Решение № 446 от 18.12.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 1369/2024 г.

Производството е по реда на чл.327 вр.чл.318 и сл.НПК. Образувано е по подаден въззивен протест, вх.№4046/14.06.2022 година на прокурор от Софийска окръжна прокуратура и по въззивна жалба, вх.№3983/13.06.2022 година, допълнена надлежно на 08.12.2023 година, подадена от адв.В. О. от САК, с посочен съдебен адрес, повереник на частните обвинители Ц. С. Ц., ЕГН ••••••••••, Т. С. Ц., ЕГН •••••••••• и В. С. Д., ЕГН ••••••••••, всички с установена самоличност, против присъда №14/01.06.2022 година, постановена по нохд №468/2021 година по описа на Окръжен съд гр.София. С присъда №14/01.06.2022 година подсъдимият Й. П. Б., роден на •••••••• година в гр.•••, българин, български гражданин, осъждан, с постоянен адрес в гр. •••, ж.к. „•••“, бл. №•, вх.„•“, ет.•, ап.•, със средно образование, неженен, ЕГН •••••••••• е признат за ВИНОВЕН в това, че на 04.04.2020 година в с.Литаково, община Ботевград, област Софийска, на ул.„6-ти септември“, в района срещу номер 147, при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил „Сузуки“, модел „Гранд Витара“, peг. № ••••••••, с посока на движение от ул.„Петко Иновски“ към ул.„Вълчи град“ е нарушил правила за движение по пътищата, разписани в ЗДвП-чл.20 ал.2, изр.2 ЗДвП: „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“, като не намалил скоростта и не спрял при възприемане на пострадалия П. С. Ц., ЕГН ••••••••••, поради което последвал удар между управлявания от него автомобил и пострадалия, и в резултат по непредпазливост причинил смъртта на П. С. Ц., като деянието е извършено в пияно състояние, и след деянието е избягал от местопроизшествието, поради което на основание чл.343 ал.3, пр. 1 и пр. 4, б. „б“, пр.1, вр.ал. 1, б. „в” вр.чл.342 ал.1, пр. 3 НК и чл. 58а, ал. 1 НК вр. чл.373 ал. 2 НПК му налага наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3/три/ години, като на основание чл.304 НПК го е оправдал по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл.20 ал.2, изр.1 ЗДП: „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие“. На основание чл.66 ал.1 НК съдът е отложил изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл.343г, вр.чл.37 ал.1, т.7, пр.2 НК съдът е наложил на Й. П. Б., с установена самоличност, ЕГН •••••••••• наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от 4/четири/ години. На основание чл.59 ал.4 НК съдът, при изпълнението на наказанието, е приспаднал времето, през което за същото деяние подсъдимият е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява това право. Съдът е постановил след влизане в сила на присъдата, иззетите по делото веществени доказателства: -лек автомобил „Сузуки“, модел „Гранд Витара“, с № ••••••••, ведно с автоключ за същия автомобил да се върнат на подсъдимия Й. П. Б.; -1 бр.мобилен телефон „Моторола“, чифт галоши, блуза с яка в син цвят, плетен пуловер с цип в зелен цвят, долнище на анцуг в синьо с два бели канта по странична дължина и чифт плетени чорапи в зелено и бяло да се върнат на наследниците на П. С. Ц., а останалите веществени доказателства да се унищожат след приключване на делото. На основание чл.189 ал.3 НПК съдът е осъдил Й. П. Б., ЕГН ••••••••••, да заплати по сметка на ОД-МВР гр.София направени разноски. Срещу постановената присъда е постъпил въззивен протест на прокурор от Окръжна прокуратура–София, като се твърди, че атакувания съдебен акт е неправилен, доколкото на подсъдимия Б. е определено занижено по размер наказание „лишаване от свобода, което се явява явно несправедливо.Изложени са съображения, че съдът не е оценил в пълнота събраните по делото отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства преди приложението на нормата на чл.58а НК, които значително надвишават смекчаващите такива, поради което е постановил съдебен акт при явна несправедливост на наказанието /оплакванията по същество са единствено за наказанието лишаване от свобода/, което е занижено. Твърди се, че неправилно е прието да е налице „съпричиняване“ на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Констатира, с оглед прецизност на изложението, да се приспадне времето, през което подсъдимия е лишен от право да управлява МПС по административен ред от определеното му наказание по чл.343г НК. На основа горното е направено искане да се измени атакувания съдебен акт, като се увеличи по размер наказанието „лишаване от свобода“ над средния размер и не се прилага нормата на чл.66 НК. Във въззивната жалба и допълнението към нея, подадени от повереника на частните обвинители се твърди, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен, неправилен и необоснован. Конкретните оплаквания са развити в няколко насоки: -Определеното наказание „лишаване от свобода“ е незаконосъобразно занижено по размер преди приложението на чл.58а НК, не е съобразено с превеса на отегчаващите наказателната отговорност обстоятелства и неправилно е приложена нормата на чл.66 НК. -Твърди се, че е занижено и наказанието, определено по реда на чл.343г НК. Сочи се, че съдът не е съобразил обстоятелството, че подс.Б. е управлявал автомобила със скорост, значително надвишаваща максимално разрешената в посочения пътен участък, управлявал е МПС с изключително висока концентрация на алкохол в кръвта, надхвърляща допустимата, не е оказал помощ на пострадалия и е избягал от местопроизшествието. Претендира се изменяне присъдата и постановяване на съдебен акт, с който се увеличат по размер наказанията на подсъдимото лице и за наказанието „лишаване от свобода“ не се прилага чл.66 НК. Постъпило е възражение от адв.М., защитник на подс.Б. срещу подадените въззивен протест и въззивна жалба.Оспорва ги, като излага пространно изложение. С оглед процесуалното развитие на делото следва да се посочи, че настоящото въззивно производство е второ такова. По цитираните въззивна жалба и въззивен протест АС-София се е произнесъл, като с Решение №121/15.04.2024 година, постановено по внохд №56/2024 година по описа на съда е изменил присъдата единствено за основанието, въз основа на което подс.Б. е лишен от право да управлява МПС във вр.с чл.69а НК. Потвърдил е присъдата в останалата и част. Въззивният акт е проверен по касационен ред, като с Р№ 510/22.10.2024 година, постановено по н.д.№524/2024 година на ВКС, на основание чл.354 ал.3, т.1 вр.ал.1, т.5 НПК, е отменено изцяло въззивното решение, а делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд от стадия на съдебно заседание. Пред въззивния съд представителя на държавното обвинение, след като проследява процесуалното развитие на наказателно-правния спор и същностното произнасяне на Върховната касационна инстанция по поставени пред нея въпроси от страните-подали касационен протест и касационна жалба, при условията на чл.255 ал.1, т.2 НПК, поддържа протеста единствено в частта, в която е приложена нормата на чл.66 НК по отношение наказанието „лишаване от свобода“.Подробно аргументира становището си с произнасянето на Върховната касационна съдебна инстанция.Акцентира на високата степен на общестевена опасност на деянието и завишената такава, касателно дееца.Намира, че за постигане целите на наказанието подсъдимия Б. следва да изтърпи наказанието „лишаване от свобода“ в пенитенциарно заведение, в каквато насока е и поддържаното искане за именяне на атакувания съдебен акт. Пред настоящият съд повереникът на частните обвинители Ц. С. Ц., ЕГН ••••••••••, Т. С. Ц., ЕГН •••••••••• и В. С. Д., ЕГН ••••••••••, адв.В. О. от САК поддържа сторените оплаквания във въззивната жалба, съобразявайки ги с постановеното решение на ВКС по наказателно-правния спор и с мотивите на представителя на държавното обвинение.Поддържа, че незаконосъобразно е приложена нормата на чл.66 ал.1 НК по отношение на определеното наказание „лишаване от свобода“ на подсъдимия Б..Акцентира, че подсъдимият е осъждан и в срок на изтърпяване на наказание е извършил ново престъпно деяние.Намира, че наказанието „лишаване от свобода“ следва да се изтърпи в пенитенциарно заведение, а необосновано първият съд е дал превес на специалната над генералната превенции.Акцентира отново пред съда изложените съображения и искания във въззивната жалба. Частните обвинители по поотделно са поддържали заявеното становище от повереника си. Защитникът на подсъдимия Й. Б., адв.Б. М. намира подадените въззивен протест и въззивна жалба за неоснователни, оспорвайки обосноваността им. Сочи, че подсъдимият е употребил алкохол, но не се е качил да управлява МПС непосредствено след употребата му, а в един по-късен момент.Изразява съмнения затова подсъдимият да е възприел пострадалото лице по начина, възприет от първия съд, независимо от признатите по делото факти. Твърди, че подсъдимият е напуснал местопрестъплението, защото не е разбрал за настъпилото произшествие, като не се е укривал и не е предприел действия за укриване, включително и на следи по управляваното от него МПС. Акцентира, че и пострадалия е допринесъл за настъпилия вредоносен резултат. Излага подробни съображения, свързани с личността на подсъдимия и добрите характеристични данни, събрани за него, като намира, че наложените наказания на подс.Б., включително приложението на чл.66 ал.1 НК за наказанието „лишаване от свобода“, са законосъобразни, съобразени са с отчетени от първия съд смекчаващи и отегчаващи вината и наказателната отговорност обстоятелства и реализират целите на наказание така, както са разписани от Законодателя.Намира, че така в пълна степен ще се реализират целите и изискванията на специалната и генералната превенции на наказанието. Иска потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт. Подсъдимият Б. е поддържал становището на защитата си, изразява съжаление за случилото се, а по реда на чл.333 ал.2 НПК е поискал да се потвърди постановения съдебен акт. Съдът, като взе предвид направените оплаквания и искания във въззивната жалба, изложеното от страните пред въззивния съд, като провери изцяло атакувания пред него съдебен акт при усл.на чл.313 и чл.314 НПК, приема за установено следното: В хода на проведено съкратено съдебно следствие от първия съд по реда на гл.ХХVІІ от НПК, чл.371, т.2 НПК, фактическата обстановка е изяснена в нейната пълнота, а стореното признание от страна на подсъдимия Й. Б. по фактите описани в обвинителния акт, се подкрепя от събраните доказателства в досъдебното производство.Законосъобразно първият съд се е произнесъл с нарочно определение по реда на чл.372, ал.4 НПК, л.51от делото, л.11 от протокол №251 за с.з., проведено на 21.10.2021 година, като законосъобразно е отчел, че е налице цялостно признание по фактите потвърдено от достатъчно доказателства /Р№1 от 21.01.2008 година по н.д. №688-2007 година на І-во н.о./.Не е правена нова преценка на доказателствените източници по отношение на съдържание и процесуални изисквания за валидност, за които предварително, с оглед даденото съгласие от подсъдимия Б. е прието, че са безспорни и не се нуждаят от събиране и проверка по общия ред за провеждане на съдебно следствие-Р№72/07.03.2008 година по н.д.№755-2007 година на ІІ н.о.Доколкото, обаче приетите за установени факти са поставени в основата на изведените решаващи изводи на І-инст.съд за вина на подсъдимия Б., правна квалификация на деянието и наказателната отговорност, то те следва да се подчертаят отново. Следва да се посочи, че в хода на проведено от първия съд съдебно следствие са приобщени събрани в хода на досъдебното производство писмени доказателства и писмени доказателствени средства, л.л.52-53 от делото. В мотивите си съставът на първия съд е описал последователно фактите, релевантни за установяване предмета на доказване по делото по см. на чл.102 НПК. Подсъдимият Й. П. Б. е роден на •••••••• година в гр.•••, с установенао самоличност е, българин, български гражданин, със средно образование, неженен, работещ, живее в гр.•••, ж.к. „•••“, бл.•, вх. •, ет.•, ап.•, ЕГН ••••••••••. Правоспособен водач на МПС, вж.л.143, т.2 ДП, със свидетелство за правоспособност №283307271/29.06.2017 година, издадено от ОДМВР–Враца и със срок на валидност до 29.06.2027 година за категории В и АМ, като в периода 2015 година - 2019 година е наказван многократно по административен ред за извършени от него нарушения на правилата за движение по пътищата, вж.л.л.144, 145, том 2 ДП. Представена по делото справка за съдимост установява, че подсъдимият е осъждан, като с определение е одобрено споразумение от 31.01.2017 година, постановено по н.о.х.д. № 38/2017 година на РС - Ботевград за престъпления по чл.345, ал. 1 НК и чл. 343в, ал.2 НК, извършени на 19.09.2015 година му е определено общо наказание „Пробация“ с пробационните мерки по чл. 42а, ал.2, т.1 и т.2 НК за срок от шест месеца за всяка, а с определение е одобрено споразумение от 18.06.2019 година по н.о.х.д. № 588/2019 година на РС - Враца за престъпление по чл.197 ал. 1, т.3 вр. чл.195, ал.1, т. 4 и т.5 вр.чл.194, вр. чл. 26, ал. 1 НК, извършено на 14.05.2018 година и му е наложено наказание „Пробация“ с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т.1 и т.2 НК за срок от една година за всяка.Наказанието е изтърпяно на 19.07.2020 година, като горното установява, че деянието, за което е осъден по настоящето дело, е извършено през време на изтърпяване на наказанието „Пробация“, наложено по второто осъждане. Подсъдимият често пребивавал в дома на баща си П. Б. П. в с.•••, ул.„•••“ № •, община •••. Установява се, че на същата улица, на № 156, л.133, т.2 ДП живеел П. С. Ц.. На 03.04.2020 година Й. П. Б. се намирал в с.•••, като след 20, 00 часа бил с голяма компания, наред със свидетелите К. Н., Д. Д., В. Т., Л. Л., М. К., С. В., Н. Т., П. Т. и Х. П. в местност „Плюща“, с.•••.Лицата от компанията се събрали на посоченото място, като пристигали с различни автомобили.Установено е, че Й. Б., св. В. Т. и неустановено момиче пристигнали с лек автомобил марка „Сузуки“, модел „Гранд Витара“, рег.№ •••••••• /с десен волан/, собственост и управляван от подсъдимия. Свидетелите Н. Т., Д. Д., П. Т. и К. Н. пристигнали с автомобил марка „Сузуки“, модел „Витара“, рег.№ ••••••••, управляван от първия свидетел, а М. К. пристигнал с автомобил м.„Гранд Чероки“, рег. № ••••••••, заедно със С. В. и лице от мъжки пол.Свидетелят Л. Л. пристигнал на събирането с автомобил марка „Сузуки“, модел „Гранд Витара“. В компанията консумирали храна и алкохолни напитки. Подсъдимият Й. Б. изпил около 300 мл. ракия. След 1, 30 часа на 04.04.2020 гаденя св.Л. Л. и св.П. си тръгнали, а след него тръгнал и св.М. К. с автомобила си, св.Ст.В. и трето лице. По пътя автомобилът на св.К. се повредил и той потърсил помощ от св.Л.. Подсъдимият Б. също се отзовал, за да окаже помощ на св.К., като с В. Т. отишли до с.Литаково за инструменти.Автомобилът управлявал В.Т., доколкото подсъдимия Б. бил силно повлиян от поетия алкохол. След отстраняване на повредата по автомобила на К., около 3, 30 часа, всички потеглили към с.•••, като подсъдимият този път управлявал собствения си автомобил л.а. „Сузуки“, м.„Гранд Витара“, рег.№••••••••, а с него пътували Т. и тяхна приятелка. Подсъдимият пътувал към с.Литаково, управлявайки автомобила през полето, а останалите пътували по асфалтовия път.В селото подсъдимият оставил спътниците си пред домовете им и продължил сам към дома на баща си.По ул.„•••“ подсъдимия Б. управлявал автомобила в посока от ул.„Петко Иновски“ към ул.„Вълчи град“със скорост около 67, 57 км/час. Към този момент, по същата улица и в същата посока се движел П. С. Ц., който живеел на посочената улица, № 156.В следствие на употребено голямо количество алкохол Ц. вървял залитайки по пътното платно, в лентата за движение на превозни средства в тази посока.Пътното платно на ул. „•••“ в района на № 147 представлява прав участък, покрит с дребнозърнеста асфалтова настилка, без дупки и неравности, с незначителен възходящ наклон и широчина 6 метра, като вляво от пътното платно, считано в посока към ул. „Вълчи град“, посоката на движение на автомобила управляван от подсъдимия Б. и на пешеходеца П. Ц., има канавка.Вдясно от пътното платно имало затревен банкет с широчина около 2, 5 метра по продължение на цялата улица, като в десния му край имало течаща вода с широчина около 1, 0 метърЛипсвала хоризонтална маркировка и сигнализация с пътни знаци.Максимално допустимата скорост за движение на пътни превозни средства в този участък е 50 км/час, с оглед разписаното в чл.21 ал.1 ЗДвП. Управлявайки автомобила си на къси светлини по посочения начин и със скорост около 67, 57 км/час подсъдимият застигнал пешеходеца Ц. в района на № 147-ми.В този момент Ц. се движил в лентата за движение на автомобила, на 1, 7 метра вляво от десния край на асфалтовото покритие на платното за движение.Било все още тъмно, с частичната улична осветеност, като възможностите за възприятие на тела и предмети били ограничени. При тези условия и при управление на автомобила на къси светлини подсъдимият имал възможност и възприел пешеходеца Ц. на разстояние около 55 метра пред фронта/предната част/ на автомобила.Въпреки това не намалил скоростта на движение и не предприел спиране, поради което настъпил удар между предната част на автомобила /облицовката на предната броня, декоративна решетка и преден десен фар/ и тялото на пешеходеца Ц. /в областта на задната част на долните му крайници/.В момента на т.н.“инициален удар левият крак на Ц. бил опорен и контактът се реализирал първо в него.Ударът по широчина настъпил на разстояние 1, 7 метра вляво от десния край на асфалтовото покритие на пътното платно и на 2, 14 метра от десния стълб на входната врата на дом № 147 на посочената улица, считано по посоката на движение на автомобил и пешеходец.Този първоначален контакт между автомобила и пешеходеца създал ударен импулс върху крайниците на пешеходеца по посока движението на автомобила, което причинило увреждане на крайниците на пешеходеца и изместването им по посока на движение на автомобила /избиване на опорите под масовия център на тялото на пострадалия Ц./.Поради това започнало пропадане на горната част на тялото на Ц. към предния капак с едновременно въртене през масовия център.От продължаващото движение на автомобила напред предната му част навлязла под тялото на пешеходеца, последвал контакт между тялото на Ц. и дясната повърхностна част от капака на двигателя, от което били причинени телесни увреждания по тялото на пешеходеца.След това тялото на пешеходеца паднало напред, като главата му се установила в тревната площ върху поставени една до друга части от бетонни стълбове. Въпреки реализираното пътно произшествие подсъдимият не привел автомобила в покой, не предприел никакви действия, насочени към пострадалия пешеходец, а продължил движението си, напускайки местопроизшествието, като се прибрал в дома на баща си. В резултат на удара пешеходецът Ц. получил тежка черепно-мозъчна травма, изразила се в счупване на черепната основа, кръвоизлив под меката мозъчна обвивка, оток на мозъка, кръвонасядане на меката черепна обвивка, охлузвания и кръвонасядания на главата, както и кръвонасядания по двете ръце, тялото и краката.Тежката черепно-мозъчна травма довела до кръвоизлив под меката мозъчна обвивка, оток на мозъка и парализа на жизненоважни центрове на дишането и сърдечно-съдовата дейност, което довело до смъртта на П. Ц.. Няколко минути след произшествието през място на удара преминал св.Н. Т., който забелязал тялото на пострадалия Ц..В 3, 49 часа позвънил на тел.112, като съобщил за възприетото от него. На място пристигнал екип на Спешна медицинска помощ, който установил смъртта на пострадалия, и полицейски служители от ОДМВР-София. Бил извършен оглед на местопроизшествие, за което процесуално действие по реда на чл. 212 ал.2 НПК бил съставен протокол, вж.л.л.76-95, т.1 ДП, в който била отразена пътната обстановка, характеристиките на пътя, положението на тялото на пострадалия Ц., като са отразени и извършени измервания.След това тялото на пострадалия Ц. било транспортирано към КСМД, УМБАЛ „Александровска“ - София. На следващия ден, в резултат на предприети издирвателни действия, управлявания от подсъдимия Б. автомобил марка „Сузуки“, модел „Гранд Витара“, рег.№ •••••••• бил открит в двора на дома на баща му в с. ••• и иззет с протокол за претърсване и изземване от 04.04.2020 година, одобрен с разпореждане на съдия от 05.04.2020 година по ч.н.д. № 104/2020 година по описа на СОС, л.л.110-121, т.1 ДП. При извършен оглед на автомобила, вж.протокол за оглед, л.л.122-136, т.1 ДП, управляван от подсъдимия в момента на произшествието се установява, че автомобила е с десен волан, купето е покрито със слой засъхнала кал, с изключение на предно панорамно и задно стъкло с обсег, съответен с обхвата на перото на чистачката.Установено е, че преден десен допълнителен фар, монтиран над бронята, вляво от основния десен фар, е изкривен и виси над табелата с регистрационния номер.Констатира се, че ¼ от дясната част на капака на двигателя по дължина на автомобила е деформирана и изкривена, а калта от предна дясна третина на капака на двигателя е изтрита, като следите от изтриване са по дължина между предното стъкло и десния фар.Изтрита е и калта от предната дясна част на бронята под левия край на десния фар, като следите от изтриване били във вертикална посока.Установено е, че предната черна декоративна решетка е деформирана и е със счупени елементи, като на 30 см. от десния край на роулбара, монтиран на предната броня върху горната повърхност на предния капак е установено петно от червено-кафява засъхнала материя с неправилна форма.Вписано е, че на 51 см. от десния край на роулбар, монтиран на предна броня върху горна повърхност на предния капак на двигателния отсек е установено петно от червено-кафява материя с дължина 3 см. с неправилна форма и непосредствено до него влакнест нишковиден обект. Иззети с а обтривки от червено- кафявата засъхнала материя и нишковидния обект, открити върху преден капак на лекия автомобил, от калъф на волана, едн а хартиена чаша с бъркалка, а от ниша под ръчната спирачка е иззета 1 кутия от цигари „Dunhill“ c клечка за зъби между кутията и целофана над нея, както и обтривка от дръжката на скоростния лост и ключът за автомобила. При изследване се установява, че иззетия нишковиден обект представлява горен фрагмент от човешки косъм от глава.При експертно изследване се установява морфологично сходство с космите, представени като образци за изследване от главата на трупа на П. Ц., СМЕ№222 от 29.06.2021 година, л.л.26-28, т.2 ДП. Обтривките от червено-кафява засъхнала материя от горната повърхност на предния капак на лекия автомобил са изследвани и съпоставени със сравнителен материал от трупа на П. Ц., като заключението на СМЕ на веществени доказателства чрез ДНК анализ № 49/2020 година, л.л.68-73, т.2 ДП установява, че т а з и червено-кафява засъхнала материя, представлява човешка кръв, произхождаща от П. Ц..Анализирайщи фактите, установени чрез гласни доказателствени средства, писмени доказателства и проверени по експертен път са дали основание на първия съд да посочи убедително и аргументирано, че „….данни от огледа на лекия автомобил м.„Сузуки“, модел „Гранд Витара“ с рег. № ••••••••…….обсъдени съвкупно с данните от извършените СМЕ на иззетите веществени доказателства /нишковиден обект и отривки от червено-кафява засъхнала материя, открити върху горна повърхност на предния капак на двигателния отсек на автомобила, произхождащи от пострадалия П. Ц./ и с показанията на свидетелите, събрани на досъдебното производство, позволяват категоричен и несъмнен извод, че пострадалият пешеходец е блъснат от този автомобил, който е бил управляван от подсъдимия при възникването на произшествието“. На 04.04.2020 година сутринта Й. Б. е тестван за употреба на алкохол с техническо средство „Алкотест Дрегер 7510”, сериен № ARDM 0177.Тестът отчел концентрация на алкохол в кръвта 1, 02 промила, л. Л.53-61, т.1 ДП, като проведено експертно изследване КСМХЕ, л.115-л.118, т. 2 ДП установява, че на 04.04.2020 година, около 03, 30 часа концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия била около 1, 87 на хиляда. Категорично е заключението по изпълнената КСМАТЕ, л.л.79-105, т. 2 ДП, , затова че в момента на удара автомобила, управляван от подсъдимия Б. се е движел със скорост от 67, 57 км/час, с опасна зона за спиране 54, 08 метра.Посочено е, че при движение със скорост от 50 км/час, съобразена с максимално допустимата в населено място, опасната зона за спиране е 34, 49 метра.Установява се по експертен път, че при движение на автомобил с включени къси светлини, при нормална атмосфера, осветената зона пред фронта на автомобила и в дясно е на разстояние до 65 - 70 метра, а осветеността е 100-110 м. при движение с включени дълги светлини.Експертно е посочено, че доколкото автомобилът е с десен волан, а пешеходецът Ц. е бил облечен в тъмни дрехи /респ. е обект с по-малка контрастност/, то следва да се приеме, че границата на видимост е по-близка до долната стойност за технически изправен автомобил, поради което е обоснован експертен извод, приет и от първия съд, че„….водачът на автомобила е имал възможност да възприеме пешеходеца напред и напред вдясно от автомобила на разстояние не по-малко от 55 м. пред автомобила и странично вдясно на разстояние от порядъка на 5, 78-7, 73 м. спрямо оптичната ос на десния фар“.Анализ и съпоставка на параметрите, свързани с опасната зона за спиране при движението на л.автомобил с установената скорост от 67, 57 км/час -54, 08 метра и разстоянието на видимост пред фронта на автомобила от 55 метра при осветеност н а къси светлини сочи еднозначно, че подсъдимият Б. е имал обективна възможност да възприеме /и реално е възприел пострадалия/ и е имал техническа възможност да предприеме действия по спиране на л.а и да го установи в покой преди мястото на удара.Както сочи в мотивите си и първият съд, на основа на експертното заклочение „Този извод е валиден и при движение с максимално разрешената скорост в населено място от 50 км/час“. Не се установяват технически неизправности на автомобила преди произшествието, вж. АТЕ, л.49-50, т.2 ДП, като не са констатирани неизправности по уредите, свързани с безопасността на движението.Категорично се установява от проверените по експертен път доказателствени източници, че при попътно движение на пешеходеца Ц. вляво от асфалтовата настилка по ул.„6-ти септември“ или по тревната площ вдясно /с широчина от 2, 5 метра/, то удар между него и автомобила управляван от подсъдимия Б. не би настъпил. По реда на чл.144 и сл.НПК, СМЕ на труп № 263/2020 година, л.л.10-15, т.2 ДП се установяват вида и характера на причинените на пострадалия Ц. травматични увреждания, описани и по-горе.Еднозначно е посочено, че причината за настъпването на смъртта на Ц. е тежката черепно- мозъчна травма, довела до кръвоизлив под меката черепна обвивка, оток на мозъка и парализа на жизненоважните центрове на дишане и сърдечносъдовата дейност, като механизма за причиняване на травматичните увреждания отговаря да са получени при реализирано ПТП, от действие на твърди тъпи предмети, въздействали върху тялото на пострадалия с голяма кинетична енергия.Експертни изследвания чрез СМЕ на труп № 263/2020 година и СХЕ №А-248/2020 година установяват, че към момента на произшествието пострадалият П. Ц. е бил в тежка степен на алкохолно опиване, като е установена концентрация на алкохол в кръвта му към този момент 2, 85 на хиляда без да се установява наличие на наркотични и упойващи вещества в кръвта му, СХЕ №Т-248/2020 година. Цялостната фактическа обстановка и стореното признание по фактите от страна на подсъдимия Й. Б. се установяват чрез гласни доказателствени средства, приобщени надлежно, непротиворечиви по своя характер, от писмените доказателства и писмените доказателствени средства по делото, приобщени по реда на чл.283 НПК, от изпълнените и оценени от първия съд експертни заключения по реда на чл.144 и сл.НПК.Като правилно се приема от въззивния съд обобщаващото заявление от първия съд в мотиви, че фактът на извършване на деянието, авторството му, механизмът на осъществяването и конкретното своеобразие на обстоятелствата, при което е било извършено, се установяват по безспорен начин не само поради съгласието на подсъдимия с фактите, изложени в обвинителния акт, а поради това, че достоверността на това съгласие, под формата на признание, се подкрепя от доказателствените материали, събрани на досъдебното производство. Въззивният съд намира, че тази преценка обосновано е сторена на основата на признание на подсъдимия Б., включващо вярност на конкретния факт за движение на управлявано от него моторно превозно средство с конкретната скорост от от 67, 57 км/час, непосредствено преди настъпването на удара, като е подкрепено от изследвани по делото доказателства и АТЕ, като способ за проверка на доказателства и доказателствени средства.Проверяваният съд, при преценка на самопризнанието на подсъдимия.Преценявайки процесуалната легитимност на възприетата съдебна процедура по гл.27 НПК първият съд, постановявайки определение, с което е приел стореното самопризнание на подсъдимия Б. по фактите, се е съобразил с приложен по делото протокол за оглед на местопроизшествие и изготвен и приложен към него фотоалбум. Съобразил е данните от изготвени по делото експертни изследвания, вкл.изготвената СМЕ за пострадалия и изложените в обвинителния акт обстоятелства, касателно за нараняванията, получени от Ц., и причинната връзка между тях и смъртта му. Във връзка със задължението си да отговори на сторени пред него възражения по фактите, а впоследствие и по правото, настоящият съд следва да подчертае, че настоящия наказателно-правен спор се разглежда от въззивния съд след произнасяне на Върховната касационна инстанция.Вече постановен въззивен акт е проверен по касационен ред, като с Р№ 510/22.10.2024 година, постановено по н.д.№524/2024 година на ВКС, на основание чл.354 ал.3, т.1 вр.ал.1, т.5 НПК, е отменено изцяло въззивното решение, а делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд от стадия на съдебно заседание. В касационното решение е посочено, че „Касационният протест и касационната жалба на повереника на частните обвинители са допустими, а разгледани по същество са ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ, само относно искането за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от САС във връзка с приложението на чл.66 ал.1 НК. Те следва да се обсъдят съвместно, поради наведеното идентично касационно основание по чл.348 ал.1, т.3 НПК и аналогичните доводи в подкрепа на направените искания“.Прието е с цитираното решение на ВКС, че оплакванията, касателно размера на наказанията са несъстоятелни, че коректно е определен размера на наказането „лишаване от свобода“ преди т.н.“редукция, че правилно са очертани смекчаващите вината и наказателната отговорност обстоятелства за подсъдимото лице, че е несъстоятелно възражението за липса на съпричиняване от страна на пострадалия на тежкия вредоносен резултат/в тази насока се споделят изцяло доводите на първия съд/, отчетена е степента на конкретното съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия сато „значителна“, поради което представлява смекчаващо отговорността обстоятелство с решаващо значение и самостоятелно опровергава оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания.Като неоснователно в решението си състава на ВКС е отчел и стореното възражение пред него от повереникът на частните обвинители, че деянието е извършено от подсъдимия Б. при самонадеяност като допълнителен довод за неуместно занижено наказание, “….но не поради липса на данни за тази по- тежка форма на вината, а защото обвинението изрично е обвързано с по-леката форма „непредпазливост“.При тези параметри на обвинението и в контекста на правото на защита априори е изключена възможността съдът да приеме обратното и на това основание да уважи протеста и жалбата срещу наложените наказания….“. Изрично в решението си ВКС е посочил, че обжалваното пред него решение на въззивната съдебно инстанция следва да се отмени и делото да се върне „……..за нова преценка може ли без ефективно изтърпяване на наложеното наказание да се постигнат целите на наказанието по чл.36 от НК и осъденият да се поправи.В тази част протестът и жалбата на повереника на частните обвинители са основателни.По тези законоустановени критерии за приложение института на условното осъждане въззивният съд не е изложил убедителни съображения, а мотиви относно обезпечаване на генералната цел на наказанието изобщо липсват“. Акцентиране на горното е от значение, с оглед очертания при условията на чл.355 НПК предмет на настоящата въззивна проверка. Доколкото, обаче въззивната съдебна инстанция следва, от една страна да се съобрази с дадените задължителни указания нв решението на ВКС, а от друга-да даде отговор на поставените във въззивния протест и въззивна жалба възражение, следва да се дадат, макал и лаконично, отговори на поставените за решаване въпроси от държавното и частното обвинение. На сетне, с оглед възраженията, сторени във въззивния протест и въззивната жалба от частното обвинение, както и за пълнота на изложението на основа чл.355ал.1, т.2 НПК, въззивният съд намира, че първият съд е дал обоснован отговор на поставено пред него /поставено и пред въззивния съд/ възражение на защититата, касателно анализираната в КСМАТЕ възможност подсъдимия Б. да възприеме пешеходеца Ц., облечен в тъмни дрехи, на разстояние от около 55 метра пред автомобила и оспорването за такава възможност едва от разстояние до 25 метра, като е посочил, че „Това възражение е недопустимо и не следва бъде разглеждано, тъй като е несъвместимо с направено от подсъдимия признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, където изрично е посочено, че това разстояние е било около 55 метра“. Убедително е отговорено на твърдението на защитата да е налице неправомерно пресичане от страна на пострадалия на пътното платно, като е подчертано, че „Съдът не установи и наличие на каквато и да било индикация, че пострадалият Ц. е пресичал, а и възражението на защитата в този смисъл, е недопустимо, тъй като въвежда факт, който не е посочен в обвинителния акт и е несъвместим със самопризнанието на подсъдимия.Поради това не подлежи на обсъждане приложението на разпоредбите на чл.чл.113-114 ЗДвП, регламентиращи правилата за движение на пешеходците при пресичане на платното за движение, в каквато насока са разсъжденията на защитника“. Необосновано е възражението обективирано във въззивния протест /неподдържано от прокурора пред настоящия съд/ и възражението на повереника на частните обвинители за липса на съпричиняване на престъпния резултат от страна на пострадалото лице.От една страна този въпрос е решен от ВКС ясно и еднозначно, а от друга-правилно е възприето от първия съд, като въззивният се съгласява изцяло, че неправомерното поведение на пешеходеца Ц. се намира в причинно-следствена връзка с настъпилите общественоопасни последици. Налице е коректно отчетено от първия съд „съпричиняване“ на вредоносния резултат от страна на пострадалия, макар и в по-ниска степен от поведението на подсъдимия водач на МПС. Споделят се изцяло доводите на решаващия съд, че е „….налице съпричиняване на престъпния резултат от пострадалия пешеходец, изразяващо се в неправомерното му движение по платното за движение в нарушение на чл. 108 ал.1 ЗДвП.Установените чрез извършения оглед на местопроизшествие и изследвани от експертите обективни данни сочат, че в района на местопроизшествието по дължината на ул.„6-ти септември“ в с. Литаково, вдясно от платното за движение има затревен банкет.Не са налице каквито и да било обстоятелства, които да съставляват пречка по смисъла на чл.108 ал.2, т.1 ЗДвП за придвижване от страна на пешеходеца по банкета, нито се установяват условията на чл. 108 ал.2, т.2 ЗДвП…….Съдът отчита, че при несъобразяване от страна на пострадалия с тези предписания, движейки се в лентата за движение на автомобила, управляван от подсъдимия, същият е спомогнал за настъпване на произшествието ……Не са установени каквито и да било данни, че движението на пешеходеца по платното за движение е било наложено от обективни фактори, а дори да беше така - неговата траектория би следвало да е съвсем различна“. На сетне, законосъобразно е прието, че действайки по описания по-горе начин от обективна и субективна страна подсъдимият Б. е осъществил признаците на престъпление, описани в чл. 343 ал.3, пр.1 и пр.4, б. „б“, пр.1 вр. ал.1, б. „в“ вр. чл. 342 ал.1, пр.3 НК. Авторството на деянието е доказано безспорно. В тази насока първият съд е бил обстоятелствен. И въззивният съд, както това е сторил първият съд, приема, че от обективна страна деянието е осъществено чрез действие, като в общ план подсъдимият Б. не е имал поведение, каквото Закона го е задължавал да има.Споделят се изводите на първия съд, относно условията на време, място и обстановка на извършване на престъпното деяние, като се приема, че на 04.04.2020 година в с.Литаково, община Ботевград, на ул. „6-ти септември“ в района срещу №147, при управление на моторно превозно средство лек автомобил „Сузуки“, модел „Гранд Витара“, рег. № ••••••••, с посока на движение от ул. „Петко Иновски“ към ул.„Вълчи град“, е нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в ЗДвП-чл. 20 ал. 2, изр. 2 ЗДвП„Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“, като не е намалил скоростта и не е спрял при възникнала опасност за движението, а именно движението на пешеходеца П. С. Ц., ЕГН •••••••••• пред автомобила, в лентата за движение на автомобила, поради което е последвал удар между управлявания от него автомобил и пешеходеца, в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на Ц., като деянието е извършено в пияно състояние и Б. е избягал от местопроизшествието.Доводите на решаващият съд, касателно установеното от обективна страна и извършеното нарушение на ЗДвП категорично се споделя от настоящия съдебен състав.С поведението си като водач на МПС Б. е нарушил чл.20 ал.2, изр.2 ЗДвП, като не е намалил скоростта на движение и при създалата се необходимост не е спрял при възникване на опасност за движението.Обективно е възникнала опасност за движението, с оглед и поведението на пешеходеца П. Ц. в лентата за движение на автомобила, управляван от подсъдимия /на 1, 70 метра вляво от десния край на асфалтовото покритие на платното за движение, цялото с широчина 6 метра/, като подсъдимият не е намалил скоростта на движение на МПС и не е спрял, като е реализиран т.н.“инициален удар“, с пряка и непосредствена последица от извършеното от Б. нарушение на правилата за движение по пътищата е настъпилият вредоносен резултат, смъртта на П. С. Ц.. Съдът, при условията на чл.304 НПК законосъобразно е признал подсъдимият Б. за невинен и го е оправдал по обвинението за извършено нарушение по чл.20 ал.2, изр.1 ЗДвП, като е разположил доводите си на основа разписаното в ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК на ВС и приетото, че „……двете хипотези на чл.20 ал. 2 ЗДвП са в отношение на алтернативност, а освен това не се установява нарушение на правилото в изр.1 на чл.20 ал.2 ЗДвП“. След деянието подсъдимият Б. е избягал от местопроизшествието, което обосновава извод за признак по чл.343 ал.3, пр. 4 ЗДвП, като след реализиране на „инициалния удар“ не е спрял, не е сигнализирал случилото се и не е останал на местопроизшествието до пристигане на органи на МВР.Едва впоследствие е установен и издирен.Не е налице уважителна причина за напускане на местопроизшествието от страна на подсъдимия Б..В ППВС № 1/17.01.1983 година по н.д.№8/82 година Върховния съд на РБ изрично е посочил, че квалифициращ признак „избягал от местопроизшествието“ е налице, когато деецът без уважителна причина напусне местопроизшествието с цел да се укрие и/или да заличи доказателства, или участието си в транспортно произшествие, като в такава насока е и разписаното в Решение № 552 /1983 година по н. д. № 520/83 г., III н. о. на ВКС„Бягство от местопроизшествието е налице не само когато водачът укрива авторството си, но и в случаите, когато той укрива състоянието си или други обстоятелства, които той счита, че не трябва да станат известни на други лица“.Както убедително е посочил в мотивите си и първият съд „Приема се, че напускането в цялото разнообразие от цели и съображения представлява бягство по смисъла на закона, стига, обаче да не са налице сериозни и уважителни причини за това“.В конкретния случай такива уважителни причини не са налице. По повод възражението на защитата, поддържано пред настоящия съд, че подсъдимият Б. не е усетил, че е ударил човек, следва да се посочи, че то, доколкото и пред решаващият съд е правено такова възражение, от една страна е недопустимо, доколкото такъв довод противоречи на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителни акт и признати от подсъдимия. Твърдението, че подсъдимият не е видял пострадалия и не е усетил да се е реализирало ПТП е неоснователен и поради факта, че ясно експертите сочат, както е описано и в ОА, за възможност пострадалия да бъде забелязан.Самото самопризнание на подсъдимия Б. е отнесено към описаното в ОА, че подсъдимият е възприел пешеходеца на разстояние от 55 метра пред автомобила, но не намалил скоростта и не спрял„...Обвиняемият възприел пострадалия П. Ц., който се движел залитайки в неговата посока на разстояние около 55 метра пред предната част на автомобила.Обвиняемият не предприел намаляване на скоростта и не спрял МПС“, стр.6, гръб, последен абзац и стр.7, първи абзац.Коректно в доводите си първият съд се е позовал на разписаното в чл.123 ЗДвП, че „Дължимото поведение на водач на автомобил, който е участник в пътнотранспортно произшествие, при което са пострадали хора, ако сам не е пострадал при произшествието и не се нуждае от медицинска помощ, е да спре, да уведоми компетентните органи на МВР и да остане на място до пристигането им“.Въззивният съд споделя изцяло развитите доводи на първия съд в тази насока, включително и целите на това поведение. Деянието е извършено в пияно състояние.Както се посочи и по-горе н а 04.04.2020 година сутринта Й. Б. е тестван за употреба на алкохол с техническо средство „Алкотест Дрегер 7510”, сериен № ARDM 0177, като е отчетена концентрация на алкохол в кръвта 1, 02 промила, л. Л.53-61, т.1 ДП, а проведено експертно изследване КСМХЕ, л.115-л.118, т.2 ДП установява, че на 04.04.2020 година, около 03, 30 часа концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия била около 1, 87 на хиляда. В тази насока възражението на защитата, че подсъдимия не се е качил веднага след употреба на алкохол да управлява, а е сторил това по-късно при липса на съзнание, че е алкохолно повлиян е ирелевантно, а и не държи сметка за начина, по който се установи подс.Б. да се е прибирал към дома си, използвайки полски път, вместо асфалтовия такъв. В обобщение настоящият съд намира, че възприетото от първостепенния в насока изясняване на делото от обективна страна следва да се сподели изцяло-както досежно условия на време, място и обстановка на извършване на деянието, така и относно т.н.”модус операнди”в поведението на подсъдимия и характеристиките на това престъпление. Първият съд законосъобразно е намерил, че действайки по описания по-горе начин от субективна страна подсъдимият Б. е извършил престъплението, в което е обвинен и за което е признат за виновен при несъзнавана непредпазливост.С този правен извод настоящият съд се съгласява.Намира, че точната оценка на поведението на подсъдимия сочи, че от субективна страна е извършил престъплението при несъзнавана непредпазливост/небрежност/по см.на чл.11 ал.3, пр.І НК, характеризираща се с два момента–отрицателен и положителен.Подсъдимият не е предвиждал възможността да настъпят обществено-опасните и вредни последици.Налице е положителният момент при несъзнаваната непредпазливост /небрежност/-деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпването на тези вредни последици.Формата на вина е извлечена от действията и цялостното поведение на подсъдимия Б., описано по-горе от съда, като е оценено поведението му предхождащо, съпътстващо и последващо изпълнителното деяние. Изрично по въпроса за вината, с оглед възражение на частното обвинение за форма на вина „самонадеяност“, е налице произнасяне и от Върховната касационна инстанция, акцентирано по-горе. Безспорно съдебното производство пред първата инстанция се е развило по реда на гл.ХХVІІ НПК, във вр.чл.372 ал.1 вр.чл.371 т.2 вр.чл.373 ал.3 НПК, като пред първия съд подсъдимият е посочил готовност да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и ясно е заявил съгласие да не се събират доказателства за тези факти.Всички тези факти и обстоятелства, наред с описаното в обстоятелствената част на обвинителния акт като време, място, обстановка и „модус операнди”на изпълнително деяние, подсъдимият Б. безусловно е признал.Поради това се ползва от нормата на чл.373 ал.3 НПК вр.чл.58а НК.Категорично ясна е волята на Законодателя, разписана в нормата на чл.373 ал.3 НПК, като съдът не само няма задължение, но и няма право да възприема други факти при съдебно производство по реда на гл.ХХVІІ НПК, освен описаните факти в обстоятелствената част на обвинителния акт, признати от подсъдимия.Настоящият съд намира за безспорно, че атакуваният съдебен акт е обоснован от фактическа гледна точка при правилна оценка на фактите от страна на съда. При определяне на размера на наказанията решаващият съд е обоснован в изводите си, като въззивният съд приема за неоснователни възраженията във въззивния протест /неподдържани пред настоящия съд от прокурора/ и във въззивната жалба на частното обвинение за неоснователна заниженост на наложените на подс.Б. наказания по размер, вкл.наказанието „лишаване от свобода“.Изрично в цитираното решение ВКС е подчертал, че „….намира за несъстоятелно оплакването на прокурора и повереника на частните обвинители, че наложените на подсъдимия наказания са занижени и поради това явно несправедливи.Принципно се налага уточнението, че преценката за явна несправедливост и несъответност на наказанието не следва да се прави на база наложеното наказание, в случая три години лишаване от свобода, а според определеното такова преди редукцията по чл.58а от НК“.Видно е, както сочи и ВКС, че съда „…..е определил наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години и шест месеца, т.е. значително над установения в закона към момента на извършване на престъплението минимум от три години, така определеното наказание е редуцирано в резултат на проведената диференцирана процедура по чл.371, т.2 НПК след изрично признаване на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт от страна на подсъдимия, което е закономерна последица при това процесуално развитие на съдебното производство“. Всички описани смекчаващи вината и наказателната отговорност обстоятелства са отчетени правилно, без да са надценени в относителната им тежест, като правилно е обобщено, че не са налице нито многобройни смекчаващи вина и наказателна отговорност обстоятелства, нито някое от тях е изключително по своя характер, поради което нормата на чл.55 ал.1, т.1 НК не е приложима.Това е така, защото най-лекото предвидено в Закона наказание за такова по вид престъпление в конкретния случай не е несъразмерно тежко. Правилно стореното самопризнание на подс.Б. по фактите не е отчетено като смекчаващо вината обстоятелство на самостоятелно основание.Фактът на самопризнанието не следва да се третира като смекчаващо обстоятелство, защото е депозирано в хода на диференцираната процедура, в разновидността й по точка втора на чл.371 НПК, при която законодателят е предвидил като задължителна последица определянето на наказание при привилегировани условия, т.е. обстоятелството, че подсъдимият е признал фактите и съдействал за приключване на делото по облекчен ред, също е отчетено от закона.Следва да се допълни, че в т.7 на ТР№1/2009 година ОСНК по т.д №1/2008 година ясно е посочено-„При определяне на наказанието съгласно правилата на чл.373 ал.2 НПК признанието по чл.371, т.2 НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако съставлява елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител“.В конкретния случай анализа на процесуалното поведение на подсъдимия не разкрива втората предпоставка-това самопризнание да е спомогнало обективно за своевременното разкриване на престъплението и извършителя/обвинението е за бягство от местопрестъпление/.При този анализ на смекчаващите и отегчаващите вината и наказателната отговорност обстоятелства, правилно и първият съд не е намерил нито„многобройност“ на смекчаващите такива, нито „изключителност“ на някое от посочените смекчаващи вина и наказателна отговорност обстоятелства. Законосъобразно не е приложил нормата на чл.55 НК, а е определил наказанието по реда на чл.58а ал.1 НК.В принципен план следва да се подчертае, че въпросната разпоредба предвижда /по отношение на настоящия случай/ две възможни хипотези за определяне на наказанието: по ал.1 съдът е длъжен да определи наказанието в размерите, предвидени в съответната норма, след което да намали определения размер с 1/3.В хипотезата на ал.4 пък, съдът, ако прецени, че са налице многобройни и/или изключителни по своя характер смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, следва да приложи разпоредбата на чл.55 НК, ако същата е по-благоприятна за дееца.Посочи се аргументирано по-горе, както е приел и първия съд, че не са налице условията на чл.58а ал.4 НК вр.чл.55 ал.1, т.1 НК В тази връзка следва да се подчертае, че и първият съд е посочил “…….за извършеното престъпление се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от три до петнадесет години, като съдът е определил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 4 години и половина и при условията на чл.58а, ал.1 НК вр.чл.373 ал.2 НПК му наложи наказание лишаване от свобода за срок от 3 години….“. В отговор на сторени пред касационната инстанция възражения е посочено изрично, че „Въззивният съд не е пренебрегнал и коректно е откроил отегчаващите отговорността обстоятелства“.Настоящият съдебен състав, съобразявайки мотивите в решението на ВКС във връзка с размера на наказанията намира, че отегчаващите наказателната отговорност обстоятелства се очертават от две предходни осъждания на подсъдимия Б., като деянието по настоящото дело е извършено в срок на изтърпяване на наказание „Пробация“ по едно от тях. Именно тук следва да се посочи, че неточно в решението си ВКС е посочил и коментирал единствено деянията по първото осъждане-такива по чл.343в ал.2 НК и по чл.345ал.1 НК, без да акцентира престъплението по второто такова. Видно е, че второто осъждане на подс.Б. е за тежко умишлено престъпление „кражба“ при условията на чл.26 ал.1 НК за 7 отделни деяния, с ясно посочен вредоносен резултат и именно в срока на изтърпяване на това наказание е извършил настоящото престъпление, вж.справка за съдимост, л.91-94 от делото. Като отегчаващи обстоятелства се отчитат множеството административни наказания на Б. за нарушения по ЗДвП, както и наличие на два квалифициращи признака - пияно състояние и бягство от местопрестъплението.Отчита се и завишената концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимото лице към инкриминирания момент.Изрично ВКС е подчертал в решението си, че „ ….неправилно и с ирелевантни аргументи за индивидуализация на наказанието въззивният съд ….е отказал да оцени като отегчаващо отговорността признатото от дееца обстоятелство, че концентрацията на алкохол в кръвта му (1, 87) значително надвишава приетата такава за наличие на пияно състояние (0, 5) ….“, макар, от друга страна да е намерил, че „…….това не обуславя неоправдано снизхождение, както се сочи в касационната жалба и касационния протест…..“. Всички тези обстоятелства очертават завишена степен на обществена опасност на дееца, каквито мотиви е изложил в решението си и ВКС, макар двете осъждания да са за престъпления, които не са тежки по смисъла на чл.93, т.7 НК. Като смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства следва да се отчетат /акцентирани са и от ВКС/ възрастта на дееца, която е „близка“ до непълнолетната, по-малко от две години, положителните характеристични данни за личността на Б., продължителната трудова ангажираност, семейносот му състояние-баща на малолетно дете, добросъвестното му процесуално поведение още в досъдебната фаза на наказателния процес, наличие на „съпричиняване“ от страна на пострадалото лице, скора на провеждане на наказателното производство, възприет от ВКС като „неразумен“ в продължителността си.Като смекчаващи вината обстоятелства се отчитат и изразеното от подс.Б. пред всички съдебни инстанции съжаление и критичност към извършеното, без да се достига до „неоправдано“ снизхождение, вж.мотиви в решението на ВКС, доколкото признанието на подсъдимия Б. и съдействието му в хода на досъдебното разследване не са отчетени като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство съобразно ТР №1/2009 г., ОСНК на ВКС, т.7-ма. Стореното престъпно деяние от подсъдимия Б. е със завишена степен на обществена опасност.В принципен план следва да се подчертае, че обществената опасност на едно конкретно престъпно деяние е основно, обективно, определящо и неюридическо негово качество, което го характеризира от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващи и защитени от Закона обществени отношения.За изясняване на обществената опасност на едно деяние винаги следва да се оцени конкретно характера, начина и степента на увреда на обекта на защита, специфичните качества на дееца, субективните му особености, условията на време, място и обстановка на реализиране на едно престъпно поведение.Обществената опасност е определящото качество на престъпното деяние по отношение останалите негови свойства, посочени в чл.9, ал.1 НК, като тя е основание за проявата на останалите свойства-противоправност и наказуемост. С оглед на изложеното по-горе, като съобрази и разписаното в решение Р№ 510/22.10.2024 година, постановено по н.д.№524/2024 год.на ВКС, настоящият съд намери, че законосъобразно подсъдимият Б. е признат за виновен в акцентираната част от повдигнатото му обвинение по чл.343 ал.3, пр.1 и пр.4, б.„б“, пр.1 вр.ал.1, б.„в” вр.чл.342, ал.1, пр.3НК, а първият съд му е наложил законосъобразно съответни наказания. Наред с наказанието „лишаване от свобода“ е наложено, на основание чл.343г, вр. чл.37 ал. 1, т.7, пр.2 НК наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от четири години, а на основание чл.59 ал.4 НК е приспаднал времето, през което подсъдимият Б. е лишен от това право по административен ред. Въззивният съд, при условията на чл.339 ал.2 НПК, се съгласява с обосноваността на конкретните възраженията, свързани с твърдение за незаконосъобразно приложение на чл.66 НК, описани във въззивния протест и във въззивната жалба на частните обвинители, поддържани пред въззивната съдебна инстанция. Това е и основния правен спор пред настоящата съдебна инстанция. Понастоящем, с оглед нормата на чл.355 НПК и разписаното в мотивите на решение от ВКС, както и с оглед поддържаното от страните пред настоящата, втора по ред въззивна съдебна инстанция ясно са очертани спорните въпроси, поставени за разрешаване-от една страна определяне на наказание „лишаване от свобода“ при условията на приложимост на чл.66 НК, както иска защитата и подсъдимото лице, а от друга искането на държавното и частното обвинение да се постанови наказанието „лишаване от свобода“ без прилагане нормата на чл.66 НК. Дефинирайки по този начин спорните по делото моменти в настоящия наказателно- правен спор и при очертан с решението на Върховната касационна инстанция предмет на въззивна проверка, включително за вида и размера на наказанията, настоящият съд намира за необходимо да посочи, че изрично в решението си ВКС е намерил, „…..че обжалваното решение следва да се отмени и делото да се върне за нова преценка може ли без ефективно изтърпяване на наложеното наказание да се постигнат целите на наказанието по чл.36 от НК и осъденият да се поправи.В тази част протестът и жалбата на повереника на частните обвинители са основателни.По тези законоустановени критерии за приложение института на условното осъждане въззивният съд не е изложил убедителни съображения, а мотиви относно обезпечаване на генералната цел на наказанието изобщо липсват“.Действително внимателния анализ на въпросите за решаване как да се търпи наложеното наказание „лишаване от свобода“ от подс.Б., решени в мотивите на първия съд сочат неубедителност.Първият съд, касателно специалната превенция на наказанието и целите му по чл.36 НК е посочил единствено наличието на формалните предпоставки за прилагането на института на т.н.“условно осъждане“, подчертал е отново смекчаващите отговорността оббстоятелства, заключавайки, че прилагане нормата на чл.66 НК е достатъчна „…целите на личната и генералната превенция, визирани в разпоредбата на чл.36 НК ….да поправи и превъзпита подсъдимия, и да подейства възпиращо спрямо него, и спрямо останалите членове на обществото“, а изолирането му от обществото не би спомогнало за по- ефективното му поправяне и превъзпитаване, а „….по-скоро би затруднило ресоциализацията му впоследствие“. Очертан е обобщаващ извод за специалната превенция, че „Съвкупната оценка на посочените обстоятелства налага извод, че за поправянето и превъзпитаването на подсъдимия не е наложително наказанието лишаване от свобода да се изтърпи…..“. Ясно в мотивите на решението на ВКС е посочено, че наказателният закон „….подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото.Съдебната практика също е постоянна във виждането си, че за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса, дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната.Ето защо, когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или условно, той трябва да вземе предвид, както личните качества на подсъдимия, така и конкретната обществена опасност на престъплението“. В мотивите си по-горе настоящият съд ясно очерта установените положителни и отрицателни факти, и обстоятелства, предмет на проверка и оценка, а отнасяйки ги в оценката си как да се търпи наказанието „лишаване от свобода“ намира, че то следва да се изтърпи в пенитенциарно заведение от подсъдимото лице.Настоящият съд не може да изгради „положителен и мотивиран извод“, че целите на наказание „лишаване от свобода“ ще се постигнат без подсъдимият да изтърпи наказанието в пенитенциарно заведение. Безспорно е, че за подсъдимия Б. са събрани и положителни характеристични данни, включително и пред въззивния съд е представена положителна характеристика за него, но те не са еднопосочни и безалтернативни.Да се приеме, че подсъдимият Б. е деец изключително положително характеризиран означава да не се подложат на обективна критика събрани и надлежно проверени доказателствени източници по делото.При оценка за реализиране специалната превенция на наказанието „лишаване от свобода“ следва да се държи ясна сметка на факта, че подсъдимият е осъждан няколкократно за умишлени престъпления, като второто осъждане е за тежко умишлено престъпление, сторено при условията на чл.26 ал.1 НК и характеризиращо се с проявена престъпна упоритост, като при изтърпяване на наказанието за това тежко умишлено престъпление е извършил и настоящото, трето по ред престъпно деяние. Обсъждайки и преценявайки по какъв начин в пълнота ще се реализира специалната превенция на наказанието, настоящият съд намира, че въпреки събраните и положителни характеристики на личността на подсъдимото лице, то са налице и такива, характеризиращи го в отрицателна насока/вж.очертани отегчаващи отговорността обстоятелства, безспорно относими към решаване на въпроса за постигане целите на специалната превенция на наказанието/. Върху подсъдимото лице вече два пъти е реагирано с наказателната репресия на Държавата и това въздействие не е попречило за пореден път подс.Б. да извърши престъпление с тежък вредоносен резултат, не го е респектирало и не го е поправило.Поради това при преценка за начина за най-пълно реализиране на специалната превенция на наказанието съдът намира, че трудовата ангажираност, отглеждането на малолетно дете и изразеното разкаяние/за пореден път в рамките на реализирана държавна наказателна репресия въхру подсъдимия Б./ не следва да се надценяват в относителната им тежект и не са в състояние да превалират над тежестта на извършеното престъпно деяние, така че да обусловят „…по-благоприятно наказателно-правно третиране на извършителя“.Прилагане института на т.н.“условно осъждане“ в конкретния случай означава да се подценят особеностите на конкретно извършеното престъпно деяние и наличието на две квалифициращи обстоятелства /пияно състояние на дееца и бягството му от местопроизшествието/, които и според решението на ВКС „…разкриват висока степен на тежест…“. С прилагане института на т.н.“условно осъждане“ не може да се обезпечи постигане и на генералната превенция на наказанието, разписана в чл.36 НК.Видно е, че престъпление от този вид разкрива завишена степен на обществена опасност, членовете на обществото не се респектират в достатъчна степен от наказателна репресия, съпроводена с приложение на чл.66 НК.Това е видно и от опитите държавната политика в тази насока, респ.“генералната превенция на наказанието“ да се обезпечи с увеличаване размера на наказанието „лишаване от свобода“ за такива по вид престъпления. Въззивният съд намира, за разлика от първия съд, че с такава наказателна репресия и приложението на чл.66 НК, касателно наказанието „лишаване от свобода“ няма да се постигне нито целения резултат на специалната превенция, нито ще се реализира генералната такава, като се респектат и останалите членове на обществото да не вършат престъпление. Доводите и мотивите на първия съд, касателно приложението на нормата на чл.66 НК по отношение определеното наказание „лишаване от свобода“ не могат да се споделят от въззивната инстанция при аргументите, изложени по-горе. Поради това подсъдимият Б. следва за определения срок на наказанието „лишаване от свобода“ да се изолира от обществото, за да може върху него да се въздейства в пълна стенеп поправително-възпитателно, а като следствие-да се въздейства предупредително- възпиращо и върху членовете на обществото ни. Следва да се отмени атакувания съдебен акт в частта, касателно приложението на чл.66 ал.1 НК и се постанови наказанитето да се изтърпи при първоначален „общ“ режим в съответно пенитенциарно заведение, на основание чл.57 ал.1, т.3 ЗИНЗС. Съдът намира, че законосъобразно е определено и наложено наказание на подсъдимия по реда на чл.343г НК-забрана да управлява МПС за срок от 4 години.Към настоящият момент такова по размер наказание ще реализира в пълнота целите си, ще въздейства върху подсъдимия в насока осъзнаване отговорността, която се носи при упражняването на правно-регламентираната дейност, каквато безспорно е управлението на МПС.Следва да се отбележи, че това наказание е определено съобразно правилата в процедура, проведена по гл.27 НПК. Във връзка с посоченото в решението на ВКС, касателно необходимост от съобразяване съответност на въззивния протест и въззивната жалба на частното обвинение по отношение наказанието, свързано с лишаване от права следва да се посочи следното.В постановената присъда е посочено, че на осн.чл.59 ал.4 НК се зачита времето, през което подс.Б. е лишен от упражняване на това право по административен ред.Едновременно с това е безспорно, че с постановление на прокурор от ОП-София от 02.06.2020 година, л.72, т.1ДП, на Б. е отнето свидетелство за правоуправление №283307271/20.06.2017 година, издадено от ОДМВР-Враца на основание чл.69а НПК.В тази насока атакуваната присъда също следва да се измени, като се измени основанието за зачитане на времето, през което подс.Б. е лишен от това право и същото се счита по чл.69а НПК. Първият съд обосновано и в съответствие със Закона се е произнесъл по сторените по делото разноски и е решил надлежно въпросите, свързани с веществените доказателства по делото. При извършената цялостна служебна проверка на атакувания съдебен акт извън направените възражения от страните, съобразена с очертания предмет на въззивна проверка в решението на ВКС, настоящият съд не намери други основания за изменяне на атакувания съдебен акт. В останалата част атакуваната присъда следва да се потвърди като законосъобразна. Водим от горното, на основание чл.337 ал.2, т.2 НПК и чл.338 НПК, съдът