Решение № 1857 от 22.11.2024 г. на Административен съд - Търговище по дело № 499/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл.от АПК във вр. с чл. 118 от КСО. Образувано е по жалба на О. Б. А., с [ЕГН], с адрес: [населено място], общ. Опака, обл. Търговище, [улица], действащ чрез процесуалния си пълномощник адвокат З. Б. от АК-Търговище, с адрес на кантора: гр. Попово, [улица], ет.2, против Решение №2153-25-290/15.07.2024 г. на директора на ТП на НОИ - град Търговище, с което е потвърдено Разпореждане №251-00-1505-7/27.05.2024 г., издадено от длъжностното лице Н. Д., с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл.54а от КСО. Визират се отменителните основания по чл. 146 т.3, т.4 и т.5 АПК. Оспорва извода на ответния орган, че България не била компетентната държава да определи ПОБ, тъй като той имал стабилна/дългосрочна връзка с друга държава - членка, която се явявала държавата по „пребиваване”/Чехия/, а Белгия била държава на последната му заетост. Според жалбоподателя центърът на жизнените му интереси винаги е бил в Република България, където било и обичайното му пребиваване. В подкрепа на това си твърдение същият сочи, че: 1/ през конкретни периоди на 2022г. работил във Великобритания, а за периода от 02.10.2023 год. до 19.10.2023 год. работил в Белгия, където била и последната му трудова заетост, като причината да работи в тези държави била необходимост от парични средства; 2/ по време на заетостта си в двете държави същият запазил връзките си с България, където било наследственото му жилище, семейството му, роднините и приятелите му, както и двете му непълнолетни деца, които живеели и учели в България; 3/ Великобритания била държава за работа и временен престой по време на трудовата му заетост, където нямал жилище, а бил настаняван временно на адреси, докато осъществява трудова дейност; 4/ след прекратяване на трудовата му заетост в отделните периоди във Великобритания и Белгия, се завръщал в България; 5/ няма намерение да се устройва и пребивава дългосрочно в държава, различна от България; 6/ след прекратяване на трудовия му договор по последната му трудова заетост в Белгия на 19.10.2023 год., същият живеел и пребивавал в България. Позовавайки се на относимите разпоредби на Регламент (ЕО) 883/2004г. и Регламент (ЕО) №987/2009г., определя България като компетентна държава да му отпусне ПОБ. Визира наличие на допуснато съществено процесуално нарушение в хода на административното производство, тъй като в отклонение от изискването на чл. 35 АПК органът не изяснил достатъчно фактите и обстоятелствата от значение за определяне центъра на жизнените му интереси по смисъла на цитираните регламенти. Сочи, че неговото положение съответства на хипотезата на чл. 65, § 5 б.“а“ във вр.с §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., поради което България е компетентната държава да му изплати обезщетение за безработица, въпреки че последната му заетост е била в друга държава-членка (Белгия). Ето защо оспорващият моли съда за отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ и потвърденото с него разпореждане, и за изпращане на административната преписката на органа за ново произнасяне по заявлението му за отпускане на ПОБ по чл.54а от КСО. Претендира присъждане на направените съдебни разноски. В проведеното съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с процесуалния си пълномощник адвокат З. Б. като двамата поддържат жалбата и направената претенция за разноски. Депозират писмени бележки с доводи в подкрепа на жалбата и списък на претендираните разноски. Възразява срещу претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в посочения размер като го намира за прекомерен. Счита, че направените от жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение не са прекомерни. Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ - град Търговище, не се явява в съдебно заседание и не изпраща процесуален представител. От надлежно упълномощения юрисконсулт Г. С. – Т. е депозирана писмена защита, в която оспорва жалбата като неоснователна и недоказана и моли съда да отхвърли същата. Застъпва тезата, че по време на последната заетост на жалбоподателя в Белгия там е било и неговото постоянно пребиваване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева, за което е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение с оглед размерите по Наредба №1/09.07.2004г. В Определение №1331/11.09.2024г. по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения. След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установени следните факти: С. З., подадено чрез Дирекция „Бюро по труда“ - гр. Попово под № 707-01-303/24.10.2023г. до Директора на ТП на НОИ – Търговище, където е регистрирано под №251-00-1505/24.10.2023г., О. Б. А. в качеството му на безработно лице е заявил да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица/ПОБ/ по КСО, като е декларирал, че правоотношението му с Beauduin Pierre е прекратено, считано от 19.10.2023г., както и че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Белгия, при този работодател за периода от 02.10.2023г. до 19.10.2023г. В заявлението е декларирана и предходна заетост в К. В. за периода от 22.04.2023г. до 17.09.2023г. и от 13.05.2022г. до 17.11.2022г. Заявлението е прието със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-1505-1/26.10.2023 г. и в същата е констатирана липсата на посочени 6 броя документи, поради което с писмо изх. № У-251-00-1505-1/ 30.10.2023г. ръководителят на осигуряването за безработица е изискал от заявителя да представи следните документи: Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004 - Белгия, Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга ДЧ на ЕС със СЕД U002 - ДЧ Великобритания, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, Копие на документи, удостоверяващи заетост и доходи по законодателството на ДЧ на ЕС - Белгия, Копия на документи, удостоверяващи периоди на заетост и доходи по законодателството на Великобритания, копие от документ с данни за личната платежна сметка. С Разпореждане № 251-00-1505-1 от 30.10.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление №251-00-1505/ 24.10.2023 г., е спряно заради изпращането на посоченото писмо. Писмото е връчено на заявителя на 10.11.2023 г. С Разпореждане № 251-00-1505-2 от 15.11.2023 г. на основание чл. 55 АПК производството е възобновено поради постъпване на писмо с изисканите от заявителя документи. Със Справка за приети, върнати и липсващи документи № 251-00-1505-2/ 16.11.2024 г. са приети Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004 - Белгия, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, последна заетост в ДЧ на ЕС - Белгия, Копие на документ, доказващ изпълнение на трудова дейност в ДЧ на ЕС - Белгия, Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга ДЧ на ЕС със СЕД U002 - Великобритания, Копия на документи, удостоверяващи заетост във Великобритания, копие от документ с данни за лична платежна сметка. С подаденото заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 вх.№ 1029-25-1461#1/15.11.2023г. заявителят е посочил осигурителния си номер в Белгия и периода на трудовия си стаж при работодателя Beauduin Pierre, който период съвпада с посочения в първоначалното заявление. Към това заявление е приложен и документ на чужд език, издаден от визирания белгийски работодател с удостоверен период на заетост от 02.10.2023г. до 19.10.2023г. В подаденото заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 вх.№ 1029-25-1461#2/16.11.2023г. заявителят е посочил осигурителния си номер във Великобритания и периодите на трудовата си заетост там през годините от 2020г. до 2023г., като последният период е от 22.04.2023г. до 17.09.2023г. В представената декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 заявителят е декларирал, че за периодите си на заетост във Великобритания през 2018г., 2019г., 2020г., 2021г., 2022г. и 2023г. с продължителност на тези периоди от 3 месеца до 7 месеца, както и за периода си на заетост в Белгия от 02.10.2023г. до 19.10.2023г., където винаги е работил като сезонен работник, с изключение на съпругата му, преобладаващата част от роднините му и ненавършилите пълнолетие негови деца са живели в Република България, че притежава постоянно жилище в Република България, но е плащал данъци в държавата по последната му заетост, където живял под наем. Декларирал е, че през периодите на заетост в чужбина не се е завръщал в България. В декларацията е посочил, че не възнамерява да се установява постоянно в чужбина. След преглед на попълнените от заявителя данни в заявлението и на представените от него документи, със СЕД U001CB и СЕД U003 е изпратено запитване чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната институция (КИ) на ДЧ на ЕС – Белгия и от Великобритания, необходими за определяне право, период и размер на ПОБ. Поради това с Разпореждане № 251-00-1505-3 от 23.11.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на ПОБ е спряно, като разпореждането е връчено на заявителя на 29.11.2023г. с известие за доставяне. Междувременно с писмо изх. № У-251-00-1505-2/01.04.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица е изискал от заявителя да представи следните документи: фишове за заплати за периода на последна заетост от 02.10.2023г. до 19.10.2023г.и Саморъчна декларация за вида на работа по време на последната заетост в ДЧ на ЕС Белгия. Писмото е връчено лично на заявителя на 04.04.2024г. с известие за доставяне. Поради получаване на изисканите чрез EESSI документи, с Разпореждане №251-00-1505-4 от 02.04.2024г. на основание чл. 55 от АПК е възобновено производството за отпускане на ПОБ. Със Справка за приети, върнати и липсващи документи №251-00-1505-3/ 12.04.2023 г. са приети копие на документ от ДЧ на ЕС Белгия -1 бр.(фиш за заплата)и Декларация за вида на работа в Белгия. Фишът за заплата е издаден от белгийския работодател Beauduin Pierre и се отнася за период на заетост от 03.10.2023г. до 19.10.2023г., като същият е налице по преписката в оригиналното му съдържание на чужд език и в превод на български език Получените чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI документи СЕД U017 и СЕД U004 са издадени от КИ на ДЧ на ЕС – Белгия. В СЕД U017 – осигурително досие за трансграничен работник, е удостоверен фиксиран период на заетост от 03.10.2023г. до 19.10.2023г., разделен на три подпериода на осигурена заетост при белгийския работодател Beauduin Pierre, а именно: от 03.10.2023г. до 09.10.2023г., от 11.10.2023г. до 11.10.2023г. и от 13.10.2023г. до 19.10.2023г. Посоченото основание за прекратяване на последната заетост е: изтичане срока на сезонната работа. В СЕД U004 - Информация за заплатата, е посочен размера на брутния доход на заявителя за периода от 03.10.2023г. до 09.10.2023г.- 12.41 евро на час за 8 часа дневно за 12 дни. Чрез система за електронен обмен на социално осигурителна информация EESSI е получен и СЕД U002 – осигурително досие, издаден от КИ на Великобритания, и в същото са удостоверени следните периоди на осигурена заетост по законодателството на Великобритания: от 13.05.2020 г. до 15.10.2020 г.; от 05.07.2021 г. до 09.10.2021 г.; от 14.05.2022 г. до 17.11.2022 г. и от 22.04.2023 г. до 17.09.2023 г., а основанието за прекратяване на последната заетост е „дата на изтичане на договора“. От компетентното длъжностно лице е извършена проверка на данните, съдържащи се за заявителя в информационния масив на НОИ. С Разпореждане №251-00-1505-7/27.05.2024 г., издадено от Н. Д. - главен експерт по осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед № 1015-25-48/12.04.2023 г., на основание чл.54ж, ал.1 и във вр. с чл.11, § 3, буква „а” и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на О. Б. А., [ЕГН] със следните мотиви: „Съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004, НОИ не е компетентна институция по отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). От компетентната институция на Великобритания е потвърден период на осигурена заетост с прекъсвания, за времето от 18.05.2017 г. до 28.09.2019г. От 29.09.2019 г. до 28.03.2020 г. лицето получава ПОБ в България. След приключване на обезщетението отново заминава във Великобритания и е осигурено в другата държава от 13.05.2020 г. до 17.09.2023 с прекъсвания. Г-н А. упражнява трудова дейност в друга държава (Белгия) от 03.10.2023 г. до 19.10.2023 г. и на 24.10.2023 г. отново подава заявление за отпускане на ПОБ в България. За периода от 2017 г. до 2023 г. има кратки заетости по законодателството на България - общо 3 месеца, а в другите държави - общо 3 г. и 15 р. дни. На основание чл. 1, б.„к“ от Регламент(ЕО) № 883/2004 България се явява държава по престой между осигурителните периоди във Великобритания и Белгия. На основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал.5, б.“а“ от Регламент № 883/2004, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. “. Издаденото разпореждане е връчено на жалбоподателя чрез неговия баща на 30.05.2024г. с известие за доставяне и в рамките на 14-дневния срок за обжалването му на 12.06.2024г./видно от датата на пощенското клеймо върху плика на л.100 от делото/ същият е подал жалба по административен ред до директора на ТП на НОИ – Търговище, заведена под вх.№1012-25-292/14.06.2024г. Към жалбата са приложени удостоверение за съпруг и родствени връзки; удостоверения за настоящ адрес с изх. №№37, 38, 39, 40/31.05.2024г.; удостоверения за постоянен адрес с изх. №№86, 87, 88, 89/31.05.2024 г.; удостоверения за учащи в редовна форма на обучение с №№190, 191/03.06.2024г. на СУ, 3асил Левски“ - Опака; предварителен договор за покупко-продажба на имот от 24.10.2018 г. и нот. акт за покупко-продажба на имот с № 161, акт 9, дело 1737/30.10.2019 г. на СВп - Попово. Директорът на ТП на НОИ – Търговище е преценил жалбата като редовна и допустима и се е произнесъл по същата в рамките на законния едномесечен срок с оспореното Решение № 2153-25-290 от 15.07.2024г., с което след изложени мотиви за нейната неоснователност е потвърдил обжалваното Разпореждане № 251-00-1505-7/ 27.05.2024 г., издадено от Н. Д. - главен експерт по осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-25-48/ 12.04.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Търговище. В мотивите на решението е прието, че О. Б. А. е гражданин на Република България, т.е. на държава - членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., който ведно с Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. към момента регламентират общите правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Цитирано е основното правило, залегнало в чл. 11, §3 от Регламент №883/2004, съгласно което заетите и самостоятелно заетите лица се подчиняват на законодателството на държавата, в която осъществяват своята дейност, без значение от мястото на пребиваване или седалището на работодателя. Органът е тълкувал нормите на посочените два регламента, даващи дефиниции на понятията „компетентна институция“ на държава-членка и „държава-членка по пребиваване“, както и предвидените в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 изключения от общия принцип, че ДЧ по последна заетост е компетентна за предоставянето на обезщетения за безработица, позовал се е и на определение по дело С - 30/22 на СЕС, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава — членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основният мотив за постановяване на решението е направената констатация, че след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ от значение за определяне на държава – членка по пребиваване, вкл. и на декларираните в този аспект данни от заявителя, е установено, че Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната заетост на А.. Органът е аргументирал констатацията си, че Белгия е била държавата по пребиваване на заявителя със следните факти: „А. е живял във Великобритания и в Белгия за дълъг период от време, като е осъществявал и трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване извън Република България. Фактът, че останалите му роднини се намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 17.09.2023 г. е във Великобритания, а от 03.10.2023 г. до 19.10.2023г.вкл.е в Белгия. Действително след месец Октомври 2023г. жалбоподателят е променил своето обичайно пребиваване като се е завърнал в България. В този смисъл е и попълнената Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в която г-н А. е изявил намерението си да се установи в България.“. В обобщение приема, че до м. 10.2023 г. жалбоподателят е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент № 883/2004 във Великобритания и в Белгия, а след това в България, при което не можело да се приеме, че завръщайки се в България, А. се е завърнал в държавата си по пребиваване, като всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, завръщайки се в държавата си по произход, но не и по пребиваване. Относно тежестта на критерия „намерение на лицето“ в решението е направено позоваване на Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, съгласно който намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича. С оглед на това е прието, че само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна. Органът е обсъдил, че за периода от 24.06.2013 г. до момента на издаване на обжалваното разпореждане имало подадени данни от осигурители в България за общо три месеца, т.е. лицето е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, само през три месеца. Това обстоятелство показвало, че лицето не е имало връзка с Република България, основана на валидни трудови/осигурителни правоотношения. При това положение отпускането на ПОБ на А. от бюджета на България според органа би довело до нарушаване на принципа на „всеобщност“ на осигуряването, тъй като същият се връщал в Република България, като икономически неактивен гражданин, който желае да ползва блага от бюджета на ДОО, въпреки, че няма принос в този бюджет през последните 10 години. Органът е счел, че това би довело и до нарушаване принципа на „равнопоставеност“ на лицата, тъй като би поставило А. в по-благоприятни условия по отношение на държавното обществено осигуряване, за сметка на останалите осигурени лица, които декларират и заплащат своите осигурителни вноски, включително и осигурителните вноски за фонд „Безработица“, съгласно българското законодателство. В този смисъл е отбелязано, че във връзка с приложение на чл.65, § 6 и чл.65, §7 от Регламент №883/2004 г. НОИ отправя искания за възстановяване на средствата от компетентните институции на държавите- членки на ЕС, ЕИП и Швейцария за лицата, на които е отпуснато парично обезщетение за безработица по българското законодателство, но реимбурсацията/ възстановяването на средствата почти винаги била непълна. С оглед на това отпускането и изплащането на ПОБ по чл. 54а от КСО се извършвало след цялостна и задълбочена проверка на всеки конкретен случай, за да не се причинят щети на бюджета. Като безспорни за страните обстоятелства съдът е обявил следните: 1/ оспорващият е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004; 2/жалбоподателят е имал последна трудова заетост в Кралство Белгия до 19.10.2023г. За изясняване на относимите към предмета на спора обстоятелства по делото са допуснати и събрани свидетелските показания на доведените от оспорващата страна свидетели Г. И. А. /съпруга на жалбоподателя/ и А. О. О. /майка на жалбоподателя/. От съвкупния анализ на свидетелските показания се установяват следните обстоятелства: поради липса на възможност за работа в [населено място], от която да реализират достатъчно доходи, жалбоподателят и съпругата му отивали за определени периоди през годината в чужбина, където работели като сезонни работници бране на плодове; през 2023г. жалбоподателят работил първоначално във Великобритания – от юни до септември 2023 година, след което се върнал в България и заминал на работа в Белгия за около три седмици през месец октомври 2023 година, за да работи сезонна работа – бране на ябълки; жалбоподателят и съпругата му имали двама сина, които са ученици в 11 клас и в 7 клас, и учат в [населено място], и за които в отсъствие на родителите им се грижела тяхната баба – свид. О.; семейството на жалбоподателя живеело в дома на майка му в [населено място], но през 2018 година той и съпругата му закупили къща в [населено място], в която извършвали ремонт; роднините на жалбоподателя били в България – [населено място]; оспорващият и съпругата му нямали намерение да живеят в чужбина, където ходели само за да работят, тъй като в България, в [населено място] нямало приемлива за тях работа; във Великобритания и Белгия работодателите им осигурявали мястото за отсядане и нощувка в помещения на самия работодател, като за наем се удържала съответната сума от трудовото им възнаграждение; жалбоподателят нямал придобити имоти в чужбина; максималният период, в който А. работил в чужбина през 2023г., бил 4-5 месеца, след което през времето от април до октомври той бил в България при децата и семейството си. Предвид близката родствена връзка на двете свидетелки с жалбоподателя и възможната заинтересованост от изхода на спора, съдът прецени показанията им съобразно чл. 172 ГПК във вр.с чл. 144 АПК с оглед на всички други данни по делото. В този смисъл установи, че показанията на двете свидетелки кореспондират помежду си относно съдържащите се в тях факти, като същите съответстват и на събраните по делото писмени доказателства относно периода и мястото на полагания от жалбоподателя труд в чужбина. Ето защо няма основание за игнориране на тези показания. Приложените към жалбата до административния орган писмени доказателства установяват, че жалбоподателят има четиричленно семейство, включващо съпруга и двама непълнолетни синове, като синовете му са били записани за ученици през учебната 2023/2024г. в СУ „В. Левски“ – [населено място], а постоянният и настоящия адрес на четиримата е един – [населено място], [улица]; за жалбоподателя регистрираният настоящ адрес в България е от 20.03.1985г.; с предварителен договор от 24.10.2018г. жалбоподателят и съпругата му са се задължили да закупят недвижим имот, представляващ УПИ с построените в него жилищна сграда и стопански постройки, в [населено място]. При така установената фактическа обстановка и в рамките на дължимата проверка по чл. 168 от АПК относно законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът прави следните правни изводи: Оспореното Решение №2153-25-290 от 15.07.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане №251-00-1505-7/27.05.2024г., издадено от Н. Д. - главен експерт по осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-25-48/12.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище, са издадени от материално и териториално компетентни органи съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Компетентността на органа, издал потвърденото разпореждане, се установява от приложената по делото Заповед №1015-25-48/12.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище. Решението е издадено при съобразяване на законовите изисквания за предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО форма и съдържание, същото съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При тези данни съдът приема, че липсват отменителни основания по чл. 146 т.1 и т.2 АПК. Съдът намира, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като в съответствие с изискванията на чл. 9, ал. 2 АПК, чл. 35 и чл. 36 АПК, са събрани всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Белгия. По преписката са приложени и подадените от жалбоподателя документи във връзка с твърдението му, че обичайното му пребиваване е в Република България. Спазен е и предвидения в чл. 117 ал.3 КСО едномесечен срок за произнасяне на решението на директора на ТП на НОИ. Ето защо съдът счита, че липсва и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК Относно правилното прилагане на материалния закон при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното: По делото между страните липсва спор по фактите, но е налице спор по правото, който има за предмет определяне на държавата, компетентна да изплаща парично обезщетение за безработица на жалбоподателя: държавата по последната му заетост /Белгия/ или държавата по пребиваването му, за каквато според оспореното решение не може да се определи Република България. Възприетите от органа факти са установени и в рамките на съдебното дирене по настоящото дело чрез събиране на допълнително доказателства, но същите са анализирани и интерпретирани от органа в насока, позволяваща да се направи обобщения извод за липса на условието по чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Като държава-членка на Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., с последно изменение в сила от 31.07.2019г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., с последно изменение в сила от 18.06.2020г. Съгласно чл. 3 §1 Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че този регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като безспорен по делото е отделен факта, че жалбоподателят О. Б. А. е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя в съответствие с Дял Втори от регламента. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от регламента. Относимото към настоящия казус принципно правило на чл. 11, § 3 б."а" гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Същевременно разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от посочения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. С оглед установената фактическа съвкупност по настоящото дело, релевантно е изключението, предвидено в чл. 65, §2 изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл. 65, § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното: „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. Цитираните разпоредби, съдържащи изключения от общото правило, предвиждат като критерий за прилагането им държавата-членка по пребиваване на безработното лице. Съгласно легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, дадена в чл. 1 § 3 б. „й“ от цитирания Регламент, това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това понятие е различно от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1 § 3 б. „к“ от същия Регламент, което означава временно пребиваване. Нормата на чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 /регламента, уреждащ процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004/, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Следователно мястото на пребиваване, респ.държавата – членка по пребиваване се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11§ 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата - членка/ и елементите, свързани с личното положение на лицето/семейни връзки и социални контакти/. Съгласно разпоредбата на чл. 11 § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението му, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Тълкуването на цитираните норми показва, че намерението на лицето не следва да е декларативно, а трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. В този смисъл са разясненията, дадени в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария. С оглед преценка за наличие на критериите, определящи пребиваването на жалбоподателя, съдът съобрази всички събрани и обсъдени по – горе писмени и гласни доказателства по делото. Съдържащите се в тези доказателства данни недвусмислено установяват, че като български гражданин жалбоподателят има постоянен и настоящ адрес в Република България, като вписването на постоянния му адрес от 02.11.2001г. не може да води до извод, че лицето е адресно регистрирано за пръв път в България тогава при положение, че същото е родено, живяло и работило в България, сключило е брак в България, където винаги са живели децата му и родителите му. Неслучайно и настоящият адрес, който съвпада с постоянния, е регистриран от 20.03.1985г. Събраните доказателства установяват, че жалбоподателят не притежава собствен имот в чужбина и няма намерение да придобива такъв, а през периодите на заетост във Великобритания и в Белгия е живял в предоставена му от работодателя квартира, за която е плащал наем. Събраните по делото писмени и гласни доказателства категорично установяват притежаването на собствено за жалбоподателя жилище в България, в ремонта на което той и съпругата му влагат част от спечелените от положения в Белгия труд средства. Обстоятелството, че и двете деца на жалбоподателя учат в България и живеят в дома на неговата майка, която се грижи за тях в отсъствие на родителите им, предполага негова силна свързаност с държавата, в която той се връща и живее след като изтече срока на съответния срочен трудов договор в друга ДЧ на ЕС. Установените данни, че през 2019, 2020, 2021, 2022 и 2023 години жалбоподателят е сключвал срочни трудови договори като сезонен работник във Великобритания и Белгия с продължителност от 3 месеца до 7 месеца, а в Белгия – за 12 дни, след което се е връщал в България, сочат категорично, че времето, през което жалбоподателят е работил в друга ДЧ на ЕС и за тази цел е живял там на квартира, има характера на временно пребиваване, дефинирано в Регламент (ЕО) № 883/2004 като престой. Като държава по последна заетост, Белгия не може да се определи като държава по обичайното пребиваване за жалбоподателя, защото връзката с тази държава се е базирала единствено на краткосрочната трудова заетост на лицето, докато центърът на жизнените му интереси е бил в България, където след прекратяване на трудовото му правоотношение с белгийския работодател жалбоподателят се е регистрирал като безработен и където единствено е подал заявление за изплащане на ПОБ. Изложените и приети от съда фактически данни водят до извода, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя е в Република България. Единствената му връзка с Белгия е трудовата му заетост. Ето защо съдът приема за неправилен и направен в противоречие с материалния закон извода на административния орган, според който Република България не е държава – членка по обичайното пребиваване по време на последната заетост на А.. При така установените факти неприложимо към настоящия казус е цитираното в оспореното решение Определение на Съда (седми състав) от 24 март 2023г.по Дело C-30/22 на СЕС, според което член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 следва да се тълкува в смисъл, че: не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Неприложимостта на това тълкуване се определя от приетото въз основа на фактическата съвкупност положение, че през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина държава по неговото пребиваване е България. Съдът не счита за относимо към настоящия случай и цитираното в оспореното решение указание от Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани, а именно: лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея. В случая жалбоподателят не се е върнал в държавата си по произход, защото той не е прекъснал връзката си с нея, а е продължил да пребивава обичайно в тази държава, докато е бил само трудово ангажиран във Великобритания и в Белгия, където е пребивавал временно по време на срока на трудовия си договор като сезонен работник. Именно в цитирания Практически наръчник т.4.2. се отнася до сезонните работници, за които е описано като типично чрез даден пример, че по време на сезонната си заетост те не се връщат редовно в своята държава, но жилищното им положение в държавата – членка, в която работят, ясно показва, че нямат намерение да живеят в нея постоянно, а престояват там само заради работата си; имат само срочен трудов договор, а не стабилна постоянна работа; намерението им да се завърнат в своята държава след приключване на договора, за което говорят и фактическите обстоятелства, свързани с жилищното им положение и с условията им на труд, също показват, че тяхното обичайно пребиваване е в държавата на произход. Досежно сезонните работници в наръчника е направено заключение, че те престояват само временно в държавата по заетост, поради което по време на сезонната им заетост тяхното пребиваване е в държавата на произход. Съгласно чл. 54а ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица/ПОБ/ имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Жалбоподателят е претендирал ПОБ именно на посоченото законово основание и в оспореното решение органът не е посочил като липсващи визираните в тази норма предпоставки за признаване на ПОБ. Изложените мотиви в оспореното решение са свързани с основното изискване за внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, каквито по отношение на жалбоподателя е посочено, че липсват с изключение на три месеца след 24.06.2013г. Приетата от съда фактическа съвкупност, отнесена към очертаната по – горе правна рамка, позволява да се приеме, че жалбоподателят като безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице е пребивавало в държавата – членка България, която в случая се явява различна от принципно компетентната държава-членка Белгия, и което продължава да пребивава в тази държава-членка България, има право да получава обезщетения в съответствие с българското законодателство така, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Това право на жалбоподателя се признава съгласно нормите на чл. 65, §2 и § 5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004. В същия смисъл е и т. 3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. относно обхвата на понятието „частична безработица“, приложимо по отношение на безработните лица, упоменати в член 65, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета, на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, публикувано в Официален вестник на ЕС от 24.04.2010г., съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Въз основа на приетите фактически констатации и направени правни изводи следва, че в конкретния случай държава по последна заетост на А. е Кралство Белгия, но държава – членка по обичайното му пребиваване към периода на тази заетост е Република България и последната е компетентна за изплащането на заявеното от него ПОБ. Ето защо съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ-гр.Търговище е постановено при неправилно приложение на относимия материален закон, което означава наличие на отменителното основание по чл. 146 т.4 АПК По изложените съображения съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Търговище, за ново произнасяне по заявлението на А. при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона като се направи преценка за наличие на условията по чл. 54а КСО при съобразяване на относимите към определяне размера на ПОБ норми на Регламент (ЕО) 883/2004 и въз основа на приетото положение, че България се явява държава – членка по пребиваването на оспорващия към периода на последната му заетост. По претенцията за разноски – Съгласно препращащата норма на чл. 118 ал.3 КСО отговорността за разноски по дела от типа на настоящото следва да се определи по правилата на чл. 143 на АПК. Съгласно чл. 143 ал.1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От оспорващата страна е направена претенция за присъждане на съдебни разноски в размер на 570 лева за платено адвокатско възнаграждение, от които 500 лева за процесуално представителство в съдебното производство и 70 лева за обжалване на разпореждането по административен ред. В приложения договор за правна защита и съдействие е вписан като договорен и платен в брой хонорар в размер на 570 лева, като е уточнено, че предметът на предоставената правна защита включва: обжалване на разпореждането за определено ПОБ – 70 лева, и обжалване на потвърждаващото го решение – 500 лева. Относно хонорара от 500 лева за обжалването по съдебен ред договорът за правна защита представлява достатъчно доказателство за реалното извършване на сторените разноски. Досежно претенцията за присъждане на разноски адвокатско възнаграждение от 70 лева, направени при обжалването по административен ред, следва да се посочи, че с влязлото в сила от 01.08.2023г. изменение на чл. 120 ал.2 КСО, според което при обжалване по административен ред жалбоподателят няма право на платеното възнаграждение за адвокатска защита, е налице законова забрана за присъждане на такива разноски. В случая в преписката липсват и доказателства за оказано правно съдействие на жалбоподателя от адвокат при обжалването на разпореждането по административен ред. Ето защо претенцията за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение от 70 лева е неоснователна. С оглед направеното в писмената защита на ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар следва да се отбележи, че съгласно чл.8 ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер на адвокатското възнаграждение за дела по КСО е 500 лева. При положение, че платеното от оспорващата страна адвокатско възнаграждение за съдебното обжалване е точно 500 лева, то възражението за прекомерност е неоснователно. Ето защо учреждението, към което принадлежи ответния административен орган, следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя сумата от 500 лева, представляващи присъдени съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение по настоящото дело. По изложените съображения и на основание чл.172, ал.2, пр.2, чл.173 ал.2 предл.второ от АПК, във връзка с чл.118, ал.3 от КСО, съдът