Решение № 1 от 3.1.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 394/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 17 от 12.01.2024 г., постановено по гр. д. № 301/2023 г. по описа на РС – Костинброд е признато за установено, че С. Я. Н. дължи на „М. П.“ ЕООД сумата от 1 735, 65 лева, представляваща обезщетение по чл. 347 ТЗ, вр. с чл. 236, ал. 2 и чл. 232 ЗЗД, за извършени от дружеството разходи за периода от 26.01.2017 г. до 27.01.2022 г. за заплащане на застрахователни премии и местни данъци за лек автомобил марка „Форд“, модел „Фокус“ с рег. №............. използван от ответника след прекратяване на сключения между страните договор за финансов лизинг. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство - С. Я. Н.. Жалбоподателят счита решението за необосновано и неправилно, като по същество е отправено искане същото да бъде отменено, а вместо него – постановен нов акт по същество на спора, с който искът да бъде отхвърлен изцяло. В жалбата се поддържат възраженията, изложени и в отговора на исковата молба, като се набляга на обстоятелството, че след 2006 година процесният автомобил не е бил ползван от ответника. В тази връзка се посочва, че същият бил бракуван, а ищецът не е предприел никакви действия срещу ответника в продължение на 16 години, в това число не е връчил надлежно нито един от приложените към исковата молба документи, представляващи уведомления за дължими плащания. Сочи се също, че първоинстанционният съд е изградил правните си изводи при неточно прилагане на нормите от Търговския закон. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ищеца в първоинстанционното производство, с който въззивната жалба се оспорва. За да се произнесе въззивният съд взе предвид следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановния срок, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – само в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на установителния иск по реда на чл. 422 ГПК - възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а искът е предявен в законоустановения едномесечен срок, съгласно дадените от съда указания. Следва да се посочи, че в изготвения по реда на чл. 146 ГПК доклад по делото първоинстанционният съд не е посочил конкретна правна квалификация на предявения иск - чл. 422 ГПК, предпоставя реда, по който следва да се разгледа установителния иск за съществуването на конкретно спорно вземане по издадена заповед за изпълнение, но то се основава на друга материално правна норма, която следва да се определи от съда, съгласно твърденията на ищеца. Въпреки това извършването на непълен или неточен доклад не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, като в конкретния случай липсват и оплаквания в тази насока във въззивната жалба и отговора. С оглед изложените в исковата молба и поддържани от ищеца в първоинстанционното производство конкретни факти и обстоятелства, предявеният от него иск по реда на чл. 422 ГПК, намира правната си опора в нормата на чл. 347, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, като в първоинстанционното производство са разгледани и преценени релевантните за спорното право обстоятелства. Съгласно препращащата норма на чл. 347, ал. 2 ТЗ, за договора за лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем с изключение на изчерпателно и ограничително изброените в нея норми от ЗЗД. Нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, не е изрично изключена от предметния обхват на препращането, като съгласно текста й ако наемателят продължи ползването на наетата вещ, след изтичане на наемния срок, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор, включително и за заплащане на необходимите разноски, свързани с използване на вещта, до нейното връщане. Цитираната норма от една страна създава задължение за заплащане на обезщетение за претърпените от наемодателя (лизингодателя) вреди, поради лишаване от правото му да ползва вещта, а от друга страна регламентира задължение на наемателя, респективно – лизингополучателя, за реално изпълнение на задълженията по прекратения наемен договор (лизингов договор). И в двете хипотези е необоходимо противопоставяне от страна на наемодателя, респективно – лизингодателя, на продължилото ползване на вещта. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, ищецът е този който следва да докаже при условията на пълно и главно доказване посочените материални предпоставки за уважаване на иска му. В конкретния случай в тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че между него и ответната страна е сключен договор за финансов лизинг с предмет процесния лек автомобил, фактическата власт върху който е била предадена на ответника; обстоятелството, че договорът е прекратен, но ответника продължава да ползва вещта, въпреки противопоставянето на ищеца, както и заплащане от страна на ищеца на претендираната сума в процесния период. В първоинстанционното производство за безспорно е обявено обстоятелството, че между страните на 29.12.2004 г. е сключен договор за финансов лизинг с предмет лек автомобил марка „Форд“, модел „Фокус“ с рег. №............. при следните условия: първоначална авансова вноска в размер на 4 000, 00 лева и 23 месечни вноски по 297, 39 лева, съгласно погасителен план към договора. Въпреки това конкретното съдържание на договора не се установява по делото, тъй като ищецът не го представя. Вместо това по делото са приложени писмени доказателства, удостоверяващи извършено унищожаване на документи съдържащи лични данни. От приложените на лист 234-239 от първоинстанционното производство протоколи и квитанции не може с категоричност да се установи кои точно документи са предадени от „М. П.“ ЕООД на „У. БГ“ ООД за необратимо унищожаване и дали между тях са се намирали договора за финансов лизинг, сключен между страните по делото, или други документи свързани с автомобила, т.нар. „досие на автомобила“. Между страните не е спорно, а и се установява от представените по делото 2 бр. свидетелства за регистрация на МПС част I (л.259 и 260), че собственик на лекия автомобил е ищецът, а фактическата власт върху него е предадена на ответника при сключване на договора. Последното обстоятелство се потвърждава и от свидетелските показания на двамата разпитани свидетели – Б. и Л., според които именно С. Н. и членовете на семейството й са ползвали автомобила, който бил взет на лизинг, през периода 2005 – 2006 година. От първоинсатнционния съд за безспорно е отделено и обстоятелството, че договорът между страните е прекратен на 26.11.2006 година. Не се спори между страните, че след прекратяване на договора собствеността не е прехвърлена, като и към настоящия момент собственик на автомобила е ищецът. Установява се от представените към исковата молба писмени доказателства (л. 79-140), както и от заключението по допуснатата и приета съдебно-счетоводна експертиза, че ищецът е заплатил претендираната сума в размер на 1 737, 65 лева, представляваща заплатени застрахователни премии по застраховка „Гражданска отговорност“ и заплатен местен данък за процесния автомобил за периода от 01.01.2017 г. до 31.01.2022 година. От ищеца са представени и редица заверени копия на уведомления за дължими плащания, адресирани до ответника в производството, за които не се доказа да са били редовно връчвани през посочения период. Не се установява по делото и обстоятелството ищцовото дружество да се е противопоставило по друг начин на твърдяното продължаващо ползване на автомобила от ответника. Действително по делото липсват доказателства отвеникът да е върнал автомобила, предмет на лизинговия договор след изтичането му. Съгласно нормата на чл. 345, ал. 1 ТЗ лизингополучателят има задължението да върне вещта след изтичане на договора, като в настоящия случай доказването на горното обстоятелство е в тежест на ответната страна. Както бе посочено по- горе, при противопоставяне от страна на лизингодателя, санкцията, която следва да търпи ответникът, се изразява в заплащане на обезщетение за репариране вредите на ищеца, произлезли от лишаване от правото му да използва лекия автомобил за времето от 26.01.2017 г. до 27.01.2022 г. и е съизмеримо със средната пазарна цена за наем на подобна вещ в процесния период. Претендираната в конкретния случай сума, представляваща заплатените от ищеца премии по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и заплатените местни данъци за лекия автомобил, обаче не може да бъде определена като обезщетение за лишаване от ползването му, като в тази връзка следа да се посочи, че подобни твърдения нито са били наведени от ищеца, нито се доказват в производството. Заплащането на подобни разходи в принципен план е задължение на собственика на автомобила (чл. 53 от Закон за местните данъци и такси и чл. 483. ал. 1, т. 1 от Кодекс на застраховането), като това задължение може да бъде прехвърлено върху лизингополучателя, по изрично съглашение между страните, обективирано в договора между тях. В конкретния случай по делото няма такива данни, а и както беше посочено по-горе ищецът не представя сключения между страните договор за лизинг, от който да се установи задължението на ответника да заплаща данъци и застраховтелни премии. Тъй като ответника няма задължение да поеме тези разноски нито по силата на закон, нито по силата на договор, нито като санкция за поведението си след изтичане срока, съответно прекратяване на договора, то няма и основание за уважаване по отношение на него на предявената претенция. Предвид, че крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд не съвпадат обжалваното решение следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. По разноските При този изход на спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, сега въззивник, сторените разноски пред първоинсатнционния и въззивния съд. Такива се установяват в размер на 34, 71 лева за заплатена държавна такса за производството пред СОС. Претендираните от ответника разноски, представляващи заплащане на адвокатски хонорар остават недоказани. Това е така тъй като съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъдат присъдени разноските, следва да бъде доказано тяхното извършване. В настоящия случай във въззивното производство е представен договор за правна защита и съдействие, съгласно който адвокатския хонорар е определен в размер на 600, 00 лева. Липсват обаче доказателства за реалното заплащане на посочената сума и начина, по който е извършено плащането – в брой или по банков път. Съгласно мотивите на посоченото Тълкувателно решение в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, като в случай че хонорарът е заплатен по банков път, това обстоятелство следва следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, а в случай, че възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, който има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Настоящият случай не попада в нито една от посочените хипотези. В първоинсатнционното производство също липсват доказателства установяващи сторени от ответника разходи. Предвид посоченото настоящия състав счита, че доказани са само разноските за заплатена държавна такса за въззивното производство, които следва да се разпределят в тежест на ищцовото дружество. Така мотивиран, Софийски окръжен съд