратен договора. С разпоредбите на чл. 102, ал. 3 и 4 ЗЛЗ е уредена възможност на лекарите, работещи в лечебното заведение при преобразуването му и извършващи извънболнична помощ или учредени от тях лечебни заведения да сключат наемен договор за помещенията, обзавеждането и апаратурата с управителните органи на лечебните заведения при наемна цена в размер 10 на сто от наемната цена, определена от съответния общински съвет по реда на Закона за общинската собственост, а за обзавеждането и апаратурата по цени, равни на месечните им амортизационни отчисления, съгласно приложимите счетоводни стандарти в съответствие с глава четвърта от Закона за счетоводството. Видно от представените от преписи от трудовата книжка, трудовия договор и заповедта по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ в периода от 08.12.1999 г. до 03.07.2000 г. ответникът е изпълнявал длъжността лекар в XXX П, преобразувана в ищцовото дружество. Следователно ответникът е бил лекар, извършващи извънболнична помощ, който е работел в лечебното заведение - XXX П при преобразуването й в ищцовото дружество /т.е. към 22.03.2000 г. съгласно решението за регистриране на ЕООД по ф.д. № 3414/2000 г. на СГС/. Към датата на сключване на наемния договор действащата редакция на чл. 102 ЗЛЗ не е съдържала нито срок за сключване на наемните договори с лекарите, нито други условия, на които същите е следвало да отговарят, за да се ползват от преференциалните условия на тази норма. Действително в първоначалната си редакция чл. 102 ЗЛЗ / Обн. - ДВ, бр. 62 от 1999 г. / е съдържал ал. 8, съгласно която право да бъде поискано сключване на наемен договор лекарите са имали в рамките на една година. Тази разпоредба обаче е отменена и в редакциите на закона след обнародваните в ДВ, бр. 113 от 1999 г. изменения липсва подобна норма, макар логично да е следвало да бъде поставено времево ограничение с оглед контекста на реформата, в хода на която е предвидено сключването на подобни договори на преференциални условия и при облекчен режим, изключващ приложението на общите норми за управление на общинско имущество и реда за сключване на наемни договори с такова. Следователно с оглед отпадане на едногодишния срок по отменената разпоредба на чл. 102, ал. 8 ЗЛЗ, не може да бъде споделено възражението на ищеца, че договорът, сключен с ответника през 2014 г., не е по реда на чл. 102 ЗЛЗ, като какъвто изрично е упоменато в него, че се сключва. Поради това и изминалият период от време както от преобразуване на лечебното заведение, така и от прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, не е се явяват релевантни за преценката относно това прилага ли се чл. 102 ЗЛЗ към процесния договор, доколкото не са въздигнати като такива от законодателя. Поради това и към процесния договор са приложими разпоредбите на чл. 102 ЗЛЗ, вкл. предвиденото ограничение по чл. 103, ал. 4 ЗЛЗ, съгласно което управителните органи не могат да прекратят едностранно договорите по ал. 3 при наличие на договор с Националната здравноосигурителна каса, освен при неизпълнение на основните задължения на наемателя. В случая договорът е бил сключен за срок от 7 години, който е изтекъл на 09.05.2021 г. Безспорно е между страните, че след тази дата помещението е останало в държане на ответника, същият е продължил да го ползва и да заплаща наемната цена по договора. Не се твърди и не се установява наемодателят да се е противопоставил на това ползване в рамките на срока на действие на договора, поради което и на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД договорът се счита за продължен за неопределен срок. Няма основание в приложимия закон, въз основа на което да се приеме, че след превръщане на договора в безсрочен спрямо същия не се прилага разпоредбата на чл. 104, ал.4 ЗЛЗ. Видно от редакцията на нормата приложението й не е обвързано от вида на договора – срочен или безсрочен, от поредността му или от друго условие. Доколкото неизпълнението на един двустранен договор е основание за разваляне, а не за прекратяване /както се сочи в нормата/, би следвало като се тълкува логически текста на разпоредбата да се приеме, че правото на едностранно прекратяване на договора по ал. 4 е приложимо именно при безсрочните договори, като дали изначално е сключен или впоследствие е станал такъв по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД договорът, не е поставено като условие за прилагането й. В случая не може да се приеме, че нормата е непълна или неясна и ограничителното й прилагане, съответно отричане на приложимостта й след като договорът е продължен по реда на чл. 236, ал. 1 ЗЗД не би било резултат от тълкуване общия разум на закона, а неточно прилагане на същия, респ. прилагане на несъществуваща правна норма, за което съдът не разполага с правомощие, дори да не споделя законотворческото решение, възприето с приемането на обсъжданата норма. Предвид изложеното, за да се приеме, че едностранното предизвестие, отправено до ответника, е породило прекратителен ефект, следва към датата на отправянето му да е налице някое от условията, изводими от специалната норма на чл. 102, ал. 4 ЗЛЗ. Доколкото не се твърди ответникът да е бил в неизпълнение на задълженията си по договора, остава на преценка възражението на ищеца, че ответникът не е имал сключен договор с НЗОК, тъй като същият е бил прекратен на 31.12.2022 г. това възражение се явява опровергано от събраните доказателства. Видно от постъпилите по делото доказателства от НЗОК, към дата на предизвестието ответникът е имал сключен договор с Националната здравноосигурителна каса, тъй като сключеният договор за оказване на специализирана извънболнична медицинска помощ от 14.02, 2020 г. е в сила съгласно чл. 57 от същия до приемането на нов Национален рамков договор, а такъв е издаденият от министъра на здравеопазването, oбн. с ДВ, бр. 77 от 8.09.2023 г. и в сила от 1.09.2023 г. - Национален рамков договор № РД-НС-01-2 от 1.09.2023 г. за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз за 2023 – 2025 г. Следователно към датата на отправяне на предизвестието е била налице пречка за едностранно прекратяване на договора, изрично предвидена в специална норма на чл. 104, ал. 4 ЗЛЗ и отправеното от ищеца волеизявление не е породило прекратителен ефект по отношение наемното правоотношение. След като наемното правоотношение не е прекратено, то ответникът не дължи връщането му на ищеца и предявеният иск се явява неоснователен, поради което следва да се отхвърли. По отговорността на страните за разноски: При този изход на спора, право на разноски има ответникът, като ищецът своевременно е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. От представените от ответника доказателства се установява извършването на общо 500 лева разноски – заплатено адвокатско възнаграждение по банков път. Не се установява плащане на соченото в списъка с разноските възнаграждение в размер на 1000 лева, тъй като в чл. 4, ал. 2 от представения договор за правна помощ и защита от 29.06.2023 г. се сочи само, че доверителят се задължава да заплати възнаграждението в брой в деня на подписване на договора, но доказателства за плащането не са ангажирани. Съгласно разясненията, дадени в т. 20 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, цената на иск по чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за връщане на вещ след прекратяване на наемно правоотношение се определя от наема за една година по договора, т.е. в случая цената на иска е 400, 32 лева /33, 36 лева с ДДС по 12 м./, която обуславя минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 400 лева, до който размер следва да се намали възнаграждението, заплатено от ответника за адвокатска защита с оглед обстоятелството, че разгледаният от съда правен спор не се отличава с фактическа и правна сложност. Воден от горното, съдът