Решение № 1392 от 27.11.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 906/2023 г.

Производството е образувано по молба на К. Б. П. за допълване на въззивното решение на основание чл.250 от ГПК. Молителят твърди, че с постанвоеното решение въззивният съд не се произнесъл по целия предмет на спора, а именно, че саморъчното завещание, оставено от М. Х. е нищожно поради невъзможно условие/тежест. Заявява, че това основание е въведено с писмено становище, докладвано в съдебното заседание на 27.06.2022г. В протокола е отбелязано, че се допуска направеното уточнение. Първоинстанционният съд се е произнесъл по него. Затова моли въззивния съд да допълни решението си. Ответниците по молбата П. П. и Р. И., конституирани на мястото на първоначалния ответник Л. И., в депозиран писмен отговор чрез процесуалния си представител оспорват молбата. Считат, че в процеса не е въведено основание за нищожност поради невъзможно условие/тежест. Ответниците по молбата Р. И. и Г. И. не вземат становище. Съдът след като обсъди доводите на страните и събраните доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с искове по чл.42, б. „в“ от ЗН. Ищецът К. П. твърди, че с нот. акт за дарение на недвижим имот № 197/2006г., нот. акт за продажба на недвижим имот № 198/2006г. и договор за доброволна делба от 27.12.2007г. е придобил правото на собственост върху ПИ с идентификатор 68134.4141.1363 с площ от 2617 кв.м., с административен адрес: гр. София, кв. „Суходол“, при граници: ПИ с идентификатори: 68134.4141.2235, 68134.4141.1020 и 68134.4141.2234. Праводателите му по горните сделки основават правата си с решение № С-79/23.11.2000г. на ПК – Овча купел, с което е възстановено правото на собственост на наследниците на М. П. Х. и К. П. Х. и на основание наследяване по закон върху имот № 200003 с площ от 4, 032дка и имот № 200004 с площ от 1, 023дка. От първият от тях е образуван имота с идентификатор 68134.4141.1363 с площ от 2617 кв.м. Праводателите му са наследници на М. П. Х., починал на 12.02.1966г. и К. П. Х., починал на ••••••••г. По гр.д. № 65489/20г. на СРС, 179 състав се твърди, че ответниците И. са наследници на М. П. Х.. Със саморъчно завещание от 20.03.1965г. той го е завещал на цялото си наследство на съпругата си Р. И. М./Й./, чиито наследници по закон са ответниците. Счита, че завещанието е нищожно на основание чл.42, б. „в“ от ЗН, тъй като съдържа мотив, който вменява задължения за полагане на грижи за завещателя за в бъдеще. Това изключва преценяването им като обичаен мотив, поради който се извършва завещателно разпореждане. Поради това завещанието е нищожно поради противно на закона и/или добрите нрави, предвид възмездния му характер. При условията на евентуалност е посочил, че саморъчното завещание е нищожно поради невъзможно условие/тежест. Затова моли съда да се прогласи за нищожно на основание чл.42, б. „в“, пр. посл. от ЗН завещанието на М. П. Х. от 20.03.1965г. и на това основание. Претендира разноски. Не се спори, че М. П. Х. е оставил в полза на Р. И. М. саморъчно завещание на 20.03.1965г. Не е спорно, че ответниците са нейни наследници от закон. При тези доказателства първоинсттнационният съд е отхвърлил предявения иск, включително предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.42, б.“в“, пр.посл. ЗН. Пред въззивния съд е допусната единична и тройна лингвистична експертиза. Единичната е изготвена от вещото лице Р. М., според която мотивът на завещанието не е поставен под условие. В съдебно заседание експертът е допълнил заключението си. Поради оспорването на това заключение е допусната тройна експертиза, според която в завещанието няма податки грижите да са свързани с издръжка, която има материален израз. В текста на завещанието не става въпрос за СИО, а се засягат въпроси, свързани с гледането на завещателя. Приели са, че спрямо бенефициера не е налице вменяване на задължения за гледане. Мотивът на завещанието за завещаване на имуществото не е в зависимост от някакво условие. В съдебно заседание вещите лица са допълнили заключението като са допълнили отговорите на поставените им въпроси в писмената експертиза, така и в заседанието. Съдът кредитира изцяло тройната лингвистична експертиза, като компетентна, безпристрастна и основана на науката. Не възприема заключението на единичната експертиза, тъй като в съдебно заседание вещото лице е заявило, че се консултирал с лице, което не е назначено по делото като експерт. При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане е иск по чл.42, б. „в“ от ЗН за нищожност на саморъчното завещание, оставено от М. Х., поради невъзможно условие/тежест. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността му е обвързан от посоченото в жалбата- чл.269, ал.1 от ГПК, с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма и без да е наведено в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По правилността му. По иска с правно основание чл.42, б. „в“, пр. посл. от ЗН. Същото е въведено в процеса своевременно и е допуснато за разглеждане в процеса на основание чл.214 от ГПК. Това е установителен иск. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за предявяваното и съществуването на правото на иск е наличието на правен интерес. Той обосновава съществуването и упражняването на правото на иск. Интересът се извежда от твърденията изложени в исковата молба. От фактите, посочени от К. П. в исковата молба, може да се направи извод за интерес от негова страна да предяви иска, доколкото със саморъчното завещание от 20.03.1965г. се накърняват негови права. Той предявява права върху завещаното имущество, които се отричат от ответниците като наследници по закон и завещание. Това обуславя неговата активна материална и процесуална легитимация. Ответниците, като правоприемници на заветника Р. М. и оспорващи правата на ищеца, му противопоставят свои, произтичащи от завещанието на М. П. Х.. Това ги прави надлежни страни в процеса и пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск. Завещанието е едностранен акт, с който завещателят се разпорежда с имуществото си към момента на съставянето му и който има действие за след смъртта му. То е формален акт с определено от закона съдържание- датата, на която е съставено, завещателни разпореждания и подпис на завещателя. Саморъчното завещание е уредено с императивни материалноправни норми, чието нарушаване води до неговата порочност- нищожност или унищожаемост. Ищецът се позова на нищожност на саморъчното завещание, оставено от Ч. Х.. По своя характер то универсално, защото завещателят се разпорежда с цялото си имущество. Ищецът не е оспорил неговата автентичност, а именно, че то е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор. Основанието за нищожност на завещателното разпореждане, въведено в процеса при условията на евентуалност, е, че в него се съдържат невъзможно условие /тежест, съдържащи се в израза: „ за това, че ме е гледала и ще продължава да ме гледа“. Нищожността е тежък порок, обосноваващ нищожност на основание чл.42, б. „в“ от ЗН. Нищожният акт не поражда правни последици, които законът свързва с него и които целят да постигнат страните. Завещанието е и едностранна правна сделка, която има транслативен ефект и цели след смъртта на завещателя имуществото му да премине в собственост на заветника, наследник по завещание. Според оспорилия завещанието К. П., то съдържа невъзможно условие/тежест. Съгласно чл.17 от ЗН завещателните разпореждания могат да бъдат направени под срок, условие или тежест. Това са модалитети, които могат да бъдат част от съдържанието на завещанието. Условието се дефинира като бъдещо несигурно събитие. Т.е. волеизявлението се поставя в зависимост от такова. Не е ясно дали то ще настъпи или не. Но от сбъдването на условието зависи настъпването на правните последици на сделката, респективно на завещателното разпореждане. Общо изискване към модателите е те да съответстват на закона, на добрите нрави и да се възможни. При завещанието, ако условието е невъзможно, води до нищожността му. В случая, тълкувайки волята на завещателя на основание чл.20 от ЗЗД не се установява, той да е поставил настъпването на правните последици на завещанието в зависимост от бъдещо несигурно събитие. Изразът „ че ме е гледала“ не съставлява такова и още по- малко е невъзможно условие, доколкото то не е бъдещо несигурно събитие и има отношение към миналото. Условието следва да се осъществи след смъртта на завещателя, а не приживе. Както е посочено в основното въззивно решение, този израз има благодарствен характер. Изразът „ и ще продължава да ме гледа“ не е условие, тъй като условието като модалитет, следва да се осъществи след смъртта на завещателя и е свързано с пораждане на правните последици за завещанието. В случая грижите следва да се полагат докато той е жив. Съгласно ТР № 2/21.01.2025г. на ОСГК на очакването на завещателя лицето, на което е завещал цялото си имущество да се грижи за него и/или да му помага, не е в противоречие със закона. Това очакване не създава право на завещателя да иска реално изпълнение. / Р № 50002/28.04.2025г. по гр.д. № 3267/22г., ВКС, II г.о./ Вторият модалитет, за който се твърди, че се съдържа в завещанието е, че то съставлява тежест. Следва да се направи преценка дали изразът „ и ще продължава да ме гледа“ създава тежест за заветника. Както бе посочено по- горе това не е условие. И при този модалитет, тежестта следва да се изпълни след смъртта на завещателя, а не приживе. В случая грижите, следва да се полагат докато той е жив./ Р № 438/19.05.1999г. по гр.д. № 110/99г., ВКС. Волята на завещателя за полагане на грижи за в бъдеще има имуществен характер, но и съставлява неопределена във времето престация. Тя не е нещо определено, което да се извърши еднократно, а до вменяване на едно дългосрочно, неопределено по време и обем престиране на грижи. Т.е. това не е тежест по смисъла на чл.17, ал.1 от ЗН./ Р № 373/17.10.2008г. по гр.д. № 2272/2007г., ВКС, I г.о./ Както е прието в основното решение на въззивния съд изразът „ затова, че ме е гледала и ще продължи да ме гледа“ представлява мотив на завещателното разпореждане, а не условие или тежест. С оглед на изложеното завещанието на М. Х., съставено на 20.03.1965г. е действително и е породило правни последици. То няма възмезден характер и не съдържа в себе си условие или тежест. Предявеният иск с правно основание чл.42, б. „в“ от ЗН за нищожност на завещанието, защото е съставено при невъзможни условие или тежест е неоснователен. Поради изложеното решението на СГС следва да се потвърди. По разноските. Воден от горното, съдът