Решение № 2381 от 15.7.2024 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 119/2024 г.

Производство по реда на Глава XI от АПК „Производства за обезщетения”, във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.

Образувано е по Искова молба вх. № 667/12.02.2024г. в АСВТ, подадена от Д. А. Д. – лишен от свобода, изтърпяващ наказанието си в ЗО „Атлант“ гр. Троян.

Предявен е осъдителен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“/ГДИН/ гр. София. Претенцията е за присъждане на парично обезщетение в размер на 3 000, 00лв. за причинени на ищеца неимуществени вреди, настъпили по време на задържането му в Следствения арест-В.Търново, за периода от 07.01.2022г. до 10.07.2022г. В първото о.с.з. е допуснато уточнение по ИМ, като същата се счита предявена за периода от 08.01.2022г. до 04.07.2022г.

Искът е основан на твърдения на ищеца за липса на минимално необходимата жилищна площ; неосигурен престой на открито; липса на постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода; липса на пряк достъп в килията на дневна светлина; нахапан е от дървеници; нарушена е тайната на разговорите му с адвокат.Всички тези обстоятелства се отразили негативно на ищеца и накърнили достойнството му. Твърди, че се почувствал унижен и отхвърлен от обществото. Изпитал чувства на незащитеност и страх, т.к. бил принуден да търпи против волята си такова отношение. При тези оплаквания в ИМ се търси обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неизпълнението на произтичащи от закона задължения от страна на ГДИН да осигури благоприятна среда и условия за съхраняване на физическото и психическо здраве на ищеца по време на задържането му. Искът за обезщетение е съединен с такъв за присъждане на мораторна лихва за забава, върху сумата на обезщетението, считано от преустановяване на задържането/10.07.2022 г. / до депозиране на ИМ/12.02.2024г./.

В отрито с.з. ищецът участва чрез видеовръзка и се представлява от начначения по ЗПП процесуален представител, който пледира за основателност на ИМ и представя писмена защита.

Ответникът по иска - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София/ГДИН/, действащ чрез упълномощения юрисконсулт, в представения писмен Отговор и пледоарията в о. с. з. оспорва ИМ като неоснователна и недоказана. Излага подробни съображения, в писмена защита, по всяко едно от твърденията в ИМ, като аргументира липсата на незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията. Моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът дава мотивирано заключение за частична основателност на предявения иск, но счита същия за завишен по размер. Изтъква, че не са доказани твърденията за нарушаване на тайната на разговор с адвокат. Счита, че не следва да се присъжда размер по-висок от 2400, 00лв.

ИМ е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Същата е редовна и допустима. Предявена е срещу надлежен ответник. АСВТ е местно компетентен съд, т.к. е налице изборна местна подсъдност по мястото на увреждането. Налице са положителните процесуални предпоставки за разглеждане на иска, като липсват процесуални пречки за това. Разгледана по същество ИМ е частично ОСНОВАТЕЛНА, при следните съображения по фактите и правото:

С Определението за насрочване на делото бе указано на ищеца да докаже твърденията в ИМ, че е бил в Следствения арест на Велико Търново за посочените периоди, че е бил поставен в неблагоприятни условия на задържане, унизителни за човешко същество. На ответника бе указано да установи, че условията, при които е бил задържан ищецът са били в съответствие с националните и международни стандарти за положението на лишените от свобода и лицата, задържани под стража.

На страните бе разяснено и това, че в специалния ЗИНЗС правилата за доказателствената тежест са разместени, чрез въведена презумпция по чл.284, ал.5 от ЗИНЗ и фикцията по чл.284, ал.3, изреч. последно. При доказване на наличие на неблагоприятни условия на задържането, в нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, неимуществените вредите се предполагат, както впрочем и причинната връзка, до доказване на противното/вж. чл.284, ал.5 от ЗИНЗС/. Това обратно доказване е в тежест на ответната страна.

Делото е основано на писмени доказателства, представени от ответника с Отговора на ИМ/вж. л.55 и сл. от делото/, в изпълнение на задължението му по чл.284, ал.3 от ЗИНЗС. Същите не са оспорени от страните. Постановено е и определение/16.05.2024г./ за служебно известни на съдията докладчик факти от други дела на негов доклад с идентичен предмет /напр. 644/2018, 385/2021, 10 044/2020, 10 099/2021 и др./, Това са обстоятелствата относно архитектурата, битовото устройство и организацията на дейността в Следствения арест на В. Търново. С цел установяване има ли настъпили промени в същите условия бе разпитан гл. надзирател на Следствения арест в гр. Велико Търново.

Като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната взаимна връзка, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

1.Представените с ПО на ответника доказателства потвърждават, че Д. А. Д. е задържан на 08.01.2022г. с Постановление № 195/2022г. от 07.01.2022г. на РП-В. Търново за срок то 72ч. по ДП № ЗМ-10/22 по описа на същата РП. РС-В. Търново с Определение от 10.01.2022г. по ЧНД № 31/2022г. На 04.07.2022г.е преведен от ареста в затвора в гр. Ловеч, за привеждане в изпълнение на присъда 3г. и 6м. лишаване от свобода.

2.По време на престоя си Д. е пребивавал в различни спални помещения, с различен брой лица, а именно:

• спално помещение № 3 – от 08.01.2022г. до 02.02.2022г., като от 14.01.2022г. до края на периода е с две лица;

• спално помещение № 8 - от 02.02.2022г. до 22.02.2022г. с две лица;

• спално помещение №3 - от 22.02.2022г. до 07.03.2022г., като от 25.02.2022г. до края на периода е с две лица;

• спално помещение № 1 – от 07.03.2022г. до 24.03.2022г. с едно лице;

• спално помещение №3 – от 24.03.2022г. до 04.07.2022г. с две или три лица.

2.1. Видно е, че периодът на задържането е общо 177 дни, от които ищецът е пребивавал само с още едно лице в килия за 27 дни.

3. Условията в Следствения арест в гр. Велико Търново, според обявените за служебно известни на съда обстоятелства и изявленията в представения от ответника ПО, както и показанията на св. П. са следните:

3.1. Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД "Полиция" Велико Търново. В експлоатация е от 1982 г. и според изискванията към онзи момент килиите са без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната врата при заключена решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Масичка и две столчета, неподвижно закрепени към земята, на които задържаните се хранят. Осветлението във вс. спални помещения се осигурява от луминисцентни лампи, разположени над вратите, а пряк достъп на дневна светлина има от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на вратите на килиите. Отоплението е чрез централно парно отопление през деня и с климатици през нощта. Охлаждането е чрез климатици, които се намират в арестния коридор. П. А. обслужва съдебните райони на Велико Търново и Габрово.

3.2. В спалните помещения няма тоалетна и течаща вода, но достъпът на задържаните до тях са осъществява денонощно, при спазване на съответните мерки за сигурност. Забава може да се получи при наличие на изведени вече лица в арестния коридор.Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012 г. са поставени допълнително тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Спалното бельо се сменя всяка садмица, одеалата се изпират периодично, а дюшеците и възглавниците редовно се дезинфекцират.

3. 3. В Ареста се извършват ежедневно почистване и дезинфекционни мероприятия под надзора на медицинското лице. Дезинсекцията и дератизацията се извършва съгласно договор от фирма по график и извънредно при възникнала необходимост. Прилага тетрадка за проведените дератизации и дезинсекции за периода.

3.3.1. От приложената медицинска документация и показанията на свидетеля П. се потвърждава, че Д. е бил нахапан от насекоми, вероятно дървеници, за което му е оказана медицинска помощ и оплакванията не са са се повторили, мака редовно да е бил преглеждан от медицинско лице в ареста.

3.4. Мястото на престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Там се провеждат и телефонните разговори. Д. не е декларирал отказ от престой на мястото за свеж въздух.

3. 5. Д. е провеждал телефонни разговори както със свои близки, така и с адвокат. Редът за провеждането им е съгласно чл. 79 от ППЗИНЗС, като постовият застава максимално далеч, за да не чува разговорите, но да има визуален контрол с цел гарантиране на сигурността в ареста.

3.6. От показанията на разпитания свидетел се установява, че не е настъпила съществена промяна в условията в Следствения арест на гр. В. Търново, нито в начина на организация на бита на задържаните там, въпреки усилията на администрацията, т.к. сградата е непригодна в архитектурно отношение за целта.

В обобщение от фактическа страна съдът приема за доказани твърденията в ИМ относно условията на задържане в Следствения арест на гр. В. Търново, с изключение на това за нарушаване тайната на разговорите с адвокат. Доказано е поставянето на задържаното лице в неблагоприятни условия в Ареста за един продължителен период от време. Липса на достатъчно жилищна площ, на достъп до дневна светлина, на престой на открито и др. Част от установените нарушения се субсумират пряко в хипотезата на нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. Липса на постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода, на дневна светлина, наличието на дървеници също съставляват нарушения на забраната по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, но това заключение се извежда от практиката на ЕСПЧ, т.к. изброяването в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС е неизчерпателно.

При тези фактически установявания, настоящият съдебен състав стигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, се разглежда по реда на Глава XI от АПК. Производството е вътрешноправно средство за защита, по смисъла на чл. 13 от КЗПЧОС. Според чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС въвежда в национален закон забраната хора, със статут на осъдени на лишаване от свобода и задържани под стража, да бъдат подлагани на изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение.

Тази забрана е конституционно закрепена и е част от националното право/вж. чл.29 КРБ/. Прилагането й е скрепено и със задълженията на държавата, произтичащи от присъединяването на България към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Нормата на чл.3 от Конвенцията гласи, че никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията ни нормите на Конвенцията като международен договор, вклч. забраната за изтезания по чл.3 от същата, са част от вътрешното ни право. Конвенцията е в сила за България от 7.09.1992 г. Именно с този международен договор се създава Европейския съд по правата на човека/ ЕСПЧ/вж. чл.19/. На основание чл. 46, вр. с чл. 19 от Конвенцията решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавата страна по Конвенцията, а националният съд следва да съобрази и принципите на тълкуване и прилагане на Конвенцията, утвърдени в практиката на ЕСПЧ, вклч. по дела срещу България.

Искът е предявен в петгодишния давностен срок, а фактите, посочени в ИМ са се осъществили след влизане в сила на нормата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС/нов-ДВ бр.13 от 2017г., в сила от 07.02.2017г./.

Специалната разпоредба на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на чл.284 от ЗИНЗС въвежда оборима презупция за наличие на неимуществена вреда, а това значи и причинна връзка за лице, което е преживяло нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.

За да бъде уважен иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава забраната по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното.

Неимуществените вреди в случая са резултат на незаконосъобразна административна дейност. Следствения арест в гр. Велико Търново е част от структурата на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - гр. София. Дирекцията е юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби "Изпълнение на наказанията", съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС.

Искът по чл. 284 от ЗИНЗС е основателен, когато се установи поставянето на задържаното лице в условия, посочени неизчерпателно в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, при които липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Съдът намира, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия на задържането на ищеца в Следствения ареста в гр. В. Търново са доказани, в преобладаващата им част, а именно:

1. Основателни са оплакванията на ищеца, че не му е осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева светлина и до свеж въздух. В чл. 43, ал.4 от ЗИНС минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода, не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 1.01.2019 г. Съдебната практика на националните съдилища и на Европейския съд по правата на човека в последните години е константна в смисъл, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчният приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително" отношение, като превишават целите на изтърпяване на наказанието. В конкретния случай за почти целия период на задържането Д. е пребивавал в условия на пренаселеност на спалното помещение. Само за период от 27 дни е бил с още един задържан, което сочи на спазени изисквания за минимална жилищна площ.

2. Установи се по делото липсата на естествена светлина и чист въздух в килиите на Ареста. Съгласно чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. В решението Н. и др. срещу България /вж. Жалба 36925/10 пред ЕСПЧ/ се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп. Отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Липсата на дневна светлина в килията препятстват възможността на задържаното лице да се занимава със смислени занимания като четене или писане, което обстоятелство терзае психиката и създава отрицателни мисли и чувства, още повече съчетано с липсата на същински престой на открито, поради което също представлява нарушение на забраната за нечовешко отношение, предвидено изрично в чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС.

3. Оплакването за неосигуряване на престой на открито съдът намери за основателно:

Разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон, ако същите са неблагоприятни. Освен това съгласно ал. 3 и 4 от текста, по време на престоя на открито администрацията на затвора осигурява подходящи условия – съоръжения, екипировка и организирани дейности, насърчаващи поддържането на добро физическо здраве, като лишените от свобода могат да се обединяват за участие във физически упражнения или спортни игри. Законодателят е предвидил, че при неблагоприятно време се осигуряват алтернативни условия за упражнения на затворниците (ал. 7). Редът за провеждане на престоя се определя с правилника за вътрешния ред по смисъла на чл. 71, ал. 8 от ППЗИНЗС. Следователно съдът приема, че правото за престой на открито на лишените от свобода, минималната му продължителност и местата за провеждането му са законово регламентирани, а конкретния ред за осъществяването му се урежда в съответния правилник за вътрешния ред.

Безспорно е по делото, че престоят се е осъществявал в помещение от около 20 кв. м. с отваряеми прозорци на четвърти етаж на сградата, което определено не може да покрие законовото изискване. Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. и др.. срещу България ЕСПЧ приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Стая с прозорци също не представлява място за раздвижване и упражнения на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти.

Няма спор по делото, че ищецът се е възползвал от възможността да се качи на каре на 4 ет. на сградата. Но липсата на същински престой на открито с физическа активност, преценена съвкупно с неблагоприятните условия в самата килия категорично сочи на поставянето му в нечовешки условия на задържането, т. е. за нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, т. к. не са му осигурени условия за двигателна активност.

4. Безспорно се установи, че задържаните в ареста и в частност ищеца са били лишени от постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Според становището на ответника, а и служебно известното на съда, в килиите не са изградени тоалетни, но достъп до такива, както и до течаща вода се осигурявало през цялото денонощие, след сигнализиране на охранителния състав.

Липсата на санитарен възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС изрично, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или унизително отношение към задържаното лице. Служебно е известно на съда, а и от начина на организация в Ареста е видно, че има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии и се налага да се изчаква. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, безспорно нарушава нормативно посоченото изискване. Твърденията на ответника за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да минимализират вредните въздействия на помещенията, т.к. е извън правомощията им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.

Съгласно трайната практика на ЕСПЧ, "достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения и на възможността за поддържане на тялото на човек чисто. " – вж. § 175 от Раздел V от решението по делото Н. и др. срещу България. След като компетентния съд/ЕСПЧ/ приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото от чл. 3 на Конвенцията и на чл. 3 от ЗИНЗС нечовешко и унизително отношение към задържания, т. е. съдът приема наличието на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и по този пункт от ИМ.

5. Съдът намира за доказано наличието на дървеници в килиите, което му е служебно известно, а и свидетелят признава, че ищецът е бил нахапан. След като се оплакал му е предоставена медицинска помощ. Видно е от писмените доказателства/вж. л.76/, че са предприемани мерки по обработване на помещенията в ареста против паразити, насекоми и всякакви други вредители, за което има договорни взаимоотношения със специализирана компания, която е ангажирана с регулярна дезинсекция и дератизация и с извънредна такава – при нужда. Необходимостта от честа дератизация и дезинсекция навежда на мисълта, че действително в арестантските помещения е имало дървеници и хлебарки, което е служебно известно на съда и е обстоятелство/предизвикателство пред пенетенциарните заведения по принцип/, което определено е довело до дискомфорт на ищеца. Ухапването от дървеници въздейства върху физическото тяло и психиката на ищеца. Доколкото последният не може да промени това и е принуден да го търпи, а същото не е част от самото наказание, то е налице нарушение по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС – унизително отношение.

6. Оплакването за нарушена тайната на разговорите между ищеца и негов адвокат съдът намери за недоказано. Според приложимата разпоредба на чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на ГДИН. На съда се представиха доказателства/гласни/, че на задържаното лице е осигурено правото на телефонна връзка, но липсват, каквито и да било доказателства, че е възпрепятстван разговор с адвокат, който защитен от подслушване и записване/вж. чл. 254, ал. 3 от ЗИНЗС/.

Установи се, че по време на провеждане на телефонни разговори в ареста в гр. Велико Търново през цялото време лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания, но няма възможност да чуе разговора. Присъствието на служители на ответника по време на провеждане на телефонни разговори не може да се приеме като неправомерно поведение, а е израз на задължението им за осигуряване на безопасността. Поведението на охранителния състав в тази хипотеза не е довело до унижаване на човешкото достойнство на ищеца. Няма данни да е нарушена тайната на разговорите между ищеца и негов защитник, като не му е позволено да упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори.

В заключение съдът приема за доказано, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни за физическото му здраве и психическото му състояние условия по време на задържането му в Следствения арест в гр. Велико Търново, което е предпоставка за презюмиране на настъпили неимуществени вреди. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража" и не са част от режима на изтърпяване на мярката. Разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, т. е. нарушения по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС. Но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, според практиката на ЕСПЧ, с която настоящият съдебен състав следва да се съобрази.

За ангажиране отговорността на държавата по чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения / вж. § 205 от Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"/.

По изложените съображения, съдът приема иска за доказан в своето основание на почти всички заявени фактически основания, с изклч. на оплакването за нарушена тайна на разговорите с адвокат.

Според разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" е етична категория. В случая то изисква държавата да признае стореното зло и да даде на пострадалия възмездие. Това налага преценка на съотношението между деянието и възмездието и опазване достойнството на човека.

Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът трябва да вземе предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Това изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички конкретно установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

Всъщност самият факт на осъждането има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението следва да отчита икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.

В случая исковата претенция е за период от 177 дни /почти 6 месеца/, като само в 27 от тях ищецът е бил с още един задържан в килия, т.е. налице е тежка пренаселеност в спалното помещение. Липсата на престой на свеж въздух под открито небе с възможност за физическа активност е обстоятелство влияещо негативно както върху психиката, така и върху физическото здраве и самочувствие, т. е. съдът приема предвид характера на нарушението за висока неговата интензивност. Съпоставимо като тежест е и нарушението, при което лицето няма свободен достъп до тоалетна и течаща вода. При това липсват данни за конкретно физическо или психическо увреждане на здравето. Не се потвърди оплакването за нарушения при провеждането на разговори с адвокат, което е с по-нисък интензитет на въздействие върху емоционалното състояние на ищеца. Следва да се има предвид, че за 2022г. МРЗ е 710, 00лв.

Съдът съобрази и практиката на Европейския съд по правата на човека относно справедливото обезщетение на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр. Велико Търново. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България е присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13 230 лв. / за период от 3 години и 10 дни или 11, 97 лв. на ден. В този ред на мисли и като съобрази кумулативното въздействие на множество неблагоприятни фактори за относително продължителен период от време - 6 месеца непрекъснато, съдът приема, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца за 177 дни, възлиза общо на 2078, 00 лв. В този размер съдът на мери иска за основателен и доказан. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 3 000, 00 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

Основателна е и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва за забава върху сумата, считано от 05.07.2022 г. /датата на прекратяване на бездействието/ до депозиране на исковата молба – 12.02.2024 г. същата възлиза на 396, 77лв.

В заключение, съдът достигна до следният решаващ правен извод:

Съдът приема за доказано, че е извършено от органи на ГДИН нарушение на забраната по чл. 3 от ЗИНЗС, вр. с чл. 3 от КЗПЧОС. Установи се по делото, че условията, при които е бил задържан ищеца в Ареста на гр. В. Търново за посочения в ИМ период са неблагоприятни за неговото физическо и психическо здраве. При това, в своето кумулативно въздействие всички неблагоприятни фактори на средата, описани в ИМ, коментирано по-горе и доказани по делото, са причинили неблагоприятно засягане на емоционалната сфера на ищеца. Преживял е страдания, които съдебната практика определя като неимуществени вреди. Липсата на свеж въздух и дневна светлина, на престой на открито е постоянен достъп до тоалетна и течаща вода за поддържане на личната хигиена са проявления, които не са присъщи на режима на изтърпяване на наказанието, независимо от наложената присъда. Освен това, преценени конкретно при задържането му в случая тези проявления надвишават минималния праг на сериозност, необходим по естеството на правния му статут на задържан под стража.

По силата на специалния ЗИНЗС щом бъдат доказани неблагоприятните условия на задържането, в случая попадащи по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, което изброяване не е изчерпателно, се презюмира неблагоприятното въздействие върху психиката на задържания, т. е. настъпването на неимуществени вреди и наличието на причинна връзка между тях и бездействието на администрацията да преустанови това неблагоприятно въздействие, което с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 3 от КЗПЧОС следва да се квалифицира като нечовешко и унизително отнасяне към лишения от свобода, т. е. налице е нечовешко и унизително отношение към лишения от свобода, което съставлява нарушение на забраната по чл. 3 от КЗПЧОС.

При доказано засягане на личността на лишения от свобода ищец на същия се следва компенсация в парична форма, доколкото естеството на наказанието му не предполага друг механизъм за обезщетяване. Искът е доказан в своето основание, но завишен по размер. Исковата молба следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана за размер на претенцията над 2 078, 00 лв., която съдът определя като справедлив размер на действително претърпените неудобства и страдания от ищеца в Ареста в гр. Велико Търново. Дължима е и мораторна лихва върху размера на обезщетението в размер на 397, 00лв.

От ответника е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същото е неоснователно. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Воден от горните мотиви, на основание чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 203 от АПК, VII-ми адм. състав на АСВТ