Решение № 1841 от 23.10.2024 г. на Административен съд - Перник по дело № 402/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Образувано е по касационна жалба на М. А. Ц., с [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], •••• чрез адвокат И. Ц. от Адвокатска колегия- [област] против Решение № 629 от 16.04.2024 година, постановено по адм. дело № 303 по описа за 2023 година на Административен съд - Перник. С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявеният от Ц. иск срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000. 00 лв., основан на неизпълнение на чл. 259 от ЗИНЗС и е прекратил производството в частта, с която се претендират неимуществени вреди в размер на 1 500.00 лева от условията, при които ищецът е изтърпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода от 10.02.2023 година до 17.03.2023 година в следствения арест и в Затвора в [населено място]. Касаторът счита, че оспореното решение на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при противоречие на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. По същество излага доводи, че при постановяване на съдебния акт, съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, а именно не е допуснато искане за разпит на свидетели, с които е могло да бъдат доказани съществени факти и обстоятелства, които биха имали значение при формиране на крайните правни изводи, касателно отхвърлената претенция за вреди в размер на 15 000 лева от незаконосъобразното му задържане, след като е било постановено определение, с което мярката за неотклонение „задържане под стража“ е била отменена. Твърди също, че решението е постановено и в нарушение на материалния и процесуалния закон в частта, в която съдът е прекратил производството, доколкото счита, че искът е процесуално допустим и съдът не е съобразил практиката на ЕСПЧ, съобразно която винаги когато едно лице е лишено от свобода е налице вреда и в съответствие с това съдът следва да присъди размер на обезщетение, който да е съобразен с условията и срока на лишаване от свобода. С тези доводи иска от съда да постанови съдебен акт, с който обжалваното решение да бъде отменено и исковата претенция уважена, а в условията на алтернативност да върне делото за ново разглеждане. Не се представят писмени доказателства за установяване на касационните основания. Ответникът по касационната жалба в срока по чл. 213а, ал.4 от АПК депозира отговор. Намира жалбата за неоснователна и моли съда да постанови съдебно решение, с което същата да бъде отхвърлена, респективно Решение № 629 от 16.04.2024 година, постановено по адм. дело № 303 по описа за 2023 година на Административен съд – Перник да бъде потвърдено изцяло и да се присъди юрисконсулско възнаграждение. В проведеното на 25.09.2024 година съдебно заседание касаторът, редовно призован не се явява и не изпраща представител. Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за представител изпраща в проведеното на 25.09.2024 година съдебно заседание юк. Д. Й.. Оспорва касационната жалба. Поддържа изцяло депозирания отговор. Пледира Решение № 629 от 16.04.2024 година, постановено по адм. дело № 303 по описа за 2023 година на Административен съд – Перник да бъде оставено в сила и да се присъди юрисконсулско възнаграждение. В проведеното съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура – Перник, прокурор Г. А. намира касационната жалба за неоснователна и прави заключение за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Административен съд-Перник, касационен състав, като прецени наведените касационни основания и доводите на страните, прилагайки нормата на чл. 218 от АПК, след съвещание, намира следното: С определение № 7534 от 19.06.2024 година постановено по АД № 5623/2024 година по описа на ВАС е прието, че предявените искове подлежат на разглеждане по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с чл. 285 от ЗИНЗС, поради което касационната жалба от М. А. Ц., против Решение № 629 от 16.04.2024 година, постановено по адм. дело № 303 по описа за 2023 година на Административен съд – Перник следва да се разгледа от Административен съд-Перник, в тричленен състав и делото е изпратено по подсъдност. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от страна в производството по делото пред първа съдебна инстанция, за което решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна. Съображенията за това са следните: Решението е валидно, допустимо и правилно, в частта, с която е отхвърлена исковата претенция основана на неизпълнение на чл. 259 от ЗИНЗС. В тази част при постановяването му не са допуснати нарушения, съставляващи касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, с каквито аргументи е мотивирано искането за отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа обстановка, след коректно обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, административният съд е достигнал до обоснован извод за неоснователност на предявения иск. Настоящият касационен състав споделя изцяло правния извод на първата инстанция, че в процесния случай не са установени действия или бездействия на длъжностни лица при ответника, който да са извършени в нарушение на чл. 259 от ЗИНЗС. От доказателствата по делото се установява, че мярката за неотклонение - „задържане под стража“ взета с Определение от 10.02.2023 година, постановено по НЧД № •••• по описа за 2023 година на Районен съд-[област] спрямо ищеца е била приведена в изпълнение за периода от 10.02.2023 година до 17.03.2023 година в Следствения арест на територията на [населено място]. След този период до датата на съдебното заседание, мярката е изтърпявана в Затвора-[област]. След проведено съдебно заседание на 20.07.2023 година и след постановяване на присъда по НОХД № •••• по описа за 2023 година на Районен съд-[област] взетата спрямо касатора в настоящото производство мярка е изменена в мярка за неотклонение „подписка“. На основание чл. 309, ал. 4 от НПК, съдът се е произнесъл служебно по мярката за неотклонение "задържане под стража", взета срещу ищеца, като с определение е изменил същата в мярка за неотклонение „подписка“, като не е разпоредил освобождаването му от съдебно заседание. Видно от съдебния протокол, заседанието е приключило в 16, 00 ч. на 20.07.2023 г.. След съдебното заседание до Следствен арест – [област] е изготвено писмо изх. № 28154, в което е посочено, че е отменена взетата мярка за неотклонение, тъй като на обвиняемия по НОХД № ••• ••• година е наложено наказание лишаване от свобода, отложено с изпитателен срок, поради което следва да бъде освободен, освен ако не се задържа на друго основание. Писмото е получено от служител при РД“Охрана“-[област] и ищецът е конвойран до затвора по реда, по който е бил и подсигурен за насроченото съдебно заседание. До Затвор – [област] е изпратено от районен съд-[област] и писмо изх. № 28213 от 21.07.2023 година, в което е посочено, че е изменена взетата мярка за неотклонение в подписка по НОХД № ••• ••• година и е изпратен препис извлечение от протоколното определение постановено по делото и от присъдата. Писмото е получило вх. № 5658 от 21.07.2023 година. На 21.07.2023 година, в 14.00 часа, видно от извадка от Книга на влезли и излезли през КПП лица е, че М. Ц. е освободен. Въз основа на събраните и обсъдени доказателства, административният съд е приел, че не са налице незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностните лица при ГД“ИН“, който да ангажират отговорността на ответника. В деня на получаването на актовете за освобождаване на Ц., същите са изпълнени незабавно и не са налице основания за ангажиране на отговорността на ответната страна. Прието е, че не е налице акт, действие или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, извършено в нарушение на закона, с оглед което и не е подложено на проверка и съответно на обсъждане наличието на останалите два елемента – настъпила неимуществена вреда в правната сфера на лишения от свобода, и причинна връзка между нарушението и вредоносния резултат. Въз основа на това предявената искова претенция е отхвърлена като неоснователна. Решението, в тази си част е валидно, допустимо и правилно. Административният съд въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства е достигнал до обоснован извод за неоснователност на предявения иск. Настоящият касационен състав споделя изцяло правния извод на първата инстанция, че не са налице незаконосъобразни действия и бездействия на служители при ГД“ИН“ във връзка с изпълнението на съдебен акт, с който е отменена мярката за неотклонение "задържане под стража" спрямо ищеца Ц.. Не са налице действия или бездействия на служителите на дирекцията, които да са извършени в противоречие с чл. 309, ал. 4, изр. второ от НПК във вр. с чл. 180, ал. 1 от ЗИНЗС и с чл. 259 от ЗИНЗС. От данните по делото е видно, че на Ц. е наложено наказание лишаване от свобода, отложено с изпитателен срок и поради това е прието, че същият следва да се освободи, освен ако не се задържа на друго основание. От протокола от съдебното заседание от 20.07.2023 година, в който е обективирано изявлението по взетата мярка за неотклонение се следва, че не е постановено освобождаване на задържаното лице още в съдебната зала. Според чл. 259 от ЗИНЗС, обвиняемият и подсъдимият се освобождават, когато мярката за неотклонение бъде отменена или заменена с друга, след получаване на определението на съда или постановлението на прокуратурата. Според чл. 180, ал. 1 от ЗИНЗС-указите за помилване, определенията за условно предсрочно и предсрочно освобождаване, както и актовете за освобождаване от местата за лишаване от свобода по реда на Наказателно-процесуалния кодекс се изпълняват в деня на получаването им в затвора. Цитираните норми не са самоцелни, защото именно в пенитенциарната администрация е цялото доисие на задържания и от него може да се направи извод за наличие на основание за задържане на друго основание. В тази връзка следва да бъде посочено и че в практиката на ЕСПЧ е възприето, „че е неизбежно често да има срок за изпълнение на решенията, постановили освобождаване на обвиняемите, но този срок следва да бъде сведен до минимум“. В аспекта на горните законови разпоредби, се следва, че ищецът е освободен в деня на получаването в затвора на определението и присъдата, за което свидетелства писмо изх. № 28213 от 21.07.2023 година, поради което не са налице неоснователни действия изразяващи се в неправомерно задържане след получаване на писмото по съответния ред от затвора. Ищцовата теза, че писмо с изх. № 28154 от 20.07.2023 година е достатъчно основание за освобождаване на настоящият ищец е несъстоятелна. За да се освободи едно лице, изхождайки от чл. 259 от ЗИНЗС следва институцията да е получила определението на съда. Писмото, на което се позовава ищецът не е основание за освобождаване, тъй като не е придружено от протокола от проведеното съдебно заседание. Поради тази причина е без правно значение кой е получил това писмо и кога, и на кого го е предал, и съответно се приема, че първоинстанционния съд не е допуснал съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила свързано с непроизнасяне на състава по направено искане за допускане на свидетел. Лицето, което се твърди да е получило писмото се сочи, да е служител в РД“Охрана“-[област]. Съгласно чл. 391, ал. 2, т. 6 от ЗСВ, Главна дирекция "Охрана" конвоира обвиняеми и подсъдими, за които се иска или е постановена мярка за неотклонение задържане под стража, или лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, до органите на съдебната власт и на територията на страната, когато това е предвидено в закон. Организацията и редът за осъществяване на конвойната дейност се определят с инструкция на министъра на правосъдието – Инструкция № И-1 от 30.09.2022 година. Съгласно чл. 26, ал. 2, т. 5 от инструкцията, само когато е разпоредено конвоираното лице да се освободи незабавно от съдебна зала, същото се изпълнява след получаване на протокола от съдебното заседание, като случаят не е такъв. При това положение се следва, че исковата претенция основаваща се на неизпълнение на чл. 259 от ЗИНЗС е изцяло неоснователна. Касателно по отношение на действия и бездействия, в т. ч. и незаконосъобразно поставяне на помощни средства белезници след съдебното заседание неоснователно е насочена към ответника, тъй като на същия не са му вменени задължения по конвойране. В касационната жалба няма изложени други аргументи свързани с касационно основание по чл. 209, ал. 3 от АПК, които да се разгледат и обсъдят. Настоящият състав отчита, че искът в тази му част погрешно е [жк], ал. 1 от ЗОДОВ, вместо по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Реално обаче фактите подлежащи на доказване съответстват на този иск поради което и не е допуснато съществено процесуално нарушение и не следва делото в тази му част да се връща за ново разглеждане. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да са доказани: акт, действие или бездействие на специализираните органи за изпълнение на наказанията, с които се нарушава чл. 3 от ЗИНЗС и настъпила, и в резултат на нарушението имуществена и/или неимуществена вреда в правната сфера, в случая на лишения от свобода, която вреда се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, оборима презумпция. В случая, доколкото първата предпоставка и на двата иска се свързва с доказване на незаконосъобразни/неоснователни актове, действия или бездействия на специализираните органи за изпълнение на наказанията се приема, че допуснато нарушение не влияе на крайния резултат. Това е така, защото фактите и обстоятелствата правилно са преценени от първоинстанционния съд и същият е осигурил надлежно доказване по тях, с което доказване ищецът не се е справил. Поради изложеното съдът намира, че преценката на първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция е направена при правилно приложение на материалния закон. При това положение и анализирайки всички събрани по делото доказателства, настоящия състав приема, че напълно законосъобразно първоинстанционния съд е приел, че не са налице неоснователни действия или бездействия на органите по изпълнение на наказанията, които да ангажират отговорността на специализираните органи по изпълнение на наказанията. Касационната жалба в тази си част е неоснователна и решението, в частта, с която е отхвърлен предявения иск за присъждане на 15000.00 лева, представялащи неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на ответника като правилно ще се остави в сила. По отношение на касационната жалба, с характер на частна жалба против решение № 629 от 16.04.2024 година в частта, в която съдът е прекратил производството, настоящия състав приема, че същата е основателна. Доводите за това са следните: С решение № 629 от 16.04.2024 година, постановено по АД № 303/2023 година е прието, че исковата претенция за присъждане на 1500 лева, за претърпени неимуществени вреди във вр. с нехуманно отношение от ответника спрямо ищеца, съобразно с неблагоприятните и санитарно-битови условия, в които ищецът търпи мярката за неотклонение задържане под стража в периода от 10.02.2023 година до 17.03.2023 година в следствен арест към затвора в [населено място] и в Затвора в [населено място], които са в една сграда е приет за недопустим и е прекратено производството по делото. Първоинстанционния съд е приел, че претенцията се основава на твърдения за претърпени неимуществени вреди поради неизпълнение от длъжностни лица на ответника на влязъл в сила съдебен акт, поради което е налице друг ред на защита, а именно чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, с оглед на което обективното съединяване на предявения втори иск за неимуществени вреди поради нехуманно отношение на ответника спрямо ищеца е недопустимо. Настоящият състав приема, че исковата претенция, в тази си част се подвежда под състава на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с чл. 3 от ЗИНЗС. При това положение изложените аргументи за недопустимост са несподеляеми. Решението, в частта, с която е прекратено производството е неправилно и подлежи на отмяна. Настоящият състав приема, че в тази си част исковата претенция е допустима. Предявен е иск за присъждане на обезщетение по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Искът е насочен, към ГД“ИН“, което е юридическото лице, срещу което може да се предяви иск, с такъв характер. С определението от 12.01.2024 година, постановено по делото неправилно е разпределена доказателствената тежест. Прието е, че в доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че неимуществените вреди са претърпени в следствие на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, отменени по съответния ред. В исковата молба не са наведени факти и обстоятелства, за отменен по съответния ред акт, действие или бездействие. Също така периодът, за който се претендира обезщетението за претърпени неимуществени вреди във вр. с нехуманно отношение от ответника спрямо ищеца, съобразно с неблагоприятните и санитарно-битови условия е от 10.02.2023 година до 21.07.2023 година, а не както е възприето в проверявания съдебен акт – от 10.02.2023 година до 17.03.2023 година. В случая, като е прекратил производството по делото Административен съд – Пeрник в тази му част е постановил неправилен акт, който следва да се отмени, а делото – да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск с правно основание чл. 284, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗИНЗС във вр. с чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. При горните изводи настоящият състав приема, че решение № 629 от 16.04.2024 година, постановено по АД № 303 по описа на Административен съд-Перник за 2023 година, в частта, с която е прекратено производството е неправилно и същото следва да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия на първоинстанционния състав. По разноските: Касаторът не претендира присъждане на разноски, поради което и не се дължи произнасяне. Ответникът по касация заявява искане за присъждане на разноски за юрисконсулско възнаграждение. Претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, предвид разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, които са специални и дерогират чл. 78 от ГПК е неоснователна. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 1, пр. първо и чл. 222, ал. 1, т. 2 от АПК, съдът