Решение № 3534 от 27.2.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 13003/2023 г.

Предявен е иск, с правно основание по чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР вр. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2880лв., представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна за 36 месеца за периода от 14.03.2019 г. до 14.03.2022 г., включително, ведно със законната лихва за забава от депозиране на исковата молба (10.03.2023 год.) до окончателното изплащане на вземането. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е бил в служебно правоотношение с ответника и е полагал реално труд в процесния период; дължимостта и размера на левовата равностойност за храна; падежа на задължението за плащане на левовата равностойност за храна и размера на обезщетението за забава. В тежест на ответника е да докаже, че е изправна страна по съществуващото между страните служебно правоотношение, съответно да установи правоизключващите си възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно че при определяне на възнаграждението на ищцата е включена и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, съгласно § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР. Като безспорни, на основание чл. 153 ГПК не подлежат на доказване са отделени обстоятелствата, относно наличието на служебно правоотношение между страните в периода наличието на служебно правоотношение между страните до 14.03.2022 год., по силата на което, считано от 01.02.2017 г., ищецът заемал длъжност, имаща статут на държавен служител, по смисъла на чл.142, ал.1, т. 2 от ЗМВР, както и че в рамките на заявения с исковата молба период от 14.03.2019 г. до 14.03.2022 г. на ищеца не е заплащана отделно левова равностойност на храна. Не е спорен и въпроса, че за процесния период левовата равностойност на храна е била в 120лв., месечно. Спорен по делото е въпроса дали на ищецът в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, след преобразуването на служебното му правоотношение на 01.02.2017 г. се дължи предоставяне на храна или левовата й равностойност, по смисъла на чл.181, ал.1 от ЗМВР. В процесния случай не е спорно между страните, а и с доклада по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът, през исковия период е бил държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и е заемал длъжността Началник Сектор „обслужване“ към отдел „обществено хранене“ при Д. „уссд „, МВР“ като е бил назначен на тази длъжност със Заповед № 8121К-1531/03.02.2017год., на основание чл.9 от ЗДС и §69 от ПЗР към ЗИЗМВР/ДВ, бр.81 от 14.10.2016год./. Тази длъжност е изпълнявал до 14.03.2022год., когато служебното му правоотношение е прекратено със Заповед № 8121К-1589/11.03.2022год. Съгласно чл. 142, ал. 4 ЗМВР статутът на ищеца, в качеството му на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от ЗМВР. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е сред изчерпателно изброените разпоредби на ЗМВР приложими към статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, поради което и неоснователно се явява искането на ищеца същия да бъде приложен и спрямо него. Изчерпателното изброяване на разпоредби в ЗМВР приложими към служителите заемащи длъжности по чл. 142, ал. 1, т. 2 е въведено със Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 1.10.2020 г. / и представлява връщане на част от правата на тези служители отнети от законодателя през 2016 г. за тази група служители в МВР, като в периода от 14.10.2016 г. до 31.10.2020 г. приложими спрямо тези служители принципно са само разпоредбите на Закона за държавния служител. Съгласно § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. /, служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 14/2015 г. / и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Не е спорно по делото, че ищецът попада именно в категорията служители, индивидуализирана в § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР. Настоящият съдебен състав намира, че на ищеца не се дължи допълнително заплащане на пари за храна, доколкото в § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР изрично е предвидено, че при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. По изложената аргументация следва извода, че парите за храна по реда на чл. 181, ал. 1 ЗМВР са нормативно включени в основната заплата на ищеца, което се установява и от приетото по делото заключение на вещото лице по ССчЕ. Съгласно същото, определената на ищеца заплата от 01.02.2017год. е в размер на 1844лв и е по-висока от заплатата, която лицето е получило през м. декември 2016год.Съответно определената на лицето заплата в исковия период е била по-висока от определената, в съответствие с §69 от ПЗРЗИДЗМВ заплата за м.февруари 2017год. и м.декември 2016год., в последната от които е била включена и левовата равностойност на храна по чл.181, ал.1 от ЗВМР. С § 86 от ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 14/2015 г. / е прието, че за държавните служители в МВР, заемащи длъжности за държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чиито служебни правоотношения не са прекратени към 1 април 2015 г., се прилагат разпоредбите на действащото законодателство за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР до прекратяване на служебните им правоотношения, т. е. до прекратяване на служебните им правоотношения, категорията служители по т. 2 законодателно се приравняват по статут на държавните служители по ЗМВР. С § 69, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗМВР /Обн., ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 01.02.2017 г. / от друга страна, е предвидено, че служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 14/2015 г. / и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на влизане в сила на този закон. Съгласно ал. 6 на същия параграф, при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храна по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Следователно, самият закон определя начина, по който се формира основната заплата на служителя по служебното правоотношение и в нея нормативно е включено, както допълнителното възнаграждение за прослужено време, така и левовата равностойност на храната. С ежегодни заповеди, издавани от Министъра на вътрешните работи, на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР, какъвто е и ищецът преди преназначаването му считано от 01.02.2017 г., е определена левовата равностойност на храна в размер на 120 лева месечно. Ето защо, считано от 01.02.2017 г., когато ищецът е преназначен по посочения ред, възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност на храната не се начисляват отделно, а представляват компонент от получаваното от него основно възнаграждение. При това положение следва да се приеме, че служителят няма право на отделно допълнително възнаграждение за храна извън основното си възнаграждение. Ако се приеме обратното, че ищецът като държавен служител в системата на МВР - чл. 142, ал. 1, т. 2 от МВР има право на храна или нейната равностойност съгласно чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, то той би бил поставен в по- благоприятно положение в сравнение със служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, чиито правоотношения не са се преобразували в служебни по силата на § 69, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. /, доколкото би получавал храна, респ. равностойността й веднъж като съставна част от основното му възнаграждение и втори път, отделно като допълнително плащане. Наред с изложеното, ищецът е назначен по служебно правоотношение в МВР, на основание § 69, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. / и съдържанието на служебното му правоотношение се урежда от специалния ЗДСл. В специалния закон не е предвидено в полза на служителите на държавна служба да се предоставя храна или нейната парична равностойност, аналогично на уредбата по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Тази изрична законодателна препратка към приложение на специалния ЗДСл към тази категория служители на МВР, изключва приложение на другия специален закон по аргумент за празнота в ЗДСл. В чл. 142, ал. 4 от ЗМВР от друга страна, изрично е предвидено, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, а изчерпателното изброяване на разпоредби в ЗМВР приложими към служителите заемащи длъжности по чл. 142, ал. 1, т. 2, сред които чл. 181, ал. 1 от ЗМВР е въведено едва със ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 1.10.2020 г. /. Следователно за периода от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г. ищецът, като служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, по отношение на който е приложим ЗДСл няма право на храна, респ. на паричната й равностойност като отделно плащане от основното възнаграждение. По изложената аргументация настоящият съдебен състав намира, че исковата претенция следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. По разноските: При този изход на спора право на разноски има само ответникът. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на същия следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. за сторените разноски по делото за платено юрисконсултско възнаграждение. По аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от КТ разноските за държавна такса и възнаграждение на вещото лице следва да останат за сметка на съда. Така мотивиран, съдът