Решение № 34439 от 21.10.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 5081/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 - чл.178 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Производството по делото е образувано по жалба вх.№ 26-К-1879/12.12.22г на „К И К“ ООД-Монтана с представляващи К.К. и Ю.М. и с проц.представител адв. А. против Решение № 000030-10073/2.11.22г на ИД на НАП, с което е оставено без уважение искане с вх. № 26-К-1069/18.09.2024 г. за изплащане на лихва по възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса в размер на 25 000 лева. В жалбата се релевират доводи, че решението е нищожно, постановено при липса на компетентност, както и незаконосъобразно, постановени при явно противоречие с материалния закон. Жалбоподателят поддържа тезата, че компетентен орган следва да е ТД на НАП, тъй като възстановяването на недължимо платени суми и лихвите върху тях се извършало от орган по приходите. Твърди още, че след като ЗХ не съдържа изрични правила за дължимостта на лихвите върху недължимо внесени суми, то няма пречка да се приложи ДОПК и по специално чл.129, ал.5 от ДОПК – посочените за възстановяване с влязъл сила съдебен акт суми се възстановяват заедно с дължимата лихва по ал.6. В заключение на жалбата са изложени доводи, че жалбоподателят има право сам да прецени по какъв път ще реализира претендираното от него субективно право за произнасяне по лихвите – дали с допълване на решението по чл. 62, ал.1 от АПК или в самостоятелно искане в отделна административна процедура. В съдебно заседание жалбоподателят – „К И К“ ООД-Монтана, редовно призован, се представлява от адв. И., който поддържа жалбата и моли решението на административния орган да бъде отменено. Ответникът – Изпълнителен директор на Национална агенция за приходите, редовно призован, се представлява от юрк. Д., който отправя искане жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна и недоказана. При такъв изход на правния спор претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. В писмени бележки, представени в съдебното заседание, излага подробните си съображения за неоснователност на жалбата. Административен съд София-град, след като обсъди доводите на страните и прецени представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: С Решение № 000030-9844/21.11.2022 година на изпълнителния директор на НАП за ново произнасяне на основание чл. 173, ал. 2 от АПК по влязло в сила съдебно решение, е било уважено искане на К И К“ ООД-Монтана с вх. № 26-К- 1069/07.06.2021г. за възстановяване на сумата от 25 000 лева, представляваща недължимо платена държавна такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ за обект с адрес [населено място], [улица]. Между страните не се спори, че сумата е възстановена. С Искане за възстановяване вх.№ 26-К-600/21.04.22г жалбоподателят моли ответника да му възстанови дър.такса и лихвата/от 07.06.21г до окончателното изплащане на сумата/- на основание влязлото в сила Решение на АССГ. С ново Решение № 000030-9844/21.11.22г ответникът /в изпълнение указанията на АССГ/, уважава Искането от 07.06.21г – в частта за възстановяване на дър.такса, като не се произнася по въпроса за лихвата. С Молба за допълване вх.№ 26-К-1069#1/24.11.22г жалбоподателят моли ответника на осн. чл. 62 ал.1 от АПК да допълни Решението си, като се произнесе по Искането от 07.06.21г - и в частта му относно лихва.С обж. Решение № 000030-10073/29.11.22г ответникът оставя Искането за допълване на Решение- без уважение като неоснователно с 2 аргумента /АССГ не е давал указания да се присъжда лихва; няма правен ред, по който именно ответникът да се произнася по дължимостта на поисканата лихва/. С процесната жалба вх.№ 26-К-1879/12.12.22г дружеството обжалва процесното Решение № 000030-10073/29.11.22г, като с Решение № 4574/07.07.23г по д.№ 11490/22г АССГ отменя Решението от 29.11.22г. С Решение № 6641/30.05.24г по д.№ 9190/23г на ВАС е отменено Решението на АССГ и делото е върнато за ново разглеждане, като е образувано настоящото дело. Предвид така установената фактическа обстановка, съдът стигна до следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима – подадена е срещу изричен отказ на административен орган да издаде поискания от жалбоподателя акт, обективиран в оспореното решение, което го определя като индивидуален административен акт по см. на чл.21, ал.1 АПК. С оглед неблагоприятното засягане на правната сфера на оспорващия е налице правен интерес от търсената съдебна защита, като правото на оспорване е упражнено в преклузивния 14-дневен срок по чл.149, ал.1 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, като съображенията за този извод на съда са следните: По арг. на чл. 16, чл. 17, ал. 1, т. 1 и т. 16 от ЗХ, държавният надзор в областта на хазарта и свързаните с хазарт дейности се осъществява от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите, като последният издава, отказва, прекратява и отнема лицензи за организиране на хазартни игри, като осъществява и други правомощия в областта на хазарта и свързаните с него дейности, предвидени в нормативен акт. В този смисъл, решението е издадено от компетентен орган, тъй като именно изпълнителният директор на НАП е компетентен да се произнася по въпроси касаещи лицензите за организиране на хазартни игри, в частност възстановяването на недължимо платена сума за държавна такса, ведно с лихвата. При издаването му е спазена установената форма за индивидуален административен акт по чл. 59 АПК, като са изложени фактическите и правни основания, въз основа на които административния орган е приел, защо не може да упражни исканото от дружеството правомощие В Закона за хазарта е уредена процедурата за възстановяване на таксите по чл. 30, ал. 3 и чл. 30, ал. 4 от ЗХ с препращане към реда за възстановяване по ДОПК, арг. чл. 92 от ЗХ (изм. ДВ, бр. 69 от 2020 година). Освен, че липсва препращане в ЗХ относно този вид държавна такса към ДОПК, за разлика от другите изрично посочени такси в чл.92 ЗХ, следва да се посочи, че държавната такса по чл.30, ал.6 ЗХ и съответно претендираната лихва върху нея, не попадат в обхвата на чл.128, ал.1 ДОПК относно вземанията, за които може да се иска прихващане или възстановяване по реда на ДОПК. Съгласно чл.128, ал.1, изр.1 ДОПК това са недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите. Държавната такса по чл.30, ал.6 ЗХ няма характер нито на данък, нито на осигурителна вноска, нито на глоба или имуществена санкция, нито на сума, за която специалния закон постановява възстановяване по реда на ДОПК. В този смисъл е Решение № 1241/12.02.2024 г., постановено по адм.дело № 10015/2024 г. по описа на ВАС, Пето отделение. Тъй като редът на ДОПК за процесното искане от дружеството е неприложим, настоящият съдебен състав отчита като единствена възможна разпоредба, във връзка с която може да се претендират от страна на дружеството лихви за забава, тази на чл. 84 от ЗЗД. Законната лихва се явява имуществена вреда - обезщетение за забава от незаконосъобразен индивидуален административен акт, като производството следва да се развива по реда на ЗОДОВ. Този извод се подкрепя и от разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК ВКС. В този смисъл процесният отказ на изпълнителния директор на НАП да възстанови лихвата за забава съответства на приложимите материалноправни норми, тъй като липсва норма в специалния приложим закон – Закона за хазарта, която да задължава ответника да издаде търсения от дружеството акт по реда на чл. 21 и сл. от АПК. Ето защо, предвид липсата на отменителни основания по чл. 146 от АПК, оспореният административен акт следва да бъде потвърден като законосъобразен, а подадената срещу него жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на правния спор, основателна е претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В негова полза следва да се присъди такова в размер на 300 (триста) лева на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, предвид фактическата и правна сложност на спора. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът