Решение № 260385 от 18.11.2020 г. на Софийски градски съд по дело № 1068/2019 г.

Производството по чл. 694 ТЗ е призвано да утвърди еднозначно съществуването на определено по основание и размер вземане, легитимиращо кредитора в открито производство по несъстоятелност. В рамките на настоящото производство на общо основание приложимо е правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК – всяка страна дължи да докаже обстоятелствата, на които основава тезата си в процеса като изключи всяко разумно противопоставено от насрещната страна възражение. Същевременно обаче следващата алинея освобождава страната по спора от задължение да докаже факт, за който законът установява предположение. М.Ш.изрично е упълномощена да представлява дружеството като съставя, подписва и предава декларации и да получава всякакви документи, свързани с дейността на дружеството. Изрично е посочено, че пълномощното обхваща и отношенията на дружеството с НАП (л. 121 от делото). Декларация № 0900И0040239/19.01.2017 г. сочи на авансов данък по чл. 43 от ЗДДФЛ за доходи от друга стопанска дейност по чл. 44 от ЗДДФЛ, за доходи от наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество и по чл. 44а ЗДДФЛ за друг доходи в размер на 3467, 11 лв. и данък при източника по чл. 195 от ЗКПО в размер на 2312, 05 лв. общо в размер на 5977, 16 лв. Следователно, действието е извършено в кръга на предоставената й представителна власт и обвързва дружеството. Съгласно действалият и към датата на подписване на процесните документи чл. 15 от Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП – с изменено впоследствие наименование на Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, титулярът, какъвто в случая се явява ищецът според дефинитивната норма на чл. 4 изр. второ ЗЕДЕП, не може да оспори направено от негово име изявление, подписано с електронен подпис, когато изявлението е отправено в информационна система, предназначена да работи в електронен режим, нито да повдига спор за представителна власт на лице, на което е предоставен достъп до начина на идентифициране. Тази норма утвърждава необоримо предположение за авторството на документа по смисъла на чл. 180 ГПК, произтичащо от специфичен начин за идентификация на автора и съответно титуляра на изявлението. Представените от ищеца на хартиен носител и неоспорени от ответника електронни документи сочат на поискан достъп до система на НАП от Д.Б., действащ от името на Е.В.ООД. Ищецът основава оспорването си на твърдението, че не е спазена предписаната от уведомлението форма на упълномощаване. Законът не предписва особена форма за упълномощаване в производството по предоставяне на електронни услуги. Такава не следва и от предписаните правила в Наредба за електронните административни услуги, приета с ПМС № 107 от 19.05.2008 г., обн., ДВ, бр. 48 от 23.05.2008 г. (Наредбата), действала към датата на уведомлението – 25.10.2012 г. Според чл. 82 ал. 1 от Наредбата упълномощеното лице придобива качеството посредник на електронна административна услуга, за което е достатъчно наличие на упълномощаване. Еднозначно изразената воля в уведомлението сочи на предоставена представителна власт на посредник при указан автор на електронното изявление – М.Д.. Настоящият състав приема, че словосъчетанието „след надлежно упълномощаване“ изисква повторно изразена воля с очертаното вече съдържание. Изявлението, че представляваното лице Е.В.ООД чрез законния си представител упълномощава друго лице да го представлява пред НАП не сочи на предстоящо упълномощаване или предходно извършено такова, а обективира воля за упълномощаване. Изводът, че изявлението отразява упълномощително изявление, а не поставя допълнително изискване за спазване на определена форма произтича и от правилата на правописа в българския език. За да придобие самостоятелно значение в рамките на изречението езиковите правила изискват обособяването му от останалия текст на изречението каквото в случая липсва по отношение на текста „след надлежно упълномощаване“. При тези съображения съдът приема, че на текста е придаден декларативен характер, потвърждаващ правомощието на упълномощителя да делегира представителна власт. При положение, че законът не изисква особена форма, дублирането на еднозначно направеното изявление в друг документ остава безпредметно. Предвидената във формуляра като необходима нотариална заверка на подписа в пълномощното изрично е свързана с искане за „ предоставяне на данъчна и осигурителна информация “. Тази утежнена форма може да бъде обяснена с вмененото задължение на данъчната администрация като доставчик на административни услуги да опазване на защитена от закона информация. При изрично очертаната услуга няма основание утежнената форма да се свързва и с упълномощаване за изпълнение на задължението за определяне и деклариране на данъци и осигурителни вноски, каквото правомощие е указано в процесното пълномощно. По изложените съображения настоящият състав приема, че авторът на електронния документ М.Д. е легитимиран да представлява дружеството упълномощител пред данъчната администрация с произтичащата от това обвързваща сила за дружеството. Обемът на учредената представителна власт обаче изрично е ограничен до „ декларации, документи или данни, свързани със задължителното осигуряване “. Задължителен характер имат вноските за държавно обществено осигуряване, допълнително задължително пенсионно осигуряване и здравното осигуряване. Описаните задължения с това основание в декларациите за месец октомври, ноември и декември 2016 г. (от л. 68 до л. 70 от делото) се включват в обхвата на учредената представителна власт. Заявените в процеса обстоятелства не сочат нито на правоизключващи, нито на правопогасяващи обстоятелства досежно основата за определяне на данъчните задължения. Основание за начисляване на публичните вземания не е ефективното плащане на възнаграждение, а възникналото задължение – чл. 7 ал. 3 КСО и чл. 157 ал. 6 КСО. Макар и нормата на чл. 7 ал. 3 КСО да визира положен труд, настоящият състав приема, че смисълът й е да се дължи трудово възнаграждение за съответния период. Специалният закон – Кодексът за труда, изрично предписва хипотезите, освобождаващи работодателя от задължението да плати възнаграждение в рамките на действащо трудово правоотношение. Нормата на чл. 267 ал. 2 КТ освобождава работодателя от задължението да плати възнаграждение при престой, само когато е наложен по вина на работника или служителя. В исковата молба подобно обстоятелство не се твърди, поради което в сила е правилото – работодателят дължи брутното трудово възнаграждение дори и работникът или служителят да не е упражнявал ефективно трудовите си задължения. Извън предмета на настоящото производство остава въведеното в процеса с молба от 02.03.2020 г., че публичните задължения са определени по размер въз основа на неподписани от управителя допълнителни споразумения за възнагражденията. Исковото производство е предпоставено от развило се производство пред съда по несъстоятелността. Нормата на чл. 694 ТЗ предвижда възможност този спор да бъде повдигнат повторно при изрично предписан спор – 14-дневен срок от датата на обявяване в търговския регистър на определението на съда по чл. 692 ал. 4 ТЗ. Предявяването на иска предполага посочване на обстоятелствата, на които ищецът основава своето оспорване, а връзката с предходно развило се производство осигурява предходно обмисляне на позицията включително и с оглед изразеното правно становище от съда по несъстоятелността. В случая с исковата молба оспорването е ограничено до представителната власт на лицата, подали данъчните декларации. Това основание единствено се поддържа и в допълнителната искова молба, призвана да поясни и допълни първоначално изразената позиция по спора – чл. 372 ал. 2 изр. първо ГПК. В случая този срок е изтекъл на 11.10.2019 г. По аргумент от чл. 64 ал. 1 ГПК настоящият състав приема, че възможността за въвеждане на нови обстоятелства се преклудира като изключението от това правило е изрично указано в чл. 147 ГПК. Въведеното с молбата от 02.03.2020 г. ново обстоятелство не отговаря на очертаните критерии. Видно от молба до управителя на НОИ и изпълнителния директор на НАП (пришита по л. 33-34 от делото) и молба до ТД на НАП – гр. София (л. 35-36) това обстоятелство е било известно на законния представител на ищцовото дружество и към 11.10.2019 г., поради което не съществува процесуална възможност да бъде включено в предмета на изследване по делото. Страните не спорят, че размерът на предявените и приети от съда по несъстоятелността вземания за лихви е определен по нормативно предписания ред. Повдигнатият спор досежно лихвите е ограничен до основанието за начисляването им с оглед поддържания довод за несъществуване на главното задължение, поради което безпредметно остава изследването на този въпрос в настоящото производство. М.Ш.изрично е упълномощена да представлява дружеството като съставя, подписва и предава декларации, свързани с дейността на дружеството пред НАП с пълномощно, налично по л. 121 от делото. Декларация № 0900И0040239/19.01.2017 г. сочи на авансов данък по чл. 43 от ЗДДФЛ за доходи от друга стопанска дейност по чл. 44 от ЗДДФЛ, за доходи от наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество и по чл. 44а ЗДДФЛ за друг доходи в размер на 3467, 11 лв. и данък при източника по чл. 195 от ЗКПО в размер на 2312, 05 лв. общо в размер на 5977, 16 лв. По изложените съображения съдът приема за неоснователно заявеното оспорване досежно вземания, установени с декларации и акцесорните им вземания за лихви както следва: • декларация образец 6 № 220021701842125/24.02.2017 г. (посочен при предявяване на вземането) /вх. № 090021611051719, касаеща дължими вноски ДОО в размер на 71716, 08 лв., дължими вноски за ДЗПО – Универсален пенсионен фонд в размер на 14351, 34 лв., дължими вноски за ДЗПО – Професионален пенсионен фонд – 20470, 65 лв. и дължими вноски за здравно осигуряване 28770, 61 лв. и лихва в размер на 4868, 11 лв.; • декларация образец 6 № 090021611051842/22.12.2016 г. (посочен при предявяване на вземането) / вх. № 09000163076908, касаеща дължими вноски ДОО в размер на 64615, 07 лв., дължими вноски за ДЗПО – Универсален пенсионен фонд в размер на 12881, 11 лв., дължими вноски за ДЗПО – Професионален пенсионен фонд – 17983, 45 лв. и дължими вноски за здравно осигуряване 25049, 18 лв. и лихва в размер на 25246, 50 лв.; • декларация обр. 6 № 090021700883351/25.01.2017 г. (посочен при предявяване на вземането)/ вх. № 09000173006095, касаеща дължими вноски ДОО в размер на 20364, 04 лв., дължими вноски за ДЗПО – Универсален пенсионен фонд в размер на 3514, 38 лв., дължими вноски за ДЗПО – Професионален пенсионен фонд – 1414, 56 лв. и дължими вноски за здравно осигуряване 9524, 49 лв. и лихва в размер на 6954, 38 лв. • декларация № 0900И0040239/19.01.2017 г. за авансов данък по чл. 43 от ЗДДФЛ за доходи от друга стопанска дейност по чл. 44 от ЗДДФЛ, за доходи от наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество и по чл. 44а ЗДДФЛ за друг доходи в размер на 3467, 11 лв. и данък при източника по чл. 195 от ЗКПО в размер на 2312, 05 лв. общо в размер на 5977, 16 лв. и лихва в размер на 1144, 69 лв. Не се установява обаче учредена представителна власт досежно задълженията по ЗДДФЛ. При изрично очертания обхват на представителната власт подадените декларации за задължения, формиран по реда на ЗДДФЛ не изхождат от упълномощено от ищеца лице, за да го обвърже с инкорпорирания в документите неизгоден за него факт – основанието и размера на публичните задължения. Законът предписва нарочен ред за установяване на публично задължение и доколкото установения в случая порок изключва облекчената форма – декларация от данъчно задълженото лице, предпоставка за установяването му се явява извършена ревизия и Ето защо оспорените вземания по декларациите с указано основание „ авансово удържан данък по чл. 42 от ЗДДФЛ“ с вх. № 09000163065995 в размер на 50691, 48 лв., вх. № 09000163072569 – 57802, 08 лв., вх. № 09000173002451 – 48032, 38 лв. и вх. № 09000173231468 – 25544, 88 лв., предявеният иск следва да бъде отхвърлен общо за сумата 182070, 82 лв. Понеже не се установява да е възникнало данъчно задължение в предявения размер, По разноските При установения изход от спора ответникът дължи да възмезди ищеца за направените и доказани в процеса разноски – заплатено възнаграждение за един адвокат, съобразно уважената част от иска. Нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК въвежда специфична форма на отговорност, която еднозначно свързва с определено качество на процесуалния представител – юрисконсулт. Тази норма не предписва изискване за реално направени разноски в отклонение от общото правило на чл. 78 ал. 1 ГПК и чл. 78 ал. 3 ГПК. Нормата на чл. 32 т. 3 ГПК изрично разграничава юрисконсулта от други служители с юридическо образование в учреждение, какъвто статут има ответникът. Както е имал повод да посочи и Конституционният съд в Решение № 10 София, 29 септември 2016 г. конституционно дело № 3/2016 г. материалната справедливост на даденото разрешение от чл. 78 ал. 8 ГПК произтича от припокриване в естеството на дейността на адвоката с тази на изрично ангажиран правен специалист с фокус върху „ постоянно и незабавно (като разполагаемост и готовност), за правно съдействие на място, присъствие на правен специалист (юрисконсулт), включително и представителство, и защита пред съд “. Възможността и друг специалист с юридическо образование да осъществява процесуално представителство пред съд сочи на инцидентен ангажимент. Понеже сумата се дължи на страната, а не на процесуалния й представител извънредният ангажимент за представителя (доколкото наименованието на длъжността не предполага правното съдействие и защита да е основния му ангажимент) остава без правно значение. Предвид изричната формулировка на чл. 78 ал. 8 ГПК и утвърденото основание за съответствие на материалната справедливост като съществен белег за правовата държава, настоящият състав не намира основание за разширително тълкуване на специалната норма, разпростирайки приложното й поле и спрямо осъществена защита от друг служител с юридическо образование по смисъла на чл. 32 т. 3 ГПК. На страната, притежаваща очертано в нормата качество, е признато право да получи сума в нормативно очертани граници, когато е защитавана от пряко ангажиран за целта свой служител по трудово или служебно правоотношение. Това в случая не се установява, поради което искането за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт е неоснователно. Тъй като нормата на чл. 81 ГПК изисква нарочно произнасяне по заявено искане за разноски, така формирания извод следва да бъде огласен в диспозитива. Съгласно чл. 694 ал. 2 ТЗ задължението за ищеца да заплати държавна такса произтича от отхвърлена претенция. Ето защо и в тежест на ищеца следва да бъде възложена държавната такса, съответна на отхвърления размер на претенциите. Мотивиран от изложеното съдът