Решение № 624 от 23.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3747/2024 г.

Производството е по реда на глава XXI НПК. На 27.03.2024г., СРС 104-ти състав е постановил по НЧХД № 5996/21г. Присъда, с която е признал подс.М. В. Ч. за виновна в това, че на 21.10.2020г. в гр.София, в двора на училище „Д.Х.Д.“, находящо се на ул.••••, чрез нанасяне на удар в лявата част на главата на А.а А. Д. й причинила травма в лявото ухо, а именно контузия на лявата ушна мида, което довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление по чл.130 ал.1 НК. Предвид последното съдът наложил на подсъдимата определено по реда на чл.54 НК наказание Лишаване от свобода за срок от 3 месеца, което на осн. чл.66 ал.1 НК отложил за изпитателен срок от три години. Със същата присъда СРС признал подс.Ч. за виновна и за това, че на 21.10.2020г. в гр. София в двора на училище „Д.Х.Д.“, находящо се на ул.•••• извършила нещо унизително за честта и достойнството на А.а А. Д. като я нарекла „Арабски боклук мръсен!“ и обидата е нанесена публично пред присъстващите в двора на училището лица, поради което и на осн. чл.148 ал.1 т.1 вр. чл.146 ал.1 НК наложил на подсъдимата наказание „Глоба“ в размер на 1 000 лева и наказание „Обществено порицание“, което следва да се изпълни чрез залепване на присъдата на таблото за съобщения или друго подходящо място в района на Столична община по постоянния адрес на подсъдимата. На основание чл.23 ал.1 НК първоинстанционният съдебен състав е определил едно общо и най-тежко наказание измежду гореизброените, а именно „Лишаване от свобода“ за срок от 3 месеца, изпълнението на което наказание на основание чл.66 ал.1 НК е отложил за срок от 3 години. На основание чл.23 ал.2 НК към така определеното най-тежко наказание е присъединено и наказанието „Обществено порицание“, което следва да се изпълни чрез залепване на присъдата на таблото за съобщения или друго подходящо място в района на Столична община по постоянния адрес на подсъдимата. С горепосочената Присъда и на осн. чл.189 ал.3 НПК подс. Ч. е осъдена да заплати на ЧТ Д. сумата в размер от 1 322, 10лв., направени разноски по делото и на осн.чл.190 ал.2 НПК е осъдена да заплати и сумата от 5лв. за служебно издаване на изпълнителен лист. Недоволна от така постановената присъда, подс.Ч. депозира жалба и допълнение към същата.В сезиращия настоящата инстанция документ се навеждат доводи за неправилност на постановения съдебен акт.Релевира се аргумент за неправилен доказателствен анализ, в частност акцентира се върху показанията на св.В. Ч., на които по мнение на въззивната жалбоподатЕ. неправилно е даден превес при изграждане на вътрешното убеждение на съда, като в подкрепа на този довод се сочи обстоятелството, че свидетЕ.та е малолетна и е отглеждана от частната тъжитЕ., което създава обективни предпоставки за оказване на влияние.По същество на процесния спор се навежда довод, че действията на подсъдимата съставляват единствено защита срещу реализирано от ЧТ Ч. нападение.Изразява се несъгласие и с наложеното наказание. В заключение се отправя молба за постановяване на оправдателна присъда. Депозираната въззивна жалба е подадена в срока по чл.319 ал.1 НПК. Спазени са и изискванията на процесуалния закон както за нейната форма и съдържание, така и за движението й съгл.чл.321 НПК. Атакуваната присъда е от категорията актове, подлежащи на проверка по реда на глава XXІ НПК. В процесната въззивна жалба не се отправят искания за събиране на нови доказателства.Такива искания се излагат в с.з., но същите са отхвърлени от съда при подробно изложени в съдебния протокол мотиви, които е безпредметно да бъдат преповтаряни в настоящото решение. В хода на съдебните прения по настоящото дело адв.И., защитник на подсъдимата, пледира за нова оправдателна присъда. В тази връзка се инвокират аргументи за неправилен доказателствен анализ, поради което и достигане до грешни фактически изводи от страна на първия съд.Отново се излага довод за неправилен анализ на приобщената доказателствена съвкупност – този довод отново касае неправилната оценка на показанията на св.В.Ч. и отново се акцентира върху обективираните от подсъдимата действия в условията на неизбежна отбрана. Вторият защитник на подсъдимата, в лицето на адв.С. добавя и съображението, че с оглед процесните престъпления и очертаните в тази вр. в частната тъжба фактически обстоятелства, се наблюдават противоречия в показанията на св.В.Ч. касателно механизма на осъществяване на деянието, квалифицирано като такова по чл.130 ал.1 НК. В своя лична защита подс.Ч. се присъединява към изложените от защитниците й аргументи, като както в ход по същество на делото, така и в предоставеното й право на последна дума изтъква, че от приложения по делото видеозапис се установява липсата на реализирано от нея престъпно поведение. Повереникът на ЧТ Д. изразява становище, диаметрално различно на заявеното от защитниците на подсъдимата.В тази връзка релевира аргумент, че първоинстанционната присъда е правилна и законосъобразна, тъй като възприетите фактически изводи са доказателствено обезпечени и правилно е приложен материалният закон. По отношение на обсъждания видеозапис заявява, че вещото лице нито е потвърдило, че е налице удар от страна на подсъдимата, нито е отхвърлило това, а относно показанията на св.В.Ч. се твърди липсата на противоречие в същите и се заявява дадено от свидетЕ.та фактическо описание, напълно подкрепящо повдигнатото частно обвинение. Частната тъжитЕ. Д., редовно уведомена, не се явява в съдебно заседание и поради това, не ангажира становище по същество на процесния спор. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция, проверявайки изцяло правилността на обжалваната присъда – нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост, във връзка с направените оплаквания и съобразно изискванията на чл.314 НПК, намира, че в конкретния казус са налице предпоставките, визирани в чл. 334 т.1 вр. чл.335 ал.2 вр. чл.348, ал.3, т.1 НПК, поради което същата следва да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане на СРС. Действително в случая спорът между процесните страни е фокусиран върху фактите и правната им оценка, но въззивният съд следва да извърши цялостна служебна проверка и да разгледа всички въпроси, отнесени до правилността на постановения съдебен акт.Преценката за легитимност на проведеното първоинстанционно съдебно производство предхожда тази по същество на процесния спор.В тази вр. и по мнение на настоящия съдебен състав на първо място следва да се извърши служебна проверка за допуснати от основния съд съществени процесуални нарушения, тъй като решаването на този въпрос предопределя както насоката и обхвата на въззивната проверка, така и подлежащите на упражняване въззивни правомощия. Въззивната инстанция намира, че присъдата е постановена при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като мотивите към същата не носят законово изискуемите по чл.305 ал.4 вр. чл.301 ал.1 и ал.2 НПК реквизити. В своите мотиви първата инстанция е посочила декларативно всички онези доказателствени материали, които е ценила като процесуално допустими и относими и е използвала при решаване на делото, но изброяването на събраните доказателствени материали не запълва изискуемата се от закона задълбочена и всеобхватна интерпретация на доказателствения материал и очертава непълнота на съображенията в атакувания осъдителен акт. Липсата на съществени противоречия в доказателствените материали (така, както е приел първия съд) не означава, че съдът следва да се задоволи с общата констатация, че по тази причина няма да ги обсъжда. При всички положения е наложително съдържанието на доказателствените източници да бъде анализирано, дори анализът да доведе до извода, че доказателствените материали са еднопосочни, без значими противоречия по съставомерните факти.Това изискване кореспондира с общия принцип по чл.14 НПК за вземане на решения по вътрешно убеждение и при съблюдаване на разписаните законови регламенти, който принцип намира практически израз само и единствено при пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото и то на база приобщената доказателствена съвкупност.Последното изисква анализ, който отчита както доказателствената легитимност, вложения смисъл и фактическо съдържание на всеки един източник на доказателства по отделно, така и логическата връзка и взаимна обусловеност помежду им. Едва след задълбочен и всеобхватен анализ и прецизна оценка на съществуващите противоречия в събраните доказателства, ако такива съществуват, може да бъде направен извод относно възприетата от съда за безспорно доказана фактическа обстановка, в случая обективирано от подсъдимата поведение по причиняване на описаните в тъжбата телесни увреждания и по отправяне на обидни изрази. По настоящото дело въззивната инстанция съзира непълноти както в изложените в мотивите към присъдата фактически изводи (напр. как е нанесен удара, в резултат на който са настъпили инкриминираните увреждания – с определен предмет и/или с ръка), така и в доказателствения коментар и в изводите от правна страна. В тази вр. се установява абсолютно повърхностен доказателствен анализ – липсва изрично отбелязване в съдържателен план относно даденото от отделните свидетели фактическо описание (в тази вр. напр. СРС сочи правдивост на показанията на св.А., но въобще не е ясно какви точно факти извлича от така възприетите за достоверни показания на тази свидетЕ.; относно показанията на св.В.Ч. съдът се е задоволил само и единствено да подчертае провеждане на разпит в присъствие на психолог и е отбелязал твърдения на психолога, а не тези на самия свидетел, в показанията на който обаче действително се наблюдава определено несъответствие с други източници на факти, в частност СТЕ и това несъответствие е свързано с факта на падане на слънчевите очила на ЧТ, а самото противоречие въобще не е обсъдено); липсва изрично уточнение характера и естеството на събраните доказателства, като не е изследван въпроса за източника на информация за всеки един свидетел по отделно (напр. св.Х. заявява, че не е присъствал лично при реализираните събития, но узнава за тях, без обаче да е уточнено от кой узнава за същите и кога, респ. неговите показания могат да представляват производен доказателствен източник и ако първичният такъв е недостоверен, то и производният би бил недостоверен такъв, което обаче не е обсъдено и то в контекста на дължимата прецизност при фактическите му възприятия и на свързаната с това дължима преценка за достоверност).В мотивите на СРС липсва и всякакъв доказателствен коментар на приобщената СТЕ. Липсват и доводи касателно източникът на информация за сочената в частната тъжба инкриминира дата Както се подчерта по-горе, СГС установява и липса на мотиви от правна страна, като основният съд само и единствено пресъздава определени теоретични разсъждения за същността на двете процесни престъпления.Тук е нужно да се отбележи и това, че констатацията на СРС касателно квалифициращия признак на престъплението „обида“ се свежда единствено до изречението „деянието е извършено публично, защото мястото е публично и е станало достояние на множество хора“ – няма уточнение за характеристиките на самото място, които му придават изискуемата публичност.Подобен лаконичен анализ от правна страна за съда се явява несъстоятелен до степен да бъде приравнен на липса на мотиви. Още по-флагрантна е липсата на мотиви от правна страна и касателно вмененото в отговорност на подсъдимата деяние по чл.130 ал.1 НК. Касателлно това престъпление първият съд не е изложил никакви мотиви защо е приел, че са осъществени елементите на престъплението от субективна и обективна страна. В тази връзка следва да се посочи, че макар и формално към присъдата да са изложени мотиви, по същество същите са непълни до степен, приравняваща ги до липса на такива. Доказателствата, въз основа на които СРС е възприел конкретни факти са изредени бланкетно, като на практика според настоящия съдебен състав анализ на същите липсва. От правна страна първият съд не е обсъдил съществени елементи на едно от вменените в отговорност на подсъдимата престъпления, а по отношение на друго изобщо липсват мотиви. В светлината на горното се налага извода, че мотивите са непълни, неясни, схематични и повърхностни.Последното за съда всякога съставлява нарушение на императивните процесуални правила, тъй като не се очертава начина и базата при формираното вътрешно убеждение.В тази връзка ще се посочи, че за да не са налице пороци във волята, респ. във вътрешното убеждение на решаващия орган от субективна страна същият следва да е напълно категоричен и убеден в крайните си изводи по фактите. От обективна страна, тази убеденост следва да е подплатена от доказателствата по делото, и то тези събрани по реда и правилата на НПК. Нещо повече, решаващият орган има задължението да изложи мотивите за тази си вътрешна убеденост подробно, така че страните по делото, контролиращите инстанции и гражданското общество, което има интерес да може да се запознае с неговите съображения и аргументи, с които е взел решението си. Защото взетото решение, изразено в диспозитивната част на акта винаги е едно неразривно цяло с аргументите на съда, с които е стигнал до изводите си. Изискването за мотивираност на акта е гаранция за разкриване на обективна истина, както и условия за неговата проверка по предвидения в НПК ред. Именно поради изложеното и съдебната практика е единна в становището си, че липсата на мотиви или непълнотата на същите винаги се явява съществено процесуално нарушение, водещи до отмяна на акта по същество. Единствено за пълнота на настоящето изложение съдът ще цитира фрагмент от Решение № 20/ 02.06.15г. по н.д.№ 1686/14г., ІІ н.о. на ВКС: „Освен това, вътрешното убеждение трябва да бъде „видимо" - да намери обективно външно изражение чрез мотивите на съдебния акт. Тяхната роля е да аргументират убедително вътрешното убеждение на съда и еднопосочно да разкрият действителната му воля. Това предназначение не може да се изпълни, ако мотивите са неясни, съдържат съществени непълноти или включват противоречиви, взаимно изключващи се констатации и изводи. С оглед трайно възприетото разбиране на ВКС, такива пороци на мотивите се приравняват на пълната им липса, което нарушение е особено съществено по см. на чл.348 ал.3 т.2, пр.1 НПК и съставлява безусловно основание за отмяна на съдебния акт“. Според константната и последователна практика на ВКС въззивната инстанция по начало действа като контролно-решаваща такава и е значително ограничена във възможностите си да отменя присъдите и да връща делата за ново разглеждане, тъй като разполага с правомощия да събира непосредствено всякакви доказателства и да установява нови фактически положения, като дори по силата на чл.335 ал.2 НПК може да отстранява допуснати от основния съд процесуални нарушения. Въззивното производство обаче не може да замести първоинстанционното такова и в тази връзка въззивният съд не разполага всякога с правомощията на „втора първа инстанция“ и като такава, процедира само при надлежно проведено първоинстанционно производство, приключило с валиден съдебен акт, а в предвидените в чл.335 НПК законови хипотези задължително връща делото за ново разглеждане, доколкото се установяват отстраними процесуални нарушения, които тя не може самостоятелно да поправи.Въззивната инстанция има право, а и задължение по силата на служебното начало, да извърши проверка за наличие на съществени процесуални нарушения и когато установи такива, да върне делото на първостепенния съд.Служебната намеса е допустима, когато се констатира наличие на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила. В настоящия случай СГС не може да отстрани допуснатото от основния съд нарушение на процесуалните правила, като това нарушение единствено може да бъде отстранено от първата инстанция, при ново разглеждане на делото (дори и въззивният съд да „пренапише“ мотивите към присъдата, то тези мотиви биха били израз на неговото вътрешно убеждение, а не на това на първата съдебна инстаниця). В допълнение настоящият състав на СГС приема още, че в случая не е налице хипотезата на чл.335 ал.4 НПК, създаваща пречка от процесуален характер за упражняване на посоченото правомощие, а така също не е налице и хипотезата на чл.335 ал.3 НПК, преграждаща тази процесуална възможност при повторно провеждане на въззивно производство. Водим от горното и на основание чл.334 т.1 и чл.335 ал.2 вр. чл.348, ал.3, т.1 НПК съдът