Решение № 401 от 27.11.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 418/2023 г.

Производството е въззивно по реда на чл.294 от ГПК. С решение №257/18.06.2020г., постановено по търг. д. №324/2018г. по описа на окръжен съд Пловдив, е отхвърлен искът, предявен от Едноличен търговец „Р.М.“, рег. №••• по регистъра на Агенция по регистрация на предприятията в Р. К., данъчен номер •••, адрес на управление Р. К., гр. П., ул. „А.К.“, представлявано от Б.М., да бъде признато за установено съществуването на вземането му спрямо „Х.П.“ ЕООД, ЕИК •••, със седалище и адрес на управление гр. П. 4000, район Ю., бул. „К.“ № 17, представлявано от управителя М.О.А.Л., за сумата 150 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 20.03.2017г., предявен за плащане на 24.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная 15.03.2018г. /датата на подаване на заявление в съда по чл.417 ГПК/ до окончателното плащане, за което вземане в полза на ЕТ „Р.М.“ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №2677/20.03.2018г. по ч.гр.д. № 4314 по описа на Районен съд - Пловдив, IV бр.с. за 2018г., като е постановено незабавното й изпълнение и е издаден изпълнителен лист. Едноличен търговец „Р.М.“, рег. №••• по регистъра на Агенция по регистрация на предприятията в Р. К., данъчен номер •••, адрес на управление Р. К., гр. П., ул. „А.К.“, представлявано от Б.М., е осъден да заплати на „Х.П.“ ЕООД, ЕИК ••• сумата 9 250лв. разноски по делото. По подадена от ищеца - Едноличен търговец „Р.М.“, въззивна жалба против първоинстанционното решение е образувано в.т.д. №649/2020г. по описа на ПАС. С решение №260195/07.07.2021г. е потвърдено първоинстанционното решение /но по различни съображения/. По подадена касационна жалба от ищеца в първоинстанционното производство е образувано т.д. №2586/2021г. по описа на ВКС. С постановеното решение №50033/07.07.2023г. ВКС е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд със задължителни указания – за произнасяне по доводите във въззивната жалба, свързани с приетата от първоинстанционния съд недействителност на записа на заповед. При новото разглеждане на делото жалбоподателят - Едноличен търговец „Р.М.“, поддържа изцяло предявената въззивна жалба. В същата се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Като основание за недопустимост са наведени доводи, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение е влязла в сила, тъй като възражение по чл.414 от ГПК не е подадено в срок, с доводи за липса на подадено възражение. На следващо място е изразено несъгласие с извода на съда, че не е установена достоверността на датата на издадения запис на заповед от 20.03.2017г. В тази насока жалбоподателят се позовава на допуснато процесуално нарушение от окръжния съд, изразяващо се в неправилно разпределение на доказателствената тежест относно установяване датата на частен документ, изхождащ от другата страна и вменяването на догазателствената тежест в задължение на ищеца. Независимо от разменената, според жалбоподателя, доказателствена тежест за установяване достоверността на дата на документа, във въззивната жалба са наведени твърдения и доводи, че достоверността на датата на записа на заповед е установена от ищцовата страна. В тази връзка жалбоподателят се позовава на представена като доказателство декларация, изходяща от сегашния управител и едноличен собственик на капитала – М.Л. и на допуснатите по делото съдебнографологични експертизи, установяващи автентичността на тази декларация. Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено, като недопустимо или отменено. Въззиваемата страна „Х.П.“ ЕООД в представения отговор на въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 от ГПК оспорва изцяло същата. Изложени са насрещни доводи относно неоснователността на предявения установителен иск, съответно – правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Включително са наведени и доводи за формална нередовност на записа на заповед, свеждащи се до липса на посочен падеж. С отговора на въззивната жалба не са заявени доказателствени искания. Страните претендират сторените по делото разноски. Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269, чл.271 от ГПК и чл.294 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното: Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание. Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ. Ищецът в първоинстанционното производство, жалбоподател в настоящето – Едноличен търговец „Р.М.“, с исковата молба и допълнителната искова молба е изложил фактически обстоятелства за успешно проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК, като издадената Заповед за изпълнение на парично задължение №2677/20.03.2018г. по ч.гр.д. №4314/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, съдържаща разпореждане за незабавно изпълнение, е била в срок възразена. С цитираната Заповед ответникът „Х.П.“ ЕООД е осъден да заплати на заявителя сумата от 150 000 евро, произтичащо от Запис на заповед от 20.03.2017г., предявен за плащане на 24.03.2017г., ведно със следващата се законна лихва върху главницата от предявяване на вземането до окончателното й изплащане. Искането, с което е сезиран първоинстанционният съд е да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на „Х.П.“ ЕООД, че „Х.П.“ ООД, в качеството му на поемател, дължи на ЕТ „Р.М.“ сумата 150 000 евро, по силата на запис на заповед, издаден на 20.03.2017г., предявен за плащане на 24.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.03.2018г. /датата на подаване на заявление в съда по чл. 417 ГПК/ до окончателното плащане. С депозирания при първоинстанционното разглеждане на делото писмен отговор ответникът „Х.П.“ ООД, е оспорил предявения иск. Възраженията по основателността на иска се свеждат до твърдения за липса на търговски, както и всякакъв друг вид правоотношения с ищеца. Въведени са твърдения, че подписалият записа на заповед управител Г.Н. започнал работа в дружеството по препоръка на предишен съдружник в дружеството - З.Т., като Н. е управител на дружеството за кратък период от 16.03.2017г. до м. август 2017г. От 02.08.2017г. Н., без предупреждение, не се явил повече на работа и не е дал отчет за извършеното /при което бил заличен като управител/. Твърди се, че М.Л. – настоящ управител, не е бил уведомяван от управителите Т. и Н. за наличие на търговски отношения с ЕТ „Р.М.“, като за наличие на задължение към този търговец узнал едва с връчването на покана за доброволно изпълнение по образуваното изпълнително производство. В счетоводната документация на дружеството отсъствали документи, установяващи наличието на правоотношения между двамата търговци. Ответникът оспорва истинността на записа на заповед от гледна точка на дата, съдържание и подпис. С ДИМ са наведени за доводи за недопустимост на предявения иск, с оглед на факта, че възражението срещу заповедта за изпълнение не е подписано от управителя на дружеството, а от трето лице, което е положило подпис от името на управителя, но реално не е имало това качество и надлежна представителна власт и в тази връзка се твърди, че възражение липсва, а не следва да се прилага хипотезата на потвърждаване на действия без представителна власт. При така посочените твърдения и възражения на страните в първоинстанционното производство, въззивната инстанция намира за установено следното: Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение, основаващо се на доводи, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение е влязла в сила, тъй като възражение по чл.414 от ГПК не е подадено в срок и липсва подадено възражение. Данните от приложеното заповедно производство - ч. гр. дело №4314/2018г. по описа на ПРС, сочат, че ищецът, чрез пълномощник, е инициирал производство за издаване на заповед за незабавно изпълнение на процесното вземане и на изпълнителен лист. Самото пълномощно /в полза на адв. Н.С./ отговаря на изискванията на чл.34 от ГПК, като с него е упълномощено лице от кръга посочен в чл.32, т.1 от ГПК, което може да извършва процесуални действия пред съд. Образуваното заповедно производство е завършило издаване на заповед за изпълнение и ИЛ за процесното вземане. Покана за доброволно изпълнение за същото, видно от приложената по делото призовка на ЧСИ, е връчена на лицето Е. И. на дата 04.04.2018г. като е посочено, че получателят – Е. И., е управител на дружеството длъжник. Към поканата е приложено пълномощно, съгласно което в представителните права е включена и възможността упълномощеният /Е. И./ да получава съобщения от този тип, т.е. връчването е редовно. Възражението чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение е подадено на 17.04.2018г., т.е. в срока по чл.414 ал.2 от ГПК. В него е посочено, че изхожда от М.О.А.Л. в качеството му на управител на „Х.П.“ ЕООД и под също е положен подпис, за чийто автор е установено, че е Е. И.. Не се и твърди от ответника, че подписът положен във възражението по чл.414 ал.2 от ГПК е на законния представител на дружеството към процесния момент - М.О.А.Л. /който, съгласно вписванията в ТР по партидата на дружеството е управител, считано от 02.08.2017г./. Конклудентно, с оглед депозирания отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба и изрично, чрез изявление, съдържащо се в пълномощно /л.113/, се потвърждават действията на лицето, действало без представителна власт – Е. И., свързани с подаване на възражение по чл.414 от ГПК. При правилно приложение на процесуалната норма – чл.101 ал.1 от ГПК /с разпореждане №4905/03.07.2018г. окръжният съд е дал указания на ответника, на основание чл.101 от ГПК, едновременно с подаването на отговор на исковата молба, да заяви кое е лицето, подписало възражение вх. №22811/17.04.2018г., подадено пред заповедния съд – управителят на дружеството или Е. И./, първоинстанционният съд правилно е приложил и саниращите последици на чл.101 ал.2 от ГПК, като е приел, че действията, извършени без представителна власт от И. по подаване на възражение по чл.414 от ГПК, са санирани чрез потвърждаващото ги изявление на лицето, носещо представителна власт. В случая въпросът, който се повдига от жалбоподателя, чрез възражението за недопустимост на иска – съответно – недопустимост на обжалваното решение, се свежда до това – приложима ли е нормата на чл.101 от ГПК и по отношение на заповедното производство. Отговорът е положителен, доколкото по смисъла на нормата на чл.422 ал.1 от ГПК исковото производство по чл.422 от ГПК е продължение на заповедното, т.е. – заповедното производство, ако не част от исковото производство, е предпоставка за образуване на исковото производство по чл.422 от ГПК и приложимите процесуални норми за исковото производство са приложими и в заповедното производство. Искът по чл.422 от ГПК е средство за защита на кредитора на признатото му в заповедното производство вземане, чрез което да установи съществуването му. Заповедта за незабавно изпълнение в настоящия случай - по ч.гр.д. №4314/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, е издадена на изпълнителното основание по чл.417 т.10 от ГПК – запис на заповед. По своята правна природа записът на заповед е абстрактна, формална, едностранна сделка с менителничен ефект. Законодателят поставя строги изисквания по отношение на формата на тези видове актове, тъй като същите имат интензивно участие в гражданския оборот и правната сигурност изисква да имат достатъчна определеност и тези императивни изисквания са материализирани в разпоредбата на чл.535 от ТЗ. Представеният по делото менителничен ефект, от който черпи права ищецът, се явява действителен, тъй като съдържа императивно установените в чл.535 от ТЗ реквизити. Записът на заповед носи дата на издаване 20.03.2017г. Като място на издаване е посочен гр. П.. Издател на ефекта е Г.И. Н. с посочено ЕГН, действащ в качеството на управител на „Х.П.“ ООД. Със записа на заповед издателят е задължил дружеството, от чието име е действал, безусловно и неотменимо „срещу представянето на този запис на заповед” да заплати сумата 150 000 евро /сума, изписана цифрово и с думи/ на поемателя ЕТ „Р.М.“, рег. №••• по регистъра на Агенцията за регистрация на предприятия в Р. К., със седалище и адрес на управление Р. К., гр. П., ул. „А.К.“, представлявано от Б.М.. На гърба на документа е обективирано писмено изявление на Г. Н., в качеството на управител на „Х.П.“ ООД, че записът на заповед е предявен на 24.03.2017г. Тук следва да се обсъдят, макар и несвовевременно въведените възражения на ответника срещу менителничния ефект, поддържани и с отговора на въззивната жалба, свеждащи се до липса на конкретно посочен падеж. Тези възражения са заявени в хода на първоинстанционното производство, не се съдържат в отговора на исковата молба, нито в отговора на допълнителната искова молба. Доколкото се касае за възражения по основателността на иска, възможността за по-късното им повдигане в хода на процеса е преклудирана. Но, освен несвоевременно въведени, същите са и неоснователни. Възраженията се свеждат до съдържащия се в записа на заповед израз „срещу представянето на този запис на заповед”. С оглед спецификата на едностранната сделка запис на заповед, при тълкуване смисъла на употребения в записа на заповед израз „срещу представянето“ е в смисъл „на предявяване“ и по този начин падежът на менителницата е определен по реда на чл.486 ал.1, т.1 от ТЗ. По своята правна същност предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение. А като фактическо действие предявяването на записа на заповед за плащане е фактическо действие по представяне/връчване на записа на заповед. Установеният с ТЗ формален режим за валидност на записа на заповед, включително и за определяне на падежа /чл. 535, т. 3 във връзка с чл. 486, ал. 1 във връзка с чл. 537 от ТЗ/ налага извод, че в записа на заповед, падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. В случая употребеният израз „срещу представянето“, при липса на друг упоменат падеж, сочи на ясно посочен падеж, по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. /Цитираната от въззиваемата страна съдебна практика - решение №246/15.01.2015г. по т.д. №2879/2013г. на ВКС, първо т.о., включително и съдебната практика, на която се е позовал окръжният съд – решение №105/23.10.2012г. на ВКС по т.д. №515/2011г., първо т.о./ не разглежда идентичен казус с настоящия – подложено е на тълкуване съдържание на запис на заповед, в който наред с израз „представяне“ е посочен и друг конкретен падеж, при което е тълкувано, че изразът „представяне“ не е еднозначен с израза „на предявяване“./ Ако пък се приеме, че изразът „срещу представянето“ не е еднозначен с израза „на предявяване“ по смисъла на чл.486 ал.1, т.1 от ТЗ, то отново би се стигнало до извод за редовен менителничен ефект. Това би означавало непълнота на записа на заповед, без определен падеж. Но тази непълнота в реквизитите е преодолима чрез разпоредбата на чл.536, ал.2 от ТЗ – запис на заповед, в който не е посочен падежът, се смята платим на предявяване. Такова предявяване е осъществено на 24.03.2017г. с оглед отразеното върху гърба на записа на заповед изявление на Г. Н., в качеството на управител на „Х.П.“ ООД. Следващият спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивната жалба, се свежда до разпределението на доказателствената тежест с оглед въведената защитна позиция на ответника – издател по записа на заповед. Както се посочи, ответникът е въвел правоизключващо възражение, свеждащо се до оспорване истинността на записа на заповед от гледна точка на дата и подпис, а оттам – на съдържание. Автентичността на документа не е оборена и е установена по категоричен начин от заключението от допуснатата съодебнографологична експертиза, компетентно изготвена от вещото лице М. С., неоспорена от страните. Съгласно заключението подписите, положени в записа на заповед от 20.03.2017г. „подпис на издателя“ и „подпис на управителя“, са изпълнени от Г. Н.. По отношение на оспорената дата на документа, основаваща се на твърдение, че същият е издаден след като представителната власт на Н. е била прекратена, следва да се посочи, че действително Г. Н. е упражнявал представителна власт за дружеството за кратък период от време, но включващ датата, посочена като дата на издаване на записа на заповед. Съгласно вписванията по партидата на дружеството - „Х.П.“ ЕООД, Г. Н. е управител на дружеството през периода 16.03.2017г. – 02.08.2017г. /а дружеството е променило правноорганизационната си форма от ООД в ЕООД, с едноличен собственик на капитала и управител М.Л., съгласно вписване от 12.10.2017г., а съгласно вписване от 02.08.2017г., за управител на дружеството – ООД към този момент, е вписан мажоритарният съдружник М.О.А.Л./. По отношение оспорената дата в документа, следва да се посочи, че същият представлява частен диспозитивен документ, чиято неистинност може да се докаже, само ако се обори автентичността му. По отношение на релевираната от ответника антидатираност на документа и разпределението на доказателствената тежест за установяване достоверността на датата, се възприема казаното от първостепенния съд и приетото в Решение №167/03.07.2018г. на ВКС по гр. д. №4020/2017г., IV г.о.: Юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл.181 от ГПК и не може да се позавава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ – в случая – доказателствената тежест носи ищецът. /Вярно е, че е известна и друга съдебна практика, в насока, че доказателствената тежест носи оспорващата страна – „длъжникът“ - Решение №50087/08.06.2023г. по гр.д. №3309/2022г., 4-то г.о.; Решение №60256/07.03.2022г. на ВКС по гр. д. №3590/2020г., 4-то г. о., ГК./. С оглед спецификата на правоотношенията при въведеното оспорване на дата на частен диспозитивен документ от юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ, не може да се приеме чистата хипотеза на оспорена дата от издателя на документа. Ето защо доказателствената тежест за установяване датата на документа ще се носи от страната, която черпи благоприятни за себе си последици от документа – в случая ищецът, както правилно е разпредЕ. доказателствената тежест и от първоинстанционния съд. Датата и мястото на съставяне на документа не са част от изявлението на страните, поради което и не са задължителен елемент от съдържанието да документа, т. е. - същите могат да бъдат посочени, но могат и да не се съдържат в него. Поради това тези елементи не се обхващат от формалната доказателствена сили на частния документ. В случаите когато в документа не е посочена дата на съставянето му, или посочената такава се оспорва, установяването на точната дата на съставянето му се извършва с всички допустими от закона доказателствени средства. От значение в тази насока, като ангажирано от ищеца доказателство, е представен като писмено доказателство документ на чужд език /немски език/, наименован „Декларация“, с посочен автор М.Л. и положен подпис, с нотариално удостоверяване от 07.11.2019г. Текстът на тази декларация в превод е следният: М.О.А.Л., в качеството на собственик на капитала в „Х.П.“ ООД дава изричното си съгласие и инструкции на управителя на дружеството – господин Г.Н., да издаде в полза на фирма ЕТ „Р.М.“ с регистрационен номер •••, с посочени адрес на управление и име на законен представител, запис на заповед с дата на издаване и падеж на предявяване 20.03.2017г. за сумата 150 000 евро, като записът на заповед се издава, за да обезпечи неустойка за неизпълнение на доставка на авточасти по договор за доставка на авточасти. Документът не носи дата на съставяне. Но доколкото се касае за частен документ, датата и мястото на съставяне на документа не са част от съдържащото се в него изявление, поради което и не са задължителен елемент от съдържанието да документа, т. е. същите могат да бъдат посочени, но могат и да не се съдържат в него, поради което тези елементи не се обхващат от формалната доказателствена сили на частния документ. Първоинстанционният съд е дал неправилно тълкуване на съдържанието на този документ, неправилно е преценил доказателствената му стойност, при което е извел и неправилни правни изводи – че с декларацията не е установена верността на посочената в записа на заповед дата на издаване. Вярно е, че ако обективираното в документа изявление, е дадено преди датата на съставяне на записа на заповед, то към този момент М.О.А.Л. не е бил едноличен собственик на капитала и представляващ „Х.П.“ ООД, като какъвто е представен в текста на декларацията, а само съдружник в дружеството, който не е разполагал с представителна власт. Независимо че съдържанието има характер на инструкции, доколкото декларацията не носи дата, възможно е и същата да е съставена след датата на подписване на ценната книга и изявлението, съдържащо се в декларацията да е с характер на акт на потвърждаване на действието по издаване на записа на заповед. И в двата случая обаче в текста на декларацията се съдържа изявление, сочещо на съществуващ в правния мир запис на заповед именно с дата 20.03.2017г. за сумата от 150 000евро, издаден от „Х.П.“ ООД, чрез законния му към този момент представител, и в полза на ЕТ „Р.М.“ и то независимо от факта, дали авторът на тази декларация – Л., е разполагал с представителни функции да овластява/дава инструкции или да потвърждава извършени действия. В частта, съдържаща посоченото изявление /касаещо датата 20.03.2017г./ документът притежава характер на частен свидетелстващ документ, съдържащо удостоверително изявление на своя издател, със свидетелстващ документ издателят на документа свидетелства за съществуването или несъществуването на определен факт. Посоченото изявление може да се преценява и като извънсъдебно писмено признание, съдържащо неизгодни факти за страната, възразила срещу датата на издаване на записа на заповед и в този смисъл притежава необходимата доказателствена сила за установяване датата на издаване на записа на заповед от 20.03.2017г. Признанията на страните за факти, относими към спорното право /в това число и извънсъдебните признания/ съставляват допустимо доказателствено средство. Що се отнася до приетото от окръжния съд, че е правно абсурдно да се дават нареждания не само записът да биде издаден на 20.03.2017г., но и датата на предявяване да бъде опредЕ. предварително – 20.03.2017г., следва да се посочи, че тази част от изявлението може да се тълкува и по друг начин – посочена е датата на издаване на записа на заповед, което е от значение в настоящия случай, като е посочен и падеж – „на предявяване“, като се има предвид, че все пак се касае за превод на документ от чужд език. Същественото е, че автентичността на този документ не е оборена, въпреки релевираното от ответната страна оспорване авторството на подписа, положен от името на Л. в документа. От заключенията от допуснатите при първоинстанционното разглеждане на делото единична и тройна съдебнографологична експертиза е установено по категоричен начин, че подписът, положен от името на М.О.А.Л. в декларацията е изпълнен от М.Л. и този подпис не е пренесен от друг документ. Ето защо достоверността на датата, съдържаща се в запис на заповед от 20.03.2017г., не е оборена, а от носещата доказателствената тежест страна – ищеца, е установена тази достоверност, чрез представяне на документа „Декларация“ с автор М.О.А.Л.. Във връзка с ангажирането на това писмено доказателство, следва да се посочи, че същото е своевременно представено – във връзка и непосредствено след указанията на окръжния съд относно разпределението на доказателствената тежест, дадени с определение №1706/09.08.2019г. При установена достоверност на датата, посочена в записа на заповед – 20.03.2017г., както и установена автентичност на документа, то издаден, чрез органния представител на „Х.П.“ ООД /впоследствие с променена правноорганизационна форма – ЕООД/ към датата на съставянето, от лице, разполагащо с необходимата представителна власт, записът на заповед от 20.03.2017г. ангажира отговорността на ответното дружество – въззиваема страна в настоящето производство. Този извод не се променя от депозираните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелката Е. И., бивш служител при ответното дружество, изпълняващ длъжността „административен управител“ на „Х.П.“ ООД в периода от м. 02.2017г. до лятото на 2018г., /през част от който период управител на дружеството и бил Г.Н./, която свидетелка депозира показания, че не й е известно „Х.П.“ ЕООД да е имало съконтрахент ЕТ „Р.М.“. Горният извод не се променя и от заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебносчетоводна експертиза, съгласно което, не е установено при проверка на банкови извлечения и хронология на сметка каса да има осчетоводено постъпване на сума от 150 000 евро от ЕТ „Р.М.“ в счетоводството на „Х.П.“ ЕООД и липсва осчетоводяване на задължение или вземане спрямо ЕТ „Р.М.“. Констатациите от съдебносчетоводната експертиза относно наличие или липса на счетоводно отразяване на задължения или вземания между търговците би имало значение при наличие на въведено каузално правоотношение от една от страните по делото. В този смисъл следва да се посочи, че доколкото в горекоментираната декларация се споменават и данни за търговски отношения между страните, то от значение в исковия процес е, че кредиторът – поемател по ценната книга и ищец в процеса не е задължен да сочи и доказва съществуването на каузална сделка, когато длъжникът по записа на заповед не е изложил конкретни факти и възражения срещу ценната книга, не се е позовал на каузално правоотношение, а само я е оспорил. В производството по чл.422 ГПК, съдът извършва проверка за съществуване на каузално правоотношение, само ако длъжникът е направил възражение за съществуването на такова. В този смисъл за пълнота следва да се посочи за неотносимо въведеното възражение от ответната страна, че според дружествения договор на дружеството, актуален към периода, в който Н. е бил управител на същото, чл. 8.3.11. от него, в компетентността на Общото събрание на съдружниците е да взема решения за сключване на договори за заем на стойност 50 000лв. За пълнота следва да се посочи и че се споделя изцяло казаното от първоинстанционния съд за неотносимост и неоснователност на несвоевременно въведените от ответника възражения, изведени от разпоредбата на чл.40 от ЗЗД – за договаряне във вреда на представлявания – доколкото в исковия процес по чл.422 от ГПК не е въведено каузално правоотношение от нито една от страните по делото. Към казаното от окръжния съд може да се допълни само, че възраженията на ответното дружество, основани на разпоредбата на чл.40 от ЗЗД биха имали значение в производство за ангажиране отговорността на управителя по реда на чл.145 от ЗЗД, но не и в исковото производство за ангажиране на отговорност, произтичаща от абстрактната, едностранна сделка запис на заповед, със строго формални изисквания, които в случая са изпълнени. В хода на производството по иск по чл.422 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спорното право е възникнало, а на ответника - фактите, които го погасяват, изключват или унищожават. Съгласно разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Конкретното проявление на тази разпоредба в настоящия случай означава, че ищцовата страна, под страх, да не докаже основателността на исковата си претенция, следва да осъществи едно главно, пълно и пряко доказване на твърдението, че ответникът дължи претендираните суми, т.е. да ангажира онези доказателствени средства, чрез които да създаде абсолютна достоверност, сигурно убеждение в истинността на това фактическо твърдение. Предвид изложените данни от фактическа страна и съображения, предявеният устанвителен иск се явява основателен. Като е постановил решението в обратния смисъл и е отхвърлил установителния иск за вземането по записа на заповед, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение и същото следва да бъде отменено, като се постанови друго, с което предявеният установителен иск бъде уважен. Ето защо въззивната жалба се явява основателна. По разноските, сторени в първоинстанционното производство: С оглед изхода от спора във въззивното производство, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която Едноличен търговец „Р.М.“, рег. №••• по регистъра на Агенция по регистрация на предприятията в Р. К., данъчен номер •••, адрес на управление Р. К., гр. П., ул. „А.К.“, представлявано от Б.М., е осъден да заплати на „Х.П.“ ЕООД, ЕИК ••• сумата 9 250лв. разноски по делото. При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски в първоинстанционното производство, които са 5 867, 49лв. – държавна такса. /От ищеца не е представен списък на разноските по чл.80 от ГПК, не са представени и доказателства за уговорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение/. В тежест на ответника следва да се присъдят и сторените от ищеца – заявител в заповедното производство, разноски за последното, които са 5 868лв. – държавна такса и 5 000лв. – адвокатско възнаграждение, общо 10 868лв. От страна на жалбоподателя не са представени доказателства за реално сторени разноски в настоящето въззивно производство – в.т.д. №418/2023г., не е представен и списък на разноските по чл.80 от ГПК. В полза на жалбоподателя следва да се присъдят сторените в предходното въззивно производство разноски – в.т.д. №649/2020г., които са 5 867, 49лв. – заплатена държавна такса. Следва да се присъдят и разноските, сторени в касационното производство, които са 5 897, 49лв. /съгл. представен списък на разноските по чл.80 от ГПК/. Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд