Решение № 334 от 3.11.2024 г. на Окръжен съд - Перник по дело № 439/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 305/05.04.2024 г. по гр.д. № 4742/2023 г. на Пернишкия районен съд е отхвърлен предявеният от „Мини открит въгледобив“ ЕАД, ЕИК 113551816 срещу „Аква Мин“ ЕООД, ЕИК 200738980, иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника принудително изпълнение на вземане в обективирано в изпълнителният лист от 12.12.2016 г. издаден на основание влезли в сила Решение № 201/18.03.2016 г. по гр.д. № 00011/2015 г. по описа на РС-Перник и Решение № 314/04.10.2016 г. по в.гр.д. № 469/2016 г. на ОС-Перник и образувано изп.д. № 1900/2023 на ЧСИ С. Б. в размер на сумата от 838 лв., съставляваща сторени разноски съобразно уважената част на исковете, като неоснователен. В срока по чл. 259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „Мини открит въгледобив“ ЕАД, ЕИК 113551816, чрез юрк. Н. Т., с която се обжалва първоинстанционното решение, като се твърди, че същото е неправилно. Излага, че изцяло възприема мотивите на първоинстанционния съд, че в настоящия случай „давността е прекъсната отново с подаване на молбата от взискателя за налагане на запор от 18.08.2022г„ след това отново е прекъсната с молбите за налагане на запор върху вземанията от третите задължени лица от 17.11.2022г. и 20.07.2023г.”, които обаче са действия предприети от взискателя по изп.дело №496/2017г. по описа на ЧСИ Д.. Сочи, че с протокол от 16.06.2023г. ЧСИ Д. на основание §3 от ЗЧСИ и чл.427, ал.5 ГПК е прекратила изп.дело №496/2017г. и е изпратила делото на ЧСИ Б., който на 21.06.2023г. е образувал изп.дело №1900/2023г. Вярно е че при продължаване на изпълнителните действия от друг съдебен изпълнител, извършените до момента изпълнителни действия запазват силата си по смисъла на чл.427, ал.5 ГПК. Счита, че волята на законодателя се ограничава само до избягване на ненужно повторение на вече извършените действия, като например повторно изпращане на покана за доброволно изпълнение, но не засяга давността след като предишния съдебен изпълнител е прекратил изп.производство, а новия съдебен изпълнител е образувал ново изп.дело, респ. преценката дали 5-годишния давностен срок е изтекъл към деня на образуване на новото изпълнително дело. Излага съображения, че предвид обстоятелството, че изпълнителния лист е издаден на 12.12.2016 г., то към 21.06.2023 г. - датата на която е образувано изп. дело № 1900/2023г. по описа на ЧСИ Б., пет годишната давност по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е изтекла. Въз основа на посоченото се иска постановеното от първата инстанция да бъде отменено, като се постанови ново, с което да бъде уважен предявеният иск. Прави се искане за присъждане на сторените по делото разноски. Въззиваемият в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК и до приключване на устните състезания пред въззивния съд не изразява становище по жалбата. Пернишкият окръжен съд при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка не установи съществуването на основания за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при проверка на правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционният съд подробно е проследил хронологията на поисканите и/или извършени действия по изп.дело №496/2017г. по описа на ЧСИ Д. и изп.дело №1900/2023г. по описа на ЧСИ Б. /препис от което е приложен към настоящото дело/, като от същите е видно, че всяко от тях е от вида на посочените в чл. 116, б. "в" ЗЗД действия по см. на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и са прекъсвали 5-годишния давностен срок, като не е имало период на 5-годишно бездействие на взискателя, разбирано в посочения смисъл. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства и направените фактически констатации въз основа доказателствата в първата инстанция, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства и препраща към тях, на осн. чл. 272 ГПК. В жалбата единственото изрично и конкретно възражение и оплакване, въведен като предмет на въззивното обжалване, е за приложението на чл.427, ал.5 ГПК и §3 от ЗЧСИ, в частност за момента от който започва да тече 5-годишната погасителна давност за процесните вземания, поради което това е и единственият спорен въпрос пред въззивната инстанция. Настоящият въззивен състав намира, че изтъкнатите аргументи в жалбата са несъстоятелни и не намират опора в закона. В разпоредбите на § 3 от ПЗР на ЗЧСИ и чл.427 ал.5 от ГПК е уредено правото на взискателя да поиска висящото изпълнително производство да бъде продължено от друг съдебен изпълнител по възлагане от взискателя, при запазване силата на извършените до момента изпълнителни действия. Логиката и целта на закона е възлагането от взискателя и прехвърлянето на делото за продължаване на принудителното изпълнение по реда на § 3 от ПЗР на ЗЧСИ и чл.427 ал.5 от ГПК да предизвиква промяна на изпълнителния орган, без да е налице основание в закона за прекратяване на изпълнителното производство и не води до прекратяване на изпълнителния процес, а същият продължава под нов номер. Възлагането като последица от подадена от взискателя молба по § 3 от ПЗР на ЗЧСИ и чл.427 ал.5 от ГПК не представлява искане за прекратяване на първото изп. дело на осн. чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК и второ искане за образуване на ново изпълнително производство по реда на чл. 426 ГПК. В съответствие със закона е съдебният изпълнител да прехвърли делото чрез протокол (чл. 434 ГПК), в който се отразява съдебният изпълнител, на когото се прехвърля изпълнителното дело, както и броя на листовете в последното, а не прехвърлянето на делото да се извършва чрез протокол за прекратяване, защото не е в правомощията на съдебния изпълнител да прекрати производството по първото изп. дело. В тази връзка обстоятелството, че с протокол от 16.06.2023г. ЧСИ Д. на основание §3 от ЗЧСИ и чл.427, ал.5 ГПК е прекратила изп.дело №496/2017г. и е изпратила делото на ЧСИ Б. не обуславя извод в противна насока, тъй като както се посочи по-горе прекратяването на първото изп. дело на посоченото основание не е сред изчерпателно посочените в чл. 433, ал. 1 ГПК основания и поради това не е в правомощията на ЧСИ Д. да прекрати производството по първото изп. дело №496/2017г. Това „прекратяване“ на първото изп. дело е в пряко противоречие с целта и идеята на института на продължаването, която не е прекратяване на производството, а запазване на извършените действия и извършване на нови от съдебния изпълнител, на когото е препратено делото, които следват логически и темпорално вече извършените по първото изп. дело. Ето защо, прехвърлянето на изпълнителното дело на ЧСИ Б., респ. под нов номер №1900/2023г. не променя факта, че има образувано и висящо изпълнително производство за събиране на парично вземане на взискателя-ответник против длъжника-ищец и следователно не рефлектира върху датата, от която се отчита началото на давностния срок за вземането. В обобщение - следва да бъдат зачетени действията по принудително изпълнение, прекъсващи давността и по двете изпълнителни производства, отчитайки идентичността в предмета и страните по двете изпълнителни дела, както и изричните в тази насока разпоредби на § 3 от ПЗР на ЗЧСИ и чл. 427, ал. 5 от ГПК. С оглед всичко гореизложено, считано от първото изп. действие по изп.дело №496/2017г. по описа на ЧСИ Д. до следващите и насетне - тези по изп.дело №1900/2023г. по описа на ЧСИ Б. до последното, 5-годишният давностен срок е прекъсван и не е изтекъл към датата на предявяване на иска – 03.10.2024г. Следва да се посочи, че предмет на иска по чл. 439 ГПК е несъществуването на вземанията на ответника, поради погасяването им по давност. Периодът на пог. давност е част от предмета на делото по този иск, поради което ищецът доказва твърдения положителен факт - периодът, през който е изтекъл срокът на пог. давност - най-късно към момента на предявяването на иска. Основанието на иска е изтеклият период от време до завеждане на иска и единствено той следва да се преценява от съда, съотв. не следва да съобразява по чл. 235, ал. 3 ГПК изтеклата в хода на процеса давност /Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г. о., ГК/. Крайният извод е, че процесните вземанията на ответника срещу ищеца, удостоверени в процесния изп. лист, не са погасени по давност, и исковете по чл. 439 ГПК са неоснователни. С решението си РС е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК. Въззивната жалба е неоснователна. По разноските С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по въззивното производство. Въззиваемият не претендира и не доказва разноски по въззивното производство, поради което такива не му се следват и не се присъждат. По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд