Решение № 65 от 14.12.2023 г. на Районен съд - Чепеларе по дело № 178/2022 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 109 от ЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. Осъдителният негаторен иск с правно основание чл. 109 от ЗС, предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. За да бъде уважен искът е необходимо ищеца да докаже, че ответникът е извършил действия, с които нарушава правото му на собственост върху имота и му пречи да осъществява това право в пълен обем по описания в исковата молба начин. В мотивите по т. 3 на Тълкувателно решение № 4/2015 г. от 06.11.2017 г., постановено по Тълкувателно дело № 4/2015 г., ОСГК на ВКС е прието, че негаторният иск предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта. На въпроса необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 от ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, ВКС отговаря, че „От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 от ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело“. Доколкото в случая твърденията на ищеца за неоснователност на действията на ответника се основават на направеното от него възражение за нищожност на договора за покупко – продажба на общински имот от 12.04.2018 год. сключен между Община Д. и Ф.А.П., следва да се отбележи, че в съдебната теория и практика непротиворечиво се приема, че по всяко време страните по сделката и трети лица, имащи интерес от това, могат да се позоват на нищожността, включително и чрез възражение в съдебно производство. Т. е. ищецът от своя страна може да се позовава на нищожност на сделка като преюдициален факт за съществуването на неговото право, като в такъв случай не става дума за предявен отделен инцидентен установителен иск, в какъвто смисъл е и изготвеният доклад по делото по реда на чл.140 ГПК. В случая ищецът навежда възражение за нищожност на договора за покупко продажба на общински имоти от 12.04.2018 год., вписан в Службата по вписванията – гр.Д. под акт №66, дв. Вх.№452, том II, вх.№454/17.04.2018 год., тъй като сделката е сключена в нарушение на закона по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД и конкретно на чл.3, ал.2 ЗОС вр. с чл.6 ал. 1 ЗОС и чл.36 ЗОС, както и на чл.19 вр. с. чл. 200 ЗУТ, поради което твърди, че ответника не е придобил тази част от имота. Договорът е диспозитивен частен документ и за да се отговори дали същият е нищожен на твърдените основания следва да се отговори на въпроса дали е била допустима продажбата чрез съпоставката му с останалите доказателства по делото и разпоредбите на закона. Видно от съдържанието на същият, предмет на разпореждане са били реални части от поземлени имоти, като съгласно чл.200 от ЗУТ, такива могат да се продават само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19 от ЗУТ. В случая площта на проектен имот с идентификатор 23025.502.•••е 153 кв.м., а на имот с идентификатор 23025.502.••• е 30 кв.м., които очевидно не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, което обосновава извод, че продажбата на реални части е в нарушение на посочените разпоредби и обуславя нищожност на договора. В ал.2 на чл.200 от ЗУТ е предвидено изключение за приложението на правилото на ал.1 в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот. Случая обаче не попада в тази хипотеза, доколкото продажбата е извършена без да е изготвен подробен устройствен план за урегулиране на процесните поземлени имоти. От друга страна, въз основа на събраните писмени доказателства съдът приема, че към 12.04.2018 год. предназначението на продената площ от 183 кв.м. /части от имот №502.•••• и №502.2003/, понастоящем част от имота на ответника, съгласно действащите ЗРКП и ОУП на гр.Д. е със статут на второстепенна улица и съгласно чл.3, ал.2, т.1 от ЗОС във вр. с чл.8, ал.3 от Закона за пътищата, е публична общинска собственост. Съгласно императивната норма на чл.7, ал.2 от ЗОС /в редакцията й към 12.04.2018 год./ имотите и вещите - публична общинска собственост, не могат да се отчуждават и да се прехвърлят в собственост на трети лица. В случаите, когато имотите и вещите - публична общинска собственост, са престанали да имат предназначението по чл.3, ал.2, се обявяват от общинския съвет за частна общинска собственост (чл.6, ал.1 от ЗОС). В случая освен, че предназначението на тази част от улицата не е отпаднало, то липсва и решение на Общински съвет – Д. за промяна предназначението й на частна общинска собственост. Не може да се приеме, че такава промяна е извършена с Решение №421/30.06.2017 год., с което е възложено изработване на ПУП за преотреждане на улица между имот ••• и о.т. ••• на ул. „•••••“ като имота се отреди за поставяне на преместваеми съоръжения. Това преотреждане не е променило предназначението на площта от улицата на терен с друго предназначение, а и липсва такъв изработен ПУП, което е видно от представените по делото документи в преписката от Община Д.. Съгласно заключението на вещото лице, по ОУП от 2018 год. отрежданията за тази територия е "за озеленяване" и макар да се сочи, че ул. „••••“ не е включена в уличната мрежа на гр.Д. по ОУП, каквото всъщност е отреждането на вътрешно обслужващите улици и в останалите квартали, които са в жилищно устройствените зони, и доколкото така даденото предназначение на територията е с обществен характер, то това не променя предназначението на улицата и същата е продължила да бъде със същия статут, с оглед на което възражението на ответника в тази насока е неоснователно. При липса на решение на общинския съвет за обявяване на имотите за частна общинска собственост, следва да се приеме, че неправилно са били съставени актовете за общинска частна собственост, които всъщност нямат правопораждащо действие и не могат променят предназначението на имотите. В предприетата процедура по изменение на кадастралната карта и изготвените скици проекти е посочено, че имот 502.•••• е с предназначение второстепенна улица, а имот 502.•••• е с начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м./, което е отразено и в съставените АОС. Извършената на база договора за продажба от 2018 год., процедура по чл.53 от ЗКИР въз основа на който е направено изменението в кадастралната карта, също не е променила предназначението на терена от улица в терен с друго предназначение. Преотрежданията, направени до сключване на договора не са произвели действия, поради което договора от 12.04.2018 год. е нищожен поради противоречие със закона, тъй като Община Д. е недопустимо да продава част от второстепенна улица, представляваща публична общинска собственост. По тази причина договорът не е прехвърлил собствеността върху описаните в него реални части в полза на Ф.П., резултатът от което е че площта е останала общинска собственост и съответно към момента на прехвърлянето му на ответника В. П. праводателят му не е бил собственик. Налага се и изводът, че ответникът не е собственик на спорната част от имота към настоящия момент, тъй като праводателите /понеже имота е придобит от Ф.П. в режим на СИО/, които са му „прехвърлили" правото на собственост по отношение на процесния имот, не са били собственици на спорната част от имота към датата на покупко – продажбата – 24.06.2020 год. Това е така, защото нищожният договор е негодно придобивно основание и купувачът по него не може да прехвърли правото на собственост върху същия имот чрез следващ договор за продажба или замяна, тъй като никой не може да прехвърли повече права, от тези, които притежава. Продажбата на чужда вещ не е нищожна. Тя обаче няма вещноправен ефект по правилото, че никой не може да прехвърли повече права отколкото сам притежава. Независимо, че продажбата не е нищожна след като продавача не е бил собственик на процесния имот към датата на сделката (поради нищожния договор, въз основа на който се е позовал като собственик), този прехвърлител не може да прехвърли повече права отколкото има. Т.е. той не може да прехвърли правото на собственост по отношение на процесния имот на ответника В.П., защото не го е притежавал към датата на продажбата. В този смисъл са Решение № 792 от 29.12.2009г. на ВКС по гр.д.№ 2361/2008 г., I г.о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева, Решение № 305 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 5803/2007 г., IV г.о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов. Изготвеният впоследствие през 2022 год. ПУП – ПР за имота на ответника, одобрен със заповед №К-345-1/24.06.2022 год. на Кмета на Община Д. не може да санира допуснатите пороци, водещи до нищожност на договора за покупко-продажба от 12.04.2018 год., поради което следва да се приеме, че по този начин заобикаляйки закона, статутът на улицата не е променен. За пълнота на изложеното, въпреки, че няма наведени такива възражения, следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че ответникът е добросъвестен владелец, то същият не е станал собственик на процесната част от имота. Съгласно разпоредбата на чл.79 ал.2 от ЗС правото на собственост се придобива въз основа на непрекъснато владение в продължение на 5 години, ако владението е добросъвестно, т.е. ако е основано въз основа на документ, който може да направи собственик владелеца. В настоящия случай владението на ответника е въз основа на нотариален акт - т.е. въз основа на документ, който прави владелеца добросъвестен. Добросъвестното владение на ответникът би могло да започне най-рано на датата на подписването на договора за покупко – продажба - т.е. на 24.06.2020 г. Към своето владение ответникът би могъл да присъедини владението на своя праводател, което за да е добросъвестно, е започнало най-рано на датата на подписването на нищожния договор за продажба - т.е. най-рано на 12.04.2018 г. Т.е. за да е налице кратка придобивна давност по отношение на процесния имот е било необходимо ответникът да владее процесния имот спокойно и непрекъснато поне до 12.04.2023 г. Настоящият иск обаче е предявен на 11.07.2022 год., и следователно с предявяването на иска е прекъснато теченето на кратката придобивна давност и ответникът не би могъл валидно да се позове на нея като способ за придобиване на правото на собственост по отношение на процесния имот. По делото се установи, че до продажбата на имота през 2018 год., транспортният достъп с товарни автомобили и земеделска техника до имота на ищеца - с идентификатор 23025.502.•••, се е осъществявал от южната страна на имота, която е равнина и е с достъп до улица „••••“. Тоест до прехвърлянето на реалните части с договора от 12.04.2018 год., транспортният достъп е бил през процесната площ, която представлява улица и е общинска собственост. Според вещото лице в североизточният край на имота на ищеца има бетониран път (подход към имота от към улица „•••••“), но предвид съществуващата денивелация са изградени подпорни стени, укрепващи този бетонен път, и доколкото има и обслужващи сгради около него, то е почти невъзможно да се осъществи транспортен достъп до обработваемата част от имота в южната му част. В показанията си разпитаните свидетели К. и А. сочат, че и към момента на извършване на разпитите, частта от улицата е заградена от ответника, по която преди това ищецът е осъществявал транспортен достъп до собственият си имот, откъдето си прекарвал дърва и със земеделска техника стигал до имота и обработвал земята в южната му част. В тази част ответникът складирал дърва и паркирал автомобили и и в момента улицата била широка около един метър, поради което не можело да се стигне с автомобил до имота на ищеца. И двамата сочат, че такъв достъп от другата страна на имота, откъм ул.„•••••“ е невъзможен, защото в тази част терена бил много стръмен. Съдът кредитира показанията на свидетелите К. и А., доколкото същите се подкрепят и от останалите писмени доказателства, както и от изготвената съдебно-техническа експертиза. Относно възражението на ответника, касаещо достъпа до имота на ищеца, във връзка с който, последния на два пъти е правил постъпки пред Община Д. за учредяване право на преминаване през имота на праводателите на ответника, съдът извърши служебна проверка в правно-информационната система и установи следното: във връзка с подадена жалба от Ф.П. и Ф.П. срещу заповед № А-257/29.05.2019 год. на кмета на Община Д. и Решение на комисия от 09.05.2018 год. за определяне обезщетение по чл.210 от ЗУТ, касаещо учредяване право на преминаване на Ф. Д. през имот 23025.502.••••, е образувано административно дело №446/2019 год. по описа на АдмС-Смолян, по което с решение №521/23.12.2019 год. посочените актове са отменени. През 2021 год. по жалба на Ф.П. и Ф.П. срещу заповед № А-521/08.09.2020 год. на Кмета на Община Д. и решение на комисия от 14.05.2020 год. по чл.210 от ЗУТ отново касаещо правото на преминаване на Ф.Д. през имота на праводателите на ответника, която е част от улицата, е образувано административно дело №294/2020 год. по описа на АдмС-Смолян, по което с решение №187/03.06.2021 год. посочените актове са отменени. Видно от мотивите на съдебните решения, издадените от Община Д. актове са отменени поради констатирани от съдебните състави съществени процесуални нарушения при издаването им, а не поради установена възможност на Д. да стига до собственият си имот. В мотивите на решение №187/03.06.2021 год. анализирайки доказателствата по делото, съдът е стигнал до извод за нищожност на договора от 12.04.2018 год. поради противоречие със закона, по см. на чл.26, ал.1 от ЗЗД, по идентични с настоящия съдебен състав съображения. Ето защо, възражението на ответника в тази насока, а именно че в хода на производствата пред АдмС- Смолян било установено, че Д. имал друг достъп до имота си и не била налице необходимост от учредяване на такова право, се явява неоснователно. С оглед установеното по делото, съдът приема, че ищецът доказа правото си на собственост върху имот с идентификатор 23025.502.••• по кадастралната карта на гр.Д., както и направеното от него възражение за нищожност на договора от 12.04.2018 год. е основателно, поради което ответникът не е придобил частта от имота с площ 183 кв.м., попадащ в улица – общинска публична собственост. Установи се, и че в тази част на имота ответникът е поставил дърва и други вещи, които препятстват достъпа на ищеца до имота му откъм южната му страна, които действия се явяват неоснователни. Чрез тях правото на собственост на ищеца се явява смутено, поради което следва да се приеме, че са налице кумулативно предвидените предпоставки за уважаване на предявеният иск по чл.109 от ЗС. По разноските: С оглед изхода на делото, а именно уважаване на исковата претенция, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, за които са представени доказателства и които съдът определя в общ размер на 1110, 00 лева, от които 400 лева – адвокатско възнаграждение, 50 лева – внесена държавна такса, 660 лева – депозит за вещо лице. Мотивиран от гореизложеното, Чепеларския районен съд