Решение № 368 от 22.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10480/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу решение №20134843/09.06.2021г. по гр.д. № 74780/2017г. постановено по гр.д. № 74780/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 180 състав, с което е уважен предявения от „Б. III“ООД иск с правно основание чл. 59 ЗЗД във вр. с чл. 137 ал. 2 ЗЕ, сумата от 15 160, 00 лв. представляваща обезщетение за ползване за периода 26.12.2012г. – 18.12.2017г. на съоръжения за присъединяване, изградени за захранване с топлинна енергия и отопление за битово горещо водоснабдяване на жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. ••••, п-л IV, район Лозенец, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата, както и в частта, с което на основание чл.78 ал.1 от ГПК са присъдени разноските по делото в полза на ищеца.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон и неправилна преценка на доказателствата, съответно игнориране на на направените от ответника основателни възражения. Посочва, че допускайки ищецът да получи обезщетение за ползване на топлопреносното съоръжение, предмет на предваритения договор, би означавало да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, тъй като не е подал заявление за изкупуване, съответно не е представил необходимата документация за стартиране на тази процедура и ако беше направил това, то както цената на съоръжението, така и евентуалния наем за ползване, което топлофикационното дружество би дължало, ще е в значително по – ниски размери. Посочва, че към настоящият момент няма обосноват отказ от страна на ответника за изкупуване, като причината за липса на осъществено такова е именно поведението на ищеца. По тези доводи моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна - „Б. III“ООД в срока по чл.263 ал.1 от ГПК депозира писмен отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата. Поддържа първоинстанционното решение да е постановено при правилно приложение на материалния закон и да е обосновано. Посочва, че първоинстанционният съд е олсъдил обстойно всички релевантни по делото доказателства, като е стигнал по правилни фактически и правни изводи относно наличието на всичски предпоставки за уважаване на предявения иск. Посочва, че направените възражения във връзка с поведението на ищеца по договора за присъединяване и изкупуване, са извън предмета на настоящото производство и не следва да бъдат взети предвид при постановяване на решението на въззивния съд. По изложените съображения моли решението на първоинстанционният съд да бъде потвърдено и присъдени разноски за въззивното производство.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 137 ал. 2 от ЗЕ за заплащане на сумата от 15 160, 00 лв. представляваща обезщетение за ползване за периода 26.12.2012г. – 18.12.2017г. на съоръжения за присъединяване, изградени за захранване с топлинна енергия и отопление за битово горещо водоснабдяване на жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. ••••, п-л IV, район Лозенец, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата.

Съгласно чл. 137 от ЗЕ, при присъединяване на потребители на топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие /допустимо съгласно ал. 2 на чл.137 ал.2 от ЗЕ/, топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от потребителите /ал. 2, изр. 2-ро /. Цитираните разпоредби санкционират разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи, за времето до изкупуване на съоръженията / ал. 3 на чл. 137 ЗЕ/, топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им.

Основателността на предявен иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД за заплащането на обезщетение за ползване на определена вещ е предпоставена от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; да липсва правно основание за ползването на вещта; в резултат на ползването да е настъпило обедняване на ищеца за сметка обогатяването на ответника.

За уважаване на иска следва да е налице още една предпоставка- да отсъства друга правна възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия. Възникването и реализирането на правото на обезщетение по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД не е обусловено от отправянето на покана до неоснователно обогатилото се лице за възстановяване равностойността на неоснователното обогатяване, поради което наличието или липсата на покана са ирелевантни за основателността на предявения иск.

По делото е представен предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди № 610/08.10.2007г.сключен между тполфикационното дружество и ищеца, неоспорен от страните, в който са уредили отношенията си по повод изграждане на нов енергиен обект и присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда в етажна собственост находяща се в УПИ ХХII 1417, кв.2 НПЯ-Ч.Звезда /с актуален административен адрес ул. Вишнева № 12, заключение по СТЕ/. В чл.7 вр. чл.23 от цитирания договор страните са постигнали съгласие „Б. III“ООД да изгради за своя сметка "строежа", дефиниран чл.2 като присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция, съгласно техническите изисквания по предварителното проучване и утвърдените проекти; както и че до прехвърляне на правото на собственост върху съоръженията на "Топлофикация София" ЕАД техен собственик е именно изпълнителят /чл.7/, а "Топлофикация София" ЕАД се задължава да придобие собствеността върху тях с договора за присъединяване./окончантелен/.

От представените писмени доказателства – разрешение за строеж 55/98, удостоверение от 11.01.1999г., акт за установяване годността на приемане на строежа, работен проект, предварително проучване, работен проект, като заключението по СТЕ, което настоящата инстанция кредитира като обективно и достоверно, се установява, че ищецът е изпълнил задълженията си по предварителния договор като на негово име като инвеститор е издадено разрешение за строежа, предмет на договора, строежът е изпълнен съобразно изискванията на топлопреносното предприятие и обектът е въведен в експлоатация и ползването му е разрешено с разрешение за ползване от 11.12.2007г.

Изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор и изграждането на съоръженията за присъединяване за негова сметка се установява приетото заключение по СТЕ неоспорено от страните, и в частта, с което се удостоверяват и осчетоводени разходи на ищеца по изграждане на съоръженията.

Възраженията в жалбата на ответника, че не е установено при пълно и главно доказване, че ищецът е собственик на процесните съоръжения и съответно не е материално легинтимиран са несъстоятелни, поради следното: систематичното тълкуване на разпоредбата на чл.137 ал.1-3 от ЗЕ посочва, че когато съоръженията са изградени от клиент/клиенти, същите да са тяхна собственост след изграждането им и впоследствие с договор да следва да бъдат прехвърлени в собственост на топлопреносното предприятие; подобна клауза страните са изрично договорили в предварителния договор – чл.7 и чл.23. Горните изводи не се разколебават от обстоятелството, че в разрешението за ползване на сградата изрично е е записано в графа собственик: собствениците на жилищната сградата, което отговаря именно на нормативните изисквания в ЗУТ и което не би могло да се тълкува в смисъл, че топлопреносните съоръжения с цитираното разрешение са преминали в собственост на етажните собственици и станали обща част. Напротив, както вече беше посочено, в съответствие със закона, в предварителния договор е предвидено, че след изграждането на енергийния обект, същия е собственост на дружеството. На следващо място от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 137 ал. 2 от ЗЕ, § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването и чл. 140, ал. 3 от ЗЕ следва извода, че по закон абонатната станция и присъединителния провод не са обща част в жилищната сграда етажна собственост, такава е само помещението, в което е разположена абонатната станция и съоръженията към нея.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма или в случая – писмен догово, но само с топлопреносното предприяние, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра, то това следва да бъде установено с представяне на документ в съответната изискуема от закона форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Следователно доколкото разрешението за ползване на сграда, което е административен акт, не прехвърля вещни права, процесните съоръжения не са и обща част в жилищната страда в режим на етажна собственост по разпореждане на закона, липсват доказателства за разпореждане с правото на собственост по съответния ред върху съоръженията от ищеца, което е придобито от него по реда на чл.137 ал.2 от ЗЕ вр. чл.7 и чл.23 от предварителния договор за присъединяване от 08.10.2007г., то настоящият състав прима, че при условията на пълно и главно доказване ищецът се легитимира като собственик на изградените от него топлопреносни съоръжения в процесния период т. е първата от кумулативните предпоставки от фактическият състав на чл.59 от ЗЗД.

Няма спор между страните, че ответника използва цитираните по – горе съоръжения /по чл.2 от предварителния договор/ и посредством същите осъществява доставки на топлоенергия в жилищна сграда, находяща се на адрес: гр. София, ул. ••••, п-л IV, район Лозенец за процесния период.

Във връзка с направените от въззивника експулпиращи отговорността му възражения:

1. Във връзка с наличие на недобросъвестно поведение от страна на ищеца: ответникът твърди, че и към настоящият момент ищецът не е подал заявление за изкупуване и съответно не е приложил всички необходими документи към същото за извършване на процедурата по прехвърляне. Следва да се има предвид, че направеното възражение е извън предмета на фактическият състав по чл.59 от ЗЗД, но доколкото се твърди злоупотреба с права – следва да бъде обсъдено. Несъмнено ответникът е уведомен от ищеца за приключване на строежа, включително извършвани са съвместни 72-часови проби и са подписани акт за приемане годността на строежа /вж протоколи приложени в делото на СРС/. На следващо място, общото направено възражение за непредставяне на всички документи е неясно и не сочи на конкретно умишлено поведение, представляващо злоупотреба с права. Освен това, според разпоредбата на чл. 137 ал. 3 ЗЕ собствеността върху съоръженията, изградени от клиенти, се прехвърля в срок от три години на топлопреносното предприятие т.е. от момента на издаване на разрешение за ползване на енергийния обект – 11.12.2017г. - ответникът е имал знанието, че в този срок е следвало да се сключи окончателния присъединителен договор вкл. и съобразно уговореното в предварителния такъв, а и е бил сезиран с молба от ищеца от 18.12.2017г. за изпълнение на задължението си за изкупуване.

2. във връзка с приложение на § 4 ал. 4а от ПЗР на ЗЕ. Процесните съоръжения не са "заварени" – не са изградени преди влизането на закона в сила на 13.12.2003 г., поради което и преходната разпоредба на § 4 от ПЗР на ЗЕ не намира приложение към отношенията по повод на тяхното изграждане, ползване и изкупуване. Приложима е действалата към датата на изграждането им и понастоящем норма на чл. 137 ал.1 ЗЕ, която по горните мотиви на съда признава претендираното от ищеца с исковата молба право.

Горните фактически и правни изводи обосновават наличието на втората предпоставка от фактическият състав по чл.59 от ЗЗД, а именно – ответнинкът ползва топлопреносните съоръжения, без правно основание.

От заключението по СТЕ, която е оспорена от страните и ценена и от настоящата инстанция като обективна и компетентна, се установява, че за процесния период цената за ползване на съоръженията е 15 160, 00 лв.

Следователно ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил наличието на фактическият състав по чл.59 от ЗЗД и правото му да получи обезщетение в претендирания размер.

При основателност на претенцията, следва да бъде разгледано и направеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване по давност на вземането.

Макар и равностойността на спестените разходи при ползване на за имот без правно основание да е в размер на месечната й цена за процесния период, това парично притезание по своето естество не представлява стойностен изразител на материалното благо, което е следвало да постъпи в патримониума на обеднелия, в случай че обогатилия се /без правно основание/ би ползвал вещта / възмездно. Ето защо, ответникът дължи не месечен наем, а обезщетение в глобален размер за целия процесен период и което парично притезание не е периодично и то се погасява с изтичане на общата /5-годишна/ погасителна давност - в този смисъл са и задължителните за правосъдните органи разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС, съгласно което вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност. С оглед обстоятелството, че исковата молба е подадена на 20.10.2017г., то несъмнено вземането за процесния период 20.10.2012г. – 20.10.2017г. не е погасено по давност.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено.

По разноските Предвид изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.3 от ГПК, както и представен списък по чл.80 от ГПК и доказателства за изплащане на претендираното адвокатско възнаграждение, на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски.

Още във въззивната жалба, въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер, ограничението е въведено с оглед невъзможността съдът да намали адвокатското възнаграждение под предвидения минимален размер.

Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция преди изменение с ДВ бр. 88 от 4.11.2022г. – към момента на сключване на договорите за правна защита и съдействие – 14.03.2022г. /доколкото на разпоредбата не е придадено обратно действие/, минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска е 984, 80 лв. т.е. възнаграждението от 800, 00 лв. е под минимума по Наредбата и не подлежи на намаляване.

Така мотивиран, Софийски градски съд