Решение № 58 от 6.3.2025 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 423/2024 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 313 и сл. от НПК. Образувано е по въззивна жалба на адвокат Деян Костов от Адвокатска колегия – Бургас (БАК), действащ като упълномощен защитник на подсъдимия С. Т. Д. с ЕГН ••••••••••, против Присъда № 9 от 22.01.2024 г. на Районен съд – Бургас, постановена по НОХД № 3533/2023 г. по описа на същия съд. С атакуваната присъда, подсъдимият С. Д. е признат за виновен за това, че на 30.07.2021 г., в гр. Бургас, Северна промишлена зона, във фургон, обособен като операторна към бетонов възел към „Унибетони“ ЕООД, в качеството си на длъжностно лице - портиер към „••••“ ЕООД, при изпълнение на службата му, чрез нанасяне на удари с юмруци, причинил лека телесна повреда на Н. М. Ю., ЕГН: ••••••••••, в качеството му на длъжностно лице - шофьор, при изпълнение на службата му, изразяваща се в разкъсно-контузна рана в областта на устата, довела до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим. Със същата присъда и на основание чл. 68, ал.1 от НК, районният съд е привел в изпълнение общото наказание от осем месеца лишаване от свобода, определено на подсъдимия С. Д. с влязло в сила определение по ЧНД № 5067/2020 г. по описа на Районен съд – Бургас, като е определил първоначален общ режим за изтърпяването му. С обжалваната присъда подсъдимият Д. е осъден да заплати по сметка на ОД на МВР – Бургас сумата от 1805, 40 лв. за направените в досъдебното производство разноски, а на частния обвинител Н. М. Ю. – сумата от 800 лв. за направените от последния разноски по делото за заплащане възнаграждение на повереник. Първостепенният съд се е произнесъл с атакуваната присъда и по въпроса за веществените доказателства, приложени по делото, като е постановил същите, а именно: хартиен плик с 1 брой тампон с иззета засъхнала течност и един брой лист хартия А4 с начертана таблица и надпис „дневник на заявките ОД 07.02.00.01“ с 4 броя петна от засъхнала червена течност по него, намиращи се на л. л. 104-105 от ДП, да останат приложени по делото до изтичане срока на съхранение на същото, след което да се унищожат по реда на ПАС. Въззивната жалба на адвокат Деян Костов е бланкетна, като в нея единствено се сочи, че постановената присъда е незаконосъобразна и неправилна, защото била необоснована и постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Не се излагат конкретни доводи в подкрепа на тази теза. Жалбоподателят иска отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нова присъда, с която подсъдимият Д. да бъде признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Постановената първоинстанционна присъда е обжалвана и от подсъдимия С. Т. Д. с отделна въззивна жалба, подадена чрез друг негов упълномощен защитник – адвокат Албена Енчева от Адвокатска колегия (АК) – Русе. Отново се изразява становище, че присъдата е незаконосъобразна и неправилна, както и че е постановена при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Оспорва се и възприетата от районния съд правна квалификация на престъплението. Иска се отмяна на присъдата. Преди провеждане на първото открито съдебно заседание по въззивното дело е представено и допълнение към въззивната жалба на подсъдимия Д., в което се излагат конкретни възражения и доводи. Оспорва се, например, изводът на съда, че подсъдимият и пострадалият, към момента на извършване на престъплението, са имали качеството на длъжностни лица по смисъла на НК – според жалбоподателя устното разпореждане на прекия ръководител на пострадалия не водело до промяна на длъжността на строителния работник, а подсъдимият, от своя страна, към момента на извършване на деянието вече не е бил на работа, тъй като смяната му приключвала до 07: 30 ч. Жалбоподателят твърди също, че липсвали категорични доказателства относно времето, часа и мястото на извършване на престъплението. Оплаква се, че съществени за него противоречия в свидетелските показания, са останали незабелязани и не коментирани от първоинстанционния съд. Като пример се сочат показанията на св. К., който отричал да е присъствал на боя, но въпреки това съдът е приел обратното. Според жалбоподателя, показанията на св. С. също не можели да послужат за обосноваване на обвинителната теза, тъй като в тях липсвала конкретика, а и самият свидетел заявявал, че не е виждал подсъдимия да удря пострадалия. От въззивния съд се иска да отмени обжалваната присъда поради недоказаност на обвинителния акт или в условията на евентуалност – да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд, поради допуснати съществени процесуални нарушения. В съдебното заседание пред въззивната инстанция, прокурорът изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Твърди, че в мотивите си първоинстанционният съдебен състав обстойно е анализирал събраните в хода на досъдебното производство и на съдебното следствие доказателства, и съвсем обосновано и правилно е сторил законосъобразен извод за авторството и съставомерността на осъщественото деяние по чл. 131, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 130, ал. 1 от НК. В тази връзка прокурорът приема без съмнение, че подсъдимият Д. е покривал дефиницията за „длъжностно лице“ към момента на извършване на престъплението и се солидаризира с изложените в тази насока аргументи на БРС. Прокурорът приема също за безспорно доказано, че подсъдимият е причинил на пострадалия Ю. телесните увреждания, за които е бил предаден на съд и намира, че всички събрани в подкрепа на този извод доказателства са били много добре обсъдени от първата инстанция. Представителят на прокуратурата изразява несъгласие с извода на районния съд, че пострадалият, към момента на инкриминираното деяние, е имал качеството на „длъжностно лице“. Аргументира се с факта, че Ю. е бил назначен на длъжност строителен работник и в длъжностната му характеристика липсвало вменено му задължение, попадащо в обхвата на чл. 93, т. 1 НК. Относно показанията на прекия ръководител на пострадалия, в които се сочи какви задължения устно са били възлагани на Ю., прокурорът приема, че заповедите на свидетеля не биха могли фактически да заменят предвидените в закона изисквания, и по този начин да вменят на конкретно лице съответно качество. Ето защо прокурорът иска присъдата да бъде изменена в тази й част. Според него това не би следвало да се отрази на наложеното с присъдата конкретно наказание, тъй като видът и размерът на предвиденото в Особената част на НК наказание за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 1 от НК, са същите като видът и размерът на наказанието, предвидено и за чл. 131, ал. 1, т. 2 от НК. Предвид тежестта на престъплението и данните за съдимостта на подсъдимия Д., прокурорът приема наложеното наказание за справедливо. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционната присъда в посочената от прокурора част – както по отношение на правната квалификация, така и по отношение на наложеното наказание. В съдебното заседание пред въззивната инстанция, повереникът на частния обвинител подкрепя заявеното от представителя на държавното обвинение, като също приема, че обжалваната присъда е законосъобразна, правилна, обоснована и добре мотивирана. Изразява становище, че дори и да бъде изменена квалификацията на деянието така, както иска държавното обвинение, това по никакъв начин не следва да доведе до промяна степента на наказателна отговорност на подсъдимия, поради което моли въззивния съд за произнасяне в този смисъл. В реплика по повод становището на защитата във въззивното съдебно заседание, повереникът на частния обвинител заявява, че ако обжалването от защитниците касае единствено квалифициращите обстоятелства на деянието, а именно длъжностните качества както на подсъдимия, така и на пострадалия, то моли въззивният съдебен състав, ако приеме, че такива квалифициращи обстоятелства не са доказани, т.е., че се касае за престъпление, което се преследва по тъжба, по частен път, на основание чл. 287, ал. 5 от НПК да се произнесе с присъдата именно за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия. Повереникът претендира и присъждане на разноските, направени за въззивното производство. В съдебното заседание пред въззивната инстанция частният обвинител, редовно призован, се явява и заявява, че подкрепя изцяло становището на своя повереник. В съдебното заседание пред въззивната инстанция подсъдимият, редовно призован, се явява и поддържа въззивните жалби. Твърди, че е изпълнявал задълженията си така, както трябва и единственият човек, който е нарушил правилата във фирмата бил пострадалият, който бил направил няколко нарушения за няколко дена. Подсъдимият твърди още, че поводът и причината да постъпи така са единствено действията на пострадалия Ю.. В съдебното заседание пред въззивната инстанция защитникът на подсъдимия – адвокат А..лбена Енчева от Адвокатска колегия – Русе, заявява, че поддържа въззивните жалби. Възразява срещу правната квалификация на инкриминираното деяние по чл. 131, ал.1, т. т. 1 и 2, вр. чл. 130, ал.1 от НК. Според защитника деянието е извършено на 30 юли около 08: 00 ч. или след 08: 00 ч., което означавало, че подсъдимият, към него момент, не е извършвал своята дейност служебно и дори да е бил в рамките и в обсега на фирма „Унибетон“, той е присъствал там като физическо лице, а не като портиер, извършващ служебните си задължения. Защитникът възразява се и срещу квалификацията на телесното увреждане като лека телесна повреда по чл. 130, ал.1 от НК. Аргументира се с медицинската експертиза, която е установила, че пострадалият има наранявания в областта на лицето и лигавицата около устата, но по никакъв начин не е установила, че именно тези наранявания са причинили разстройство на здравето на пострадалия. Защитникът оспорва също вида и размера на наложеното наказание, което намира за несправедливо. Моли за отмяна на обжалваната присъда като неправилна и незаконосъобразна, и най-вече като постановена в противоречие с процесуалния закон. Твърди, че неправилната правна квалификация на инкриминираното деяние е довела до неправилни изводи на първоинстанционния съд, поради което въззивният съд следва да отмени присъдата. В условията на евентуалност моли, ако се приеме, че не са налице допуснати от съда съществени процесуални нарушения, то на подсъдимия Д. да бъде наложено по-леко наказание. В съдебното заседание пред въззивната инстанция защитникът на подсъдимия – адвокат Деян Костов от БАК, поддържа въззивните жалби, както и становището на другия защитник на подсъдимия. Поддържа тезата за неправилно приложение на материалния закон, като по въпроса относно длъжностното качество на водачите на превозни средства, осъществяващи транспортна дейност, се аргументира с тълкуванието, дадено в т. 1, б. „а“ и б. „в“ на ТР № 3/28.12.1977 г. на ОСНК на ВС. Бургаският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, след като се запозна с изложеното в писмените въззивни жалби, като изслуша явилите се страни в с.з., като обсъди изтъкнатите от тях доводи и съображения, като извърши анализ и преценка на наличния по делото доказателствен материал и като направи цялостна проверка относно правилността на атакувания съдебен акт в пределите, поосчени в чл. 314 ал.1 от НПК, изведе следните фактически и правни изводи: Въззивните жалби, с които е сезиран настоящият съд, се явяват процесуално допустими, доколкото са предявени в законоустановения срок от легитимни страни в наказателното производство, които имат правен интерес и процесуално право да искат проверка на не влязъл в сила съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол по реда на глава ХХІ от НПК. Разгледани по същество, въззивните жалби се явяват частично основателни. От приобщените по делото доказателствени източници съдът изведе следната, относима към правния спор, фактическа обстановка: Подсъдимият С. Т. Д. е роден на ••• г. в гр. •••, живее в гр. •••, ••• гражданин е, има завършено ••• образование, •••, понастоящем ••••, •••. Видно от приложената по делото справка за съдимостта му, с определение по ЧНД № 5067/2020 г. по описа на РС – Бургас, на Д. е било определено едно общо наказание, измежду тези, наложени му с влезли в сила присъди по НОХД № 5966/2017 г. и НОХД № 4090/2020 г. – и двете на РС-Бургас, в размер на най-тежкото от тях, а именно лишаване от свобода за срок от 8 месеца, чието изпълнение е било отложено за изпитателен срок от 3 години, считано от 03.02.2021 г. Към общото наказание лишаване от свобода са присъединени и наказанията „лишаване от право да управлява МПС“ и „глоба“, наложени му с посочените присъди, включени в съвкупността. Подсъдимият С. Д. бил назначен на длъжност „портиер“ към „•••“ ЕООД, като служебните му задължения включвали „опазване на имуществото, оборудването, стоките, материалите и суровините, собственост на възложителя, както и точното спазване на пропускателния режим на обекта“. Подсъдимият Д. изпълнявал служебните си задължения на обект на „Унибетони“, намиращ се в гр. Бургас, в Северна промишлена зона. Свидетелят Н. М. Ю. бил назначен на длъжност „строителен работник“ с работодател „Щрабаг“ ЕАД, но понякога шофирал също и служебен лекотоварен автомобил. На 29.07.2021 г. в гр. Бургас, св. Х. М. – технически ръководител на „Щрабаг“ ЕАД, разпоредил устно на пострадалия св. Н. Ю. да вземе служебния лекотоварен автомобил и да отиде до бетоновия възел на „Унибетони“ в гр. Бургас, в Северна промишлена зона, за да натовари бетон. Свидетелят Ю. се качил на служебния автомобил и отишъл в базата на „Унибетони“ в гр. Бургас. В този ден на работа бил подсъдимия С. Д.. Пред базата на „Унибетони“ имало две бариери, като св. Ю. преминал с управлявания от него автомобил през лявата бариера, тъй като тя била отворена. След като влязъл, до него дошъл подсъдимия Д., който му обяснил, че е трябвало да влезе от дясната бариера, защото от там започвал реда за товарене на бетон. Свидетелят Ю. изкарал товарния автомобил обратно от базата, след което отишъл пред дясната бариера, но не застанал в редицата. Д. се ядосал и обвинил Ю., че иска да пререди останалите. Двамата си разменили остри реплики. Все пак св. Ю. застанал с автомобила си последен в редицата и след като изчакал реда си, натоварил необходимата продукция и напуснал базата. В самата база на „Унибетони“ в гр. Бургас имало поставен фургон, който изпълнявал ролята на операторна станция, където всеки клиент заявявал поръчката си на служител на фирмата, т.е., оператор, който пък от своя страна приготвял бетоновата смес. За целта фургонът бил разделен на две помещения чрез врата. Първото помещение било за клиентите, а второто било работното място на оператора, като достъпът до него бил забранен за клиенти. На 30.07.2021 г. пострадалият отново бил изпратен от своя пряк ръководител – св. М., до бетоновия възел на „Унибетони“ в гр. Бургас, за да натовари бетон. Св. Ю. пристигнал малко преди 08: 00 часа в бетоновата база, паркирал на определеното за това място и отишъл до операторната за да даде заявката си. В този ден оператор във фургона в базата бил св. Я. К.. Подсъдимият Д. също бил на работа, смяната му приключвала в 08: 00 ч., като според възприетата в охранителната фирма практика, в периода от 07: 30 да 08: 00 часа той следвало да издаде смяната си на своя колега св. Н. С.. Пострадалият Н. Ю. влязъл във фургона, но установил, че операторът го няма, затова решил да изчака пред фургона. След малко св. К. пристигнал и заедно със св. Ю. влезли в операторната. Междувременно подсъдимият Д. забелязал пристигането на пострадалия и споделил на колегата си С. да внимава с него, тъй като предния ден му бил създавал проблеми. След това Д., който все още бил със служебната си униформа, се насочил към фургона. Когато влязъл вътре, св. Ю. вече заявявал своята поръчка. Д. се доближил до пострадалия и го попитал: „Ти вчера да не ме прокълна, че цяла вечер не можах да спя и ме боля кръста?“. Двамата отново си разменили остри реплики, като в един момент пострадалият Ю. бутнал с две ръце подсъдимия, за си направи място да излезе от фургона. При бутането вратата на фургона притиснала два пръста - малкия и беззимения, на дясната ръка на Д.. Това ядосало подсъдимия, който ударил Ю. с лявата си ръка в устата, а след това с дясната – в рамото. Св. Ю. приклекнал на земята, за да се предпази, а от устата му текнала кръв. В това време на място пристигнал св. Н. С., който вече бил чул скандала. Той дръпнал колегата си и двамата с Д. излезли от фургона. Пострадалият Ю. също излязъл от фургона, измил кръвта по лицето си с маркуча, който бил пред операторната и тъй като междувременно (в 08: 07 ч.) бетона бил натоварен, качил се на служебния си автомобил и потеглил за с. ••••, където трябвало да го достави. След като св. Х. М. видял св. Ю. целия в кръв подал сигнал на тел.112 и го отвел до ЦСМП в гр. Бургас. Там св. Ю. бил прегледан, а по-късно бил настанен в отделение УНГ, където останал три дни за наблюдение. От писмените заключения по изготвените по делото медицински експертизи се установява, че св. Н. Ю. е получил разкъсно-контузна рана в областта на устата, която е възможно да бъде причинена от действието на твърди тъпи предмети, вкл. и удари с крака и ръце. От заключението е видно също, че поради настъпили усложнения (възпаление с гной) се е наложило лечение с антибиотик и раната е била зашита втори път. От изготвената медицинска експертиза (л. л. 74 – 75, т. 1 от ДП) се установява, че подсъдимият С. Д. е получил охлузна рана на средния пръст на лявата ръка, а на дланта на дясната ръка има оток и кръвонасядане, с ограничени движения на четвърти и пети пръст, които е възможно да се получат при действието на или върху твърди тъпи предмети. Изложената фактическа обстановка бе установена от въззивния съд въз основа на извършен от него самостоятелен анализ и оценка на доказателствените материали, събрани по делото, в съответствие с правомощието му да извършва цялостна проверка на правилността на съдебния акт, както и правото му да приема за установени и други фактически положения (когато има основания за това). Изложената по-горе фактология, по отношение на повечето съставомерни факти и обстоятелства, както и по отношение на тези, явяващи се предмет на делото, като цяло съвпада с фактическата обстановка, възприета от първостепенния съд. Същевременно, с оглед правомощието си по чл. 316 от НПК, настоящият въззивен състав прие и друга, различна от тази на районния съд, фактология, но само относно конкретните действия на подсъдимия и на пострадалия по време на самия инцидент, вътре в операторната станция. Така въззивният съд приема, че между подсъдимия Д. и пострадалия Ю., след първоначалния въпрос на първия за предполагаемото „проклинане“, е последвала размяна на остри реплики. Въззивният съд приема също така за установено, че при опита си да излезе от помещението, пострадалият Ю. е бутнал подсъдимия, при което вратата на фургона притиснала два пръста - малкия и беззимения, на дясната ръка на Д.. Тогава подсъдимият ударил Ю. с лявата си ръка в устата, а след това с дясната – в рамото. Пострадалият приклекнал на земята, за да се предпази, а от устата му текнала кръв. Тези обстоятелства, касаещи конкретния механизъм на извършване на престъплението, както и конкретните обстоятелства, при които то е било извършено, се установяват при внимателния прочит на обясненията на подсъдимия. В тази им част те не са били кредитирани от районния съд, който е преценил, че същите представляват защитна версия на Д. и не се подкрепят от останалия доказателствен материал. Тази оценка не може да бъде споделена. Вярно е, че обясненията на подсъдимия имат двояка природа – от една страна те са обичайното средство за осъществяване правото на защита и процесуалните права на подсъдимия като страна – било чрез изразяване на лично мнение, било чрез отправяне на различни искания и възражения, изказване на твърдения, хипотези, спекулации и пр. От друга страна, обясненията, по своята процесуална природа, са и гласно доказателствено средство, т.е., източник на факти, включително и на такива, посочени в чл. 102 от НПК. Доколкото подсъдимият, предвид презумпцията за невиновност и принципът, че не е длъжен да доказва, че е невинен, не носи наказателна отговорност за даване на лъжливи обяснения, същият може в обясненията си да твърди дори нереалното съществуване на определени факти и обстоятелства, само защото те обслужват неговата защитна версия. Затова всеки път, преди да бъде приета или отречена като недостоверна, изнесената в обясненията на подсъдимия конкретна информация за факти и събития, същата следва да бъде внимателно проверена посредством съпоставянето й с доказателствените факти, съдържащи се в останалите, кредитирани като достоверни, доказателствени източници. В конкретният случай даденото от подсъдимия описание на събитията, произтекли в операторното помещение, съвпада със заключенията по назначените съдебномедицински експертизи, в които се съдържа научно установена и обоснована информация за травмите, получени както от пострадалия Ю., така и от подсъдимия Д.. Твърденията на последния, че пръстите на дясната му ръка са били притиснати от вратата на фургона при опита на Ю. да излезе от операторното помещение, се потвърждават от писменото заключение на съдебномедицинската експертиза (л. л. 74 – 75, т. 1 от ДП), според което подсъдимият С. Д. е получил охлузна рана на средния пръст на лявата ръка, а на дланта на дясната ръка има оток и кръвонасядане, с ограничени движения на четвърти и пети пръст, които е възможно тези травми да се получат при действието на или върху твърди тъпи предмети. От друга страна, от заключението на съдебномедицинската експертиза, касаеща телесните увреждания на Ю., се установява че същият е получил разкъсно-контузна рана в областта на десен устен ъгъл. С оглед тези констатации и изводи на вещото лице, и като се има предвид, че подсъдимият и пострадалият в момента на извършване на престъплението са се намирали застанали лице срещу лице, логично е да се приеме за вярно, че подсъдимият Д. е нанесъл само два удара в тялото на Ю. – един с лявата ръка, който е причинил на пострадалия описаната по-горе разкъсно-контузна рана на устата вдясно, и довел до получаването и на охлузна рана на средния пръст на лявата ръка на подсъдимия, както и втори удар – с дясната ръка в рамото на пострадалия. Този втори удар е бил с по-лека сила, предвид получената преди това травма на същата ръка заради притискането й с вратата на помещението, а и доколкото не е причинил видими травматични изменения в тялото на Ю. (такива не са били установени при прегледа на пострадалия в ЦСМП, не са установени и от вещото лице), а само болка на пострадалия. Изложената от подсъдимия С. Д. конкретика относно изпълнителното деяние и част от обстоятелствата, при които то е извършено, противоречи на показанията на пострадалия Ю. в тази им част, но на обстоятелствата, установени посредством пълни, ясни и обосновани експертни заключения, не могат да се противопоставят успешно, непотвърдени с други доказателствени източници показания на свидетел, който освен това, поради качеството си и на пострадал от престъплението, а и частен обвинител в наказателния процес, логично се явява заинтересован от изхода на делото. Това е причината, настоящият въззивен съдебен състав да не приеме за установено и изложеното от първостепенния съд в мотивите му обстоятелство, че след ударите на Д. Ю. е паднал на земята, където е получил нови удари с крак от подсъдимия. Това развитие на събитията се сочи единствено от пострадалия, което той допълва и с оплакването си, че дълго време след инцидента е чувствал болки в гърдите. По делото обаче липсват доказателства, които да установят верността на тези твърдения. Ако е вярно казаното от св. Ю., логично е да се предположи, че по тялото или ръцете му би трябвало да останат някакви, дори и по-леки травматични следи – най-малкото леки кръвонасядания, като се отчете възможната сила на удар, нанесен с крак, както и обстоятелството, че заради високите температури (престъплението е извършено през месец юли) св. Ю. не е бил облечен с дебели дрехи, които евентуално да смекчат силата на такъв род удари. Напротив медицинската документация, приложена по делото и касаеща прегледа и лечението на пострадалия Ю., както и заключението на съдебномедицинската експертиза, опровергават неговата версия, включително и тезата му, че изпитваните от него болки в гърдите имат травматично обяснение, доколкото други увреждания по тялото му, освен описаната разкъсно-контузна рана на устата, не са били установени. Внесената от настоящия въззивен съдебен състав известна промяна във фактическата обстановка, възприета от първостепенния съд, не води до фактически изводи, по-различни от направените от районния съд касателно обстоятелствата, посочени в чл. 102 от НПК и най-вече за това има ли извършено престъпление, какво е участието на подсъдимия в него, както и какви са характерът и размерът на вредите, причинени с деянието. При провеждането на първоинстанционното съдебно следствие контролираната съдебна инстанция е положила достатъчно усилия да изясни правно значимите обстоятелства, относими към предмета на доказване по делото, като не само е проявила активност по събиране на доказателствени източници по делото, но е осигурила на страните равнопоставеност и състезателност при осъществяване на тяхната доказателствена дейност. Благодарение на това, при спазване на установените в НПК правила, по делото е бил събран годен и относим към предмета на доказване доказателствен материал, преценен от първостепенния съд за достатъчен по обем, за да обоснове своите фактически изводи и констатации, намерили отражение в мотивите на обжалваната присъда. Събраните в хода на въззивното съдебно следствие доказателства и доказателствени средства – частични обяснения на подсъдимия С. Д. и справка от „Унибетони“ ЕООД за издадени товарителници от дата 30.07.2024 г., анализирани в тяхната съвкупност и поотделно, не само че не водят до промяна на фактическите изводи, направени от районния съд, но и напълно ги потвърждават, следователно може да се приеме, че възприетите от първата инстанция фактически положения, касаещи основните факти по делото, са правилно установени, като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не са допуснати логически грешки. Първоинстанционният съд е изпълнил и задължението си по чл. 305, ал. 3 от НПК, тъй като в мотивите към присъдата подробно е посочил не само установените от него факти и обстоятелства, но и въз основа на кои доказателствени материали приема, че те са установени, а също и какви са правните съображения за взетото решение, като обосновано е посочил защо приема за достоверни едни доказателства, а други отхвърля. Видно от мотивите на обжалваната присъда, районният съд е извел възприетата от него и описана по-горе фактическа обстановка от събраните и прочетени в хода на съдебното следствие писмени доказателства: справка за съдимост (листи 22 – 23 от НОХД № 3533/2023 г. на БРС; справки за постоянен и настоящ адрес и трудови договори (листи 26 – 28 и листи 49 - 56 от НОХД № 3533/2023 г. на БРС); болничен лист (листи 79 – 80, т. ІІ от ДП); протокол за доброволно предаване (л. 62, т. І от ДП); трудов договор и длъжностна характеристика (листи 63 – 67, т. І от ДП); писмо с приложени към него документи - трудов договор, длъжностна характеристика и график за дежурства (листи 84 – 89, т. І от ДП); медицинска документация (листи 93 – 114 и 127, т. І от ДП); справки от търговския регистър (листи 134 – 135, т. І от ДП); протокол за оглед на лице (листи 52 – 54, т. І от ДП); протокол за оглед на местопроизшествие (листи 56 – 60, т. І от ДП), както и други писмени доказателства приложени в ДП. Настоящият съдебен състав намира за правилно решението на районния съд да кредитира същите, доколкото посочените писмени доказателства са събрани по предвидения в НПК процесуален ред, същите в по-голямата си част представляват официални писмени документи, не са били оспорени от страните като същевременно липсват доказателства, които оборват тяхната доказателствена стойност. За да изгради фактическата обстановка, описана по-горе, районният съд се е позовал и на писмените заключения по назначените в хода на досъдебното производство психиатрично-психологична (листи 10 – 28, т. ІІ от ДП) и медицински експертизи (листи 75 – 77, т. ІІ от ДП, както и листи 70 – 71 и 74 – 75, т. І от ДП). Настоящият въззивен състав намира за правилни констатациите на решаващият съд, че следва да се довери на експертните заключения, доколкото същите действително са обективни, точни и научно обосновани, и са изготвени от експерти, в чиято професионална компетентност и добросъвестност съдът няма причина да се съмнява. Що се отнася до изложеното в допълнението към въззивната жалба, както и изразено в хода на въззивното съдебно производство възражение на защитата за допуснато от първостепенния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на искана в хода на съдебното следствие от защитата допълнителна комплексна психиатрична и психологична експертиза, трябва да се посочи следното: Представеното по делото писмено експертно заключение по назначената в хода на разследването комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза е било прочетено на страните по реда на чл. 282 от НПК в проведено на 22.01.2024 г. открито съдебно заседание при неприключило първоинстанционно съдебно следствие. Тогава е бил извършен разпит на експертите, изготвили заключението, като на страните е била предоставена възможност да им задават въпроси, свързани с проведеното изследване и направените въз основа на него техни професионални изводи. Вещите лица са потвърдили изготвено експертно заключение, след което са били освободени от залата. В по-късен момент в същото съдебно заседание, защитникът на подсъдимия е поискал от съда да назначи допълнителна съдебно- психиатрична и психологическа експертиза, аргументирайки се с наведено от него и посочено му от подсъдимия обстоятелство, че последният е бил настаняван за лечение в ДПБ-Раднево за срок от три месеца. Защитникът е поискал от районния съд, след като се установи с точност диагнозата на заболяването, от което е бил лекуван Д., експертите да направят нова преценка, дали това заболяване би могло да окаже влияние върху възможността инкриминираното деяние да е извършено в условията на афект. Първостепенният съд е отхвърлил доказателственото искане, приемайки, че исканата допълнителна експертиза не е необходима за изясняване на обективната истина. Това решение е правилно. Константна е съдебната практика, че не всяко доказателствено искане подлежи на удовлетворяване от решаващия съд, а само това, което би стояло в основата на изясняване на обстоятелства, свързани с инкриминираната престъпна дейност (вж. в този см. напр. Р 277-2018-I, Р 33-2018-II и др.). В настоящия случай въпросът, дали Д. е извършил инкриминираното деяние в условията на афект, е намерил своя изчерпателен отговор в представеното експертно заключение, според което независимо от данните за наличие на конфликт между подсъдимия и пострадалия, след приключването на същия, липсват данни за хаотично поведение от страна на Д., нито за негова физическа и психическа прострация (изтощение), които са характерни фази за афектното състояние по смисъла на НК. Наред с това, при проведения разпит на експертите, на въпрос на защитата, вещите лица са уточнили, че при прием на психостимуланти е възможно да бъдат преодолени някакви задръжки и да се стигне до негативно емоционално състояние, придружено с агресия, и този възможност е била отчетена от експертите при изготвяне на заключението. Следователно първоинстанционният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение, отказвайки да назначи исканата от защитата допълнителна експертиза, доколкото изясняването на въпросът от какво заболяване е бил лекуван подсъдимия не се намира в пряка връзка с обстоятелството дали престъплението е извършено в условията на афект по смисъла на НК, щом доказателствата по делото, касаещи поведението на Д. по време на инцидента и непосредствено след това, пречат да се направи извод за едновременното проявление на всички фази, характерни за това състояние. Фактическата обстановка, изложена в мотивите към присъдата, е била закономерно изведена от първостепенният съд и от събраните в хода на проведеното първоинстанционно съдебно следствие гласни доказателствени средства, а именно показанията на свидетелите Н. Ю. (листи 45 - 46 от НОХД № 3533/2023 г. на БРС); Х. М. (листи 46/гръб – 47 от НОХД № 3533/2023 г. на БРС, както и прочетените по реда на чл. 281, ал. 5 от НПК, вр. ал. 1, т. 2 от НПК – листи 27 – 28, том І от ДП); частично от показанията на свидетелите Я. К. (листи 86 – 87 от НОХД № 3533/2023 г. на БРС) и Н. С. (листи 88 – 89 от НОХД № 3533/2023 г. на БРС. Настоящият въззивен съдебен състав споделя изложените в мотивите на атакуваната присъда изводи на първостепенния съд по отношение преценката му на доказателствените източници като допустими, достоверни и относими към предмета на доказване, и изложените в тази връзка доводи и аргументи, затова намира за ненужно да ги преповтаря. Същевременно, с оглед направените с въззивната жалба и в хода на съдебните прения конкретни възражения, включително и тези, касаещи конкретни доказателствени средства по делото и извършеният от първоинстанционния съд техен анализ, обуславящ правните изводи, изложени в мотивите на обжалваната присъда, а също и предвид събраните в хода на въззивното съдебно следствие нови доказателствени материали, въззивният съд прецени, че следва да посочи допълнителни съображения относно това, кои доказателствени източници следва да се приемат за достоверни, безпротиворечиви, относими към предмета на делото и събрани при спазване на предвидения в НПК процесуален ред. Показанията на свидетелите Я. К. и Н. С. са били внимателно анализирани от районния съд, който в мотивите си е посочил ясно и недвусмислено кои части от тях приема за достоверни и кредитира и кои не, и защо. Правилно решаващият съд е приел, че св. Я. К. е бил в операторната по време на инцидента, въпреки константната позиция на този свидетел през цялото наказателно производство да отрича този факт. Както уместно съдът е посочил в мотивите си, обстоятелството, че пострадалият, веднага след като се е измил набързо, е потеглил със служебния си автомобил с вече изпълнена заявка и натоварен бетон, няма как да се осъществи, ако св. К. е бил някъде навън, тъй като пултът за управление на бетона е бил вътре във фургона. Впрочем обстоятелството, че бетонът е бил натоварен към момента на приключване на инцидента се установява не само от показанията на св. Ю. и от показанията на св. С., който потвърждава, че св. Ю. е тръгнал с натоварения автомобил веднага след инцидента, но и от данните, съдържащи се в изпратената справка от „Унибетони“ ЕООД по товарителници от 30.07.2021 г. (л. 52 от въззивното дело), от която се установява, че бетонът е бил натоварен на автомобила на „Щрабаг“ ЕАД, управляван от св. Ю. в 08: 07 ч. Неоснователен е упрекът на защитата към първостепенния съд, че превратно, в полза на обвинението, е тълкувал показанията на св. С.. Районният съд изрично е посочил в мотивите на атакуваната присъда, кои твърдени от свидетеля факти и обстоятелства приема за обективна истина и кои – не, и това е изнесената при разпита му информация, че е бил на работа като охранител с подсъдимия на обекта на „Унибетони“, че същият му е разказал за спречкването си с Ю. предния ден, че пострадалият е влязъл с камиона в обекта, че подсъдимият след това е излязъл от стаята, че е видял Д. при операторната, като в този момент гледал навътре към помещението, че е викал по пострадалия, че заедно с подсъдимия тръгнали и отишли в тяхната стая на портала, както и че когато подсъдимият си тръгнал, той застъпил на смяна. Следователно, не може да се сподели тезата на защитата, че в показанията на свидетеля С. принципно липсвала конкретика, нито пък да се приеме за основателен упрекът, че районният съд превратно е тълкувал тези показания, само за да обоснове обвинителната теза – никъде в мотивите на атакуваната присъда не е отбелязано, че С. е видял как подсъдимия удря пострадалия, нито е имало такова твърдение от самия свидетел. От изложеното дотук се налага извода, че преценката на първостепенния съд относно частичната достоверност на показанията на св. С. – само по отношение на посочените по-горе обстоятелства, следва да се приеме за правилна, тъй като се явява логичен резултат от съпоставянето на показанията му с останалите доказателствени източници и най-вече с показанията на свидетелите К. и Ю. и обясненията на самия подсъдим. Районният съд е анализирал внимателно показанията на св. Ю. и би могло да се твърди в принципен план, че същите са оценени правилно от първата инстанция. Съпоставени с останалите годни и достоверни доказателствени източници, показанията на пострадалия следва да се ценят като обективни, последователни и логични, но с изключение на частта им, в която той описва своите и на подсъдимия поведение и действия в операторната станция. Това описание не само не се потвърждава от другите доказателствени материали по делото, но и противоречи на някои от тях. Както бе посочено вече, не се потвърждава от експертните съдебномедицински заключения тезата на пострадалия, че е бил многократно удрян по лицето от подсъдимия, а впоследствие ритан от него с крак при падането си на земята. За недостоверността на тази теза сочи не само наличието единствено на разкъсно-контузна рана вдясно на устата на Ю., но и липсата на други травматични увреждания по тялото и лицето му, включително и липсата на синини, ожулвания и пр. Местоположението, видът и характерът на получените и от двамата травми – разкъсно-контузна рана на лицето на пострадалия и охлузване на средния пръст на лявата ръка на Д., логично водят до извод за правдивост на обясненията на подсъдимия, че е ударил само веднъж в лицето св. Ю. с лявата си ръка. Този извод се потвърждава и от експертното заключение, което сочи за напълно естествен, възможен и логичен именно този механизъм на получаване на телесното увреждане. Не се потвърждава и тезата на пострадалия, че е бил ритан от подсъдимия след падането си на земята – липсват установени травми по тялото на св. Ю., независимо от твърденията му, че дори е имал отпечатък от обувката на подсъдимия върху гърдите си. Настоящият въззивен съдебен състав, при аргументацията си на възприетите от него различни фактически изводи относно някои обстоятелства, при които е било извършено престъплението, вече посочи обстойно, кои обяснения на подсъдимия, за разлика от районния съд, намира за достоверни и защо, поради което и не намира смисъл да ги преповтаря. Не търпи критика решението на първоинстанционния съд да се довери на обясненията на подсъдимия Д. и относно това, че предния ден е отправял забележка на пострадалия Ю., относно пропускателния режим в обекта, относно това, че на следващия ден операторната е била отворена и че пострадалият е бил вътре, както и самопризнанието му, че е ударил пострадалия в лицето, в резултат на което му текнала кръв. Следва да бъдат кредитирани като достоверни и обясненията на подсъдимия Д., дадени в хода на въззивното съдебно следствие, относно установената в охранителната фирма, практика по приемане на смените в „Унибетони“, както и признанието, че смяната му е започнала на 29.07.2023 г. в 20: 00 ч. и е следвало да приключи на 30.07.2025 г. в 08: 00 часа, тъй като те се подкрепят от цялата доказателствена съвкупност, включително и от приобщената като ново писмено доказателство справка на за товарителници от 30.07.2023 г. Правилно първостепенният съд е отхвърлил като недостоверни обясненията на подсъдимия Д. в останалата им част, доколкото те не се потвърждават от другите доказателства, събрани по делото и очевидно обслужват единствено защитната му теза. Настоящият въззивен съдебен състав не приема за достоверно и обяснението на Д., дадено във въззивното производство, че когато е станал инцидентът, св. С. вече е бил приел смяната, тъй като от една страна то противоречи на казаното от него малко по-рано, че смяната му е била 12 часова – от 20: 00 ч. на предния ден до 08: 00 ч. на инкриминирания ден, а от друга страна противоречи на показанията на самия св. С., който при разпита си на 22.01.2024 г. (НОХД № 3533/2023 г. на БРС, лист 88/гръб – последен абзац) заявява, че е застъпил на смяна, когато Д. си е тръгнал от предприятието. Предвид изложеното дотук, неоснователни са оплакванията на защитата, че атакуваният съдебен акт е постановен при неправилна преценка на доказателствата (с оглед на изложените в жалбата и в съдебно заседание конкретни доводи и аргументи, с които се оспорват доказателствените изводи на районният съд, както и цялостната му дейност по преценка и анализ на наличният по делото доказателствен материал). Постановената присъда не е необоснована – възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка намира своята опора в цялата доказателствена съвкупност, събрана в хода на наказателното производство, оценена от районния съд и от настоящата въззивна инстанция като годна, достоверна, безпротиворечива и относима към предмета на делото. При така установената фактическа обстановка, след преценка на всички релевантни за делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка съгласно чл. 14 от НПК, настоящият въззивен съдебен състав намира, че наказателната отговорност на подсъдимия С. Т. Д. следва да се ангажира за осъществено от обективна и субективна страна престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Първоинстанционният съд закономерно е достигнал до същия правен извод, предвид сходната установена фактическа обстановка, но е приложил неправилно материалния закон, приемайки че деянието на Д. следва да се квалифицира и по т.1 на чл. 131, ал.1 от НК. Съображенията за това са следните: Без съмнение събраните по делото доказателства сочат, че на инкриминираната дата 30.07.2023 г., около 08: 00 часа в гр. Бургас, Северна промишлена зона, във фургон, обособен като операторна станция към бетонов възел на „Унибетони“ ЕООД, подсъдимият С. Д. е нанесъл на пострадалия Н. М. Ю. единичен удар с лява ръка в областта на лицето, с което му причинил разкъсно-контузна рана в ъгълчето на устата, вдясно. Това обстоятелство не се оспорва от страните, признава се и от подсъдимия и се установява пряко от свидетелски показания на пострадалия, косвено и частично от показанията на свидетелите Я. К. и Х. М. (предвид твърдението им, че са видели кръв по лицето на Ю.), както и от заключенията на вещите лица по назначените съдебномедицински експертизи, установяващи травматичното увреждане по лицето на св. Ю., както и охлузването на пръстта на лявата ръка на Д., което последно обстоятелство позволява да се твърди със сигурност, че ударът е бил нанесен от подсъдимия с лявата му ръка. Липсват доказателства, от които да се направи категоричен извод, че описаните действия на подсъдимия С. Д. се дължат на афект или неизбежна отбрана, като въззивният съд напълно споделя изложените от районния съд доводи в тази насока. Обобщено, възраженията на защитата относно възприетата от районния съд правна квалификация на инкриминираното деяние са в три насоки – възразява се, че причиненото телесно увреждане не покрива критерия, посочен в чл. 130, ал.1 от НК; че към момента на нанасяне на удара смяната на Д. е била приключила и поради това същият не може да бъде приет за специален субект по смисъла на т.2 от чл. 131, ал.1 от НК, т.е., за длъжностно лице, което е извършило престъплението при изпълнение на службата му; че към момента на нанасяне на удара св. Ю. не е имал качеството на длъжностно лице, поради което не може да се приеме, че престъплението е извършено при извършване на службата му. Неоснователно е възражението на защитата по повод правната оценка на първостепенния съд на установеното телесно увреждане на пострадалия. Видно от приложеното по делото експертно заключение, при прегледа на св. Ю. е установена разкъсно-контузна рана в областта на устата, вдясно. Съгласно разпоредбата на чл. 130, ал.1 от НК лека телесна повреда е налице, когато е причинено разстройство на здравето, извън случаите на чл. 128 и 129 от НК. Съгласно т.15 на ППВС № 3/1979 г., което и към настоящия момент не е загубило своята актуалност и задължителна сила за съдилищата, съставомерно увреждане по смисъла на чл. 130, ал.1 от НК е налице във всички случаи на увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без същото да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Според Върховния съд става дума за кратковременно разстройство на здравето, изразяващо се в леко увреждане на анатомическата цялост на организма или тъканите, както и по-леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието. Съдебната практика константно приема за леки телесни повреди по смисъла на чл. 130, ал.1 от НК случаите на наранявания на кожата, насиняване на части на тялото, счупване на носни костици, изгаряния от по-лека степен, леки навяхвания на крайниците, мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, контузни рани и много други. В конкретният случай е установено разкъсване на кожа и тъкан в областта на устата, поради което безспорно следва да се приеме, че е налице телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал.1 от НК, а не такава, която само да е причинила болка и страдание, като последващото усложнение при лечението на раната не влияе върху правилната правна квалификация на престъпното деяние. Защитата възразява още, че при нанасянето на удара в лицето на пострадалия Ю. подсъдимият не е имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1 от НК, тъй като към него момент смяната му вече е била изтекла. По-конкретно се твърди, че смяната на Д. е приключила в 07: 30 ч. и същият се е намирал на територията на предприятието, само защото е следвало да предаде смяната си на св. С.. Такива възражения са били направени и в хода на производството пред първата инстанция, но решаващият съд е изложил в мотивите си убедителни аргументи защо въобще приема, че Д. има качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1 от НК, както и защо приема, че инкриминираните му действия са извършени от него в това му качество и при изпълнение на службата му. Настоящият въззивен съдебен състав напълно споделя правните аргументи на районния съд, включително и тези, с които е отхвърлил като неоснователно това конкретно възражение, като в допълнение следва да посочи само, че признание в подобна насока направи и самия подсъдим при обясненията си, дадени във въззивното производство. В съдебно заседание на 21.06.2024 г. Д. заяви: „На 29-ти юли застъпих на работа сутринта от 08: 00 ч. до 20: 00 ч. вечерта и мисля, че заместих колега за още една 12-часова смяна, и се получи така, че бях на работа от 20: 00 ч. до 08: 00 ч. сутринта.“ и още: „Колегата, който трябва да ме смени трябва да дойде в 07: 30 ч. Ние винаги сме се сменяли в 07: 30 ч. при идването и половин час разговаряме как е протекла смяната, нещо има ли, няма ли и в 08: 00-08: 30 ч. най-късно, примерно, сме напускали обекта.“. Това обяснение съвпада с показанията на св. С., който, обяснявайки обичайния начин на предаване на смяна, казва, че преди застъпването на новата смяна, между 07: 30 и 08: 00 има подготвителен период, при който се извършват вписвания в книгата, споделя се информация за настъпили важни събития и/или произшествия при предходната смяна и пр., т.е., заместваният служител все още не е приключил служебните си задължения. Наред с това св. С. признава, че към момента на извършване на престъплението реално не е поемал смяната, не е бил на бариерата, за да пуска клиенти, а си е правел кафе. Предвид изложеното и като се имат предвид обективните данни по делото относно механизма на извършване на престъплението и обстоятелствата при които то е извършено, действията на св. Славов и точния час на натоварване на бетона в управлявания от св. Ю. лекотоварен автомобил, следва да се приеме, че престъплението е извършено малко преди 08: 00 часа, но не по-късно от 08: 07 ч., т.е. подсъдимият не само се е намирал все още на територията на предприятието, но е бил все още на смяна и е изпълнявал преките си служебни задължения. Това логическо заключение се потвърждава и от факта, че към 07: 58 ч. е бил натоварен автомобилът на първия клиент за деня – лицето М. М. от ••• (вж. справка лист 53 от въззивното дело), което предполага, че същият е бил пуснат от подсъдимия Д.. Това се потвърждава частично и от показанията на св. С., който посочва като време на вдигане на бариерите за започване на деня диапазона 07: 55 – 08: 00 часа. Видно от същата справка за товарителници, вторият клиент е бил пострадалият Ю., следователно инцидентът е настъпил в посочения по-горе период от време – малко преди 08: 00 часа, но не и по-късно от 08: 07 ч. Наред с това, както правилно сочи районния съд, видно от показанията на св. Ю., същият е възприел именно С. Д. като охранителя на обекта и човека, с когото предния ден е имал спречкване относно направена забележка за влизане в обекта. Не на последно място, самият подсъдим признава, че е видял входната врата на фургона (операторната) отворена и е отишъл да провери какво става там. Както правилно е отбелязал районния съд, това му поведение е напълно логично и е поредното доказателство, че той все още е бил на работа и е изпълнявал своите служебни задължения да се грижи за опазване на имуществото на „Унибетони“. Основателно е възражението на защитата, че към момента на извършване на престъплението пострадалият Н. Ю. не е имал качеството на длъжностно лице по см. на чл. 93, т.1, б. „Б“ от НК. За да направи извод в обратния смисъл, районният съд се е позовал на показанията на св. Х. М., който е посочил, че макар и Ю. да е бил назначен в предприятието като строителен работник, много пъти е изпълнявал устни нареждания на прекия си ръководител, т.е., на св. Х. М., да управлява лекотоварен служебен самосвален бус (камион) и да действа от името на работодателя си „Щрабаг“ ЕАД при покупката на строителен материал (включително и бетон), като го транспортира от базата на „Унибетони“ до съответния строителен обект. Въз основа на тези установени факти, първоинстанционният съд е направил правен извод, че пострадалият Ю. е бил длъжностно лице към момента на извършване на престъплението, тъй като е извършвал фактически действия на длъжностно лице, възложени му с устна заповед на прекия му ръководител, по пазене и управление на чуждо имущество. Този извод е погрешен. Вярно е, че съдебната практика, установена от ВС и ВКС, допуска възможността работници и служители, които извършват дейност само на материално изпълнение, да носят наказателна отговорност за престъпления, за които законодателят е въвел специално условие субектът на престъплението да бъде длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1 от НК, но само когато такива задължения или функции са им били временно възложени с писмени или устни заповеди и последните винаги следва да изхождат от работодател или от ръководни длъжностни лица, които могат да ги назначат на работа (в този см. виж ППВС № 3/1970 г., изм. и доп. с ППВС № 9/1975 г. и ППВС № 7/1987 г., Решение № 10 от 5.III.1987 г. по н. д. № 2/87 г. на ОСНК, Р 244-82-I и др.). В конкретният случай св. М., макар и пряк ръководител на св. Ю., не се явява негов работодател или ръководно длъжностно лице, което може да го назначи на работа. Следователно неправомерното възлагане на св. Ю., имащ принципно задължения да извършва дейност по материално изпълнение, на задължения и функции по пазене и управление на чуждо имущество – в случая на поверения му автомобил и натоварения на него строителен материал, не може да придаде на пострадалия качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б. „Б“ от НК. В този смисъл постановената присъда следва да се измени, като подсъдимият Д. следва да бъде оправдан за това, че е причинил телесна повреда на длъжностно лице при изпълнение на службата му. Деянието е извършено при пряк умисъл – подсъдимият е съзнавал обществената опасност на деянието си, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните му последици. Като пълнолетен и вменяем гражданин, подсъдимият Д., при замахването с юмрук към лицето на пострадалия, е имал реалната представа, че когато попадне там, ударът ще е достатъчен, за да причини лека телесна повреда на св. Ю.. Подсъдимият същевременно е съзнавал и че това действие е противоправно, и забранено от закона. Въпреки това, Д. не е спрял, а е ударил пострадалия, доколкото действително е искал да му нанесе вреда, причинявайки му лека телесна повреда. Че целта на подсъдимия е била пострадалия Ю. да получи лека телесна повреда се установява от механизма на престъплението – ударът е бил с неголяма сила, нанесен е с юмрук и в ъгълчето на устата. Тези обстоятелства свидетелстват и за това, че за подсъдимият е било без значение дали ударът му ще причини само болка и страдание, или ще доведе до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и 129 от НК – и в двата случай подсъдимият е бил съгласен с настъпилия краен резултат. Наложеното на подсъдимия С. Д. наказание не е явно несправедлИ., тъй като то, по своят вид и размер, съответства на обществената опасност на извършеното престъпление и на самия подсъдим. Като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство следва да се приемат сравнително добрите характеристични данни на Д. предвид изградените му трайни трудови навици и утвърдени силни емоционални връзки с дъщеря и с интимна партньорка. Като смекчаващо отговорността обстоятелство следва да се приеме и направеното от подсъдимия признание, че е ударил пострадалия, което следва да се тълкува като своеобразно самопризнание за извършено престъпление, както и цялостното процесуално поведение на Д., насочено за съдействие за изясняване на обективната истина. Като обстоятелство, отегчаващо отговорността на подсъдимия следва да се отчете неговото обременено съдебно минало. Посочените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито изключителни, нито многобройни, нито налагат извод, че несъобразяването с тях ще доведе до налагане на наказание, което и в минималния си предвиден от закона размер, ще се окаже несъразмерно тежко. Следователно разпоредбата на чл. 55 от НК е неприложима, като законосъобразно и правилно е видът и размерът на наказанието да се определят по реда на чл. 54 от НК. Трябва да се посочи, че първоинстанционният съд се е отклонил от правилото на чл. 54, ал.2 от НК, съгласно което смекчаващите отговорността обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите - на по-тежко наказание, доколкото при констатирани от решаващият съд само отегчаващи обстоятелства и липсата на констатирани от него смекчаващи такива, на подсъдимия Д. е било определено наказание в размер на три месеца лишаване от свобода. Същото, предвид липсата на определен в чл. 131, ал.1, т.2, вр. чл. 130, ал.1 от НК минимум, се явява минимално възможния размер на наказанието „лишаване от свобода“ съгласно чл. 39, ал.1 от НК. Независимо от този неправилен подход на първостепенния съд при определяне конкретния размер на наказанието, настоящият съдебен състав намира, че наложеното на Д. наказание, по своя вид и размер, всъщност се явява справедливо, доколкото съответства на обществената опасност на престъплението и неговия извършител. В подкрепа на този извод са установените от въззивния съд смекчаващи обстоятелства, даващи основание да се приеме, че размерът на наказанието следва да се определи в границите под средния, към минималния срок, предвиден в чл. 39, ал.1 от НК, а предвид невисоката степен на обществена опасност на подсъдимия, установените по делото характеристичните данни и неговата възраст, може да се предположи с голяма степен на увереност, че наказание от три месеца лишаване от свобода ще бъде достатъчно, за да се постигнат целите, посочени в чл. 36 от НК. Нетърпи критика решението на решаващия съд да не приложи разпоредбата на чл. 66 от НК – към момента на извършване на престъплението подсъдимият С. Д. е бил вече осъждан за престъпление от общ характер. Налице е хипотезата на чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, поради което наложеното на Д. наказание следва да се изтърпи от него при първоначален общ режим. В унисон с данните за съдебното минало на подсъдимия е и решението на районния съд да приложи разпоредбата на чл. 68, ал.1 от НК. Както правилно е посочил съда, Д. е бил осъден по НЧД № 5067/2020 г. на Районен съд - Бургас, с влязло в сила определение от 03.02.2021 г., като му е било наложено общо наказание лишаване от свобода за срок от 8 месеца, изтърпяването на което е било отложено за три години изпитателен срок. Настоящото престъпление, за което подсъдимият е бил признат за виновен, е извършено на 30.07.2021 г., т.е. в посочения по-горе изпитателен срок. Следователно наложеното на подсъдимия общо наказание от осем месеца лишаване от свобода следва да бъде приведено в изпълнение, като в съответствие с чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, то следва да се изтърпи при първоначален общ режим. В съответствие с правният извод относно вината и наказуемостта на извършеното от подсъдимия престъпно деяние, правилен се явява изводът на първостепенния съд, че подсъдимият С. Д. следва да заплати направените по делото разноски – както на ОД на МВР – Бургас за извършените в досъдебното производство разходи за експертизи, така и на частния обвинител – за направените от последния разноски за адвокатско възнаграждение. Този извод на съда е в съответствие с разпоредбата на чл. 189 ал.3 от НПК. Пред въззивната инстанция частният обвинител и неговия повереник поискаха подсъдимия Д. да бъде осъден да заплати и направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в тази инстанция. Искането е основателно, тъй като въззивният съд намира, че следва само да измени присъдата и то само досежно неправилното приложение на чл. 131, ал.1, т.1 от НК, и да я потвърди в останалата й част като правилна и законосъобразна. Във въззивното производство е представено адвокатско пълномощно, удостоверяващо заплатено от частния обвинител адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., каквато сума подсъдимия следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител съгласно правилата на чл. 189, ал.3 от НПК. Не търпи корекции решението на първостепенният съд относно приложените по делото веществени доказателства. Предвид техния характер и значение за делото, приложените хартиен плик с 1 брой тампон с иззета засъхнала течност и един брой лист хартия А4 с начертана таблица и надпис „дневник на заявките ОД 07.02.00.01“ с 4 броя петна от засъхнала червена течност по него (л. 104-105 от ДП), следва да останат по делото до изтичане на срока на съхранение на същото, след което следва да се унищожат по реда на ПАС. По реда на служебната проверка и предвид правомощията си, въззивният състав прецени и процесуалната законосъобразност на проверявания съдебен акт. Не се установи в някой от стадиите на това наказателно производство да са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до ограничаване или накърняване на правото на защита на подсъдимия, както и на процесуалните права на страните в производството въобще. Ръководен от изложеното и на основание чл. 337, ал.1 т.2 и чл. 338 от НПК, вр. чл. 334, т. т. 3 и 6 от НПК, Бургаски окръжен съд,