Решение № 2461 от 22.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13810/2021 г.

производство е издадена заповед по чл. 417 от ГПК и изп. лист на 30.05.2011г., но заявителят не се е възползвал от възможността за образуване на изпълнително производство поради сключено споразумение, с което страните са постигнали съгласие относно размера на неплатените задължения по договора за кредит, като е одобрен погасителен план за разсроченото им плащане. Ответникът възразява за погасяване по давност на вземанията на банката по споразумението. В тази връзка следва да се вземе предивд, че дължимите вноски по споразумението за периода от 20.08.2011г. до 20.06.2012г. е в размер на 377, 00лева, за периода 20.07.2012г. до 20.08.2028г. 348 лева. Според вещото лице до падежна дата 20.06.2019г. са погасени всички задължения, съгласно споразумението. На падежна дата 20.07.2019г. е извършено частично плащане, след което е останал непогасен остатък в размер на 65, 69лева главница. След 20.07.2019г. са налице 27 пълни неплатени вноски за главница и лихва по споразумението. В тази връзка следва да се вземе предвид, че съгласно чл.114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Съдът приема, че по смисъла на посочената разпоредба, вземанията по процесния договор за кредит са станали изискуеми към датата на издаване на изпълнителен лист –30.05.2011г. Този срок е прекъснат с подписване на споразумението от 01.08.2011г. на основание чл.116, ал.1, б.“а“ от ЗЗД, след което е започнал да тече нов давностен срок. Следва да се вземе предвид, че страните са сключили споразумение за разсрочване на дълга, като е одобрен погасителен план, който е надлежно изпълняван от длъжника до 20.07.2019г. Съгласно чл.5.1 от споразумението при забава в плащането на която и да е дължима вноска с 15 дни, действието на това споразумение се прекратява. Следователно след изтичане на 15 дни от 20.08.2019г., или на 09.09.2019г. са налице предпоставките за прекратяване на споразумението за разсрочено плащане, след което остават в сила клаузите за признаване вземането на банката според чл.5.3 и съгласно чл.6.1 банката има право да предприеме действия по принудително събиране на вземането. Установява се, че банката е подала молба за образуване на изп. дело на 19.07.2021г., по която е образувано изп. дело№ 4516/2021г. на ЧСИ М., като към датата на изготвяне на заключението по ССЕ не са извършвани плащания от длъжника по посоченото дело. Налице е константна съдебната практика, че вземанията по договор за банков кредит се погасяват с изтичане на обща 5-годишна давност. От събраните доказателства не се установява бездействие на банката по отношение събиране на вземанията по договора за кредит, която да е продължила в периода над 5 години, тъй като са предприети действия по принудително събиране вземането чрез образуване на изпълнително дело, както и образуване на производството за установяване вземането по реда на чл. 422 от ГПК. Предвид изложеното е неоснователно възражението на ответника за погасяване на вземането по давност към датата на исковата молба, тъй като с образуване на изпълнителното дело на 19.07.2021г. давностният срок е прекъснат на основание чл.116, ал.1, б.“в“ от ЗЗД, след което е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който не е изтекъл към датата на исковата молба. От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че задълженията по процесния договор за кредит са погасявани от банката в последователност съгласно изискванията на чл.76 от ЗЗД, поради което е неоснователно възражението на ответника за допуснати нарушения. Следва да се вземе предвид, че с подписване на споразумението от 01.08.2011г. страните са уговорили условията за разсрочено плащане задълженията на ответника по договора за кредит, като са предвидили нов размер на възнаградителната лихва, поради което приложение намира чл.4, ал.1, т.10 от ЗПК, според който този закон не се прилага по отношение на договори за кредит, които се отнасят до разсрочено плащане на съществуващ дълг, за което потребителят не дължи разходи. Поради изложеното възраженията на ответника за нищожност на клаузи от процесния договор за кредит, поради противоречие с императивни норми на ЗПК са неоснователни. Относно възраженията за неравноправност на договорни клаузи, съдът приема следното: На първо място следва да се има предвид, че въз основа на възникналото с процесния договор правоотношение е предоставен банков кредит на физическо лице, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а Банката на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което договорът за предоставяне на ипотечен кредит попада в приложното поле на ЗЗП. Съобразно заявеното с исковата молба в предметния обхват на проверката за неравноправност по смисъла на ЗЗП е клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, чл. 7, ал.3 от договора и чл.3.1 от споразумението. В чл.5, ал.3 от договора за кредит е предвидено, че банката има право едностранно да променя размера на годишната такса на управление и обслужване на кредита, за което уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок от датата на промяната или изнася информация за това в банковите салони. В такива случаи не е необходимо подписване на анекс към договора. В чл.3.1. от споразумението е предвидено в периода на действие на споразумението лихвата върху задължението да е в размер на 4, 5%, като банката си запазва правото едностранно да променя размера на лихвения процент, в зависимост от размера на инфлацията, основният лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява длъжника, като не е необходимо подписване на нов анекс Основателно е възражението за неравноправност на посочените клаузи в частта, в която банката си запазва правото да променя лихвения процент по договора на база неясно и общо посочени критерии. Поради липсата на конкретни обективни критерии за определяне размера на лихвения процент в чл.5, ал.3 от договора и чл.3.1 от споразумението и с оглед съдебната практика, обективирана в Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК, е налице основание да се приеме, че посочените клаузи са нищожни. По делото не се установява банката да се е възползвала от възможността за промяна на лихвения процент на база клаузата на чл.5, ал.3 от договора и чл.3.1 от споразумението, което да се е отразило неблагоприятно на задължението на ответника. Същото се отнася до предвидената в чл.7, ал.3 от договора за кредит годишна такса за управление и обслужване на кредита, по отношение на която банката си е запазила правото да я променя едностранно. Предвид изложеното и съгласно т.9 от тълкувателно решение 4 от 18.06.2014г. на ОСГТКВКС, вземайки предвид фактите настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът приема, че с подписване на споразумението страните са се договорили за разсрочване задълженията на ответника, но поради неизпълнение на същото от страна на длъжника на 09.09.2019г. са настъпили предпоставките за прекратяването му, след което ответникът дължи връщане на всички неплатени суми по договора за кредит. Към датата на исковата молба тези суми не са платени, както и са налице предпоставките за връщане пълния размер на дълга, определен от вещото лице по ССЕ, към датата на исковата молба, който е в следните размери: 31 144, 94лева главница, 2864, 15лева просрочени възнаградителни лихви; 84, 22лева просрочени наказателни лихви, 10 058, 13 лева законна лихва за периода от 16.05.2011г. до 01.08.2011г., 271, 17лева държавна и нотариална такса за подновяване на ипотека. Съгласно чл.8, ал.7 от договора за кредит кредитополучателят дължи разходите за подновяване на ипотеката, в случай, че кредита е със срок над 10 години. Освен това са представени доказателства за подновяване на ипотеката, за което е заплатена сума в размер на 271, 17лева, възстановяване на която е дължимо от ответника. Посочените от вещото лице размери на дълга съответстват на претенцията на ищеца, която следва да се уважи до пълните предявени размери. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Поради изложеното и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът дължи на ищеца направените разноски. Исковете са уважени изцяло, поради което ответникът дължи на ищеца разноски в исковото производство в размер на 793, 84 лева държавна такса, 300, 00лева възнаграждение за вещо лице. В заповедното производство са направени разноски в размер на 1016, 78лева държавна такса и 1150, 07лева адвокатско възнаграждение. Следва да се присъдят разноски в общ размер от 3260, 69лева. Така мотивиран, Софийски градски съд