Решение № 20000 от 5.11.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 811/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 ГПК. Производството е образувано по искова молба на М. Х. П., с ЕГН ••••••••••, адрес: гр. С......, чрез адв. Д., срещу „С. К. К. Г.“ АД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление в град С......., чрез изпълнителния директор А. Д. С., с която се иска прогласяването на нищожността Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 14.07.2022 г., сключен между М. Х. П., като заемател, и „С. К. К. Г.“ АД, като кредитор, по силата на който на М. Х. П. е предоставен заем в размер на 500, 00 лева за срок от 5 месеца, като договор, противоречащ на закона и добрите нрави, поради наличие на неравноправни клаузи, заобикаляне на императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит (ЗПК) относно формирането и максималния размер на годишния процент на разходите (ГПР), както и поради неточно посочване на действително приложения ГПР, което въвежда потребителя в заблуждение относно цената на кредита, на основанията по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 и следв. от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) както и „С. К. К. Г.“ АД да заплати на М. Х. П., сумата от 5 лева предявен като частичен от сумата в пълен размер от 299, 45 лева, представляваща сума, получена без основание, на база нищожността на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 14.07.2022 г., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД Ищцата твърди, че на 14.07.2022 г. е сключила с ответника „С. К. К. Г.“ АД Договор за потребителски микрокредит от разстояние за сумата от 500, 00 лева, със срок 5 месеца, при ГЛП 41, 16%, дневна лихва 0.1128%, ГПР 49, 89% и общо дължима сума за погасяване 552, 60 лева на 5 равни месечни вноски по 110, 52 лева. Ищцата посочва, че съгласно § 6 от договора се е задължила в тридневен срок да осигури поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на определени изисквания за нетен размер на трудовото възнаграждение. В § 7 от договора е посочено, че при непредставяне на обезпечение в срок и неупражняване на правото на отказ, страните приемат, че за кредитора настъпват вреди и потребителят заплаща обезщетителна неустойка в размер на 246, 85 лева, платима на 5 равни части от по 49, 37 лева заедно със съответната погасителна вноска, като в този случай общото задължение става 799, 45 лева. Ищцата счита, че договорът е изцяло недействителен поради редица законови нарушения, всяко от които е самостоятелно основание за прилагане на чл. 22 от ЗПК. Твърди наличие на нищожна по смисъла на чл. 26 от ЗЗД клауза за неустойка (§ 7), която на практика представлява допълнителна договорна лихва или скрито възнаграждение за кредитора. Тази клауза противоречи на добрите нрави, води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните и до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не отговаря на типичните обезпечителна и обезщетителна функции и е насочена към акцесорно задължение, от което не произтичат вреди. Условията за предоставяне на обезпечение са трудно изпълними в краткия срок, което показва, че целта е не обезпечение, а получаване на сумата от неустойката като допълнителна печалба. Поддържа че е налице недействителност на договора поради неверен ГПР, различен от действително приложения. Твърди, че неустойката по § 7 е разход по кредита и е следвало да бъде включена в ГПР съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, но не е сторено. С нейното добавяне действителният ГПР е значително по-висок от обявения. Действително приложеният ГПР надвишава законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК (пет пъти размера на законната лихва). Неправилното изчисляване и посочване на ГПР се приравнява на липса на посочване на ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до недействителност на договора в цялост на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването на неверен ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП и Директива 93/13/ЕО. Налице е заобикаляне на изискванията на закона чрез формулиране на договорни клаузи, което съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК води до нищожност. Нищожността на отделни клаузи относно лихвата и ГПР влече нищожност на целия договор, тъй като те са част от задължителното му съдържание и не могат да бъдат заместени по право. Твърди, че е извършила дължимите плащания и е погасила задължението си към ответника. Направените плащания за пълно погасяване са в общ размер на 799, 45 лева. Предявеният осъдителен иск е за връщане на неоснователно получени от ответника суми в размер на 299, 45 лева, платени по нищожния договор. Счита, че при недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи. Установяването на нищожността в настоящото производство ще има същия правен ефект като насрещния иск по отношение на дължимото. Ответникът оспорва иска. Счита претенцията за недопустима, недоказана и неоснователна. Евентуално поддържа, че при наличие на договор за предоставяне на поръчителство, той е сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на добрите нрави, в т.ч. договорът е възмезден за услуга. Не е страна по посочения договор за заем, а твърденията за нищожност не намират опора в представените от ищеца доказателства. В установения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба с който исковете се оспорват. Поддържа, че договорът за потребителски кредит и отделните му клаузи са действителни и покриват всички изисквания на ЗПК (чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и 20 и ал. 2) и ЗПФУР. В качеството си на финансова институция, дружеството работи при високи нива на риск, което е причина за по-високия размер на договорната лихва и допълнителните гаранции. Оспорва твърденията за неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че в § 1 от договора са посочени размерът на кредита, ГЛП, ГПР и общата сума за погасяване, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Погасителният план съдържа ясна информация за всяка вноска и какво погасява. Подробна информация е предоставена и в Стандартния европейски формуляр. Оспорва доводите за нищожност на договора във връзка с уговорената неустойка и ГПР. Твърди, че нищожност на отделна клауза не влече нищожност на целия договор. Клаузата за лихва е акцесорна и нищожността й не се отразява на основанието на договора за заем. Неустойката не е част от съществените параметри на договора и е договорена за обезпечаване на акцесорно задължение на заемателя. Поддържа, че неустойката не следва да бъде включена в ГПР съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО, тъй като обслужва неизпълнение и има обезщетителна функция. Оспорва твърдението, че уговорената неустойка следва да бъде включена в ГПР, като посочва, че от клаузите на договора е ясно, че тя не представлява разход по кредита, който следва да се включва в ГПР. Неустойката е индивидуално договорена, ясна и разбираема, и е дължима само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Ищцата е разполагала с право на отказ от договора в 14-дневен срок. Ответникът поддържа, че ищцата не е ангажирала никакви доказателства за извършените плащания по договора за кредит. В тежест на ищцата е да установи факта на получаване на сумата от ответника въз основа на сочения за нищожен договор и да докаже твърденията си за недължимо платено. Заявеният частичен иск за 5 лв. при твърдение за връщане на недължимо платено в пълен размер е неоснователен и недоказан. В срока за отговор на исковата молба е постъпил и насрещен иск с който се иска съдът да осъди М. Х. П., , да заплати на „С. К. К. Г.“ АД, сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 14.07.2022 г., дължима за периода от 14.08.2022 г. до 14.12.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещния иск (датата на подаване на отговора на исковата молба) до окончателното изплащане както и сумата от 52, 60 лева представляваща договорна лихва дължима за периода 14.08.2022г. до 14.12.2022г., на основание чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 240 и сл. ЗЗД. С насрещния иск ответникът твърди, че на 14.07.2022 г. е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние, по силата на който е предоставена в заем сумата от 500 лева. Съгласно § 1 от договора, ответникът се е задължил да върне получената главница от 500 лева на 5 равни вноски, заедно с фиксирана договорна лихва от 41.16% годишно или общо сумата от 552, 60 лева. Сумата е следвало да бъде заплатена на 5 равни вноски от по 110, 52 лева, представляващи сбор от договорна лихва и главница. Ответникът по насрещния иск не е извършвал плащания. Дружеството твърди, че М. Х. П. продължава да дължи сумата от 552, 60 лева, представляваща задължение по всичките 5 вноски, като подробно е описан размерът на главницата и лихвата във всяка вноска. Налице е правен интерес от предявяване на осъдителен иск за сумата от 500 лева (главница) и 52, 60 лева (договорна лихва), ведно със законната лихва до окончателното изплащане. Дружеството има интерес от съвместно разглеждане на насрещния иск, тъй като произтича от същото правоотношение и постига осъдителен диспозитив, което съответства на принципа за процесуална икономия и избягва забавяне. В установения срок е постъпил отговор на насрещната искова молба с който насрещните искове се оспорват. В отговора на насрещната искова молба, М. Х. П. (ответник по насрещния иск) поддържа следните основни твърдения: Насрещният иск е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като първоначалният иск на М. Х. П. вече цели установяване на дължимото по договора. Установяването на недействителността на договора по първоначалния иск води до същия правен ефект като предявения насрещен иск. Ако договорът е недействителен, съгласно чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи. Не се оспорва сключването на договора за сумата от 500, 00 лева, получаването на тази сума от М. Х. П. и фактът, че към датата на депозиране на исковата молба тя не е извършвала плащания. Оспорва се дължимостта на сумата от 52, 60 лева, представляваща възнаградителна лихва, и сумата от 246, 85 лева, представляваща договорна неустойка, като се поддържат подробно изложените съображения в първоначалната искова молба за недействителност на процесния договор. Твърди, че нищожните клаузи не могат да бъдат заместени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Подчертава се, че съгласно практиката на Съда на Европейския съюз, националните съдилища не могат да изменят съдържанието на неравноправни клаузи, а само да ги обявяват за необвързващи, тъй като в противен случай би се накърнил възпиращият ефект на директивата. Повторени са аргументите за нищожност на договора поради нарушаване на императивни разпоредби на ЗПК, водещо до последиците по чл. 23 ЗПК (връщане само на главницата), като съдът е длъжен служебно да следи за тези нарушения и за наличието на неравноправни клаузи. Поддържа се, че уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход по кредита, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, но не е сторено. Тази "неустойка" всъщност представлява скрито оскъпяване и допълнителна печалба за кредитора, излизаща извън функциите на неустойката. Нейното невключване в ГПР води до това, че действително приложеният ГПР надвишава законовия максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това представлява заобикаляне на закона и води до нищожност на клаузата. Неточното посочване на ГПР въвежда потребителя в заблуждение и представлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Твърди, че договорът не съдържа задължителното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК поради некоректното посочване на ГЛП и ГПР и невключването на всички разходи, което води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26 ЗЗД. Подчертава се, че според практиката на СЕС, неправилното посочване на ГПР е равносилно на липсващо такова и води до последиците, предвидени в националното право (връщане само на главницата), като не е от значение дали потребителят е забелязал грешката или се е съгласил с нея, тъй като съдът е длъжен да защитава потребителя служебно. Твърди се, че клаузата за обезпечение и неустойката за непредставянето му служат за заобикаляне на задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността и прехвърляне на риска върху потребителя. Краткостта на срока и условията за обезпечение показват, че целта е не реално обезпечение, а начисляване на неустойката. Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното: Предявените главни искове са с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Предявените насрещни искове са с правна квалификация чл. 9 ЗПК във връзка с чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 240 и сл. ЗЗД. По отношение на исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД. Както е посочено в ТР № 3/2014 год. ОСГК на ВКС основанията за нищожност са уредени в разпоредбата на чл. 26 ЗЗД. Правната норма включва две групи основания за нищожност: в първата алинея са уредени несъвместимостта на резултата от сделката с правния ред, включително когато резултатът се постига със законни средства и несъвместимостта на резултата от сделката с добрите нрави, включително договорите върху неоткрити наследства; във втората алинея са уредени пороците, свързани с отделни елементи на сделката. Основанията за нищожност, систематизирани в чл. 26, ал. 2 ЗЗД, визират съставомерността на сделката. Основанията, свързани с отделните елементи на сделката, са факти, които опорочават фактическия състав на сделката, поради което тя не поражда желаното правно действие. Основанията за нищожност на сделката представляват различни юридически факти, с настъпването на които възниква определен вид нищожност. Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка (в случая договор за потребителски кредит), а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване недействителността на сделката. Естеството на спорните материални отношения предопределя вида на обективно съединените искове. Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречи на морала или липса на форма. Ако съдът приеме, че сделката е валидна, той е длъжен да премине към разглеждане на основанията за унищожаемост отново в поредност, предопределена от тежестта на изтъкнатия порок: от неспазването на режима на настойничеството или попечителството, към неспособност към сключването на сделката да се разбират или ръководят действията, заплашването, измамата, грешката или при крайна нужда и явно неизгодни условия. Ако сделката не подлежи и на унищожаване, съдът е длъжен да пристъпи към основанията за висяща недействителност като извършването й без или извън учредената представителна власт, а след това - за относителната й недействителност като извършена във вреда на кредитора. В този смисъл са решение № 106/01.03.2011 г. по гр. д. № 1460/2009 г., решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. и решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г., все на IV-то ГО на ВКС. Съдът следва да съобрази също, че изложените факти, при които се иска прогласяването недействителността на сделката ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай подвеждането на фактите под същинското законово основание за недействителност е въпрос на правна квалификация на иска. Да даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на ищеца, доколкото не се включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата молба (чл. 127, ал. 1 ГПК). В този смисъл са решение № 392/18.01.2012 г. по гр. д. № 1487/2010 г. на IV-то ГО на ВКС, решение № 97/08.02.2013 г. по гр. д. № 196/2011 г. на I-во ТО и ТР № 4/07.07.2010 г. по тълк.д. № 4/2009 г. ОСГК на ВКС. По отношение иска с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД Едно от основанията за нищожност, уредено в чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е противоречие на сделката със закона - противоречие с конкретни императивни правни норми, установяващи ограничение в свободата на договаряне на правните субекти чрез въвеждане на конкретна забрана. Противоречието със закона, като основание за нищожност в общия случай, има обективен състав. Конкретната забрана или ограничение, което сделката нарушава, винаги са установени с нормативен акт. 3а определяне на дадена сделка като нищожна поради противоречието й със закона и последиците й е правноирелевантно и знанието на страните, че извършваната от тях сделка противоречи на закона, техните намерения, добросъвестност, проявени умисъл или небрежност и други укорими субективни състояния. За да бъде уважен предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че договорът за паричен заем, респ. оспорените клаузи са нищожни на заявените с исковата молба основания, а именно, че чрез същите се нарушават изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК, чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл. 33 ЗПК, чл. 10а ЗПК, че са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК, евентуално че накърняват добрите нрави. Не се спори, а и се установява, че на 14.07.2022г. между ответника в качеството му на кредитор и ищцата в качеството й на „потребител“ бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние. Според пар. 1 от договора редиторът предоставя на Потребителя потребителски микрокредит от разстояние в размер на 500 лева, за срок от 5 месеца, при 41.16% фиксирана годишна лихва, 0.1128% лихва на ден и годишен процент на разходите 49.89%, като общата сума за погасяване е в размер на 552.60 лева. Кредиторът се задължил да предостави на Потребителя потребителски микрокредит от разстояние чрез системата за разплащане E. P. (И.). Според пар. 3 от договора за кредит Потребителят се задължава да върне на Кредитора предоставения потребителски кредит от разстояние в общ размер на 500 лева, на 5 равни месечни вноски всяка в размер на 110.52 лева, дължими на всяко 14-о число на съответния месец, подробно описани в погасителен план в §19. В пар. 6 било уговорено В тридневен срок от сключване на настоящия Договора за потребителски микрокредит от разстояние, Потребителят се задължава да осигури на Кредитора едно от следните обезпечения на Договора за потребителски микрокредит от разстояние: а) Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати; или б) Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по нисък от 1.5 минимални работни заплати. В пар. 7 било предвидено, че в случай че независимо от изразеното от Потребителя преди отпускане на Кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, Потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §6. от Договора и не упражни правото си на отказ от Договора, Страните приемат, че за Кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на Потребителя, свързани с предприемане от Кредитора на нарочни мерки за регулиране на финансовия риск, и затова Страните се съгласяват, че Потребителят заплаща на Кредитора обезщетителна неустойка в размер на 246.85 лева, платима на 5 равни части в размер на 49.37 лева, на падежите по §3 по-горе заедно със съответната погасителна вноска, както общият размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по Договора е в размер на 159.89 лева Не се спори, а и от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумата по кредита е усвоена от ищцата. Съгласно заключението по допуснатата съдебно счетоводна експертиза действителният годишен процент на разходите (ГПР) възлиза на 59, 89%. От експертизата се установява, че за погасяване на кредита няма постъпили плащания. Настоящият съдебен състав приема, че уговорената неустойка в процесния договор по съществото си представлява лихва поради което, следва да бъдат включена при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В частност настоящият съдебен състав приема, че уговорената неустойка, дължима при непредоставяне на поне едно от обезпеченията, посочени в Договора съдът намира, че има обосновано съмнение за нейната неравноправност. Неустоечната клауза в Договора предвижда задължение за длъжника за заплащане на неустойка за непредставяне в срок на обезпечение на задълженията му по договора. Така уговорената неустойка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. С тази клауза кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова страна, респективно без да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Същевременно от неизпълнението на задължението за даване на обезпечение по кредита не произтичат преки вреди за кредитора. Поставените прекомерни изисквания относно дължимото от длъжника обезпечение за изпълнение на задължението му за връщане на главницата по договора сочат на единствената цел, противоречаща на добрите нрави - задължението за предоставяне на обезпечение да не може да бъде изпълнено от длъжника и като последица от това неизпълнение кредиторът да получи претендираната неустойка. Въпреки че е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, поради което целта излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданите клаузи се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Заедно с неустойката се формира годишен процент на разходите от 59, 89% съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана съдебно- счетоводна експертиза, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задължението за неустойка не е свързано с неизпълнението на договора, а представляват разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданите суми за неустойката по пар. 6 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за потребителски кредит от 14.07.2022г. е изцяло нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД поради противоречие на договора с посочените императивни норми на ЗПК. При това положение искът за прогласяване на нищожност се явява основателен. Тъй като съдът намира, че договорът за кредит се явява нищожен на основание противоречие със закона за съдът не следва да разглежда останалите евентуални искове по чл. 26, ал.1 ЗЗД а именно за заобикалянето на закона и за нарушение на добрите нрави. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение. Начална липса на основание е налице също така когато след изпълнението на едно солидарно задължение в неговия пълен размер от едно от солидарно съзадължените лица същото задължение бъде изпълнено и от друг солидарен съдлъжник; при плащане на по- големи от нормираните цени за стоки, услуги или лихви; при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т.н. Не се дължи връщане на даденото при начална липса на основание само когато законът не допуска да се иска обратно даденото - чл. 82, ал. 1, изр. 1 КТ (•1), чл. 67 ЗИР, чл. 85, ал. 2 НПЗФК, чл. 23 ППЗП и др. Според практиката на ВКС /виж решение Решение № 148 от 6.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2637/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК Решение № 182 от 15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3322/2017 г., IV г. о., ГК/ изводите на която този състав на Софийски районен съд споделя, специфичният белег на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл. 154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума. В случая както беше посочено видно от заключението по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза за погасяване на кредита не са постъпвали суми. Следва да се държи сметка, че в тази част заключението не е оспорено от ищеца. Тъй като не са представени други доказателства за установяване на настъпило плащане във връзка с неравноправните клаузи то съдът намира че искът по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява неоснователен. По отношение на предявените насрещни искове с правно основание чл. 9 ЗПК във връзка с чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 240 и сл. ЗЗД. За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже наличието на посоченото облигационно правоотношение; предаване на сумата от кредитора; уговорения падеж на плащане; наличието на постигната между страните договореност за връщане на кредита с надбавка /лихва/, както и размера на претендираните суми за главница и лихва. В тежест на ответника при установяване на горните обстоятелства е да докаже положителният факт на плащане на дълга, респ. че е изпълнил задължението. Както беше посочено по-горе договорът за кредит е недействителен поради противоречие със закона. Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредит. С решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. съдебната практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е уеднаквена в следния смисъл: Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне; При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита; Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. От гореизложеното следа, основателен е единствено насрещният иск искът за главница за сумата от 500 лева. Насрещният иск за лихвата следва да се отхвърли. По отношение на разноските. При този изход на производството разноските следва да се разпределят съобразно уважената и съответно отхвърлената част от исковете. Ищецът е сторил разноски в размер на 50 лева за държавна такса и 600 лева депозит за хонорар на вещо лице. Съразмерно на уважената част от исковете на него му се следват 343, 87 лева. Адвокат М. Д. претендира възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1 ЗАдв. Съдът на основание чл. 38, ал.1 ЗАдв определя възнаграждение от 400 лева за главните искове и 400 лева за насрещните Съразмерно на уважената част от главните искове и съразмерно на уважената част от насрещните искове на адвокат М. Д. следва да му бъдат присъдени 338, 08 лева. Ответника е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лева. Съразмерно на уважената част от насрещните искове на него му се следват разноски в размер на 45, 24 лева. На ответника следва да бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Съазмерно на уважената част от насрещните искове и отхвърлената част от главните искове на ответника се следват 70, 24 лева за възнаграждение на юрисконсулт. Мотивиран от гореизложеното: