Решение № 67 от 30.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 934/2023 г.

Производството е по чл.25, ал.4 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лице с нестопанска цел /ЗТРРЮЛНЦ/. Образувано е по въззивна жалба на Сдружение с нестопанска цел „СДРУЖЕНИЕ ЗА ЗАЩИТА НА ОСНОВНИ ИНДИВИДУАЛНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА 23“, чрез председателя на сдружението Р. З. против решение № 134 от 19.10.2023 г. на ОС-Благоевград, постановено по т.д. №152/2023 г., с което е потвърден отказ № 20230807153957/09.08.2023г. на Агенция по вписванията към Търговския регистър, постановен по Заявление с вх. № 20230807153957 от 07.08.2023г. В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на решението и отказа на длъжностното лице по регистрацията, като същата е подробно мотивирана. Твърди, че решението е дискриминационно към гражданите на Р.България с македонско самосъзнание и определение. Изводите на съда съставлявали пряка дискриминация на етническа основа срещу членовете на сдружението заради това, че са македонци. Цитира данни от извършвани преброявания на населението в България, вкл. към 01.03.2001г., като твърди, че като принадлежащи към македонската етническа група са се определили 5071 граждани на Р България. С жалбата е извършена историческа ретроспекция за минали събития и преброявания на населението от 1956г., като се поддържа, че в миналото е провеждана политика на асимилация на македонското население в България и преследване на хората с македонско самосъзнание и самоопределяне от органите на Държавна сигурност. На второ място, оспорва констатираната от длъжностното лице и съда нередовност, свързана с това, че на председателя на сдружението са предоставени представителни функции, каквито специалният закон възлага изрично на УС. Твърди, че председателят на сдружението е избран измежду членовете на УС, не е самостоятелен негов орган и не е необходимо възлагането на представителни функции да стане с решение на Годишното събрание. Явно в тази част не е достатъчно добре разбран смисъла на обжалваното решение, който е тъкмо в обратната посока. Жалбата е подробно мотивирана. Моли съда да отмени обжалваното решение и потвърдения с него отказ и задължи Агенцията по вписвания да извърши исканото вписване. В писмения си отговор Агенцията по вписвания оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като напълно се споделят мотивите на съда в обжалваното решение. По делото е представена цялата преписка на Агенцията по вписванията, ведно с постановения отказ. Софийският Апелативен съд, като обсъди оплакванията в жалбата във връзка със събраните доказателства и законовите изисквания, приема следното: Жалбата е процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Решението на първостепенния съд е валидно и допустимо, а разгледано по същество е правилно и съобразено със закона. Изложените от съда мотиви напълно се споделят от този състав, поради което и съобразно дадената му процесуална възможност на основание чл.272 ГПК препраща към тези мотиви. Независимо от това, във връзка с оплакванията в жалбата следва да добави следното: От доказателствата по делото се установява, че със Заявление вх. № 20230807153957 от 07.08.2023г., подадено от председателя Р. Г. З. е депозирано искане до Търговски регистър за първоначална регистрация на Сдружение с нестопанска цел „СДРУЖЕНИЕ ЗА ЗАЩИТА НА ОСНОВНИ ИНДИВИДУАЛНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА 23“. Длъжностното лице по регистрацията е постановило отказ за вписване на няколко основания, а именно: видно от чл.9 от Устава н сдружението, на председателя на сдружението са предоставени представителни функции, каквито специалният закон възлага изрично на Управителния съвет / чл.31, т.1/, без да е налице решение на Годишното събрание, нито разпоредба в устава, предвиждащи възможност по решение на върховния орган тези функции на УС да се изпълняват само от едно лице - председателя на сдружението. Затова ДЛР е приело, че са заявени за вписване обстоятелства, които не кореспондират с приетия от учредителното събрание устав и противоречат на нормите па чл.25, чл.30 и чл.31 от ЗЮЛНЦ. На второ място, ДЛР е констатирало, че сдружението е определено за извършване на дейност в обществена полза, което не кореспондира на разпоредбата на чл.5 от Устава за извършване на координация и съдействие единствено на своите членове. На трето място, ДЛР е констатирало, че дейността на сдружението е насочена към официализиране и популяризиране на етнос, който заявителите твърдят, че съществува в рамките на суверенната държава. Предвижда се организиране на национални Македонски събори /чествания на исторически дати и събития/, без същите да се сочат конкретно, за да се прецени относимостта им към определен етнос или към историята на българската нация, вкл. и чрез организирането на регионални събори на етически принцип. Дейността на сдружението се определя като защитаваща нрави и интереси на етническо малцинство в Република България, каквото обективно не съществува като обособена или друга утвърдена група от хора, притежаващи религиозна, езикова, културна или друга характеристика, отличаващи ги от останалата част от населението в страната. С оглед на това чрез афиширане на такова малцинство чрез сдружение с нестопанска цел, предназначена да удовлетворява техни специфични потребности, по същество не цели защита на правата им, доколкото те не са различни от тези на останалите граждани, а култивиране сред определена часа от българските граждани на различно етническо самосъзнание, каквото не е било формирано по естествен исторически път, а оттам е насочено срещу единството на нацията. На четвърто място, не бил представен подписан учредителен протокол със заличени лични данни на учредителите, който подлежи на обявяване в регистъра на ЮЛНЦ, съгласно чл.18. ал.2, т.1 от ЗЮЛНЦ. Посочените нередовности не касаели пропуснат документ или неплатена държавна такса и не могат да бъдат отстранени чрез представяне на допълнителни доказателства но реда на чл.22, ал.5 от ЗТРРЮЛНЦ. Благоевградският окръжен съд е споделил мотивите на длъжностното лице по регистрацията към АВп и е потвърдил отказа по същите съображения. Подробно е разгледал обема на проверката по чл.21 от ЗТР, която ДЛР прави и е констатирал, че мотивите за отказа съответстват на правомощията му, вменени от закона. Този състав на въззивният съд споделя направените от съда констатации и изводи – заявлението за вписване е подадено при спазване на предвидените за това форма и ред, от компетентно лице съгласно чл.15 от ЗТРРЮЛНЦ. Заявената първоначална регистрация на Сдружението е обстоятелство, подлежащо на вписване, съгласно чл.18, ал.1 от ЗЮЛНЦ, като към заявлението са приложени изискуемите от закона документи. Правилни са изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на отказа за вписване на Сдружението поради противоречие на идеите, целите и средствата за постигането им, които то си поставя, с чл.44, ал.2 от Конституцията на Република България Чл.44, ал.2 от Конституцията на Република България забранява организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите. Според разпоредбата на чл.4, ал.1, т.2 от Устава, Сдружението си е поставило за цел: „Защита на човешките права на македонците и други етнически малцинства в България….“ В България обаче не съществува македонско етническо малцинство, по смисъла на дефиницията, съдържаща се в Препоръка 1134 от 1990г. на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа /ПАСЕ/, като обособена и утвърдена на територията на страната група от хора, чийто членове са граждани на държавата и притежават отличителна религиозна, езикова, културна или друга характеристика, различаваща ги от мнозинството от населението. Ето защо и афиширането на такова малцинство чрез организация - сдружение с нестопанска цел, предназначени да удовлетворява техни специфични потребности по същество не цели защита на правата им, доколкото те не са различни от тези на останалите граждани, е насочено срещу единството на нацията и в този смисъл противоречи на чл.44, ал.2 от Конституцията на Р.България. Освен това, част от посочените в чл.4, ал.2 от Устава средства за постигане на целите на сдружението не сочи на извод за защита на значими обществени права и интереси на обособена група от хора, а за отделяне на групи от български граждани, основано на етнически принципи които не са утвърдени от Конституцията на страната. В тази връзка са неоснователни доводите, поддържани в жалбата, за дискриминационен характер на отказа за регистрация, основан на етническата принадлежност на учредителите. Съгласно чл.3, ал 2 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗД/, сдружения на физически лица, както и юридически лица, се ползват от правата по този закон, когато са дискриминирани на основата на признаците по чл.4, ал.1, по отношение на техния членски състав или на заетите в тях лица. Чл. 4, ал.1 от ЗЗД забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. В случая отказът за регистрация на сдружението не може да бъде определен като дискриминация срещу членовете на сдружението, основана на етническия им произход, а е постановен поради това, че целите на сдружението и средствата за постигането им противоречат на чл.44, ал.2 от Конституцията на Република България и доколкото се иска регистрация на сдружение, насочено срещу единството на нацията, обосновават необходимостта от ограничаване на правото на сдружаване в демократичното общество. Верен и обоснован от доказателствата по делото е изводът на БлОС, че Сдружението се е определило /чл.3, ал.3 от Устава/ за извършване на дейност в обществена полза, което обаче не кореспондира с разпоредбата на чл.5 от Устава, където учредителите са уговорили, че Сдружението извършва координация и оказва съдействие на своите членове при осъществяване на тяхната дейност за постигане на целите и задачите по този устав, както и: Поставя проблемите на репресираните с македонско самосъзнание…пред съответните български държавни институции и международни организации… Този състав споделя и мотивите на първоинстанционния съд досежно възложените на Председателя на Сдружението представителни функции, което е в противоречие с императивна законова разпоредба – чл.31, т.2 от ЗЮЛНЦ. В тази връзка изложените в жалбата доводи в тази насока са неоснователни и не почиват на изискванията на специалния закон. В настоящия случай, в чл.9 от Устава е посочено, че Председателят на Сдружението ръководи заседанията и го представлява пред държавните органи, обществените организации и международните организации, т.е. на председателя на Сдружението са възложени представителни функции в противоречие с чл.31, т.2 от ЗЮЛНЦ, според който Управителният съвет представлява сдружението, както и определя обема на представителната власт на отделни негови членове. Видно е, че единствено УС има правомощието да определи обема на представителната власт на отделни негови членове, какъвто е и председателя. Видно от Протокола от Учредителното събрание /л.60/, председателят на Сдружението Р. З. е избран от Годишното събрание /учредително/ за член на Управителния съвет – л.74, т.4 от взетите решения. Със същото решение той е избран за Председател на сдружението за срок от 5 години /което е в съответствие с чл.7, ал.3, т.3 от Устава/, като са му възложени и представителни функции да представлява сдружението пред държавните органи, обществените организации и международните организации. Видно е, че цялата представителна власт е възложена на Р. З. от Годишното събрание, а не от Управителния съвет, чийто член е той, така, както изисква чл.31, т.2 от ЗЮЛНЦ и чл.8, ал.2, т.1 от Устава. Изложеното сочи на извод, че това е още едно основание за противоречие на исканото вписване с императивни законови разпоредби, което прави първоинстанционното решение и потвърдения с него отказ правилни и съобразени с материалния закон. ДЛР правилно и обосновано е приело, че с разглежданото заявление са заявени за вписване обстоятелства, които противоречат на нормите на чл.44, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.31, т.1 от ЗЮЛНЦ. Затова обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му част, а жалбата следва да се остави без уважение като неоснователна. Въззивният съд намира за неправилно решението единствено в частта за разноските, които са присъдени в полза на Агенция по вписванията с оглед изхода на делото. Присъждане на разноски всъщност е поискано и за въззивната инстанция с отговора на жалбата. Искането на Агенция по вписванията за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение както в първоинстанционното, така и в настоящото производство, следва да бъде оставено без уважение. По този въпрос съдът споделя постоянната и непротиворечива съдебна практика, според която регистърното производство е с характер на охранително, едностранно, провежда се по общите правила на Глава 49 от ГПК и в него Агенция по вписванията няма качеството на страна, респ. няма и правото на разноски, доколкото принципът е, че отговорността за разноски възниква само при спорните съдебни производства, с оглед изхода на делото. В този смисъл е Определение № 157 от 11.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 585/2022г., II т.о. и др. Затова първоинстанционното решение следва да бъде отменено единствено в частта за разноските, възложени върху жалбоподателя. В останалата си част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.