Решение № 330 от 25.9.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 222/2024 г.

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение №36/05.02.2024г., постановено по т.д. №1513/2021г. по описа на окръжен съд С.З., е признато за установено, че „Т.Е.” АД (н), с ЕИК••, не дължи на „А.Б.” ЕАД, с ЕИК ••• следното вземане: 111 227, 17лв. за неплатени авансови такси по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•. „А.Б.” ЕАД, с ЕИК •••, е осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд Ст.З. сумата 1 112, 27лв. - дължима ДТ в производството. Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „А.Б.” ЕАД. Жалбоподателят счита, че решението е недопустимо, евентуално - неправилно. Наведени са подробни съображения. Аргументите за недопустимост на решението са, че същото е постановено по недопустим иск, тъй като със същия се целяло преразглеждане не по установения законов ред на влязъл в сила акт на частен съдебен изпълнител. В тази връзка са коментирани приложените към молбата по чл.685 от ТЗ писмени доказателства. Изразено е становище, че в хода на изпълнителното производство именно ЧСИ има компетентността и задължението да определя разноските по изпълнението, като длъжникът има право да обжалва съответните действия и актове на ЧСИ – арг. чл.435 ал.2, т.7 от ГПК. Като основания за неправилност на обжалваното решение са изложени подробно доводи и съображения за неправилна и некоректна преценка на депозираните по делото доказателства, коментирани са същите с твърдения за установеност съществуването на вземането. Иска се обезсилване на обжалваното решение, евентуално – неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен. Във въззивната жалба, като „приложения“ по п.3 са изброени и приложени „писмени доказателства“, но не е заявено изрично искане за тяхното приемане, поради което и липсва произнасяне от въззивния съд по тези доказателства/. В постъпилия в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор от въззиваемата страна – „Т.Е.” АД (н) се оспорва подадената въззивна жалба. На първо място се възразява по нейната допустимост, като се твърди, че същата е подадена след срока по чл.259 ал.1 от ГПК. Страните претендират сторените по делото разноски. Синдикът Д. Г. не е представил отговор на въззивната жалба и не изразява становище по същата. Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание. Неоснователно е възражението на въззиваемата страна по допустимостта на жалбата, като подадена след срока по чл.259 ал.1 от ГПК. Съобщението за постановеното по делото решение е връчено на „А.Б.” ЕАД на 22.02.2024г., при което двуседмичният срок по чл.259 ал.1 от ГПК изтича на 07.03.2024г. Въззивната жалба е изпратена по куриер /съгласно отбелязването върху същата/ на 07.03.2024г., при което същата е подадена в срок с оглед разпоредбата на чл.62 ал.2 от ГПК. Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното: Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение. Същото е постановено по предявен отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1, т.2 от ТЗ от „Т.Е.” АД – в несъстоятелност за установяване несъществуване на вземане на кредитор „А.Б.” ЕАД. Отрицателният установителен иск се основава на следните твърдения: С Решение №260281/05.08.2021г. на Окръжен съд - С.З. постановено по т.д. №266/2017г., обявено в ТР на 05.08.2021г., е открито производство по несъстоятелност на „Т.Е.” АД, ЕИК••. В срока по чл.685 от ТЗ е предявено вземане на „А.Б.” ЕАД в размер на 111 227, 17лв., предстваляващо разноски по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•. Това вземане е включено от синдика в Списъка по чл.686, ал.1, т.3 от ТЗ на предявените неприети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД – Н, обявен в Търговския регистър на 04.10.2021г. Срещу така неприетото вземане на кредитора „А.Б.” ЕАД под №2 от Списъка по чл.686 ал.1, т.3 от ТЗ на предявените неприети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД, в срока и на основание чл.690 от ТЗ, „А.Б.” ЕАД е предявило възражение. С определение №261077/14.12.2021г., обявено в ТР на 14.12.2021г., съдът по несъстоятелността е уважил възражението на „А.Б.” ЕАД и е включил в Списъка по чл.686 ал.1, т.1 от ТЗ на предявените приети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД - Н вземането на „А.Б.” ЕАД за сумата от 111 227, 17лв., предстваляващо разноски по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•, с поредност – чл.722 ал.1, т.8 от ТЗ. Оспорване вземането за сумата от 111 227, 17лв., предстваляващо разноски – авансови такси по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•, се обосновава със липсата на доказателства за извършено плащане на същите, а именно: Съгласно приложеното от „А.Б.” ЕАД, към предявяването на вземането по чл.685 от ТЗ, удостоверение от 02.09.2021г. на ЧСИ В.Г., с рег. №•, издадено по изпълнително дело №•••, „А.Б.” ЕАД има задължения за авансови такси, но няма представени доказателства, че те са заплатени от „А.Б.” ЕАД по изпълнително дело №•••. Към възражението са приложени издадени от ДЗЗД „ЧСИ Г.-Г.-С.” фактури с получател „А.Б.” ЕАД, но липсват документи, удостоверяващи извършени плащания по тези фактури. Позовава се на разпоредбата на чл.80 от ЗЧСИ, съгласно която дължимата такса се внася авансово, както и на чл.29 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, съгласно който взискателят внася авансово таксите, определени в Тарифата. Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което да се признае несъществуването на вземането на „А.Б.” ЕАД в размер на сумата от 111 227, 17лв., предстваляващо разноски – авансови такси по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•. Ответникът „А.Б.“ ЕАД е оспорил предявения иск. Релевирано е възражение за недопустимост на иска, с доводи – идентични с доводите за недопустимост на решението, поддържани с въззивната жалба - искът целял преразглеждане не по установения законов ред на влязъл в сила акт на Частен съдебен изпълнител. Оспорват се твърденията на ищеца за липса на документална обоснованост на вземането, като са изложени насрещни твърдения. Синдикът – към онзи момент Й.Т., е изразил становище, че отрицателният установителен иск е основателен. При така посочените твърдения и възражения на участниците в производството, въззивната инстанция намира за установено следното: Предпоставките за допустимост на отрицателния установителен иск по чл.694 ал.1, т.2 от ТЗ са: кредиторът с оспорено вземане да е предявил вземането си пред синдика по реда и в сроковете по чл.685, 688 от ТЗ; да е налице произнасяне на синдика - неприемане на вземането; в срока по чл.690 ал.1 от ТЗ да е направено възражение от кредитора с неприето вземане; възражението да е разгледано по реда на чл.692 от ТЗ и прието за основателно от съда по несъстоятелността – да е включено в списъка с приетите вземания с определението по чл.692 ал.4 от ТЗ; да е спазен 14-дневният срок по чл.694 ал.6 от ТЗ за предявяване на иска. При спазване на посочените предпоставки предявеният иск е допустим. С Решение №260281/05.08.2021г. на Окръжен съд - С.З. постановено по т.д. №266/2017г., обявена в ТР на 05.08.2021г., е открито производство по несъстоятелност на „Т.Е.” АД, ЕИК••. В срока по чл.685 от ТЗ е предявено вземане на „А.Б.” ЕАД в размер на 111 227, 17лв., предстваляващо разноски по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•. Това вземане е включено от синдика в Списъка по чл.686, ал.1, т.3 от ТЗ на предявените неприети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД – Н, обявен в Търговския регистър на 04.10.2021г. Срещу така неприетото вземане на кредитора „А.Б.” ЕАД под №2 от Списъка по чл.686 ал.1, т.3 от ТЗ на предявените неприети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД, в срока и на основание чл.690 от ТЗ, „А.Б.” ЕАД е предявило възражение. С определение №261077/14.12.2021г., обявено в ТР на 14.12.2021г., съдът по несъстоятелността е уважил възражението на „А.Б.” ЕАД и е включил в Списъка по чл.686 ал.1, т.1 от ТЗ на предявените приети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД - Н вземането на „А.Б.” ЕАД под №2 от Списъка по чл.686 ал.1 т.3 от ТЗ на предявените неприети вземания на кредиторите на „Т.Е.” АД - Н. Отрицателният установителен иск е предявен - заведен в деловодството на съда на 30.12.2021г., изпратен по куриерска поща на 29.12.2021г. /първи работен ден/ - т.е. в 14-дневния срок по чл.694 ал.6 от ТЗ /изтичащ на 28.12.2021г. – почивен ден/. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за недопустимост на така предявения иск, съответно – недопустимост на обжалваното решение, основани на доводи, че със специалния отрицателен установителен иск се целяло преразглеждане не по установения законов ред на влязъл в сила акт на частен съдебен изпълнител с аргументи, основани на разпоредбата на чл.435 ал.2 т.7 от ГПК, регламентираща възможността на длъжника да се брани /да обжалва разноските по изпълнението. Актът на съдебния изпълнител по определяне разноските, дължими за принудителното изпълнение, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Но възражението на жалбоподателя по допустимостта на иска може да се отнесе към неговата основателност. В тази насока следва да се акцентира на приложено към отговора на исковата молба удостоверение Удостоверение №/••г. по изп.д. № ••• /л.247/ по описа на ЧСИ В.Г., рег. №• и Удостоверение №•••г. по същото изп.дело /л.217 /като не се спори, че същите са приложени и към молбата за предявяване на вземанията/. Съгласно Удостоверение №••г. по изп.д. №••• изпълнителното дело е образувано през 2017г. като продължение на изп.д. №••г. на ЧСИ Н.М. и същото е с взискател „А.Б.” ЕАД и длъжник „Т.Е.” АД. Описани са по размер задължения на длъжника към взискателя, като по т.6 е посочено „разноски по изпълнителното дело за информация, свързана с длъжника – 31 077, 24лв.; по т.7 – „Разноски по изпълнителното дело 648лв.“, а по т. последна е посочено „Авансови такси по Тарифата към ЗЧСИ, заплатени от взискател – 79 501, 93лв.“ /като тези суми са общо в размер на 111 227, 17лв./. В удостоверение №•••г., издадено също от ЧСИ В.Г., рег. №• по изп.д. №•••, в което като длъжник е посочено „Т.Е.” АД, но освен „А.Б.” ЕАД, като взискател са посочени и други юридически лица, също се съдържат данни за разноски по изпълнителното дело, като се съдържа и препращане към Удостоверение №••г. При тези данни, за да уважи отрицателния установителен иск – че вземането, предмет на същия не съществува, окръжният съд е приел, че издадените по силата на съдебно удостоверение от ЧСИ В.Г. документи не се ползват със сила на присъдено нещо и не обвързват съда, което се възприема и от настоящия съд. Направен е извод, че тъй като липсват документи, удостоверяващи извършено плащане на посочените суми от страна на „А.Б.” ЕАД, то не е установено съществуването на процесното вземане. Оплакванията във въззивната жалба, отнесени към неправилността на първоинстанционното решение се свеждат до доводи, че релевантните за делото факти са погрешно установени и до необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Ето защо и независимо че във въззивната жалба не се съдържа искане за назначаване на експертиза за установяване на релевантните факти /а именно реално извършени плащания от кредитора – взискател по изпълнителното дело/, въззивната инстанция е приела за необходимо за пълното изясняване на възникналите по делото въпроси, включително и относно размера на спорното вземане, да се ползват допълнително данни в областта от специални знания, с които разполага вещо лице. Ето защо във въззивното производство е допусната съдебно-счетоводна експертиза, със задача: След като извърши справка по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•, с район на действие ОС В. Т., както и справка там, където е необходимо, да представи заключение: Кога и какви такси/разноски са заплатени от взискателя „А.Б.” ЕАД и възстановени ли са същите вследствие проведено принудително изпълнение върху имуществото на длъжника. Съгласно заключението на вещото лице И. С. по изп.дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №• от взискателя „А.Б.” ЕАД са заплатени разноски по следния начин: 31 077, 24лв., представляващи: 30 532, 24лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение /по фактура ••г., издадена от адвокатско дружество на ищцовото дружество, заплатени по банков път на 08.02.2017г.; 515лв. – разноски, заплатени от ищеца, във връзка с информация, свързана с длъжника – за период 29.05.2017г. – 31.05.2017г. /конкретно посочени в табличен вид по дата на плащане, размер на сумата и основание/; 648лв., представляващи заплатени разноски от ищеца по сметка на ЧСИ Н.М. /подробно посочени в табличен вид по № на сметка, дата на плащане, размер на сумата, като е посочена и дата на платежно нареждане, а данните по делото сочат, че първоначално изпълнителното производство е образувано при ЧСИ Н.М., а впоследствие – изпратено за продължаване при ЧСИ В.Г./; 79 501, 93лв., представляващи авансови такси по тарифата на ЧСИ, заплатени от взискателя, както следва: по фактура №••. – 79 369, 93лв. – с платежно нареждане от 27.09.2017г. и по фактура №•••г. – 132лв. – с платежно нареждане от 12.05.2017г. Съгласно разясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание, описаните счетоводни и платежни документи са налични по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г. и вещото лице се е запознало със същите. Съгласно заключението по изпълнителното дело са извършени действия, но не е осребрено имущество, поради спиране на производството /чл.638 от ТЗ/. Няма възстановени суми на взискателя, включително и разноски. Заключението от съдебносчетоводната експертиза, като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се кредитира изцяло. Като се съобрази това заключение и с оглед разпоредбата на чл.80 от ЗЧСИ „Авансово заплащане на такси“, съгласно която разпоредба за всяко действие на частния съдебен изпълнител дължимата такса, определена с тарифата по чл.78 ал.2, се внася авансово, следва да се приеме, че е установено съществуването на вземането на кредитора „А.Б.” ЕАД спрямо несъстоятелното дружество „Т.Е.” АД – в размер на 111 227, 17лв., предстваляващо разноски по изпълнително дело №••• на Частен съдебен изпълнител В.Г., с рег. №•, при което отрицателният установителен иск за несъществуване на това вземане се явява неоснователен. По изложените съображения въззивната жалба се явява основателна, а обжалваното решение, като неправилно, следва да бъде отменено. Следва да се постанови друго, с което отрицателният установителен иск по чл.694 ал.1, т.2 от ТЗ да бъде отхвърлен. При този изход на делото и на основание чл.694 ал.7, изр. последно от ГПК дължимата се държавна такса за първоинстанционното производство и за въззивното производство следва да бъде присъдена в тежест на страната, инициирала исковото производство – ищеца – „Т.Е.” АД – в несъстоятелност, като същите следва да се съберат от масата на несъстоятелността. Държавната такса е в размер 1 112, 27лв. – за първоинстанционното производство и 556, 14лв. – за въззивното производство /ДТ се изчислява върху ¼ от размера на вземането/. При този изход на спора във въззивното производство първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която „А.Б.” ЕАД, с ЕИК •••, е осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд Ст.З. сумата 1 112, 27лв. - дължима ДТ в производството. От страна на жалбоподателя се претендират всички разноски за първоинстанционното и въззивното производство. Съгласно представен списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.672 от първоинстанционното дело/ ответникът, сега въззивник - „А.Б.” ЕАД е сторил разноски в размер на 108 053, 90лв. – адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за извършено плащане. Съгласно представен списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.160 от въззивното дело/ жалбоподателят е сторил и претендира разноски в размер на 5 218, 15лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС, като са представени доказателства за извършено пращане, а с допълнителен списък по чл.80 от ГПК /л.189/ са включени и разноските, сторени от страната за възнаграждение на вещо лице, които са 400лв. В депозирана от въззиваемата страна - „Т.Е.” АД – в несъстоятелност молба с вх.№4499/27.05.2024г. се съдържа изрично възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено и претендирано от насрещната страна. Това възражение е основателно. На първо място следва да се посочи, че адвокатското възнаграждение за първоинстанционното производство е определено на база материален интерес по два обективно съединени иска /като производството по единия от тях е прекратено/ съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/. В случая обаче са налице всички основания за прилагане на прието в наднационална съдебна практика – решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Същото е постановено по повод преюдициално запитване по приложението на Наредбата, като приетото е в смисъл, че националният съд не само може, но и е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В случая, като се съобрази характерът на производството – производство по несъстоятелност, което, освен искова фаза /която е приключила/, се развива с последващи фази по предявяване на вземания, попълване на масата на несъстоятелността, осребряване на имуществото; като се съобрази, че тези разноски се дължат от масата на несъстоятелността; като се съобрази основната цел на производството по несъстоятелност, прокламирана още в общите разпоредби на част Четвърта – чл.607 - да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите и възможност за оздравяване предприятието на длъжника, като се охраняват, както интересите на всички кредитори, така и на длъжника и неговите работници; като се има предвид и че процесуалната защита във въззивното производство не е сведена до съществена фактическа и правна сложност, въззивният съд намира, че следва да се приложи прието с решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. и да се присъди адвокатско възнаграждение значително под минимума, предвиден с Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което за първоинстанционното производство следва да бъде в размер на 8 000лв., а за въззивното производство - 2 000лв., при което за въззивното производство следва да се присъдят разноски в размер на 2 400лв. Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд