РЕШЕНИЕ

№ 850

гр. Стара Загора, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20245530100575 по описа за 2024 година Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване за недействителен на договора за кредит, поради противоречие с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, съединен, при условията на евентуалност с искове с правно основание чл.26 ЗЗД за обявяване за нищожни на отделни клаузи (чл.1, ал.3 и чл. 5, ал.2) от договора.

При условията на евентуалност са предявени насрещни искове по чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 9, ал.1 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 06.07.2023 г. между ищецът и „Вива кредит“ АД бил сключен договор за паричен заем Standard 14 № 5941851 (наричан за краткост „Договора“).

Съгласно чл. 3 от „Договора“, заемодателят се задължавал да предаде в собственост на заемателя сумата от 700 лева, наричана по-долу заемна сума, а заемателят се задължавал да върне същата на заемодателя, при следните условия:

1. Размер на погасителна вноска в лева 55, 30, в която били включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане;

2. Срок на заема: 44 седмици;

3. Брой вноски: 22;

4. Фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40.32%;

5. Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0.11%;

6. Общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане 1216, 60 лв., като същият бил сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т.8.

7. Годишен процент на разходите на заема: 49.38 %;

При изчисление на ГПР били взети предвид следните допускания: договорът щял да бъде валиден за посочения в него срок, всяка от страните щяла да изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно нямало да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор;

Съгласно чл.1, ал.2-4 от „Договора“, заемателят заявявал, че преди подписване на настоящия договор бил избрал доброволно да се ползвал от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитора, което обстоятелство било декларирано в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване, или чрез средство за комуникация от разстояние. За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер 385 лева. С подписване на настоящия договор, страните се уговаряли таксата по горната алинея да се заплатяла от заемателя разсрочено като се разделяла на равни части и се включил в размера на всяка от погасителните вноски.

Съгласно чл.5, ал.1 от „Договора“, заемателят се задължавал в 3 – дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предоставил на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно поръчител и банкова гаранция.

Съгласно чл.5, ал.2 от „Договора“, страните се съгласявали, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължал неустойка в размер на 265, 52 лева. Страните се уговаряли, неустойката да се разсрочила и да се заплащала на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.3, ал.1, т.4, като в този случай дължимата вноска била в размер на 66, 96 лева, а общото задължение по „Договора“ в размер на 1 473, 12 лева.

По данни на ищеца същият бил заплатил 150 лева по процесният договор за кредит.

Твърди още, че договор за паричен заем Standard 14 № 5941851 бил недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като:

Таксата за експресно разглеждане на документи не била посочена като включена в ГПР, поради което имало неправилно посочване на ГПР.

Изискваната от ищецът такса за експресно разглеждане на документи представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите (чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1 ЗПК ), което очевидно не било извършено, тъй като никъде в „Договора“ не било посочено таксата да е била част от ГПР, а оттук следвало, че по този начин императивно заложения в чл.19, ал.4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест, налице било пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно било оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл.3, пap.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК.

От посоченото следвало, че за да е била спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.

В заключение, таксата за експресно разглеждане на документите се явявала скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се включи в ГПР. В случая това не било направено, поради което било налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнявала на липсващ ГПР.

Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла па чл.68 д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите, както било и в настоящия случай.

Предвид на горното, нищожен се явявал целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, т.10 от ЗПК.

Възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита.

Клаузата на чл.5, ал.1 от „Договора“ възлагала в тежест на ищецът в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предоставил на ответника обезпечение по кредита, изразяваща се в поръчителство. Изпълнението на това задължение в тридневен срок било на практика невъзможно с оглед на изискуемите от ответното дружество изисквания към поръчителя (да бил навършил 21 годишна възраст; да работил по безсрочен трудов договор; да имал минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да нямал кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да имал кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни). По отношение на втората опция – да се предоставила банкова гаранция в тридневен срок от сключването на договора: изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя били неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсил паричен кредит в сравнително нисък размер (700 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят щял да разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция, която да обезпечавала неопределено по своя размер задължение, което да включвало главница, лихви, неустойки и пр., и то в тридневен срок.

Кредиторът не включвал т. нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Тези изводи били красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочвал вземането за „неустойка“ в погасителният план. В тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не бил могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното вземането за неустойка, на практика представлявала скрито възнаграждение за кредитора и като такова било следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл.19, ал.1 от ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдели описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъдел поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно щял да дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Нещо повече, както вече било коментирано, предвид предпоставките, при които ставала изискуема разписаната в чл.5, ал.2 от „Договора“ - „неустойка, то тя била с характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл.3, пap.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти, от които се формирали и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предоставила пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да била спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то било необходимо в договора да било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това било особено съществено предвид обстоятелството, че в чл.3, т.7 от „Договора“ била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не била включена дължимата по чл.5, ал.2 от договора „неустойка“. Тоест, налице било и пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

В заключение счита, че с оглед на неизпълнимостта на задълженията на ищецът по чл.5 ал.1 от процесният договор, предвидената в чл.5 ал.2 от „Договора“ неустойка се явявала скрито възнаграждение за ответното дружество, което трябвало да бъде включено в ГПР, доколкото се явявал общ разход по кредит. Това не било направено.

С оглед приетите по-горе постановки счита, че в процесния договор било налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, доколкото не били спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Не било упоменато кои разходи били включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формирал.

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което щяло да се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявал невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, както вече било отбелязано по-горе.

В процесният договор било нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не било посочено кои разходи формирали ГПР. Същото представлявало нарушение на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

По отношение на иска с правно основание чл. 10а. ал. 2 от ЗПК и чл. 19. ал. 5 от ЗПК във вр. с чл. 26. ал.1. предложение първо ЗЗД:

Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в пакета услуги – действия на практика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касаело за допълнителни услуги по см. на чл.10а, aл.1 от ЗПК. Предвидените такива в чл.10а, ал.1 от ЗПК нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението допълнителни услуги, по своята същност касаели изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, което по своята същност били действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забранявала събиране на такси и комисионни от кредитора. С оглед на това се налагал извод, че целта на посочената договорна клауза била да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Това възнаграждение също било следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това били разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлявало плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стигало до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т.е. клаузата била недействителна и на основание чл. 19, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗПК/.

По отношение на първия иск с правно основание чл. 26. ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26. ал. 4 ЗЗД за обявяване за недействителна клаузата на чл. 5. ал. 2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5941851:

Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по договора - главница и лихви /чл. 5, ал. 1 от договора/, съдържал множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставели - тридневен срок от усвояване на сумата по „Договора“, на практика правели задължението неизпълнимо. Срокът бил твърде кратък и за потребителя се създавало значително затруднение да се снабдял с банкова гаранция или да осигурял поръчител, който да отговарял на всички изисквания на заемодателя, тъй като за учредяването на банкова гаранция се изисквало набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за които били нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулирала към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя водила единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не водило до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 5, ал. 2 от „Договора“ била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали била налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следял служебно. Преценката за нищожност се извършвала в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което била предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция. Така, както била уговорена, неустойката в случая била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Видно било, че такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции, които законодателят определял. Действително нямало пречка размерът й да надхвърлял вредите от неизпълнението. В случая обаче, нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочило, че процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечавала изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция била вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не водило до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което било в контраст с границите на добрите нрави и не се толерирало от закона. Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението.

В допълнение към гореизложеното, допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която била уговорена тази неустойка, можело да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят бил финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направил оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състояло, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемала като необходима, за да се осигуряла на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесняло изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Предвид това клауза, която предвиждала, че се дължала неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водила до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита бил отпуснат, като ако не го направи дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта е, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Всички национални юрисдикции имали задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвал да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Оттук следвало, че чл. 5, ал. 2 от „Договора“ бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8, nap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 от ЗПК.

Според чл. 143, т. 19 от ЗЗП била неравноправна клауза, която ограничавала необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполагал, или му налагала тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора.

В заключение - типовите клаузи от ОУ и договора не можели да докажат, че приемането на клаузата за таксата за експресно разглеждане на документите (чл. 1, ал. 3 от договора) не е бил задължително условие. В тежест на ответника било да докаже това обстоятелство.

На основание чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на решението съда, Моли да разсрочи изпълнението на задължението за връщане на главницата съобразно погасителния план към договора за кредит.

Моли съда в случай, че съда не уважи молбата по чл. 241, ал.1 от ГПК, то при постановяване на съдебното решение да вземе предвид, че съгласно чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита.“, т.е. потребителят следвало да върне само стойността на главницата съобразно погасителния му план.

Искането на ищеца до съда е да прогласи за недействителен договор за паричен заем Standard 14 № 5941851, сключен между Н. М. Н., ЕГН: ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и „Вива кредит“ АД, ЕИК: 207343548, в качеството му на кредитодател на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД.

При условие, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, моли да прогласи за недействителна клаузата на чл. 1. ал. 3 от договор за паричен заем Standard 14 № 5941851, сключен между Н. М. Н., ЕГН: ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и „Вива кредит“ АД, ЕИК: 207343548, в качеството му на кредитодател на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл. 19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД.

При условие, че бъде отхвърлен иска с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД, моли съда да прогласи за недействителна клаузата на чл. 5, ал. 2 от договор за паричен заем Standard 14 № 5941851, сключен между Н. М. Н., ЕГН: ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и „Вива кредит“ АД, ЕИК: 207343548, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Претендира разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК, процесуалният представител на ответното дружество е подал отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените в условията на евентуалност обективно съединени искове, като моли съда да остави исковата молба без уважение като неоснователна и недоказана.

Счита, че за ищеца не бил налице правен интерес от предявяване на процесните искове, доколкото платените от ищеца суми по „Договора“ били отнесени от ответното дружество за покриване само и единствено на главницата и договорната лихва, а не и за уговорените такса експресно разглеждано и неустойка (и тези разпоредби не били произвели действие).

Оспорва и исковете по същество.

Безспорно от съдържанието на процесния договор било, че били посочени фиксирания годишен лихвен процент, ГПР и общия размер на всички плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с включена такса експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договора било и, че единственият компонент, който определял ГПР бил възнаградителната лихва, като били посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислявал. Тоест, ГПР се формирал от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в договора. Обстоятелството дали неустойката следвала да се включи в ГПР била въпрос относим към действителността на клаузата, а не на целия договор.

Що се касаело до твърденията на ищеца, че таксата за експресно разглеждане следвало да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в „Договора“ ГПР не бил действителен, следвало да подчертае, че при изчисляване на ГПР чл.19, ал.3 от ЗПК изрично изключвало плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идвала да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят бил пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се простирала дотам, докъдето от негова страна също била налице добросъвестност и своевременно, и точно изпълнение. Когато такова липсвало, както било в настоящия случай, то той не следвало да се ползва от допълнителна закрила. Счита, че уговорената такса за експресно разглеждане не влизала в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, целяла минимизирането на риска от неизпълнение и осигурявала добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулирала да спазва стриктно договора, без да поставял в риск.

В настоящия случай, размерът на ГПР бил посочен в договора, като същият се формирал по определения в приложение № 1 към ЗПК начин - чрез посочване на реда и начина на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. Тоест, налице била пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.

В случая към момента, в който договорът бил сключен, не се установявало да се дължи предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.

Ето защо, несподелена оставала и позицията на ищеца, че „записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП“, доколкото нямало наведени каквито и да било доводи в тази връзка, а само схематично маркиране на бланкетни формулировки за неравноправност.

В допълнение, моли да се вземе предвид, че потребителят бил имал възможност свободно и доброволно да реши, дали да се възползвал от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да изчакал 10 дни. От друга страна искането за ползване на посочената услуга създавало за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга, а именно по експресно разглеждане на документите и поради това той бил свободен да определи какъв да бил нейният размер. И в този случай приложение намирало свободата на договаряне между страните, прогласена в чл.9 от ЗЗД.

Категорично, заплащането на таксата било свързано с осъществяването на насрещна престация от страна на кредитора, затова и твърденията за наличие на неоснователно обогатяване били неоснователни.

Видно от чл.1, ал.2 от договора за паричен заем, услугата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга, клиентът доброволно бил избрал дали да се възползвал от нея, следователно на основание чл.19 във връзка с приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.

Неприемливо било и становището на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи целяла заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхождало времево. Действително експресното разглеждане на документи представлявало една услуга, предхождаща одобряването на отпускане на кредит и усвояването му, която услуга нямала задължителен характер. Лицето, което кандидатствало за кредит, по своя преценка избирало дали да ползва тази услуга. Обстоятелството, че ищецът е бил запознат с тези условия, избрал бил доброволно да ползва услугата по експресно разглеждане на документи срещу такса в конкретно посочен размер, се потвърждавала от чл.1, ал.3 от „Договора“.

Предвид доброволния характер на услугата по експресно разглеждане, ищецът не можел да се позовава на неравноправност именно защото оспорваната клауза фигурирала в „Договора“ по изрична негова заявка, а не било едностранно наложена от дружеството, без той да имал възможност да избегне ползването на услугата, съответно начисляването на таксата за нея. Предоставянето на финансови услуги от дружеството не било обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга била предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите.

Следвало да се акцентира, че въпреки осъществяването на услугата по експресно разглеждане на документите, договор за паричен заем можел да не бъде подписан и съответно заемното правоотношение по предоставяне на потребителски кредит да не възникнел по желание, на която и да било от страните.

Липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не била случайна, тъй като единствено финансовата институция можела да остойности цената на всички ресурси, необходими за предоставяне на тази услуга. Следвало да се вземе предвид, че експресното разглеждане в толкова кратък срок от подаване на заявката изисквала бърза реакция от страна на заемодателя, ангажиране на по-голям административен и човешки ресурс, което логично оскъпявало услугата.

Също така, не без значение била и фактът, че дружеството не изисквало от ищеца еднократно заплащане на таксата за експресно разглеждане. Плащането на таксата било разсрочено с погасителните вноски по кредита, което било в интерес на ищеца.

Неустойката по своята същност представлявала форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка била да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинявало неизпълнението на парично задължение били пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът щял да реализира, ако бил получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то кредиторът е щял да събере вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди.

Констатациите на процесуалния представител на ищеца, че клаузата на чл.5, ал.1 от „Договора“ възлагала в тежест на ищеца в кратък срок предоставяне на обезпечения по кредита били необосновани и не отговаряли на действителното фактическо положение. С подписването на договора, ищецът се бил запознал с изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция. Тоест, презюмирало се, че след като се бил съгласил с условията, същият е бил сигурен, че имал необходимото време, за да се подготвил и да изпълнил поетия ангажимент.

Наред с това, следвало да се отбележи, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполагал с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откажел от договора в 14-дневен срок, за която ищецът също е бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия договор. В случай, че упражнял правото си, той би дължал връщане единствено на получената в заем главница и не би дължал начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка. В този смисъл, след като бил разбрал, че бил в невъзможност да изпълни задължението си по чл.5, ал.1 от „Договора“ и при положение, че не бил желал да понесе тежестта на неустойката по чл.5, ал.2 от „Договора“, то той бил разполагал с 14 дни да се откажел от „Договора“ и по този начин да избегнел неблагоприятните за себе си последици. Ищецът обаче не бил сторил това, от което следвало, че той бил решил да ползва кредита и да изплатял начислената му неустойка.

Непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност пред кредитора дали щял да успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това било основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви условия то щяло отпуска кредити в рамките на закона била автономна, независимо от съображенията, които трети лица можели да имат, като те били могли да изразят несъгласието си като не ползвали услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж било изразено съгласие с тях, показвало меко казано недобросъвестност и целяло злоупотреба с право.

Неприемливо било и твърдението, че уговорената с чл.5, ал.2 от „Договора“ неустойка представлявала добавък към лихвата, поради което следвало да се включи при калкулацията на ГПР. На първо място, както ясно било посочено в чл.5, ал.1 от процесния договор, задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависило изцяло от действията на потребителя. В този смисъл, в случай че той не би искал да понесе тежестта да заплаща така уговорената неустойка, то той бил могъл изобщо да не сключва договора или да изпълнява поставените от чл.5 от него условия.

При сключване на „Договора“, дружеството нямало как да включи в общия размер на плащанията едно условно задължение, което не било известно дали щяло да възникне, тъй като зависило от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако дружеството било сторило това, категорично било налице действие във вреда на ищеца, изразяващо се в недобросъвестно допускане, че тя нямало да изпълни задължението си и калкулиране на некоректна стойност на разходите по кредита, основана на това допускане. Следователно, невключването на неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита, представлявала законосъобразно действие на дружеството в съответствие със ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга.

Предвид всичко гореизложено, релевираните аргументи за нищожност на неустойката били неоснователни. Дори да се приемело обратното, то евентуално нищожен щял да бъде размерът на неустойката, а не самата договорна клауза, която предвиждала отговорност при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.

По отношение на евентуалния иск с правно основание чл.10, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД и твърденията на ищеца за недействителност на клаузата на чл.1, ал.3 от процесния договор за паричен заем.

Неоснователни и необосновани били твърденията на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи била в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса била дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършвала преди сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не можела да се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита.

Както понятието „усвояване“, така и „управление“, упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно посочвали, че ставало въпрос за действия след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем.

Докато понятието „усвояване“ било сравнително ясно, то „управлението“ на кредита било тясно свързано предоставения портфейл средства и извършването на определени услуги по управлението на предоставените инвестиции. Тази такса покривала предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита /регистрация в определени бази данни и регистри/, изпълнение на определени операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на потребителя.

Таксата за експресно разглеждане била дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение, което въпреки посочената предоставена услуга, можела да не възникне по решение на която и да било от страните - заемателя или заемодателя.

Както било посочено по-горе в изложението, потребителят бил имал възможност свободно и доброволно да реши, дали да се възползвал от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да изчакал 10 дни, а искането за ползване на посочената услуга създавала за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга, а именно по експресно разглеждане на документите и поради това той бил свободен да определи какъв да бил нейният размер, по аргумент на чл. 9 от ЗЗД. Цената на услугата била резултат от осъществена от ответното дружество насрещна престация, поради което било неприемливо твърдението, че клаузата, която регламентирала тази услуга представлявала „скрита възнаградителна лихва“, уговорена в противоречие с добрите нрави и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

„Добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следвало да защитава всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави“ не регулирали цени на стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави било имало при заблуждение относно цената на определена стока и други съществени условия на договора, но когато една цена била ясно посочена, когато една услуга не била задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решавал дали искал да я ползва, или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ нямало.

Видно от чл.1, ал.2 от „Договора“, услугата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга, която клиентът доброволно бил избрал дали да се възползвал от нея, поради което на основание чл.19 във връзка с приложение N91 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.

По отношение на евентуалния иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. първо и второ от ЗЗД във вр. с чл. 26, ал.4 от ЗЗД и твърденията на ищеца за недействителност на клаузата на чл.5, ал.2 от процесния договор за паричен заем.

Съгласно разпоредбата на чл.5 от „Договора“, ищеца се бил съгласил и задължил в срок до три дни от подписването му да предоставил едно от двете обезпечения, подробно описани в него. За кредитора не съществувало забрана да изисква заемите, които предоставя да бъдели обезпечени. В процесния случай дори било дадено право на избор на заемателя кой вид обезпечение да предоставил в зависимост от възможностите му, поради което оставали несподелени твърденията на ищеца, че за него били поставени невъзможни за изпълнение условия, при все че същият бил имал избор измежду няколко възможности. С изискването за предоставяне на едно от двете посочени в „Договора“ обезпечения по никакъв начин не се изключвали или ограничавали правата на потребителя, произтичащи по закон. Позицията на ищеца, че неустойката била уговорена в нарушение на добрите нрави била лишена от мотивировка, тъй като липсвала конкретика досежно конкретен морален принцип, който да е бил накърнен.

Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечала изпълнението, т.е. да стимулирала длъжника да бъдел изряден в съблюдаването на своите договорни задължения. Дружеството действително било поело значителен риск, че при евентуално неизпълнение от страна на заемателя, то нямало да може да събере дължимото си вземане. С цел опазване на законния си интерес, „Вива Кредит“ АД трябвало да направи всичко необходимо, за да осигуряло връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като естествено това се постигало чрез включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите били предварително запознати съобразно законовите изисквания.

Ищецът също така неправилно считал, че поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречало на предвидените в ЗПК задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да направило оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството било изпълнило задължението си по чл.16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на „Договора“, която оценка се правила при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка дружеството било приело, че можело да отпусне заемна сума в този размер и да сключило „Договора“ при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение съгласно „Договора“ се явявало гаранция за събираемостта на вземанията на дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита.

Счита и моли да се приеме, че не били налице предпоставките на чл.241, ал.1 от ГПК, а искането на ищеца за разсрочване изпълнението на решението било необосновано и недоказано.

Моли съда, с оглед на гореизложеното, да върне исковата молба и да прекрати производството, а ако прецени, че исковата молба била редовна и допустима, и след като вземе предвид аргументите в отговора на исковата молба, както и събраните по делото писмени доказателства, да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу дружеството искове, и да присъди на дружеството направените разноски в производството в пълен размер.

Претендира разноски. Излага съображения за недължимост на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено, като се приложи практиката на СЕС.

В законоустановения срок процесуалният представител на ответното дружество е подал и насрещна искова молба.

Твърди, че с насрещната искова молба прави изявление, на основание чл. 9, ал. 3 от договора за паричен заем „Standard 14“ № 5941851/06.07.2023 год., „Вива Кредит“ АД, за обявяване на всички вземания по договора за предсрочно изискуеми.

Твърди, че на 06.07.2023 г. Н. М. Н. бил сключил с дружеството (в качеството му на заемодател) договора за паричен заем № 5941851/06.07.2023 г. („Договора“) и по силата на този договор била усвоила заемна сума в размер на 700 лв. С подписване на договора се бил задължил да върне заемната сума на 22 равни седмични вноски, всяка в размер на 37.78 лв.. Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от договор преди сключването му на заемателя бил представен стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Заемната сума била отпусната при фиксиран лихвен процент от 40, 00 %, ГПР 49.38 % и общ размер на плащанията - 1216.60 лв., в която били включени главница, договорна лихва и такса за услуга експресно разглеждане на документи. В конкретния случай не била начислена такса за експресно разглеждане на документи, клаузата не била произвела действие и общата дължима сума по договора възлиза на 831.60 лв., включваща главница и договорна лихва.

Плащания на заемополучателя Н. М. Н.:

• На 22.01.2024г. била заплатена сума в размер на 140, 00 лева, Като по този начин била погасила, както следва:

Главница - 99.11 лв.

• Договорна лихва - 40.89 лв. за периода 20.07.2023 г. - 31.08.2023 г. Към момент на депозиране на исковата молба заемателят дължал на заемодателя обща сума в размер на 1021.73 лв., от които главница 350.76 лв., договорна лихва - 82.17 лв. за периода 14.09.2023 г. до 07.03.2023 г. (датата на обявяване на предсрочната изискуемост на задължението по договора), което обуславяло интереса от предявяване на настоящия иск със следния:

Искането до съда (след допуснато с протоколно определение от 24.09.2024г. изменение в размера на предявения иск за главница) е да постанови решение, с което да осъди ответника Н. М. Н., да заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, представлявано от изпълнителния директор Свилен Петков Петков, сума в общ размер на 683, 06.93 лева, от които:

600.89 лева - главница по договор за паричен заем № 5941851/06.07.2023 г. за периода от 14.09.2023 г. до 07.03.2023 г. (датата на обявяване на предсрочната изискуемост на задължението по договора). Претендират и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им изплащане.

82.17 лева - договорна лихва. за периода 14.09.2023 г. до 07.03.2023 г.“ Претендира направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

На основание чл. 127 ал. 4 от ГПК, посочва банкова сметка на „Вива кредит“ ООД - •••••••••••••, IBAN: BG••••••••••• ••••••, BIC:

•••••••••••••;

Процесуалният представител на ищеца е подал становище, в което твърди, че:

В исковата молба подробно били изложили аргументи защо въпросната такса била недължима поради нищожност на клаузата от договора за потребителски кредит, която предвиждала заплащането й. Обстоятелството дали потребителят бил избрал свободно да се възползвал от тази услуга, не променяло характера на таксата като част от общия разход по кредита, поради което последната следвало да бъде включена в ГПР. Освен това самата такса, както се приемала и константно в съдебната практика, съставлявала именно такса по усвояването и управлението на кредита, тъй като и самата тя била разсрочена, като заплащането й било предвидено заедно с вноските по погасителния план. Поради това и клаузата на договора, която предвиждала дължимостта й била нищожна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Клаузата на чл. 5, ал. 2 от договора гласяла следното: „ Страните се съгласявали, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължал неустойка в размер на 265, 52 лева. Страните се уговаряли, неустойката да се разсрочи и да се заплащала на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.3, ал.1, т.4 като в този случай дължимата вноска била в размер на 66.96 лева, а общото задължение по договора ставало в размер на 1473.12 лева.“ В противоречие на твърденията на насрещната страна ответното дружество изначално включвало неустойката в погасителния план, което още веднъж доказвало, че ответникът бил напълно наясно, че потребителите нямало как да изпълнели високите изисквания, поставени от кредитодателя към обезпеченията, които следвало да предоставят. Това превръщало подобна неустойка в част от разходите по кредита, вкл. и в скрито възнаграждение за кредитодателя и следвало да бъде включена в ГПР.

Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Оспорва изложеното от ответника за недължимост на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

В законоустановения срок процесуалният представител на ищеца е подал отговор на насрещната искова молба, в който се излага следното становище:

Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Главницата по договора била 700 лева.

Ищецът, съгласно посоченото в насрещния иск от страна на ответното дружество бил заплатил на 140 лева. Следователно искът на ответното дружество трябвало да бъде отхвърлен за сумата от заплатената главница до пълния размер на главницата.

Що се отнасяло до претендираната договорна лихва, то същата било изцяло неоснователно, тъй като, както било посочено, потребителят връщал само чистата стойност на кредита. Претендира минимално адвокатско възнаграждение по предявеният насрещен иск в размер на 400 лв. без ДДС, респ. 480 лв. с ДДС.

В съдебно заседание Н. М. Н., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Процесуалният му представител – адв. Д. е депозирал по делото становище, с което заявява, че поддържа изцяло исковата молба.

В съдебно заседание ответното дружество „Вива Кредит“ АД, редовно призовано, не изпраща представител, а депозира становище по делото, с което поддържа отговора на исковата молба и насрещната искова молба.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК, намира за установено следното:

По делото не е спорно, а и видно от представения договор за паричен заем Standard 14 № 5941851-06.07.2023 г., (л.18 и сл. от делото), „Вива Кредит“ АД, като заемодател, е предоставило на ищеца, като заемател, заемна сума от 700, 00 лв., а заемателят се е задължил да я върне за срок от 44 седмици, на 22 погасителни вноски, всяка от които в размер на 55, 30 лева, включваща главница, лихва и такса за експресно разглеждане, при фиксиран лихвен процент– 40, 32% и годишен процент на разходите(ГПР) – 49, 38% (чл. 3, ал.1, т. 1-8).

В чл. 1, ал. 3 от договора е уговорено, че заемателят дължи на заемодателя такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 385 лева.

В чл.5 от договора пък е уговорено задължение за заемателя в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по договора, а именно: 1. Поръчител – физическо лице, което да отговаря на посочени в договора условия или 2. Банкова гаранция, като в противен случай дължи неустойка в размер на 256, 52 лева, платима на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай, дължимата вноска е в размер на 66, 96 лева, а общото задължение по договора става в размер на 1473, 12 лв.

За изясняване на обстоятелствата по делото е назначена съдебно- счетоводна експертиза, съгласно заключението по която (неоспорено от страните, което съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено) ГПР е 49, 38 % и включва само договорната лихва, като не са включени таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката. По писмени данни, предоставени от ответника не вещото лице, дружеството не било начислявало горепосочените такса и неустойка. Вещото лице е посочило още, че съгласно предоставеното му извлечение от счетоводната система на „Вива Кредит“ АД има едно плащане по договора, извършено на 22.01.2023г., в размер на 140 лева, с което е погасена част от главницата в размер на 99, 11 лева и част от договорната лихва в размер на 40, 89 лева. Останалата неплатена главница възлиза на 600, 89 лева, а договорната лихва на 90, 71 лева.

При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното:

„Вива Кредит“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства (както е в конкретния случая). Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Процесният договор е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът (заемодателят) е предоставил на ищеца заемна сума със задължение за последния да я върне, съгласно уговорените параметри и условия.

Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК.

В исковата молба е релевирано възражение за недействителност на процесния договор за кредит поради противоречие с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая от заключението на ССЕ се доказва, че в ГПР по процесния договор не са включени таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката за неосигурено обезпечение и че ако бяха включени ГПР щеше да надхвърля многократно максимално определения размер в чл.19, ал.4 ЗПК.

И докато в съдебната практика все още съществува спор дали тази неустойка за неосигурено обезпечение (която сама по себе си е нищожна) представлява разход, който следва да бъде включен в ГПР, с оглед разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, то по отношение на таксата за допълнителната услуга – експресно разглеждане на документите за отпускане на кредита е налице единодушие, че тази такса представлява разход по смисъла на чл. 19, ал.1 ЗПК и задължително следва да бъде включена в ГПР.

Следователно, макар формално процесният договор за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена поради некоректнотно посочване на ГПР, в който не е включена таксата за експресно разглеждане на документи, а е следвало да бъде сторено това. Целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договора – чл. 26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

В горепосочения смисъл е и решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело C‑714/22г., съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги следва да бъде бъдат включени в годишния процент на разходите. Съгласно същото това решение на СЕС член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че следва да уважи предявения главен иск за прогласяване на процесния договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С оглед на това, поради несбъдване на условието, под което е предявен евентуално съединения иск, то съдът не се произнася по него.

Горният извод на съда не се променя от факта, че в последствие и то по данни на ответника не бил начислявал и претендирал горепосочените такса и неустойка, защото недействителността на договора за се преценява към датата на сключването му, а очевидно от съдържанието на договора такива вземания са уговорени.

По насрещните искове:

Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о. и др. Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Предвид горното и след като се приспадне заплатената от ищеца сума от 140 лева от главницата в размер на 700 лева, то следва, че на основание чл. 23 ЗПК, Н. М. Н. следва да бъде осъден да заплати на „Вива Кредит“ АД сумата от 560 лева – главница по договор за паричен заем договор за паричен заем Standard 14 № 5941851-06.07.2023, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещната исковата молба в съда – 11.03.2024г., като насрещният иск над присъдения размер до пълния претендиран от 600.89 лева и искът за заплащане на сумата от 82.17 лева – за договорна лихва по договора следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Относно разноските:

Съгласно чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото в размер на 250 лева (200 лева – възнаграждение за вещо лице и 50 лева – за държавна такса – ищецът недължимо е надвнесъл сума за държавна такса и същата подлежи на връщане след нарочна молба от него, но не и на присъждане в настоящото производство). На основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца – адв. Д. следва да бъде определено на сумата от 480 лева с ДДС и присъдено в тежест на ответника, на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Съдът не споделя тезата на адв. Д. за определяне на адвокатско възнаграждение в размер на 1496, 77 лева, с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия - виж решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С – 438/22 г., определение от 15.02.2024г. по т.д.1990/2023г. на ВКС, определение от 16.02.2024г. по т.д.1908/2022г. на ВКС и др. По насрещните искове съдът намира, че не следва да присъжда разноски с оглед разрешението, дадено в решение от 21.03.2024г. на СЕС по дело C‑714/22, съгласно което не се позволява правна уредба, която допуска „потребителят да понесе част от съдебните разноски“.

Водим от горното, съдът