Решение № 1000 от 29.5.2012 г. на Софийски градски съд по дело № 486/2005 г.

Производството по пункт 3 и пункт 6 от молбата конкретизация от 03.05.05г. /съответстващи на т.4 и т.7 от петитума на исковата молба/ е прекратено с влязло в сила определение за прекратяване, поради което съдът не обсъжда представените по делото доказателства във връзка с тези претенции, като неотносими за спора. При така изложената фактическа обстановка съдът приема следното от правната страна на спора: Съгласно решението на Врачанския окръжен съд от 01.07.2004г. по ф.д. № 729/2001г., е вписана продажба на търговското предприятие на „Х.” ЕАД, извършена от заложния кредитор „Е.Г.••••” ЕООД, С., на ответника „К."ЕООД, С., като съвкупност от права, задължения, фактически отношения и отделни негови елементи, съгласно договор за покупко- продажба от 29.06.2004г., нотариално заверен на същата дата, който не е представен по делото. Решението не е оспорено и въз основа на него, съдът приема, че е налице продажба на търговското предприятие на „Х.” ЕАД по реда на ЗОЗ, по който договор ответникът се явява купувач т.е. правоприемник на прехвърленото предприятие като съвкупност, състояща се не само от права и фактически отношения, но и от задължения. При прехвърляне на търговско предприятие предмет на прехвърлителната сделка е цялото предприятие като съвкупност /права, задължения и фактически отношения/, поради което, за да преминат към правоприемника съществуващите към момента на прехвърлянето на предприятието задължения на „Х.” ЕАД, не е необходимо поотделното им изброяване /посочване и описание на отделните задължения/ в договора за продажба на търговското предприятие. Нещо повече, дори да има подобно изброяване в договора на задълженията и част от задълженията да не са в списъка /въпреки, че това не се установява по делото/, непосочването на дадено задължение не означава, че то е извадено от предприятието, тъй като се прехвърля цялата съвкупност. Съглсно чл.15 ал.3 от ТЗ, при прехвърляне на предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря за задълженията солидА.с правоприемника до размера на получените права, като кредиторите на търсими задължения следва да се обърнат първо към отчуждителя. Неоснователно е възражението на ответника, че при прехръляне на търговско предприятие по ЗОЗ, тъй като не намирал приложение чл.15 ал.3 от ТЗ, то правоприемникът не отговаря за задълженията, представляващи един от елементите на прехвърленото търговско предприятие. При прехвърляне на търговско предприятие към правоприемника му преминават задълженията, правата и фактическите отношения на бившия собственик на предприятието т.е. въз основа на самото прехвърляне правоприемникът на предприятието става задължено лице към кредиторите на бившия собственик на предприятието, чийто вземания съществуват към момента на прехвърлянето /стари задължения/. Разпоредбата на чл.15 ал.3 от ТЗ просто предвижда една допълнителна гаранция за правата на тези кредитори, а именно, че отчуждителят /бившият собственик на предприятието/ продължава, въпреки прехвълянето на предприятието му, да отговаря за старите задължения наред с правоприемника при условията на солидарност, но до размера на актива на прехвърленото предприятие /целта е да не се влоши положението на отчуждителя и същият да отговаря, така както би отговарял, ако предприятието не беше прехвърлено/. Следователно, ако се приеме, че при прехвърляне на търговско предприятие по ЗОЗ, не намира приложение чл.15 ал.3 от ТЗ, то би отпаднала отговорността само на бившия собственик на предприятието, но не и тази на правоприемника, чиято отговорност произтича не от разпоредбата на чл.15 ал.3 от ТЗ, а от факта на придобиването от същия на предприятието, в която съвкупност се включват и задълженията. Противното би означавало, да се приеме, че прихвърлянето на предприятието не поражда действие спрямо правоприемника му, което противоречи на същността на самото придобиване на предприятието. Предмет на спора са парични задължения, които съгласно чл.68 б”а”от ЗЗД са „носими”, а не „търсими” /чл.68 б.”в” от ЗЗД/, поради което не намира приложение визираната в чл.15 ал.3 изр.2 от ТЗ поредност, предвиждаща, че кредиторите на „търсими” задължения са длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. С оглед изложеното и предвид факта, че ответник по делото е правоприемникът на прехвърленото предприятие, а отчуждителят /бившият собственик на предприятието/ не е страна по спора, ирелевантно за спора е дали отчуждителят продължава да отговаря за задълженията наред с правоприемника, тъй като не се твърди и не се доказва отчуждителят да е изпълнил част от процесните задължения, което би имало съответен погасителен ефект за правоприемника на предприятието като солидарен длъжник. Спорът между страните е концентриран и върху това, дали процесните задължения съществуват към момента на прехвърлянето на предприятието и от там- дали се явяват част от него. В тази насока съдът приема следното: Относно искът по чл.327 от ТЗ за заплащане на продажна цена по договор от 26.03.2002г.: На 26.03.2002г. ищецът, „Х.” АД, в качеството на продавач, и „Х.” ЕАД, в качеството на купувач, е сключен договор за продажба, с който продавачът се е задължил да прехвърли собствеността и предаде на купувача дълготрайни материални активи, представляващи сяровъглеродно производство, описани в Приложение №1, неразделна част от договора, срещу заплащане от купувача на продажна цена от 3 828 600 лева без ДДС и ДДС – 765 720 лева или 4 594 320 лева с ДДС. Ищецът в деня на слючването на договора - на 26.03.02г. е издал на името на купувача, „Х.” ЕАД, данъчна фактура №95950 за 4 594 320 лева /3 828 600 лева - данъчна основа и 765 720 лева ДДС/ за продажба ДМА на CS 2 съгласно опис, приложение 1 към договор за продажба от 26.03.02г., като въпреки, че фактурата не е подписана от купувача, тя е включена от него в дневника му за покупки през месеца, през който е издадена /т.е през м.март 2002г. фактурата е била осчетоводена/, и по нея купувачът е ползвал данъчен кредит. Прокуристът на купувача е потвърдил с писмо до ищеца задължения към „Х.” АД към 31.12.2003г., въз основа на остатъците по водените от „Х.” балансови сметки, в размер на 4 966 636, 52 лева. Неоснователно е възражението на ответника, че признанието на дълг не е част от правомощията на прокуриста. Съгласно чл.22 от ТЗ, прокуристът има право да извършва всички действия и сделки, които са свързани с упражняването на търговското занятие и да представлява търговеца. Единствените ограничения в законоустановените правомощия на прокуриста са: липсата на право да отчуждава и обременява с тежести недвижими имоти на търговеца /освен с изрично пълномощно/; ограничение на действията му само по отношение на определен клон и невъзможност за преупълномощаване на други лица с пълния обем на правомощията му. Признанието на дълг не попада в изчерпателно изброените ограничения. Нещо повече, след като в обема на представителната власт на прокуриста попада сключване на договори от вида на процесния договор за продажба, при което възниква задължение /дълг/ за търговеца, по аргумент на по-силното основание прокуристът е управомощен и да признае възникнал дълг по такъв вид договори. Издадената от ищеца фактура за продажната цена по договора е осчетоводена от купувача още през м.март 2002г., което означава, че тя е била отразена към този момент в счетоводната сметка, която води купувачът за задълженията си към ищеца. Ето защо, въпреки, че в признанието, направено от прокуриста, не се съдържа конкретизация относно произхода /основанието/ на задълженията, формиращи дълг на „Х.” АД към ищеца от 4 966 636, 52 лева към 31.12.2003г., доколкото изрично се сочи, че признанието отразява остатъците /салдата/ по водените от „Х.”АД балансови сметки и няма наведено твърдение и данни за плащане на продажната цена по фактурата или на част от нея /с което считоводно да се отпише вземането или част от него/, съдът приема, че в сумата от 4 966 636, 52 лева е включена и сумата по фактура № 95950 от 4 594 320 лева, осчетоводената от „Х.” АД в един по-ранен момент /още през м.март 20002г./ във водените от него счетоводни сметки като дълг към ищеца. Съгласно чл.10 и чл.15 от договора, физическото предаване на активите се удостоверява с подписването на приемо-предавателен протокол, като продавачът следва да предаде стоката в едноседмичен срок от получаване на писмено уведомление от купувача за готовността му да приеме активите, но не по-късно от три месеца от подписването на договора т.е. не по-късно от 26.06.2002г. С оглед изпълнението на задължението за предаване на стоката, третото лице - помагач, в качеството си на правоприемник на документацията на ищеца /като купувач на предприятието на ищеца/, е представил по делото приемо - предавателен протокол от 02.04.2002г., който е изключен от доказателствения материал, на основание чл.101 от ГПК /отм./, поради непредставяне на оригинала на документа /във връзка с направено искане за това от ответната страна/. Въпреки, че протоколът не може да бъде взет предвид като писмено доказателство по делото, с факта на представянето му от третото лице помагач, е налице твърдение от същия, че предаването на ДМА е станало на 02.04.2002г. Това е признание, че предаването на стоката не е станало на датата на издаване на фактурата / 26.03.2002г../ и осчетоводяването й през м.март 2002г. от купувача, а именно направеното през м. март 2002г. счетоводно записване е намерило отражение по-късно и в признанието на размера на водения в счетоводството на купувача дълг към ищеца към 31.12.2003г. Ето защо, съдът приема, че в конкретния случай, с оглед посочените по-горе обстоятелства, въз основа на осчетоводяване на фактурата от купувача и признанието от същия на вписания в счетоводството му размер на дълга му към ищеца не се доказва фактът на предаването на стоката от продавача на купувача. Невярно е твърдението на третото лице помагач, че въз основа на заключението на ССЕ се установява заприходавяне на активите за сяровъглеродното производство. Такава задача, нито е поставяна на вещото лице, нито е изпълнявана, като от отговора на вещото лице по останалите възложени му задачи не може да се направи извод, че активите за сяровъглеродното производство са част от имуществото, което формира балансовата стойност на активите на прехвърленото предприятие към момента на прехвърлянето. Невярно е и твърдението на ищеца в исковата молба, че е налице частично плащане от страна на купувача по договора, тъй като видно от заключението на ССЕ, налице е осчетоводено при ищеца направено от него прихващане с насрещни вземания на купувача. Следователно, въз основа на твърдението на ищеца за извършено плащане не може да се направи извод за наличие на предаване на стоката от него на купувача по сделката. Купувачът по сделката, съгласно заключението на вещото лице, е ползвал данъчен кредит по фактурата. Данъчният кредит е дефиниран в чл.63 от ЗДДС /отм./ като сумата от начислен данък по ЗДДС на регистрирано лице за получена от него стока по облагаема доставка, която лицето има право да приспадне. Чрез механизма на данъчния кредит се обезпеч ава облагане единствено на добавената стойност при всеки етап от стопанската реализация на една стока. Фактът, че купувачът е ползвал правото на данъчен кредит и не се твърди и установява по-късно да е отречено това право чрез отказ за възстановяване на данъчния кредит, доказва, че купувачът е получил стоката по фактурата. Видно от горното, ищецът-продавач е изправна страна по договора за продажба, тъй като е изпълнил двете си задължения по него: 1/ прехвърляне на собствеността върху стоката от него на купувача, което съгласно чл.9 от договора, е настъпило с издаването на фактурата за продажбата й, и 2/ предаване на вещта на купувача. Ето защо, направеното от ответника, в качеството му на приобретател на търговското предприятие на купувача, възражение по чл.90 от ЗЗД за неизпълнен договор, е неоснователно. Съгласно чл.4 и чл.5 от договора, плащането на продажната цена следва да се извърши след изтичане на тримесечен гратисен период, на 60 равни месечни вноски, като първата вноска е дължима и изискуема не по-късно от 25.06.2002г., а останалите вноски са платими до 25-то число на месеца, през който се дължат. Задължението представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл.111 б. „в” от ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължение, с посочен в договора падеж /в този см. е и решение №168/22.12.2009г. на ВКС II -ро ТО по т.д. № 408/2009г./, поради което приложение намира кратката тригодишна погасителна давност. Ето защо, съдът приема, че ищецът се явява изправна страна по договора и може да претендира плащане на продажната цена, съобразно графика по чл.4 и чл.5 от договора - след изтичане на тримесечен гратисен период, на 60 равни месечни вноски, като първата вноска е дължима и изискуема не по-късно от 25.06.2002, а останалите вноски са платими до 25-то число на месеца, през който се дължат. С клаузите на чл.4 и чл.5 от договора страните по него са дерогирали приложението на разпоредбата на чл.327 ал.1 от ТЗ относно времето на плащане на продажната цена. Видно от горното, първата вноска по договора е изискуема на 25.06.2002г., поради което тригодишният давностен срок /чл.111 б”в” ЗЗД/ за тази вноска започва да теча на 25.06.02г. /чл.114 ал.1 ЗЗД/ и изтича на 25.06.2005г. т.е. след завеждането на исковата молба на 01.04.05г., като с предявяването на иска за заплащане на продажната цена се прекъсва течението на срока на погасителната давност / чл.116 б.”б” от ЗЗД/. Видно от изложеното, за останалите вноски за продажната цена, доколкото тяхната изискуемост настъпва по-късно от тази на първата вноска, тригодишният данвостен срок също не е изтекъл към датата на завеждането на исковата молба. С оглед казаното, възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за продажната цена по договора е неоснователно. Вноските за продажната цена следва да бъдат заплатени по месечно / до 25-то число на месеца/, считано от 25.06.2002г. за срок от 5 години / 60 месеца/, като При забава на плащането на която и да е вноска или част от нея, купувачът дължи законна лихва за забава върху забавената сума /чл.21 от договора/. Липсва изчисление на лихвата за забава, което да е съобразено с изискуемостта на вноските, като заключението на вещото лице не може да се ползва в тази част, тъй като е изчислило лихвата върху изискуемата и неизискуемата част от главницата /размера на претенцията/ без да се съобрази кога и за кои вноски е била настъпила изискуемастта за веки месец от забавата. Ето защо, претенцията по чл.86 ал.1 от ЗЗД за периода от 27.03.2002г. до исковата молба- подлежи на отхвърляне. Относно притендираната наемна цена и консумативи за ел. енергия: Въз основа на сключения на 15.0 8. 02 г. срочен наемен договор между ищеца, в качеството на наемодател, и „Х.” ЕАД, в качеството на наемател, между същите е възникнало наемно правоотношение. Наемателят е изпълнил на същата дата задължението си да предаде на наемополучателя ползване на наетия обект в състояние отговарящо на предназначението му, което е удостоверено в подписания между страните на 15.08.02г. приемо-предавателен протокол. Срокът на договора за наем е изтекъл на 31.12.02г. без страните да подпишат към тази дата споразумение за продължаване на срока му. Подобно споразумение е подписано по-късно, като 02.01.2003г., с което е продължено действието на договора за наем до 31.12.2003г., като страните въз основа на дадената им в чл.9 от ЗЗД договорна свобода са преуредили отношенията си във връзка с договора, като са приели, че същият не е прекратил действието си на 31.12.2002г. Уговорения в споразумението срок на наемния договор е изтекъл на 31.12.2003г. без страните да подпишат друго споразумение за продължаване на срока му. От друга страна, осчетоводяването от наемополучателя на издадените от ищеца фактури за наемната цена в един по-късен период /вкл. ползване на данъчен кредит по тях/ доказва, че наемополучателят е продължил да ползва обекта и след изтичане на срока на договора за наем. Следва да се има предвид, че липсват твърдения и доказателства наемополучателят да е върнал наетия обект на ищеца към момента на изтичане срока на договора, като тежестта на доказване на този факт се носи, на основание чл.127 ал.1 от ГПК /отм./, от ответника.- ищецът не може да носи тежестта на доказване на отрицателен факт /невръщането на ДМА/. По делото липсват твърдения и доказателства ищецът да се противопоставил към момента на изтичане на срока на договора наемополучателят да продължи ползването на обекта, предмет на договора за наем, поради което с изтичането на срока на договора за наем на 31.12.03г. с оглед липсата на противопоставяне на ищеца по см. на чл.236 ал.2 от ЗЗД, на основание чл.236 ал.1 от ЗЗД, договорът за наем от срочен се трансформира в договор за наем с неопределен срок, като прекратяването му е могло да се извърши единствено с 1-но месечно предизвестие по чл.238 от ЗЗД, каквото не се твърди и доказва да е налице. С оглед изложеното, съдът приема, че наемодателят е изправна страна по договора за наем, като наемното правоотношение не се е прекратило с изтичането на срока на договора, считано от 31.12.2003г. се е трансформирало в безсрочно и обвързва страните по него до сключването на договора за прехвърляне на търговското предприятие на наемателя, като наемателят дължи насрещната престация- заплащането на наемната цена. Дължимостта на претендираните наемни вноски по двете процесни фактури №№ 0000065597 и 0000065588 и на търсената сума за ел.енергия по фактура № 0000065580 се установява и от факта на осчетоводяването на тези фактури от „Х.” ЕАД, включването им във водения от него дневник на покупките през месеците, в които са издадени фактурите, и ползването на данъчен кредит по тях от същия. Въпреки че няма данни лицето, което е подписало от името на „Х.” ЕАД фактурата за ел. енергията, да има представителна власт по отношение на същия, съдът на основание чл.301 от ТЗ, приема, че с узнаването на тези действия от търговеца, от чийто име са предприети, /моментът на осчетоводяване от него на фактурата/, извършените без представителна власт действия се считат потвърдени, тъй като търговецът не се е противопоставил веднага след узнаването им. Съгласно чл.114 от ЗЗД, давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Доколкото процесните вземания са срочни, те стават изискуеми, на основание чл.84 ал.1 изр.1 от ЗЗД, с изтичането на срока за изпълнение /за плащане/. В настоящия случай срокът за заплащане на наемната цена е обвързан с получаване на фактурата, което е станало през съответния месец на 2004г. С изтичането на срока за плащане започва да тече срока на три годишната погасителна давност. Преди изтичането й ищецът е предявил на 01.04.2005г. исковете за заплащане на наемната цена, с което е прекъснал течението на давността на основание чл.116 ал.1 б.”б” от ЗЗД. Относно заплащането на дължимата сума за ел.енергия е определен срок за заплащане от 1-н ден от фактурирането / 17.05.204г./, поради което погасителна давност за вземането за ел. енегргия, тече от 18.05.04г. и не е изтекъл към датата на завеждането на исковата молба- 01.04.2005г. С оглед изложеното, направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главниците за наемна цена и ел.енергия са неоснователни. Предвид горното, съдът приема, че ответникът в качеството си на купувач на търговското предприятие на „Х.” ЕАД, дължи заплащане на сумите по посочените три фактури, вземанията по които са изискуеми. На основание чл.127 ал.1 от ГПК /отм./, именно в тежест на ответника е да докаже изплащане на претендираните наемни вноски и ел.енергия, което последният не е направил. С оглед изложеното, претенциите на ищеца по чл.232 ал.2 от ЗЗД се явява основателни и доказани и. следва да се уважат изцяло. Въпреки изхода на спора по тези главни искове, съдът намира, че исковете по чл.86 ал.1 от ЗЗД във връзка със забавата на плащането на вземанията за наемна цена по чл.232 ал.2 от ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени като такива, предвид следното: В чл.10 ал.2 от договора изрично е предвидено, че при забава на плащането на наемна вноска наемателят дължи неустойка в размер на законната лихва. На първо място, страните, въз основа на дадената им в чл.9 от ЗЗД свобода на договаряне, са постигнали съгласие, че при забава на плащането на цената ответникът дължи определената в договора мораторна неустойка, която по своя характер и изпълнявани функции представлява обезщетение за вредите от забавеното изпълнение. С уговарянето на договорна неустойка страните дерогират нормата на чл.86 ал.1 от ЗЗД и последната не намира приложение. Когато има неизпълнение на договорно парично задължение, законна лихва може да се търси само, ако не е уговорена мораторна неустойка, респ. договорна мораторна лихва (лихва за забава), тъй като разпоредбата на чл.86 ал.1 от ЗЗД няма за цел да ограничи свободата на договаряне, а да уреди размера на обезщетението за вредите от забавата, когато страните не са направили това по договорен път. С оглед на това, че в случая страните по делото са уговорили неустойка за забавено изпълнение на паричното задължение и клаузата има силата на закон за страните /чл.20а ал.1 от ЗЗД/, наемодателят няма вземане за законна лихва, поради което искането за мораторна лихва се явява неоснователно. За вредите, надхвърлящи размера на неустойката, ищецът може да претендира обезщетение само по общия ред чрез доказването на размера им - чл.92 ал.1 изр.2 от ЗЗД. Кредиторът не може да ползва разпоредбата на чл.86 ал.1 от ЗЗД за доказване на размера на действителните вреди, тъй като реалните вреди по см. на чл.82 от ЗЗД са вредите, които кредиторът търпи от това, че пропуска да вложи парите и да получи възнаградителна лихва за тях, определена на свободния банков пазар. Трябва да се има пред вид, че съдът не може да излезе извън рамките на сезирането си, поради което не би могъл да присъди в полза на ищеца неустойка за забава, независимо дали тя би съвпаднала или не по размер с размера на законната лихва /в случая такова съвпадане е налице- договорената неустойка е в размер на законната лихва/. Мораторната неустойка и законната лихва са различни вземания, за разглеждането на всяко от които е нужно да е налице съответно сезиране на съда. Ищецът не е сезирал съда с искане за присъждане на договорна лихва за забава, а за законна лихва по чл.86 ал.1 от ЗЗД. Макар и уговорената в случая на забава неустойка и законната лихва да са свързани с неизпълнение на парично задължение, то за разлика от законната лихва, източник на неустойката е самият договор. Тези две вземания са с различен произход и се подчиняват на различен правен режим, поради което те остават различни по правната си същност. В горната насока е и решение №30 / 08.02.2007г. на ВКС, ТК. Ето защо, съдът намира, че ответникът не дължи във връзка със забавата на изплащането на наемната цена законната лихва за забава, поради което исковете по чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава върху главниците за наемната цена следва да се отхвърлят, като неоснователни. Не е договорена неустойка при забава плащането на ел.енергията, поради което казаното по-горе не се отнася за последиците от забавата на плащането й. С оглед уговорения във фактурата срок на плащане ел.енергията - 1 ден от фактурирането, на основание чл.84 ал.1 от ЗЗД, това вземане на ищеца е станало изискуемо на 18.05.04г. с изтичането на уговорения срок. От деня, следващ деня на падежа, а именно – от 19.05.04г., длъжникът изпада в забава относно плащането на ел.енегрията и тъй като се касае до неизпълнение на парично задължение, същият дължи обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за забава. Възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно и по отношение на вземането по чл.86 ал.1 от ЗЗД за забава плащането на главницата за ел.енергия, като тригодишния давностен срок не е изтекъл към 01.04.05г.- датата на завеждане на иска, с предявяването на който се прекъсва течението на срока на погасителната давност. Предвид изложеното, искът по чл.86 ал.1 от ЗЗД е основателн и доказан в размер на...... лева за забава плащането на главницата от 290, 20 лева за периода от 19.05.2004г. до 01.04.05г.- датата на завеждането на исковата молба, като претенцията следва дасе отхвърли за 18.05.2004г., когато не е налице забава на длъжника, Относно исковете по чл.327 от ТЗ за заплащане на продажна цена за лагер, гумени ботуши и КИП- въздух по фактури №№ 81431/ 31.05.2004г., 81429/ 11.05.2004г. и 65578/ 30.04.04г.: В процесните двустранно подписани фактури.№№ 81431/ 31.05.2004г., 81429/ 11.05.2004г. и 65578/ 30.04.04г. са обективирани волеизявления на две насрещни страни относно двата съществени елемента на договора за продажба- вещ и продажна цена, поради което съдът приема, че въз основа на съдържанието на всяка от тези три фактури се доказва, че между ищеца, в качеството на продавач, и „Х.” ЕАД, в качеството на купувач, са сключени три договора за продажба при условията, визирани в съответната фактура. Трябва да се има предвид, че договорът за продажба на посочените във фактурите стоки е неформален, като ирелевантно за действителността му е по какъв начин и къде е материализирано съгласието на страните по него и преценката за възникване на продажното отношение се извършва на база на разпоредбите на ТЗ относно фактическия състав на този вид договор, а не въз основата на разпоредбите на ЗСч. На второ място, действията на лицето, подписало фактурите от името на купувача - „Х.” ЕАД, като направени при липса на представителна власт и за които купувачът е узнал към момента на осчетоводяване от него на фактурите, се считат на основание чл.301 от ТЗ потвърдени от купувача и произвеждат целяното с тях павно действие, тъй като купувачът не се е противопоставил веднага след узнаването на сделката. Въз основа на фактурите не само се доказва фактическия състав на договора за покупко-продажба, но и факта на приемането на стоката от купувача, поради което ищецът, в качеството си на продавач, се явява изправна страна по договорите за продажба на горните фактури и е активно легитимиран да търси от ответника, в качеството му на приобретател на търговското продприятие на купувача, заплащането на продажната цена. Дължимостта на сумите от купувача се потвържвада и от факта на осчетоводяването на тези фактури от „Х.” ЕАД, включването им във водения от него дневник на покупките през месеците, в които са издадени фактурите, и ползването на данъчен кредит по тях от същия. С оглед уговорения от страните във фактурите срок на плащане, страните по продажните правоотношения са дерогирали разпоредбата на чл.327 ал.1 от ТЗ, като на основание чл.84 ал.1 от ЗЗД, вземанията на ищеца за продажната цена са станали изискуеми с изтичането на уговорения срок, а не с предаването на стоката на купувача. В настоящия случай срокът за заплащане на продажната цена за лагера изтича на 03.06.04г.; за гумените ботуш - на 12.05.04г. и за КИП-въздуха- на 2.05.04г. /1.05.04г. е почивен ден/, от които дати започва да тече срокът на 5- годишната погасителна давност, който не е изтекъл към датата на завеждане на исковата молба - 01.04.05г. С оглед изложеното, направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по отношение на главниците за заплащане на подажна цена за лагера, гумените ботуши и КИП-въздух е неоснователно. Възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно и по отношение на вземанията по чл.86 ал.1 от ЗЗД, за които тригодишния давностен срок не е изтекъл към 01.04.05г.- датата на завеждане на исковете, с предявяването на които се прекъсва течението на срока на погасителната давност. От деня, следващ деня на падежа, а именно – от 04.06.04г. относно продажната цена за лагера, от 13.05.04г.- относно продажната цена за гумените ботуши и от 03.05.04г.- относно продажната цена за КИП-въздуха, купувачът изпада в забава и тъй като се касае до неизпълнение на парични задължения, дължи обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за забава. Видно от изложеното, купувачът не е в забава относно заплащането на продажните цени за горните стоки, както следва: 1/ за периода от 01.06.04г. до 03.06.04г. вкл. - относно продажната цена за лагера; 2/ за 12.05.04г.- относно продажната цена за гумените ботуши; 3/ за периода от 01.05.04г. до 02.05.04г. вкл. - относно продажната цена за КИП-въздуха. Следователно, поради липсата на забава на изпълнението за тези периоди, исковете по чл.86 ал.1 от ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. С оглед горното, исковете по чл.86 ал.1 от ЗЗД са основателни и трябва да бъдат уважени за следните размери и периоди: 1/ за законна лихва за забава в размер на......... лева за периода от 04.06.04г. до завеждането на исковата молба - 01.04.2005г. върху главницата от 77, 57 лева /продажната цена за лагера/; 2/ за законна лихва за забава в размер на......... лева за периода от 13.05.04г. до завеждането на исковата молба - 01.04.2005г. върху главницата от 16 лева /продажната цена за гумените ботуши/; 3/ законна лихва за забава в размер на......... лева за периода от 03.05.04г. до завеждането на исковата молба - 01.04.2005г. върху главницата от 8881, 08 лева /продажната цена за КИП - въздуха/. Относно искът по чл.266 от ЗЗД по договор за изработка №39/ 28.08.02г.: Между „Х.”, в качеството на възложител, и ищеца, в качеството на изпълнител, е сключен и договор за изработка, по силата на който ищецът е следвало да извърши услуги срещу заплащане на възнаграждение. Договор№39 е сключен на 28.08.2002г. за срок от 1 година, но автоматично се продължава всяка година за срок от 1 година, предвид изричната за това калуза в договора, доколкото няма писмено заявено желание за прекратяване на договора, заявено два месеца преди изтичането на съответния едногодишен срок. Въз основа на факта, че услугите, за които са издадени фактурите, са осчетоводени при възложителя, включени в дневниците за покупките и по тях е ползван данъчен кредит, съдът приема, че фактурираните услуги са извършени от изпълнителя и приети от възложителя, поради което се дължи заплащането на цената им. Заплащането на възнаграждението е договорено да става до 10-то число на месеца, поради което тригодишният давностен срок /чл.111 б”в” ЗЗД/ за вноските за май и юни на 2004г. започват да тече на 10.05.2004г., съответно на 10.06.2004г. / 114 ал.1 ЗЗД/ и изтича след завеждането на исковата молба на 01.04.05г., като с предявяването на иска за заплащане на продажната цена се прекъсва течението на срока на погасителната давност / чл.116 б.”б” от ЗЗД/. Предвид гореизложеното, исковете по чл.266 от ЗЗД са основателни и следва да бъдат уважени изцяло. На основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, ответникът дължи и законна лихва за забава за периода от датата, следваща датата на падежа, до предявяването на исковата молба, а именно: 1/ законна лихва за периода от 11.05.2004г. до 01.04.2005г. върху главницата от 598, 18 лева по фактура № 65589/ 31.05.2004г. и 2/ законна лихва за периода от 11.06.2004г до 01.04.2005г. върху главницата от 598, 18 лева по фактура № 65598/ 30.06.2004г. С оглед изложеното исковете по чл.86 ал.1 от ЗЗД са основателни и доказани и следва да бъдат уважени, както следва: 1/ законна лихва в размер на 62, 02 лева за периода от 01.06.2004г. до 01.04.2005г. върху главницата от 598, 18 лева по фактура № 65589/ 31.05.2004г. и 2/ законна лихва в размер на 55, 15 лева за периода от 01.07.2004г до 01.04.2005г. върху главницата от 598, 18 лева по фактура № 65598/ 30.06.2004г., като за разликата до пълните претендирани размери- претенциите се отхвърлят като недоказани. С оглед изхода на спора на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 179, 29 лева, а на ответника 261, 62, изчислени пропорционално на уважената/ отхвърлената и прекратена част на исковете. Водим от горното, СГС