Решение № 376 от 18.11.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1896/2025 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. Образувано е по въззивен протест, депозиран от прокурор при РП гр. Пловдив, против Присъда по НОХД № 1655/2024г. по описа на Районен съд гр. Пловдив. С атакуваната присъда, подсъдимият Б. А. Г., роден на ••• г., в гр. А., обл. Пловдивска, живущ в село •••, б., български гражданин, със средно образование, неженен, неосъждан, работещ, ЕГН: •••••••••• е признат за НЕВИНЕН в това, че на 11.05.2022 г., в гр. Пловдив, в качеството си на пълномощник на „Л.В.“ ЕООД, ЕИК: •••, в кръга на пълномощието си, с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и до 12.05.2022 г., в гр. Пловдив, е поддържал заблуждение у Г. А. Т., ЕГН: ••••••••••, в качеството му на ••• на „Л.В.“ ЕООД, ЕИК: •••, че ще закупи за себе си чрез „А.А.“ ЕООД, ЕИК: •••, лек автомобил марка „Ауди“, модел „Q5“, с номер на рамата •••, за сумата от общо 62000 лева, и с това причинил имотна вреда на „Л.В.“ ЕООД, ЕИК: •••, в размер на 32000 лева – престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по така повдигнатото обвинение в този смисъл. Съдът е постановил на основание чл.190, ал.1 НПК разноските по делото в размер от 386.80 лева, направени на досъдебното производство, както и в размер от 389 лева направени в съдебното производство да останат за сметка на Държавата. С протеста до въззивния съд с подробно изложени аргументи се претендира за това, че първоинстанционната присъда е незаконосъобразна и необоснована, че от събраните по делото доказателства може да се направи категоричен извод за вината на подсъдимото лице, като се приема, че всички елементи от обективна и субективна страна са доказани по несъмнен начин. Ето защо се иска отмяна на обжалваната присъда и постановяването на нова, с която подс. Г. да се признае за виновен и да му се наложи съответното наказание. Алтернативно се иска преквалифициране на деянието като такова по чл. 217, ал. 4 вр. ал. 1 от НК. В съдебно заседание прокурорът поддържа депозирания протест по изложените в него доводи. Адв. Н. и адв. А. молят за потвърждаване на първоинстанционната присъда като правилна и законосъобразна. Подсъдимият поддържа заявеното от адвокатите си и в последната си дума иска да бъде оправдан. Съдът, като прецени наведените от страните доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК, намира за установено следното: Въззивният съд изгради изводите си въз основа на събраните в хода на съдебното следствие пред Районния съд гласни и писмени доказателствени източници, като прецени, че същите са достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите. Следва да се подчертае, че настоящият въззивен състав, след цялостна проверка на доказателствената съвкупност по делото, споделя изцяло фактическите констатации на първоинстанционния съд. Същите са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка, от районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. Решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Настоящият въззивен състав отчете, че установената от РС фактическа обстановка може да бъде пресъздадена идентично, както следва: Подсъдимият Б. А. Г. с ЕГН: •••••••••• е роден на ••• г., в гр. А., обл. Пловдивска, б., български гражданин, със средно образование, неженен, неосъждан, работещ като ••• на „А.Л.Г.“ ЕООД, живущ в с. •••. Б. Г. развивал търговска дейност с моторни превозни средства чрез дружеството „А.А.“ ЕООД, което било учредено на 13.04.2018 г. Първоначално формален собственик и управител на дружеството бил К. Г. – чичо на подсъдимия. Реално обаче цялата оперативна дейност се извършвала от самия Б. Г., който бил упълномощен с пълномощно от 03.05.2018 г. Впоследствие, на 03.08.2022 г., К. Г. прехвърлил дружествените си дялове на Б. Г., който станал едноличен собственик и ••• на „А.А.“ ЕООД. На 14.08.2020 г. подсъдимият сключил трудов договор № 97 с дружеството „Л.“ АД, представлявано от свидетеля А. Т., като бил назначен на длъжност „•••“. Основната дейност на работодателя била ипотечно кредитиране. Дъщерното дружество „Л.В.“ ЕООД било свързано с „Л.“ АД – формален управител и на двете бил А. Т., но реалното ръководство било упражнявано от неговия син – свидетеля Г. Т.. В хода на съвместната си работа подсъдимият често пътувал с Г. Т. и между тях възникнала идея за развиване на търговия с автомобили. Уговорката била следната: Б. Г. да извършва избора, вноса и продажбата на автомобилите, а Г. Т. да осигурява необходимите финансови средства. Печалбата от реализираните сделки следвало да се разделя поравно между двамата. В изпълнение на тази устна договореност, било решено подсъдимият да бъде прехвърлен в свързаното дружество „Л.В.“ ЕООД, чиято дейност включвала лизинг и търговия с МПС. На 01.07.2021 г. бил подписан документ за прекратяване на трудовия му договор с „Л.“ АД по взаимно съгласие и нов трудов договор между „Л.В.“ ЕООД и подсъдимия – отново на същата длъжност. Скоро след това, на 08.07.2021 г., между „Л.В.“ ЕООД, представлявано от А. Т. и Б. Г. бил сключен комисионен договор, съгласно който последният се задължавал да сключва от свое име и за сметка на дружеството сделки, свързани с покупко-продажба и лизинг на автомобили. Подсъдимият следвало в десетдневен срок да прехвърли правата и задълженията, възникнали от такива сделки, на „Л.В.“ ЕООД. Съгласно договора, възнаграждението (комисионната) на Б. Г. възлизало на 50% от реализираната печалба, която се изплащала в брой, в седемдневен срок от приключването на сделката. На същата дата – 08.07.2021 г., на подсъдимия било издадено и нотариално заверено пълномощно, даващо му широки правомощия да представлява „Л.В.“ ЕООД при сделки с трети лица, свързани с покупко- продажба, регистрация и управление на МПС. По-късно, с пълномощно от 25.10.2021 г., аналогични правомощия били предоставени и на други служители на дружеството – свидетелите Н.П., А.А., А.С., М.Щ. и В.С.. Цялата оперативна дейност по търсене, внос, подготовка и продажба на автомобили обаче се извършвала изключително от Б. Г.. Той организирал намирането на коли, тяхната логистика и комуникацията с клиентите, като Г. Т. определял минималните продажни цени и имал последната дума при всяка сделка. На 08.12.2021 г., дружеството „Л.В.“ ЕООД закупило от белгийската фирма „Адеса“ лек автомобил „Ауди Q5“, рама № •••, бял на цвят, без регистрационни табели, за сумата 29 550 евро. Автомобилът бил приет от Б. Г. на 13.12.2021 г. В началото на май 2022 г., свидетелят Г.Н., заедно със сина си В.В., търсел автомобил и попаднал на обява за „Ауди Q5“ в гр. Пловдив. Те се свързали по телефона с подсъдимия и се срещнали на паркинга на Международния панаир в Пловдив, където огледали автомобила и го изпробвали. След огледа двамата решили да го закупят на цена от 72 500 лв. По това време подсъдимият имал финансови затруднения и желаел да закупи жилище и да създаде семейство. Между него и Г. Т. възникнали разногласия относно разпределението на печалбите, което довело до напрежение. В чат разговор Г. Т. заявил: „Уговорката остава – делим 50/50, след като платим на японците“, което подсъдимият приел като отказ да му бъдат изплатени дължимите суми. На 11.05.2022 г. Б. Г. заявил пред Г. Т., че иска да закупи „Ауди“-то за себе си. Г. Т. се съгласил продажбата да се осъществи на себестойност – 62 000 лв., без печалба за дружеството. Решено било „Л.В.“ ЕООД да продаде автомобила на „А.А.“ ЕООД – фирмата на подсъдимия. Същия ден подсъдимият поискал от колегите си да изготвят необходимите документи, като в договора за купувач да се посочи „А.А.“ ЕООД. Юрисконсултът Д.Г. изготвил проектите и ги изпратил на А.А., която като пълномощник на „Л.В.“ подписала документите и ги предала на Б. Г.. По негово настояване, на 11.05.2022 г., била издадена фактура № 97 на стойност 62 000 лв. за продажбата на автомобила. На следващия ден – 12.05.2022 г., след подписване на договора между „Л.В.“ и „А.А.“, подсъдимият заминал за гр. Ямбол, където сключил втора сделка – продажба на същото „Ауди Q5“ от името на „А.А.“ ЕООД на дружеството „Й. и Н.“ ООД, представлявано от В.В.. Издадена била фактура на стойност 72 500 лв., която купувачът заплатил по банков път на „А.А.“ ЕООД. На същата дата Б. Г. изготвил декларация, в която саморъчно написал и подписал името на Г. Т., за да създаде привидност, че документът изхожда от него. В декларацията се удостоверявало, че автомобилът бил закупен от Белгия на 08.12.2021 г. от „Адеса“. Впоследствие подсъдимият изтеглил от банковата сметка на „А.А.“ общо 72 000 лв. на два пъти. На 13.05.2022 г. превел 30 000 лв. по сметка на „Л.В.“ като частично плащане по фактура № 97, но остатъкът от 32 000 лв. не бил платен. След проверка от счетоводството, свидетелката П.К. неколкократно потърсила подсъдимия, за да уточни кога ще извърши плащането. Той отговорил, че се бил „разбрал с Ж.“ и ще плати „когато може“. Когато Г. Т. бил уведомен за случая, поискал вътрешна проверка, която установила, че подсъдимият не бил предал оригиналните документи и договори за автомобила. На 02.06.2022 г. била проведена среща в офиса на дружеството в гр. Пловдив между Б. Г., Г. Т. и Н.П.. По време на разговора подсъдимият първоначално заявил, че „скоро ще плати“, но впоследствие се афектирал, хвърлил служебната си карта и заявил, че дружеството му дължи пари и няма намерение да плаща. След това предал всички налични у него документи и служебни принадлежности с приемо- предавателен протокол от 02.06.2022 г. На същата дата А. Т. подписал декларация за оттегляне на всички пълномощия, предоставени на Б. Г.. В хода на разследването били назначени няколко почеркови експертизи. Според експертиза № 220 от 29.03.2023 г., подписите и ръкописният текст в декларациите от 12.05.2022 г., представени като изходящи от Г. Т., били изцяло изпълнени от Б. Г.. Експертиза № 537 от 24.08.2023 г. установила, че подписът и името на А. Т. върху комисионния договор от 08.07.2021 г. били автентични. А според експертиза № 765 от 07.12.2023 г., подписите в договора за покупко-продажба от 12.05.2022 г. не били положени от К. Г., а вероятно от Б. Г., докато подписът за купувач бил изпълнен от А.А.. С съдебно заседание е допусната и съдебно – техническа експертиза. •••• •••• •••• Въззивният съд изгради своите изводи въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, като прие, че те са достатъчни по обем и характер, за да се формира еднозначно вътрешно убеждение относно релевантните за предмета на делото факти. След пълна и обективна проверка на доказателствената съвкупност, въззивният състав напълно споделя фактическите констатации на Районния съд. Те са изградени след задълбочен анализ на събраните писмени и гласни доказателствени източници, в съответствие с правилата на формалната логика и житейския опит. Районният съд е извършил законосъобразна и обоснована оценка на всички доказателства – както на тези, събрани по инициатива на обвинението, така и на представените от защитата. При това не се констатира нарушение на изискването за пълно, всестранно и обективно изясняване на обстоятелствата по делото, предвидено в чл. 13 и чл. 107, ал. 2 НПК. Съгласно Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ВКС, ОСНК, вътрешното убеждение на съда трябва да се формира въз основа на законосъбрани и допустими доказателствени средства, като същевременно оценката им следва да бъде направена не изолирано, а в тяхната взаимна връзка и съвкупност. Точно такъв подход е възприет от първоинстанционния съд. В мотивите на районния съд ясно е проследена логическата последователност на събитията – отделните доказателствени източници са съпоставени помежду си, проверена е тяхната вътрешна непротиворечивост, както и тяхното съответствие с останалите доказателствени материали по делото. Първата инстанция е обсъдила подробно гласните доказателства, писмените такива — договори (комисионен договор 08.07.2021 г.; договори за покупко-продажба от 11–12.05.2022 г.), фактури (№ 97/11.05.2022), банкови документи (платежно нареждане от 12.05.2022 г.), приемо-предавателни протоколи, пълномощни, справки и др., както и експертните заключения. Това доказателствено ядро предоставя възможност за съпоставителен анализ, който да позволи изясняване на въпросите по предмета на доказване — кои фактически обстоятелства са безспорни, кои са спорни и в каква степен те отговарят на елементите на обвинението в измама. Правилно са разграничени две групи свидетелски показания - първите в подкрепа на обвинението - Г. Т., А. Т., Н.П., П.К., които ясно описват организацията на дейността, ролите на участниците и конкретните факти около сделката за „Ауди Q5“ (оглед на автомобила, договорни документи от 11–12.05.2022 г., банков превод от 12.05.2022 г., липса на плащане на остатъка от 32 000 лв.). Тези показания представляват пряка информация за стопанската дейност и са подкрепени от писмени доказателства (фактура, банкови извлечения и др.). Достоверността на посочените показания е безспорно подкрепена с позоваване на конкретни документи и от хронологията на изследваните събития. Показанията в защита на подсъдимия - например Д.Г., А.А., К. Г. - описват естеството на вътрешната организация, практиката при разпределение на отговорности и обясняват, че дейността е била търговска и съвместна по характер. Те също посочват, че подсъдимият е действал в рамките на предоставената представителна власт и че е имало предварителни договорености за разпределение на печалбата (50/50). С тези показания правилно е прието, че се разкрива мотива и логиката на действията на подсъдимия и накланят оценъчното съотношение към гражданскоправния характер на отношенията. За да направи изводите си, професионално първата инстанция е взела предвид кои от свидетелите са заинтересовани – (близки връзки, имуществен интереси); анализирала е вътрешната логика и непротиворечивост на показанията; направила е корелация с писмени доказателства и експертни заключения; обсъдила е възможността за грешка или забравяне поради времевата дистанция. След съпоставка и оценка и въззивният съд намира, че показанията, които сочат наличието на предварителна договореност и правоотношения с търговски характер (включително комисионен договор и редовно водени операции), имат по-голяма степен на съответствие с писмените доказателства и с поведението на страните през изследвания инкриминиран интервал. Показанията, които подкрепят обвинението в умисъл за измама, съдържат елементи на пристрастие или неоснователни генерализации и в значима степен противоречат на писмените доказателства. За пълнота на изложението може да се добави, че показанията на свидетелите Г. Т., К. Г., Г. Н. и В. В. са обсъдени детайлно, като районен съд е дал надлежна оценка на достоверността им съгласно критериите, изведени в Решение № 333/2010 г. по н. д. № 227/2010 г., ВКС, І н. о., а именно – вътрешна логичност, съответствие с останалите доказателства и отсъствие на заинтересованост от изхода на делото. Именно от съдържанието на тези показания правилно е изведено, че взаимоотношенията между подсъдимия и свидетеля Т. са имали изцяло гражданскоправен и търговски характер, произтичащ от сключения между тях комисионен договор от 08.07.2021 г., както и от последващите устни договорености. Тази констатация се подкрепя и от обективните писмени доказателства – Комисионният договор (08.07.2021 г.) и нотариалните пълномощни, които оформят легалната рамка, в която подсъдимият е действал. Договорът ясно предвижда възможност подсъдимият да сключва сделки от свое име за сметка на „Л.В.“ и да получава комисионна — това е ключов факт, който обуславя гражданскоправния характер на взаимоотношенията. Фактура № 97/11.05.2022 г., договорите и платежното нареждане от 12.05.2022 г. документират последователността: предаване на автомобил, повторна продажба и постъпване на парични средства по сметка на „А.А.“ ЕООД. Същите категорично показват, че трансакцията е била осъществена по начин, типичен за посредническа/търговска дейност. Банковите движения — тегленията на суми и частичното превеждане на 30 000 лв. — са конкретни фактически факти, които трябва да се тълкуват преди всичко през призмата на търговските отношения, а не автоматично като доказателство за измамно намерение. ВКС в практиката си е посочил, че наличието на писмен договор и частично плащане не изключва възможността за гражданско-правен спор относно изпълнение, и че такива факти не са достатъчни сами по себе си да конституират умисъл за измама (вж. Решение № 314/2013 г.; Решение № 240/2016 г.). От своя страна Експертиза № 220/29.03.2023 г. установява, че ръкописните текстове и подписите върху определени декларации от 12.05.2022 г. са положени от подсъдимия. Това обективно установява фактическо участие на подсъдимия в оформянето на определени документи. Експертиза № 537/24.08.2023 г. потвърждава автентичността на подписа на А. Т. по комисионния договор, което подкрепя валидността на договора като източник на права и задължения. Експертиза № 765/07.12.2023 г. констатира вероятно полагане на подписи в договора за продажба от подсъдимия и от пълномощник (А.А.) — факт, който съвместява картината на документооборота по сделката. Според настоящата инстанция почерковите експертизи водят на заключението, че подсъдимият е имал активна роля при оформянето на определени писмени актове; това обаче само по себе си не установява умисъл в наказателно правен аспект. Както ВКС е изтъкнал нееднократно, дори формалното фалшифициране или самостоятелно подписване не е автоматичен индикатор за измама, ако документът е свързан с договорни отношения, по които има реално прехвърляне на имущество и плащания (вж. Решение № 240/2016 г.; Решение № 728/2003 г.). По-важен е целият контекст — имало ли е намерение да се въведе в заблуждение и да се нанесе трайна щета — което следва да се установява чрез съпоставка с останалите доказателства. Действително - подписът под една от декларациите не е положен от Г. Т., но горният факт също е бил правилно обсъден от районния съд. Същевременно, въззивният състав споделя извода, че това обстоятелство, макар и формално нередно, не доказва престъпно намерение за присвояване или измама, а по- скоро сочи на небрежно административно оформяне в рамките на интензивна търговска дейност. Именно в Решение № 240/2016 г. ВКС подчертава, че за да бъде налице престъпление по чл. 209 НК (измама), е необходимо субективно намерение за набавяне на имотна облага чрез въвеждане в заблуждение, което се установява не от формални пропуски в документооборота, а от конкретни действия, насочени към увреждане на друго лице. Такива действия по настоящото дело не са налице. Правилно е кредитирано заключението на вещото лице по съдебно – техническата експертиза, което подкрепя показанията за съществуване на комуникация между двете страни по сделката. Техническата експертиза не установява манипулация, което увеличава достоверността на представените чат-кореспонденции като доказателствен материал. Въз основа на всичко изложено настоящият съдебен състав намира за напълно правилен извода на първоинстанционния съд, че не са налице признаците от обективна и субективна страна на престъплението по чл. 209 ал.1 от НК. Съгласно трайната практика на ВКС, отразена в Решение № 314/2013 г. по н. д. № 1102/2013 г., ІІ н. о., когато между страните съществува договорна връзка, включваща елементи на търговски риск и неуредени финансови отношения, спорът между тях има гражданско-правен характер, дори и една от страните да не е изпълнила изцяло поетите задължения. По делото безспорно е установено, че подсъдимият е превел на дружеството 30 000 лв. като частично плащане по сделката, което е несъвместимо с намерение за измамно облагодетелстване, както и че е демонстрирал намерения за уреждане на остатъка от сумата. Следователно, дори и да е налице неизпълнение на договорно задължение, това не обуславя наказателна отговорност, а подлежи на уреждане по реда на гражданското и търговското законодателство – чл. 286 ТЗ и сл. Въззивният съд обсъди доводите на страните и намира, че изложеното в протеста е неоснователно. Направените твърдения за неправилна оценка на доказателствата не могат да се споделят. Събраните по делото доказателства са еднопосочни и убедителни, а фактическата обстановка от първия съд е възприета по начин, който съответства на обективните данни. Районният съд правилно е приложил и разпоредбата на чл. 304 НПК, постановявайки оправдателна присъда поради недоказаност на обвинението от обективна и субективна страна. Много точно е посочено, че за да бъде налице състава по чл. 209 НК (измама), следва да бъдат установени съвкупно - възбуждане или поддържане на заблуждение у адресата, цел — набавяне на имотна облага за себе си или за трето лице; причинно-следствена връзка между заблуждението и имущественото разпореждане; вреда за пострадалото лице. Разбира се, за да има измама, е необходимо адресатът на заблуждаването да бъде насочен към осъществяване на правно значимо поведение – да извърши нещо – например да плати нещо недължимо; да пропусне някаква полза – да не потърси вземането си в срок; - да претърпи загуба. Именно поради това, при измамата се очертават причинни връзки между заблуждаването на конкретно лице, неговото поведение и настъпването на имуществената щета. Те се изразяват в това, че вследствие на заблуждаването у адресата на заблудата се формират или затвърждават неверни представи за гражданско правно релевантните обстоятелства, от значение за осъществяване на имуществено разпореждане, като точно в вследствие на тези създадени неверни представи адресатът на измамата предприема имуществено разпореждане – за своя или за чужда сметка, като последица от това имуществено разпореждане се стига до имотна вреда за него самия или за трето ощетено лице, с чието имущество той има право да се разпорежда. Така че, именно вследствие на посоченото въздействие от страна на дееца измаменият осъществява акт на имуществено разпореждане, което може да бъде фактическо или юридическо. Юридическото разпореждане с имуществения предмет е сделка, която в този случай ще бъде унищожаема. Възможно е също така измаменият да пропусне да извърши определени правни действие и вследствие на този пропуск да настъпва имотна вреда. Коректно е съждението, че в практиката е трудно разграничаването на измамата от неизпълнението на договор, поради факта, че често измамливите действия приемат формата на една позволена от закона форма, чрез която функционира гражданският оборот. Няма спор и че сключването на писмен договор не изключва осъществяването на измама, щом като са налице признаците на това престъпление. Ноторно известно е обаче, че за да е налице престъпление по чл. 209 НК, при договорни отношения с измамлива цел, изначално деецът няма намерение да изпълнява задълженията си по тях. Същият разграничителен критерий е и при наказателно - правната измама, когато деецът използва договорни отношения без намерение да се задължи по тях. Доказано е по несъмнен начин, че преди проведения разговор с Г. Т., Б. Г. е бил намерил потенциален купувач на лекия автомобил, , Ауди‘‘ и е очаквал да получи продажната му цена. Изяснено е, че подсъдимият е придобил по сметка на, , А.А.‘‘ ЕООД сумата в размер от 72500 лева и реално е имал възможност да я заплати на, , Л.В.‘‘, но въпреки това е превел единствено сумата в размер от 30 000 лева, като е упражнил правото си на прихващане по чл. 103 ЗЗД, съгласно която, когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В действителност за кратък момент е налице разминаване в субектите – Б. Г. смята, че, , Л.В.‘‘ ЕООД му дължи пари, а пък, , А.А.‘‘ ЕООД дължи пари на, , Л.В.‘‘. От друга страна, обаче дейността на, , А.А.‘‘ се е осъществявала от подсъдимия и той е разполагал с представителна власт по силата на изрично пълномощно. Непосредствено след това, той придобива дяловете на това дружество и става негов управител. Съгласно разпоредбата на чл. 200 ЗЗД купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта, като плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва., , Л.В.‘‘, след като не е получило изцяло цената на лекия автомобил, , Ауди‘‘ е могло да упражни правомощиятса си по чл. 201 ЗЗД и да развали договора без спазване изискванията на чл. 87, ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената. От приетата доказателствена съвкупност правилно е изведено, че неизпълнението на договорните задължения само по себе си не обуславя наличието на престъпление измама. Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да изследва намерението на дееца към момента на сключване на договора, както и дали е било възможно изпълнение на поетите задължения, дали е налице частично изпълнение и на какво се дължи евентуалното неизпълнение. Правилно първата инстанция е приела, че фактът на непълно изпълнение на договора не е достатъчен да обоснове това престъпление. За да се направи подобен извод, следва да бъдат установени конкретните причини за неизпълнението и да се докаже, че същото е резултат от измамливи действия и користна цел. В тази връзка въззивният съд споделя становището, че когато прокуратурата инкриминира сключването на определен договор като способ за измама, изследването на действителното изпълнение или неизпълнение на договора има двойно значение — от една страна, относно размера на настъпилата вреда, а от друга — като косвено доказателство за липсата/наличие на умисъл. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че обстоятелството, че подсъдимият е заявил, че автомобилът ще бъде за него с цел да го придобие на по-изгодна цена, при положение, че вече е имал намерение да го препродаде, не представлява измамливо действие, достатъчно да обоснове състава на чл. 209, ал. 1 от НК. Самото сключване на договора и последващото му неизпълнение следва да бъдат оценени в контекста на цялото облигационно отношение, което е предмет на гражданско-правна, а не наказателно-правна регулация. Тази комплексна оценка правилно е извършена от първоинстанционния съд, който е съобразил, че характерът на отношенията между подсъдимия и търговското дружество „Л.В.“ (в лицето на Г. Т.) е изцяло гражданско-правен. Съдът законосъобразно е обсъдил и предходните договорни отношения между подсъдимия Б. Г. и Г. Т., както и неуредените сметки и плащания между тях, които са в основата на неизпълнението на останалата част от договора за продажба на лекия автомобил „Ауди“. Тези обстоятелства изключват наличието на користна цел и измамлив умисъл, каквито са изискванията на състава на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК. Първата инстанция правилно е продължила с разграничаването на наказателно-правната от гражданско-правната измама, като е приела, че при последната деецът сключва договор, който възнамерява да изпълни, но по различен начин от този, който другата страна очаква, вследствие на заблуждаващи или неясни клаузи. В разглеждания случай действията на подсъдимия са били насочени единствено към сключване на договор с цел реализиране на печалба, което е обичайна стопанска цел и не представлява престъпление. Изложените правни съображения са в пълно съответствие с трайната съдебна практика — Решение № 404/1995 г. на ВС, І н. о., Решение № 728/2003 г. на ВКС, І н. о., Решение № 314/2013 г. на ВКС, І н. о., както и Решение № 102 по касационно дело № 367/2017 г. на ВКС, които утвърждават принципа, че неизпълнението на договор не е достатъчно за ангажиране на наказателна отговорност, когато липсват доказателства за умисъл за измама и користна цел. На базата на цялостния доказателствен анализ е направен обоснован извод, че липсва и необходимият по чл. 209 НК субективен елемент — намерение да се измами и да се набави облага по измамен начин. Този извод е в хармония с установената съдебна практика и доктрина, според която при наличие на предшестващи договорни отношения, вътрешна организационна практика и реални финансови потоци, неизпълнението или частичното изпълнение не следва автоматично да се криминализира. Съобразно критериите, приети от върховните съдии, липсата на явен и недвусмислен доказателствен комплекс, установяващ умисъл и причинност води до заключението, че въпросните отношения са гражданско-правни по своя характер и следва да бъдат уреждани от гражданското право, а не чрез наказателна репресия. Касателно алтернативното искане на прокурора за преквалифициране на деянието, въззивната инстанция приема, че в настоящия случай не са налице и признаците от обективна и субективна страна на престъплението по чл. 217, ал. 4 вр. ал. 1 от НК, тъй като не се установява подсъдимият да е ощетил чуждо движимо имущество, което да му е било възложено да пази или управлява. От доказателствата по делото се установява, че автомобилът е бил предмет на търговска сделка, а не на доверително управление или предоставяне за пазене, поради което липсва възложителен елемент, присъщ на състава на чл.217 от НК. Налице е договорна връзка между равнопоставени търговски субекти, при която спорът относно плащането на продажната цена е въпрос на гражданско уреждане, а не на наказателна отговорност. Освен това не е доказано подсъдимият да е имал пряк умисъл да ощетява чуждо имущество, тъй като е предприел реални действия за частично плащане. Съгласно Решение № 132/2015 г. по н. д. № 47/2015 г., І н. о. на ВКС, за да е налице престъплението злоупотреба с доверие, следва да е доказано, че деецът е имал предоставени определени правомощия или имущество и умишлено ги е използвал във вреда на доверителя, променяйки намерението си по начин, несъвместим с възложената цел. В настоящия случай подобна промяна в намерението не се установява – подсъдимият е извършил частично плащане по сделката. В същия смисъл е Решение № 41/2020 г. по н. д. № 1274/2019 г., ІІ н. о. на ВКС, в което се приема, че „неизпълнението на договорни задължения не съставлява злоупотреба с доверие, когато поведението на дееца е в рамките на допустимия търговски риск и не е насочено към противоправно увреждане на доверителя“. Подобен подход следва и от Решение № 88/2009 г. по н. д. № 44/2009 г., І н. о. на ВКС, където се подчертава, че самото нарушаване на договорна лоялност или недобросъвестно изпълнение не е достатъчно за ангажиране на наказателна отговорност по чл. 217 НК, ако не е доказано умишлено отклонение от възложените правомощия и конкретна користна цел. В допълнение, Решение № 562/2012 г. по н. д. № 1763/2012 г., І н. о. на ВКС приема, че в случаите, когато между страните има трайни търговски взаимоотношения и взаимни задължения, неизпълнението или частичното изпълнение на финансови ангажименти не може да се квалифицира като злоупотреба с доверие, а представлява гражданско - правен спор. Следователно, при отсъствие на възложителен елемент, противоправно поведение извън границите на договор и умисъл за увреждане, съставът на чл. 217, ал. 4 вр. ал. 1 НК не е осъществен. С оглед на горното въззивният съд прие, че изводите на първоинстанционния съд са обосновани, законосъобразни и изцяло споделяеми. Не се установяват процесуални нарушения, нито неправилно приложение на материалния закон. Законосъобразно е произнасянето и по направените разноски. Ето защо въззивната инстанция приема, че постановената оправдателна присъда следва да бъде потвърдена изцяло. Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 НПК, Пловдивският окръжен съд