Решение № 1422 от 11.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8910/2024 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК. С Решение № 7643/25.04.2024 г., постановено по гр. д. № 38770/2022 г. по описа на СРС, 127 състав, са отхвърлени изцяло предявените обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че Областна администрация на Област София дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 1401, 86 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент 67, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, с абонатен номер 147675, за периода от 01.05.2019г. до 30.04.2021 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законна лихва за период от 12.05.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 291, 24 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 01.07.2019 г. до 28.04.2022 г., сумата в размер на 7, 39 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2019 г. до 30.09.2020 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва за период от 12.05.2022 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 1, 87 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 01.06.2019 г. до 28.04.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 16406/14.06.2022 г. по ч. гр. д. № 24767/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав. Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД в качеството на трето лице-помагач на страната на ищеца.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД с доводи за неправилност на обжалваното решение при нарушения на материалния закон. Твърди, че между страните не е подписан договор за продажба на топлинна енергия, въпреки отправената покана от страна на ищеца, поради което длъжникът се е обогатил неоснователно за сметка на топлофикационното дружеството и дължи да му върне онова, с което се е обогатил неоснователно до размера обедняването. Излага, че топлоснабденият имот - помещение апартамент №67, находящ се в гр.София, ж.к. ••••, е част от сграда в режим на етажна собственост, която е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Техем сървисис“ ЕООД. Поддържа, че съгласно договора етажните собственици са задължени да си монтират уредите - ИРРО за регулиране и отчитане консумацията на топлинна енергия, но ответникът не е изпълнил задължението си. Сочи, че в имота е имало два броя радиатори без монтирани разпределители - ИРРО и щранг-лира без техническа възможност за монтиране на ИРРО, поради което за двата отчетни периода за имота е начислена служебно топлинна енергия.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Областна администрация на Област София, с който се оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че в процесния ведомствен имот била настанена В.И.С.. Твърди, че за ползването на ведомственото жилище между Областната администрация на област София и лицето В.И.С. е сключено споразумение № РД-210-04 от 03.12.2007 г., с което настаненото лице е поело задължение да заплаща дължимите суми за доставяни комунални услуги и задължения към етажната собственост. Намира, че не се установява какво е реално доставеното количество топлинна енергия до недвижимия имот, а служебното начисляване на суми за топла вода и топлинна енергия имал характера на неустойка, без да е налице договорно правоотношение.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявени са обективно съединени искове са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал.1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Топлофикация София” ЕАД срещу Областна администрация на Област София за за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца заплащане на сумата в размер на 1401, 86 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент 67, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, с абонатен номер 147675, за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законна лихва за период от 12.05.2022 г. до изплащане на вземането, сумата от 291, 24 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 01.07.2019 г. до 28.04.2022 г., сумата в размер на 7, 39 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2019 г. до 30.09.2020 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва за период от 12.05.2022 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 1, 87 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 01.06.2019 г. до 28.04.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 16406/14.06.2022 г. по ч. гр. д. № 24767/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав, срещу която длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.

Институтът на неоснователното обогатяване няма санкционен характер, а цели изравняване разместването на блага, осъществено без основание. Именно защото заплащането на обезщетение при неоснователно обогатяване не е санкция за противоправно поведение, то дължимостта му не се предпоставя единствено от наличие противоправно потребяване на топлинна енергия без правно основание. Необходимо е още това потребяване да е довело до икономически резултат, при който – поради обща причина – едно лице се е обогатило, но друго е обедняло.

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за обезщетение за неоснователно обогатяване от потребяване на топлинна енергия и извършване на услуга по дялово разпределение в недвижим имот включва следните елементи:

1. Ответникът да е ползвал реално доставена (а не презюмирана по силата на законова норма) топлоенергия за процесния обект през сочения период;

2. Ответникът да се е обогатил със стойността на спестените разходи за заплащане на топлоенергия и такса за дялово разпределение;

4. Ищeцът да е обеднял с размера на доставената топлоенергия; 5. Връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е причинно-следствена, а да е предпоставена от един или от няколко общи факта (генетична).

По исковете с правно основание чл. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149, ал.1 Между страните не е спорно, че държавата притежава право на собственост върху процесния недвижим имот съгласно Акт за частна държавна собственост № 02585 от 2001 година, представляващ апартамент в жилищна сграда в режим на етажна собственост, като съгласно чл. 18, ал. 1 ЗДС имотът се управлява от областния управител на област София.

Областният управител, като териториален орган на изпълнителната власт съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗА, се подпомага от областна администрация съгласно чл. 36 ЗА и чл. 57 ЗА. Последната, на основание чл. 57, ал. 2 ЗА, е юридическо лице. По делото не е спорно, а и се установява от представените с исковата молба писмени доказателства, че процесният недвижим имот – апартамент № 67, представлява жилищен обект, който считано до 08.04.2014 г. е бил отдаден под наем на трето за настоящия спор физическо лице като ведомствено жилище съгласно Заповед № 1003/21.02.1978 г. на директора на Софийски пощенски станции на основание чл. 3, ал. 18 от Закона за наемните отношения / отм./ и чл. 38 от Правилника за прилагането му, като в процесния ведомствен имот била настанена В.И.С.. Същата е обитавала недвижимия имот до 08.04.2014 г., когато същият е иззет от държането й от областния управител на основание чл. 80 ЗДС. В исковия период няма данни имотът да е бил отдаван на трето лице, поради което за процесния период ползвател на имота е именно ответникът Областна администрация на Област София.

Безспорно по делото е обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран и сградата – етажна собственост, в която се намира същият, е била присъединена към топлопреносната мрежа. В тази връзка по делото са представени протокол от общо събрание на собствениците на имоти, договор третото лице-помагач и етажната собственост за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия и договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между ищеца и третото лице-помагач.

Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключен между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Такъв договор в конкретния случай не е бил сключен. Разделението на клиентите, въведено в ЗЕ, е съобразено с целите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. за вътрешния пазар на електроенергия (която отмени директива 2003/54/ЕО). Съгласно § 1, т. 33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013 г.) от ДР на ЗЕ, „небитов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. От така цитираните разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди да е бил сключен между страните за процесния период. Съдът намира, че в случая не е налице облигационно правоотношение между страните с предмет продажба на топлинна енергия съгласно сключен между страните писмен договор за процесния имот – апартамент 67, находящ се в гр. София, ж.к. ••••. По делото не се твърди такъв договор да е сключван. Ето защо и ответникът няма качеството потребител на топлинна енергия и правилата на раздел VI от глава X от ЗЕ не намират приложение.

Доколкото основание на иска е настъпило неоснователно обогатяване, за основателността на иска ищецът следва да докаже действително настъпило обогатяване в патримониума на ответника. От заключението на вещото лице по допуснатата и приета по делото СТЕ се установява, че процесният имот е обслужван от две абонатни станции с отделни топломери, показанията на които се събират и общото количество топлинна енергия се разпределя между всички абонати. Сградата, в която се намира имота, е с непрекъснато топлоснабдяване през процесния период. В недвижимия имот са монтирани 2 броя радиатори в 2 стаи без монтирани ИРРО (индивидуален разпределител на разход за отопление) и щранг-лира в банята. В процесния имот няма монтиран водомер за топла вода. За двата отчетни периода има служебно изчислена топлоенергия на база инсталирана мощност за трите броя отоплителни тела и за битово горещо водоснабдяване на база един потребител по 140 л дневен разход, като същата е начислена служебно, поради неосигурен достъп до помещението за реален отчет, за което са изготвени два броя констативни протоколи. Поради разлика в показанието на общия водомер в абонатната станция, за период 19/20г. служебният разход е увеличен с на 280 л. на денонощие, като разликата от общия водомер е разпределен само на потребители без водомери, неотчетени или нередовни водомери. Установено е от вещото лице редовно отчитане на общия топломер в абонатната станция, както и че същият е преминавал периодичен метрологичен контрол. Предвид така установените факти, съдът намери, че ответникът не е потребявал топлоенергия в имота за стопански нужди, тъй като не се доказа такава да е реално доставяна в него.

Целта на иска по чл. 59 ЗЗД е да възстанови настъпило без основание имуществено разместване в патримониума на страните, каквото обаче в случая липсва. Следва да се отбележи, че доколкото ответникът не е потребител на топлинна енергия, не съществува правна възможност в настоящия случай за служебно начисляване на количество топлинна енергия за сградна инсталация и за общи части по Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, предвид това, че наредбата е приложима при наличие на валидно договорно правоотношение, но не и когато се претендира присъждане на стойност на топлинна енергия на извъндоговорно основание. Правилото, поддържано устойчиво и в съдебната практика, е че при липса на валидно възникнало и съществуващо договорно правоотношение не могат да намерят приложение специалните правила на Наредбата за разпределение на топлоенергия за сградна инсталация въз основа на кубатурата на индивидуалния обект. Тези правила са приложими само при наличие на валидно облигационно правоотношение.

По изложените съображения предявеният иск за заплащане стойността на консумирана топлинна енергия се явява неоснователен.

По отношение на претендираното обезщетение за неоснователно обогатяване с незаплатения разход за такса за дялово разпределение съдът намира, че не бяха ангажирани доказателства от въззивника-ищец, които да обуславят основателност на исковата претенция и в тази й част.

По отношение на иска с правно основание чл. 86 ЗЗД: Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Съдът намира, че не е възникнал главния дълг по изложените по-горе фактически и правни съображения, поради което не е възникнало и акцесорното вземане за мораторна лихва.

С оглед изложеното съдът намира, че въззивната жалба е неоснователна, поради което обжалваното решение, по различни от изложените от първоинстанционният съд мотиви, следва да бъде потвърдено като правилно.

По отношение на разноските: Предвид изхода на спора право на разноски има само на въззиваемата страна, но същата не е претендирала да й бъдат присъдени.

Воден от гореизложеното, съдът