Решение № 85 от 13.11.2023 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 53/2023 г.

С присъда №1 от 17.01.2023г. по НОХД №570/2022г. Сливенският окръжен съд признал подс. А. И. А. за виновен в това, че на 11.07.2021г., в гр. Твърдица, на ул. „Горска поляна“, при управление на МПС – лек автомобил „БМВ 318 И“, с рег. № •• •••• ••, нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на пострадалата С. Н. Н., поради което и на основание чл.343, ал.1, б. „в“ вр. чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, като го оправдал по обвинението за нарушение на правилото по чл.20, ал.1 от ЗДП. На основание чл.66, ал.1 от НК, отложил изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от три години.

На основание чл.343г от НК лишил подс. А. А. от право да управлява МПС за срок от две години, считано от датата на влизане на присъдата в сила.

Осъдил подс. А. да заплати по сметка на ОД на МВР – Сливен сумата 1632, 85 лева, представляваща направени в досъдебното производство разноски.

Осъдил подс. А. да заплати на частния обвинител Н. Н. Ч., действащ лично и в качеството си на настойник на Д. Н. Н., сумата 3000 лева, представляваща разноски за възнаграждение за процесуално представителство.

Осъдил подс. А. да заплати на частния обвинител И. Й. И. сумата 1500 лева, представляваща разноски за възнаграждение за процесуално представителство.

Постановената присъда е обжалвана от повереника на частните обвинители Н. Н. Ч., лично и в качеството му настойник на Д. Н. Н., И. Й. И., Х. Н. Н., И. Н. Н. и М. Н. Ч. в наказателно-осъдителната й част с оплаквания за незаконосъобразност и явна несправедливост на наложеното наказание. Повереникът твърди, че наложеното наказание, което не конкретизира, не е съобразено с обществената опасност на деянието и неговите противоправни последици и не е в състояние да постигне целите на специалната и генералната превенция. Заявява, че с наказание с наложения размер не могат да се постигнат целите на генералната превенция по чл.36 от НК – да се въздейства възпиращо и предупредително върху другите членове на обществото. Обръща внимание на увеличения в последните години брой на пътнотранспортни произшествия с тежък резултат, които се дължат на несъобразяване на водачите с правилата на ЗДП и ППЗДП. Предвид на това смята, че за да се постигнат целите на генералната превенция, е необходимо налагане на по-високи по размер наказания за извършените транспортни престъпления. Апелира наказателното правораздаване да бъде насочено към постигане на релевантност на размерите на наложените наказания на тежките инциденти по пътищата. Като акцентира на обществения интерес, който изисква налагането на по-високи наказания за престъпленията по транспорта, моли въззивният съд да измени първоинстанционната присъда, като увеличи наложеното на подс. А. наказание. Претендира за направените по делото разноски.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Апелативна прокуратура – Бургас заяви, че въззивната жалба на повереника на частните обвинители е основателна. Счита, че наложеното наказание лишаване от свобода е определено неправилно, тъй като не са спазени всички изисквания за неговата индивидуализация, което го прави несправедливо. Приема, че в случая не е съобразена степента на обществена опасност на конкретното деяние, не са обсъдени в цялост наличните отегчаващи отговорността обстоятелства и са преекспонирани смекчаващите вината фактори. Изрази позиция, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Изтъкна като отегчаващи обстоятелства младата възраст на пострадалата, факта, че същата е станала майка само месец преди деянието, както и съпружеското съжителство между подсъдимия и пострадалата, която е майка на неговото дете. Смята, че не е отчетено в достатъчна степен като отегчаващо обстоятелство извършените от подсъдимия нарушения по ЗДП, по повод на които той е санкциониран и са му отнети контролни точки. Споделя становището на първата инстанция, че като смекчаващи вината обстоятелства следва да се ценят чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, младата му възраст, изразеното съжаление за стореното, потърсената за пострадалата помощ непосредствено след настъпване на ПТП. Отстоява тезата, че наказанието лишаване от свобода следва да се определи при баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства в размер на четири години, което да бъде намалено с една трета и да се наложи наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца. Смята, че наказанието лишаване от право да се управлява МПС следва да се увеличи на четири години. Алтернативно претендира да се отмени приложението на института по чл.66 от НК, като счита, че целите на наказанието и поправянето на подсъдимия биха се постигнали чрез ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Изказа мнение, че понастоящем, в условията на зачестили престъпления по транспорта, извършени при управление на МПС с превишена скорост, условното осъждане по чл.66 от НК поражда реална опасност в обществото да се създаде впечатление за безнаказаност, поради което високата обществена укоримост на въпросните престъпления изисква справедлива репресия от страна на съда. По тези съображения предлага въззивната инстанция да отмени освобождаването на подсъдимия от ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода и да потвърди лишаването от право да се управлява МПС в определения с присъдата срок.

Повереникът на частните обвинители Н. Н. Ч., лично и в качеството му настойник на Д. Н. Н., И. Й. И., Х. Н. Н., И. Н. Н. и М. Н. Ч. поддържа подадената от него въззивна жалба. Възразява срещу приетото от първата инстанция признание на фактите и обстоятелствата в обвинителния акт като смекчаващо обстоятелство, което мотивирало налагането на наказание лишаване от свобода в минимален размер от две години и освобождаването на подсъдимия от неговото изтърпяване. Приема, че съдът не е отчел в достатъчна степен като отегчаващи обстоятелства младата възраст на пострадалата, факта, че само месец преди катастрофата тя е станала майка и детето й ще расте без майчина ласка. Смята, че чистото съдебно минало на подсъдимия и оказаната от него помощ на пострадалата веднага след инцидента не следва да имат решаващо значение при определяне размера на наказанието лишаване от свобода, което се оказва неоправдано занижено и поради това несправедливо. Намира кумулативно предвиденото и наложено наказание лишаване от право да се управлява МПС за срок от две години за правилно определено, поради което не оспорва неговия размер. Претендира въззивният съд да измени първоинстанционната присъда, като увеличи размера на наложеното наказание лишаване от свобода и отмени условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК.

Частните обвинители Н. Н. Ч., лично и в качеството му настойник на Д. Н. Н., И. Й. И., Х. Н. Н., И. Н. Н. и М. Н. Ч., редовно призовани, не се явиха пред въззивната инстанция и не изразиха становище по жалбата на техния повереник.

Упълномощеният защитник на подс. А. И. А. оспори основателността на въззивната жалба на частните обвинители. Намира първоинстанционната присъда за законосъобразна, обоснована и справедлива. Категорично се противопостави на становището на прокурора и повереника на частните обвинители за наличието на баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и на исканията им за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода и неговото ефективно изтърпяване. Изрази съгласие с извода на съда за превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността обстоятелства. Акцентира на оказаната помощ на пострадалата, като е потърсил съдействието на живеещите в близост до злополуката хора, за да изместят автомобила и да извадят затиснатото момиче, но по обективни причини това не било възможно. Смята, че при индивидуализацията на наказанието съдът подобаващо е отчел тежкия резултат – смъртта на една млада майка, като подчертава факта, че подсъдимият е баща на роденото от пострадалата дете. Отстоява тезата, че с наложеното наказание от две години лишаване от свобода с отложено изпълнение за изпитателен срок от три години съгласно чл.66 от НК, ще се постигнат целите на индивидуалната и генералната превенция. Моли въззивният съд да потвърди атакуваната присъда. Настоява в случай на увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода да се запази неговото отложено изтърпяване.

Подс. А. И. А. се присъедини към пледоарията и исканията на своя защитник. Моли да се потвърди условното осъждане.

Въззивната жалба като подадена в петнадесетдневния преклузивен срок по чл.319, ал.1 от НПК от повереника на частните обвинители, които имат право да оспорват постановената присъда, съгласно чл.318, ал.6 от НПК, е допустима.

Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото наказателно производство, обсъди доказателствата, събрани на досъдебното производство и в съдебно заседание пред първата инстанция и провери атакуваната присъда по оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от НПК, направи извода, че въззивната жалба на повереника на частните обвинители е частично основателна, макар и по съображения, различни от изложените в нея.

Въззивният съд, действайки също като инстанция по фактите, съобразявайки оплакванията за несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода и изпълнявайки задължението си за цялостна служебна проверка на атакувания съдебен акт, извърши собствена преценка на доказателствената съвкупност и въз основа на нея изгради изложената по- долу фактическа обстановка по спора, която съвпада с изнесената в обстоятелствената част на обвинителния акт и възприета от първата инстанция и не обосновава различни правни изводи относно разгледаното деяние и участието на подсъдимия в него. Анализирайки задълбочено и всеобхватно всички доказателствени източници, настоящата инстанция направи следните фактически констатации:

Подсъдимият А. А. е роден на ••.•-•г. в гр. Сливен. Живее в Ч., обл.

Сливен. Български гражданин, със средно образование, не работи, неженен, неосъждан.

Подсъдимият е правоспособен водач на моторни превозни средства категории „М“ и „В“ и притежава валидно свидетелство за управление на моторни превозни средства № 283162764, издадено на 12.01.2017 год.

В периода 2018г. – 2021г. подс. А. е наказан за допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата общо шест пъти, един път с наказателно постановление и пет пъти с фиш, както следва:

С наказателно постановление №20-0804-001562/25.06.2020г. на ОД на МВР – Сливен, влязло в сила на 03.07.2020г., за допуснато нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДП – неизползване на обезопасителен колан в МПС, на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДП, на подсъдимия е наложено наказание глоба в размер на 50 лева, която е платена. Със същото наказателно постановление на подсъдимия са отнети 6 контролни точки.

С фиш №М/915242 от 04.08.2018г. на ОД на МВР – Сливен за допуснато нарушение по чл.70, ал.3 от ЗДП – движение на МПС през деня без включени светлини, на основание чл.185 от ЗДП, на подсъдимия е наложено наказание глоба в размер на 20 лева, която е платена.

С фиш №Х/250532 от 20.06.2020г. на ОД на МВР – Сливен за допуснато нарушение по чл.70, ал.3 от ЗДП – движение на МПС през деня без включени светлини, на основание чл.185 от ЗДП, на подсъдимия е наложено наказание глоба в размер на 20 лева, която е платена.

С фиш №СТ/590408 от 18.01.2021г. на ОД на МВР – Сливен за допуснато нарушение по чл.98, ал.1, т.2 от ЗДП – неправилно паркиране, на основание чл.183, ал.4, т.9, пр.2 от ЗДП, на подсъдимия е наложено наказание глоба в размер на 50 лева, която е платена.

С фиш №Х/993577 от 30.03.2021г. на ОД на МВР – Сливен за допуснато нарушение по чл.139, ал.1, т.1 от ЗДП – движение с технически неизправно МПС, на основание чл.179, ал.6, т.1 от ЗДП - за незначителни технически неизправности, на подсъдимия е наложено наказание глоба в размер на 50 лева, която е платена.

С фиш №Х/995952 от 01.07.2021г. на ОД на МВР – Сливен за допуснато нарушение по чл.94, ал.3 от ЗДП – неправилно паркиране на тротоар в населено място, на основание чл.178е от ЗДП, на подсъдимия е наложено наказание глоба в размер на 100 лева, която е платена.

Подсъдимият притежава собствен лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• ••.

През 2019 год. подс. А. А. заживял на съпружески начала с пострадалата С. Н., с която ту се събирали, ту се разделяли. От съвместното им съжителство в началото на мес. юни 2021 год. се родила дъщеричката им Д.. След раждането на детето пострадалата заживяла преимуществено в дома на родителите си на ул. „К.“ № 1 в гр. Твърдица.

На 11.07.2021 год., около полунощ, подс. А. отишъл до дома на пострадалата в гр. Твърдица. В къщата били родителите на пострадалата, братята й, както и детето. Пострадалата С. Н. заявила на близките си, че отива до тоалетната и повече не се върнала.

Излизайки от дома си, пострадалата Н. се качила в автомобила, управляван от подсъдимия и потеглили към дома му в Ч.. Автомобилът бил в изправност, с преминат технически преглед, всички врати и прозорци на автомобила били затворени.

Излизайки на ул. „Горска поляна“ в гр. Твърдица подсъдимият увеличил скоростта на движение на управлявания от него автомобил до около 80 км/ч и с тази скорост навлязъл в зоната на десен завой.

Навлизайки в завоя, в резултат на високата скорост и запрашеността на пътното платно, подс. А. изгубил контрол върху автомобила. Колата поднесла и се насочила към лявата част на пътното платно. За да избегне навлизането в насрещната лента за движение, подсъдимият рязко завил волана надясно, след което автомобилът отново поднесъл. Последвала нова маневра от страна на водача, този път със завъртане на волана наляво, при което автомобилът напълно изгубил своята напречна устойчивост и последвала ротация около вертикалната ос в посока обратна на часовниковата стрелка. Движейки се практически неуправляемо, автомобилът се блъснал с дясната си част в електрически стълб, намиращ се отляво на пътното платно /по посока на движението/. Последвала ротация в обратна посока и автомобилът пропаднал в стръмния скат вляво от платното за движение. Движил се по стръмния склон около 50-60 метра и се озовал на ул. „Г. Бенковски“, където преустановил движението си.

Подсъдимият А. установил, че возещата се до него на дясната предна седалка С. Н. не била в купето. Излязъл от автомобила и започнал да я търси в тъмното, викайки я по име. Тъй като не я видял наоколо, тръгнал да я търси нагоре по склона. Там също не я открил и се върнал обратно при колата. Едва тогава забелязал, че пострадалата Н. била затисната под автомобила. Подс. А. легнал на земята, хванал пострадалата за ръката и се опитал да я извади, но не успял. Изправил се и започнал да блъска по вратите на околните къщи в търсене на помощ. Хората се отзовали и дошли при колата, но дори и с тяхна помощ подсъдимият не успял да извади пострадалата изпод авариралия автомобил.

Малко по-късно на местопроизшествието пристигнали служители на полицията, на Центъра за спешна медицинска помощ и на противопожарната служба. Едва тогава пострадалата била извадена изпод автомобила, но медицинският екип констатирал смъртта й.

При огледа и аутопсията на трупа на С. Н. било установено, че при възникналото пътно транспортно произшествие пострадалата, в резултат на изпадането й под автомобила е получила тежка, несъвместима с живота съчетана травма с обхващане на главата, гръдния кош, корема и крайниците.

Гореизложените фактически констатации въззивният съд направи въз основа на задълбочен анализ и собствена оценка на всички гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства, както и експертни заключения, събрани на досъдебното производство и подкрепящи самопризнанието на подсъдимия, дало основание за проведеното съкратено съдебно следствие в първата инстанция, като стриктно спази изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК. Както вече се отбеляза, описаната по-горе фактическа обстановка не се различава от приетата в мотивите на първоинстанционната присъда. Направената от тази инстанция своя преценка на наличните доказателствени източници съвпада изцяло с тази на първия съд.

Двете съдебни инстанции еднозначно приеха, че фактическата обстановка по спора се установява по несъмнен начин от направеното от подсъдимия самопризнание и от доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят, приобщени са по реда на чл.372, ал.4 вр. чл.373, ал.2 от НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие и са въведени в процеса от:

• гласните доказателствени средства – показанията на разпитаните в хода на досъдебното производство свидетели М. М. и Н. Ч.;

• писмените доказателствени средства – протокол за оглед на местопроизшествие ведно с протокол за оглед на лек автомобил „БМВ 318 И“ от 11.07.2021г. /л.12 – 18 от ДП/;

• писмените доказателства – справка за съдимост на подс. А. А. /л.151 от ДП/, справка за нарушител/водач на А. А. /л.38 от ДП/, справка в Централна база – КАТ по рег. номер № •• •••• •• /л.35 от ДП/, препис – извлечение от акт за смърт на С. Н. /л.45 от ДП/, удостоверение за наследници на С. Н. /л.46 от ДП/, Заповед №364 от 20.07.2021г. на Кмета на Община Твърдица за назначаване на настойнически съвет на малолетното дете Д. Н. /л.62 от ДП/, удостоверение от 20.07.2021г. на Органа по настойничество и попечителство при Община Твърдица за назначен настойник и заместник-настойник на малолетното дете Д. Н. /л.63 от ДП/, декларация за семейно и материално положение и имотно състояние на А. А. /л.152 от ДП/, характеристична справка за А. И. А. /л.156 от ДП/; веществените доказателствени средства – фотоснимки, изготвени по време на огледа на местопроизшествие и огледа на лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• •• / л.20 – 30 от ДП/; вещественото доказателство - лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• ••, собственост на А. И. А., иззет с протокол за оглед на местопроизшествие от 11.07.2021г. и оставен на съхранение в паркинг на сектор ПП при ОД на МВР – Сливен с приемо-предавателен протокол № 388/13.04.2022 г.;

• заключенията на съдебните експертизи: заключение на съдебномедицинска експертиза на труп №118/2021г. /л.129-л.132 от ДП/, заключение на автотехническа експертиза /л.136 – л.148 от ДП/, протокол за извършена съдебно-техническа експертиза №15/2021г. /л.112 – 123 от ДП/.

Въззивният съд се присъедини към заключението на първостепенния, според което събраните и изброени по-горе доказателствени източници установяват по безспорен начин фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимия. Релевантните за решаване на делото обстоятелства – времето, мястото, механизма на настъпилото ПТП, участвалото в него превозно средство и неговия водач, причините за ПТП, допуснатото от водача на процесния автомобил нарушение на правилата за движение и неговата причинно-следствена връзка с ПТП, личността на пострадалия пътник С. Н., получените от нея телесни увреждания при ПТП, причинната връзка между тези телесни увреждания и настъпилата смърт на пострадалата - са категорично установени от събраните в хода на разследването и на съкратеното съдебно следствие в първата инстанция доказателства чрез способите и по реда на НПК.

Съображенията, които първият съд е изложил относно доказаността на посочените обстоятелства и средствата за установяването им са достатъчни и позволяват на страните и на горните инстанции да проследят формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, включени в обхвата на чл.102 от НПК. Фактическите изводи са изградени въз основа на доказателствените факти, логически правилно изведени от гласните, писмените и веществените доказателства и доказателствени средства. При спазване на специалния процесуален ред по Глава 27 от НПК, в частност този по чл.371, т.2 от НПК, за приобщаване и проверка на доказателствата от досъдебното производство и след извършване на тяхната правилна оценка, първоинстанционният съд е достигнал до верни изводи от фактическа страна, а въззивният съд споделя дадената оценка за достатъчност, годност и достоверност на доказателствените материали.

По време на досъдебното производство са били събрани достатъчно доказателства за установяване извършването на престъплението – предмет на обвинението и съпричастността на подсъдимия към него. Самият той се признава за автор на деянието. Пред първоинстанционния съд подс. А.ов е признал всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и тези, че непосредствено преди ПТП е управлявал процесния лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• •• със скорост от 80 км/ч в тъмната част на денонощието в гр. Твърдица; че е имал обективната възможност да управлява автомобила с разрешената за населено място скорост от 50 км/ч; че при навлизане в десен завой поради високата скорост е изгубил контрол върху автомобила, който се насочил към лявата част на платното; че рязко е завил волана надясно и после наляво, вследствие на което автомобилът загубил своята напречна устойчивост и движейки се неуправляемо, се блъснал с дясната си част в крайпътен електрически стълб и пропаднал по стръмния склон вляво от пътя, като след 50 – 60 метра преустановил движението си; че по време на безконтролното движение на автомобила пострадалата пътничка С. Н., намирала се на предната дясна седалка, изпаднала от автомобила и била затисната под него. Подсъдимият е изразил ясно и недвусмислено съгласие съдът да не събира доказателства за фактите, съдържащи се в обвинителния акт, а да ги приеме за установени въз основа на събраните в досъдебното производство доказателствени материали и направеното от него самопризнание по чл.371, т.2 от НПК.

Въззивната инстанция се съгласи с извода на първата за несъмнено доказано участие на подсъдимия в разгледаното престъпление, защото показанията на разпитаните в хода на досъдебното производство и поименно посочени по-горе свидетели, депозирани в досъдебната фаза и приобщени чрез тяхното прочитане в хода на съкратеното съдебно следствие по реда на чл.373, ал.2 вр. чл.372, ал.4 вр. чл.283 от НПК, документите, приложени като писмени доказателства и доказателствени средства и най-вече протокола за оглед на местопроизшествие, заключенията на различните експертизи – автотехническа, съдебно-медицинска на труп и техническа, преценени поотделно и във връзка помежду им, установяват категорично виновно поведение на подсъдимия.

Двете съдебни инстанции кредитираха показанията на разпитаните в досъдебното производство свидетели М. М. и Н. Ч., които са последователни, логични и относими към предмета на доказване. Оценени в съвкупност с останалите доказателствени материали, те подкрепят отразените в обвинителния акт факти и обстоятелства, на които се основава обвинението и които очертават престъпното деяние на подсъдимия. Между приобщените по делото свидетелски показания и обясненията на обв. А. от досъдебното производство, както и между тях и останалите доказателства и доказателствени средства – писмени и веществени, липсват противоречия относно релевантните за спора обстоятелства – времето, мястото и механизма на ПТП, участвалото в него превозно средство, неговата скорост и място на движение, неговия водач, пострадалия пътник, неговите наранявания и причинната им връзка с настъпилата смърт, поведението на водача А. след ПТП, поради което съдът законосъобразно е кредитирал устните доказателства. В мотивите си към присъдата той не е изложил подробни съображения относно съдържанието на гласните доказателствени източници, но все пак им е дал своята оценка за достоверност, което му е позволило да ги постави в основата на формираните изводи по фактите и на осъдителния съдебен акт. Въззивният съд няма основание да пренебрегне оценката на първоинстанционния досежно валидността, последователността, логичността и достоверността на гласните доказателствени средства, а следва да утвърди нейната правилност.

Основно място в доказателствения анализ на съдилищата заема коментарът на заключението на назначената на досъдебното производство автотехническа експертиза / /л.136 – л.148 от ДП/. Въззивният съд, както и първият, прецени това заключение като достатъчно пълно, ясно и обосновано и не намери основание да се съмнява в неговата правилност. Същото е изготвено от високо квалифициран експерт – автотехник – доц. д-р инж. Х. У., в чиято професионална компетентност, добросъвестност и безпристрастност няма съмнение. Вещото лице е отговорило изчерпателно, пълно, категорично и убедително на всички поставени му въпроси. По тези съображения двете съдебни инстанции кредитираха посоченото заключение. То е в подкрепа на изводите относно приетия и изложен по-горе механизъм на възникване, протичане и приключване на ПТП, който експертът аргументирал с обективните находки и следи на местопроизшествието, с деформациите по процесния автомобил, с получените от пострадалата травми, с протокола за оглед на местопроизшествие и протокола за оглед на процесния лек автомобил „БМВ 318 И“.

Анализирайки внимателно въпросното заключение, първостепенният съд правилно е приел, че механизмът на разгледаното ПТП и причините за него са напълно изяснени. Според заключението процесният лек автомобил при движение със скорост от 80 км/ч в зоната на десен завой е навлязъл в лявата пътна лента, но за да не напусне и платното за движение, водачът е завил волана надясно, като последвала частична загуба на управление, тогава водачът завъртял волана наляво, при което автомобилът загубил напълно своята напречна устойчивост, последвала ротация около вертикалната ос в посока, обратна на часовата стрелка, автомобилът достигнал до електрически стълб, намиращ се вляво от платното, където настъпил страничен удар в задната дясна врата, последвала нова ротация около вертикалната ос, този път по посока на часовата стрелка, автомобилът преминал през стръмен скат вляво от пътя и достигнал крайното положение на покой. Вещото лице – автотехник приема, че техническите причини за настъпилото ПТП били превишената скорост на движение на процесния автомобил, която била над максимално разрешената за населено място и наред с това била технически несъобразена с радиуса на завоя и релефа на местността, както и допуснатата от водача загуба на управление на автомобила и напускане на платното за движение. Заключението установява, че преди момента на възникване на ПТП скоростта на автомобила, управляван от подсъдимия, е била около 80 км/ч, на която съответствала опасна зона за спиране от около 77 метра. Същото заключение изяснява, че критичната скорост на движение на автомобила в зоната на завоя била около 71 км/ч, от което следва, че при максимално разрешената скорост на движение от 50 км/ч водачът на автомобила е имал техническата възможност безпрепятствено да премине през десния за него завой и да предотврати ПТП. Вещото лице изразява експертно становище, че водачът сам се е поставил в техническа невъзможност да предотврати ПТП, защото ако е управлявал автомобила с разрешената за населено място скорост до 50 км/ч, превозното средство е щяло да премине безаварийно през десния завой, водачът нямаше да загуби контрол върху автомобила, който щеше да запази напречната си устойчивост и нямаше да напусне платното за движение.

Двете инстанции се довериха изцяло на обсъденото заключение на автотехническата експертиза. Установените чрез него релевантни за спора обстоятелства – скорост на движение на процесния автомобил преди ПТП, опасната му зона за спиране, критичната му скорост в зоната на десния завой, загубата на напречна устойчивост, напускането на платното за движение отляво, техническите причини за настъпилото ПТП и условията за неговото предотвратяване – са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съответно признати от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК.

Въззивната инстанция, както и първата такава, кредитира изцяло неоспореното заключение на съдебномедицинската експертиза на трупа на пострадалата С. Н., изготвено от д-р Т. Ч. – началник на отделение „Съдебна медицина“ при МБАЛ “Д-р И. Селимински“ АД - гр. Сливен /л.129 - 132 от ДП/. Това заключение, основавайки се на огледа на трупа и аутопсионните находки, установява нараняванията на пострадалата, техния вид, брой, локализация, механизъм на получаването им и медико-биологичните им характеристики. Съгласно коментираното заключение, вследствие на претърпяното ПТП, пострадалата, като пътник, изпаднал от автомобила и притиснат под него, е получила тежка, несъвместима с живота съчетана травма с обхващане на главата, гръдния кош, корема и крайниците, като кожата почти на цялото тяло била с дълбоки охлузвания, забелвания на епидермиса и напластени зацапвания от повърхността на терена, имало и изгорели участъци от кожата. Съдебният лекар констатирал обширни охлузвания и натрошаващи счупвания на костите на носа. Описал травмата на главата като масивни кръвонасядания и кръвоизливи в областта на меките черепни покривки в областта на мозъчния и лицевия череп, коремната травма - като разкъсване на слезката, разкъсване на черния дроб и контузии на бъбреците, гръдната травма - като многофрагментни счупвания на почти всички горни ребра в областта на предните им части с масивни кръвонасядания около местата на счупванията, хлътване на счупените ребра към гръдната кухина с причиняване разкъсвания на плевралните листове и белия дроб.

Вещото лице – медик аргументира становище, че описаните увреждания са получени вследствие действието на твърди, тъпи и тъпоръбести предмети и са получени по механизма на удряне и притискане на главата, гърдите, корема и останалите травмирани области на тялото по такива предмети и притискане на тези области на тялото до такива предмети, като всички травми и настъпилата смърт са пряка и непосредствена последица от възникналото ПТП. Излага експертни изводи, че причината за смъртта на пострадалата е съчетаната травма с обхващане на главата, гръдния кош, корема и крайниците, а непосредствената причина за настъпването на смъртта е изпадането на пострадалата в състояние на тежък травматичен и хеморагичен шок поради множествените травми в областта на главата, гърдите и корема, както и бързото й изпадане в състояние на мозъчна кома.

Съдебните инстанции се довериха на заключението на назначената на досъдебното производство техническа експертиза по Протокол №15 от 20.07.2021г., изготвено от вещото лице инж. З. А. – експерт в областта на техниката и видеозаписите в НТЛ при ОД на МВР – Сливен /л.112 - 123 от ДП/. Заключението има за обект на изследване един брой оптичен носител на информация във вид на компакт – диск „MAXELL“, съдържащ 10 бр. видеофайла за периода от 00: 36: 02 часа до 00: 41.57 часа на 11.07.2021г., направен от охранителна камера, монтирана на частен дом с адрес гр. Твърдица, ул. „Горска поляна“ №5. Към заключението са приложени 27 броя моментни кадри, подредени в хронологична последователност във времето и онагледяващи действията на лицата от записа, заснет от посочената охранителна камера. На кадрите се вижда тъмен на цвят лек автомобил. Обсъденото заключение ведно с приложените към него моментни кадри установяват точното време и място на разследваното ПТП.

Въззивният съд обсъди приложения по делото като писмено доказателствено средство протокол за оглед на местопроизшествие от 11.07.2021г., съдържащ и оглед на веществено доказателство - лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• ••. Огледният протокол е валиден, подписан е от всички присъстващи на него лица без възражения и забележки относно начина на осъществяване на огледа, както и относно направените при него констатации, описани, фотографирани и иззети предмети. Предвид съставянето на протокола в съответствие с императивите на НПК и липсата на възражения срещу него, съдебните инстанции прецениха коментираните действия по разследване за законосъобразно извършени, а отразените в протокола обстоятелства – като обективни и достоверни.

Въззивната инстанция, както и първата такава, цени множеството документи, приложени като писмени доказателства по делото, които по-горе бяха подробно цитирани.

Справката за съдимост установява, че подс. А. А. досега не е осъждан за никакви престъпления и не са му били налагани наказания по Наказателния кодекс.

Приложената по делото справка за нарушител/водач от региона, издадена от Сектор „КАТ“ при ОД на МВР – Сливен установява, че подс. А. е правоспособен водач на МПС от 12.01.2017г., с придобити категории „М“ и „В“. Същият документ установява, че с едно наказателно постановление, издадено на 25.06.2020г., в сила от 03.07.2020г., подс. А. е бил санкциониран за нарушение на чл.137а, ал.1 от ЗДП – неизползване на обезопасителен колан в МПС и му е било наложено административно наказание глоба от 50 лева, която е платена и са му били отнети 6 контролни точки. Въпросната справка за нарушител/ водач от региона удостоверява още петкратно санкциониране на водача А. с фишове за различни нарушения на правилата за движение по пътищата, като са му били налагани наказания глоби в размер от 20 лева до 100 лева, които са били платени.

Справката от Централна база – КАТ по рег. номер установява, че подс. А. е собственик на процесния лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• ••.

Препис-извлечение от акт за смърт на пострадалата С. Н. Н. удостоверява, че смъртта й е настъпила на 11.07.2021г.

Удостоверението за наследници на пострадалата С. Н. установява, че нейн единствен наследник е малолетното дете Д. Н., родено на 02.06.2021г.

Заповед №364 от 20.07.2021г. на Кмета на Община Твърдица и удостоверение от 20.07.2021г. на Органа по настойничество и попечителство при Община Твърдица установяват, че на малолетното дете Д. Н. е назначен настойнически съвет, като Н. Н. Ч. е определен за настойник, а И. Й. И. - за заместник-настойник на детето.

Приложените справки от НБДН удостоверяват, че частните обвинители Н. Н. Ч. и И. Й. И. са родители на пострадалата С. Н., съответно баща и майка, а частните обвинители Х. Н. Н., И. Н. Н. и М. Н. Ч. са братя на пострадалата.

В декларация за семейно и материално положение и имотно състояние обв. А. И. А. е заявил под страх от наказателна отговорност, че единственото имущество, което притежава, е процесният лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• ••.

Характеристичната справка за А. И. А., издадена от инспектор в РУ – Сливен, установява, че посоченото лице живее в Ч. при родителите си. Има завършено средно образование в текстилен техникум в гр. Сливен. Не употребява алкохол и наркотици. Според съседите му А. е тих, кротък, безпроблемен, общителен, ползва се с добро име сред съселяните си.

Приемайки, че съдържащите се в делото документи са събрани и приобщени по предвидения в НПК ред, между тях не са налице противоречия, относими са към предмета на спора и доизясняват обстоятелствата от значение за разкрИ.е на обективната истина, двете съдебни инстанции им се довериха, тълкуваха ги с оглед тяхното действително съдържание и ги ползваха при извеждане на фактическите и правни изводи по висящия спор.

Съдилищата цениха като годни веществени доказателствени средства приложените по делото фотоснимки, подредени във фотоалбума към протокола за оглед на местопроизшествие и оглед на веществено доказателство - лек автомобил „БМВ 318 И“ с ДК № •• •••• •• от 11.07.2021г., тъй като снимките са били направени в хода на образувания наказателен процес от специалист – технически помощник, участвал като такъв по време на посочените действия по разследване, а НПК не предписва други специални изисквания за изготвянето на фотоснимките.

Направеният от въззивния съд и изложен по-горе всестранен, пълен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателствени източници, който категорично подкрепя приетите за установени от двете съдебни инстанции факти и обстоятелства, налага извод за обоснованост на атакуваната осъдителна присъда, както и за доказателствена обезпеченост на самопризнанието на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК. Въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да допуска и събира допълнителни доказателства и да реши делото въз основа на друга фактическа обстановка, различна от описаната в обвинителния акт и да приема нови фактически положения, несъвместими с признатите факти, както е указано в т.8.2 от Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС.

Въз основа на приетата за установена и напълно изяснена фактическа обстановка първоинстанционният съд е направил законосъобразен правен извод, към който се присъединява и въззивният – подсъдимият с деянието си е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл.343, ал.1, б. “в“ вр. чл.342, ал.1 от НК, тъй като при управление на МПС – лек автомобил марка „БМВ 318 И“, с рег.№ •• •••• ••, е нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалата С. Н. Н.. Правилно и в съответствие с наличния доказателствен материал първата инстанция е заключила, че подсъдимият с активно и съзнателно поведение, при управление на процесния лек автомобил марка „БМВ 318“ е нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП. Тази разпоредба установява забрана за водача на пътно превозно средство при избиране на скоростта на движение да превишава определени стойности на скоростта в зависимост от категорията на превозното средство и мястото на движение, като за превозните средства от категория „В“, в случай на движение в населено място, е предвидена скорост от 50 км/ч.

Категорично установено е по делото, че разгледаното ПТП е настъпило в населено място – в гр. Твърдица, на ул. „Горска поляна“, в близост до църквата, като подсъдимият е управлявал лек автомобил „БМВ 318 И“, който е превозно средство от категория „В“. Липсват данни в процесния пътен участък да е имало поставен пътен знак, ограничаващ скоростта на движение на МПС до изрично определена стойност, поради което следва да се приеме, че максималната разрешена скорост е тази от 50 км/ч, предписана с нормата на чл.21, ал.1 от ЗДП.

Несъмнено доказано е също, че основната техническа причина за настъпилото произшествие е превишената скорост, с която подсъдимият е управлявал процесния лек автомобил марка „БМВ 318 И“. Последният представлява превозно средство от категория „В“ и при движение в населено място максималната за него разрешена скорост е 50 км/ч.

Неоспореното заключение на автотехническата експертиза, основаващо се на обективните находки на местопроизшествието, установява, че въпросният лек автомобил непосредствено преди ПТП се е движил със скорост около 80 км/ч, надвишаваща значително стойността на максималната скорост, позволена в населено място за превозните средства от категория „В“.

Въззивният съд възприема изложеното решение на първата инстанция, според което именно игнорирането от страна на подсъдимия, като водач на МПС, на предписаното с по-горе цитираната правна норма правило за движение, респективно посочената висока скорост на движение е поставила подсъдимия в невъзможност да премине безпрепятствено през десния завой на пътя и да запази контрола върху управлявания от него автомобил, като по този начин не би допуснал пълна загуба на напречна устойчивост на превозното средство и напускане на платното за движение и би предотвратил настъпването на ПТП.

Безспорно установено е по експертен път, че ако подсъдимият беше управлявал процесния лек автомобил с критичната скорост от 71 км/ч в зоната на десния завой, респективно с максималната за населено място скорост от 50 км/ч, той е могъл безаварийно да преодолее десния завой, да избегне загубата на управление върху автомобила и напускането на пътното платно, както и да предотврати ПТП.

При безпротиворечиво установените и напълно изяснени фактически констатации, изложени по-горе и признати от подсъдимия, логично следва заключението, че между допуснатото от водача А. нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП и настъпилия вредоносен резултат – смъртта на пострадалата С. Н. съществува пряка и непосредствена причинно - следствена връзка. Именно вследствие на разгледаното ПТП, настъпило по вина на водача на автомобил „БМВ 318 И“ – подс. А., на пътника в превозното средство С. Н. са били причинени травматични увреждания, детайлно описани по-горе, които са били несъвместими с живота и като последица от тях е настъпила смъртта на жертвата.

Освен коментираните обективни признаци на разгледаното деяние, първостепенният съд правилно е приел, че в случая е налице и субективният елемент на престъплението по чл.343, ал.1, б. „в“ от НК – непредпазливост. Поведението на подсъдимия е било виновно. Той е извършил деянието по непредпазливост, изразила се в небрежност, тъй като не е целял пряко настъпването на престъпния резултат и не е предвиждал общественоопасните последици, но е бил длъжен и обективно е могъл да ги предвиди, както и да ги предотврати. В подкрепа на този извод следва да се посочи заключението на автотехническата експертиза досежно предотвратимостта на ПТП при управление на процесния автомобил с разрешената максимална за населено място скорост от 50 км/ч, при която водачът А. е могъл да премине безаварийно през десния завой на пътя, без да допусне загуба на контрол върху управляваното от него превозно средство и напускане на платното за движение. Иначе казано, подсъдимият е съзнавал, че е разполагал с обективната възможност да управлява лекия автомобил с позволената скорост от 50 км/ч, като по този начин е щял да избегне пътния инцидент, респ. да предотврати ПТП и настъпването на съставомерния резултат - смъртта на пострадалия пътник в автомобила.

Водим от всичко по-горе изложено, въззивният съд прие, че атакуваната присъда е законосъобразна. Същата е постановена в пълно съответствие с разпоредбите на чл.343, ал.1, б. „в“, чл.11, ал.3, предл.1 от НК и чл.21, ал.1 от ЗДП. Изпълнени са предписанията на тези законови норми за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия за коментираното престъпление по транспорта с цитираната правна характеристика и липсват предпоставките, визирани в чл.304 от НПК, за оправдаването му.

Законосъобразна е присъдата в частта й, с която подсъдимият е оправдан за допуснато нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДП. Не може да се приеме в казуса, че подс. А. е нарушил и правилото на чл.20, ал.1 от ЗДП, за което го обвинява прокуратурата, считайки, че същият, като водач на МПС, е трябвало при избиране на скоростта за движение да не допусне загуба на контрол върху управлявания от него лек автомобил.

Правилото на чл.21, ал.1 от ЗДП се явява специално спрямо тези по чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДП, тъй като ги поглъща и се явява единствената пряка и непосредствена причина за произлезлия в резултат на него механизъм на ПТП, довел до общественоопасните последици. Всяко движение със скорост над определената по чл.21, ал.1 от ЗДП е такова със скорост, непозволяваща непрекъснато владеене на превозното средство по смисъла на чл.20, ал.1 от ЗДП. Доколкото в случая катастрофата се дължи на движение с превишена за населено място скорост от 80 км/ч, то подсъдимият е нарушил задължението си по чл.21, ал.1 от ЗДП, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като вследствие на именно на високата скорост водачът А. е загубил контрол над автомобила и е причинил ПТП. Недопустимо е да се приема, че водачът на МПС, управлявайки същото с определена скорост, едновременно нарушава както правилото за максимална скорост, така и правилото за непрекъснат контрол над превозното средство. Специалната норма на чл.21, ал.1 от ЗДП изключва приложението на общата на чл.20, ал.1 от ЗДП. С оглед на това, следва, че в казуса подсъдимият е нарушил правилото на чл.21, ал.1 от ЗДП досежно максимално разрешената скорост, но не е нарушил едновременно с него и правилото на чл.20, ал.1 от ЗДП и затова правилно е оправдан по обвинението за неговото нарушаване.

Въззивната инстанция осъществи прецизен контрол на атакуваната присъда по повод оплакването на повереника на частните обвинители за незаконосъобразност и несправедливост на същата в частта й относно наложеното на подс. А. наказание лишаване от свобода и неговото отложено изпълнение, като прецени този довод за неоснователен.

Доколкото индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, то съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие на наказателна репресия върху извършителя с оглед постигане целите на специалната и генералната превенции. Важно е също във връзка с определянето на наказанието да се посочи установеното в съдебната практика принципно разбиране, че при индивидуализацията на наказанието не може да се прилага механичен, формален подход при преценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца.

Съобразявайки горните принципни положения, въззивният съд прие, че в случая при индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода първата инстанция е съблюдавала приложимата за казуса разпоредба на чл.343, ал.1, б. „в”, от НК, нормите на чл.36 и чл.54 от НК, както и тази на чл.58а от НК, към която препраща чл.373, ал.2 от НПК. В съответствие с последния цитиран законов текст, първоинстанционният съд правилно е определил на подсъдимия наказание при условията на чл.58а, ал.1 от НК, обосновано приемайки, че спрямо него не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да изискват налагане на наказание в хипотезата на чл.58а, ал.4 вр. чл.55 от НК, / ако последната е по-благоприятна за дееца в сравнение с тази на чл.58а, ал.1 от НК/. Налице е обаче самопризнание на подсъдимия относно обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, което се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство. Поради това и в съгласие с изискванията на чл.58а, ал.1 от НК вр. чл.373, ал.2 от НПК, съдът законосъобразно е определил на дееца наказание лишаване от свобода, каквото е предвидено в приложимия законов текст на чл.343, ал.1, б. „в” от НК в параметрите от две до шест години.

Решавайки въпроса за наказанието на подсъдимия, следва да се съобрази, че престъпленията по транспорта поначало са такива с висока степен на обществена опасност и укоримост, предвид обществените отношения – предмет на защита, които са свързани най-вече с опазване здравето и живота на хората при управление на МПС, както и предвид постоянно нарастващия им брой в страната, включително и в района на Сливенска област. Тази опасност е законодателно отчетена с предвидените за въпросните престъпления високи наказания в санкционната част на съответните специални разпоредби от Особената част на НК.

Индивидуализирайки наказанието, първата инстанция само декларативно е посочила, че съобразява високата степен на обществена опасност на деянието, без да излага аргументи в тази насока. Допълвайки мотивите й, въззивният съд намери, че с оглед механизма на разгледаното ПТП и причините за него, броя, вида и тежестта на допуснатите от водача А. нарушения на правилата за движение и тяхната значимост за безопасността на пътя, както и с оглед личността на пострадалия пътник, степента на обществена опасност на конкретното деяние е сравнително висока.

Подсъдимият е допуснал драстично нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП, като е управлявал процесния лек автомобил при намалена видимост в тъмната част на денонощието в населено място със скорост от 80 км/ч, която надвишава значително максимално разрешената скорост от 50 км/ч. Пострадалата С. Н. е била на 17 години, скорошна родилка и майка на едномесечно бебе. Тя е била пътник в процесния автомобил, без установени допуснати от нея правила за движение и без принос в настъпването на общественоопасните последици, за което ще се изложат мотиви по-долу в решението.

Въззивният съд, установявайки, че първата инстанция се е въздържала да посочи изрично своята оценка за степента на обществена опасност на подсъдимия, прие, че същият е личност с ниска степен на обществена опасност, предвид липсата на предходни престъпления и противо-обществени прояви, извършени от него.

Обсъждайки наказанието на подсъдимия, въззивният съд взе предвид подбудите и причините за извършване на престъплението, състоящи се в незачитане на основното правило за движение по пътищата, каквото е това на чл.21, ал.1 от ЗДП, регламентиращо максимално разрешената скорост на движение на пътните превозни средства и имащо приоритетно значение за безопасността на движението.

Коментирайки обстоятелствата, значими за размера на наказанието, първоинстанционният съд обосновано е приел превес на смекчаващите вината обстоятелства. Правилно е съобразил като смекчаващи вината фактори чистото съдебно минало на подсъдимия, позитивната му характеристика, критичното му отношение към стореното, изразеното искрено съжаление за тежкия вредоносен резултат, свързан с непоправимата загуба на неговата любима и майка на детето му, недвусмислено показаното разкаяние за извършеното, сравнително младата му възраст – тогава на 23 години, както и положените усилия да помогне за спасяване живота на пострадалата, като е повикал на помощ през нощта живущите в близост до мястото на инцидента.

В отличие от първата инстанция въззивната прие, че към категорията на смекчаващите вината обстоятелства следва да се отнесе и оказаното от обв. А. съдействие на разследващите органи още в началото на досъдебното производство. Вярно е, че признаването на вина от страна на подсъдимия е необходимо условие за разглеждане на делото по особените правила на съкратеното съдебно следствие по глава 27 от НПК в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК. Но съгласно т.7 от Тълкувателно решение №1 от 06.04.2009г. по т. д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС самопризнанието на подсъдимия следва да бъде преценено и като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, извън признаването по чл.371, т.2 от НПК на обстоятелствата и фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, когато то съставлява елемент на цялостно обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкрИ.е на престъплението и неговия извършител. Необоснована е преценката на първия съд, че поведението на подсъдимия непосредствено след ПТП, изразило се в търсене на помощ за пострадалата от живущите наблизо до инцидента, но не и в съобщаване на полицията за причинената катастрофа, не попада в изключението, указано в т.7 на цитираното тълкувателно решение, т. е. липсва съдействие на полицейското разследване, поради което това поведение не следва да се приема като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. Вярно е противното. Това е така, защото в случая съдържанието на показанията, които А. И. А. е дал в качеството му на свидетел само четири часа след ПТП и в деня на пътния инцидент /л.105 от ДП/ представлява форма на съдействие при установяване на обективната истина, спомогнало за своевременното разкрИ.е на престъплението и неговия извършител още в началото на досъдебното производство и веднага след приключване на огледа на местопроизшествието, а не това разкрИ.е да е било резултат на ефективни действия по разследването.

Въззивният съд не се съгласи напълно със становището на първоинстанционния, че всички наложени на подсъдимия административни санкции по ЗДП следва да се включат в обхвата на отегчаващите отговорността обстоятелства и да се ценят като такива при определяне размера на наказанието. Това е така, защото при анализа на допуснатите от подс. А. общо шест нарушения по ЗДП се установява, че за първите три от тях, датиращи от периода 2018г. – 2020г. негативните за нарушителя А. И. А. последици от предходната административнонаказателна отговорност са отпаднали с изтичането на съответен давностен срок, определен в съгласие със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №2 от 28.02.2018г. на ОСНК на ВКС, т. 7 и т.8, и Тълкувателно постановление №1 от 27.02.2015г. на ОСНК на ВКС и ОСС на Втора колегия на ВАС.

Видно от справката за нарушител/водач за първите три нарушения по ЗДП, за които подс. А. е санкциониран в периода 2018г. – 2020г. с глоби – една в размер на 50 лева и две в размер на по 20 лева, глобите са платени, поради което при съблюдаване на указанията в цитираните тълкувателни актове на върховните ни съдебни инстанции, следва да се приеме, че отрицателните за водача А. последици са отпаднали с изтичането на едногодишен срок от изплащането на глобите.

Въпросната справка за нарушител/водач установява, че през 2021г. с три фиша за три допуснати нарушения на правилата за движение – двукратно неправилно паркиране и движение с МПС, имащо незначителни технически неизправности, на подсъдимия са наложени две глоби от по 50 лева и една глоба от 100 лева, които са платени. Посочените нарушения на разпоредбите на ЗДП не са пряко свързани с безопасността на движението.

При изложените по-горе данни не може да се направи извод, че подсъдимият постоянно пренебрегва правилата за движение и още по-малко, че е системен нарушител на пътя и поведението му крие висок риск от ПТП.

Обсъдените три нарушения на правилата за движение, датиращи от 2021г., не могат да се ценят като отегчаващо вината обстоятелство с решаващо значение при определяне размера на наказанието лишаване от свобода и да обосноват неговото завишаване до максималния предвиден в приложимата разпоредба на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, както претендира частното обвинение.

Въззивната инстанция не възприе разбирането на първата, че младата възраст на пострадалата С. Н. – на 17 години следва да се съобрази като утежняващ фактор при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. Както по-горе се изтъкна, настоящият състав счита, че въпросната млада възраст на пострадалата, ведно с факта, че същата е скорошна родилка и майка на едномесечно бебе, са специфични характеристики на личността на загиналата и обосновават по-висока от обичайната степен на обществена опасност на конкретното деяние. Недопустимо е двукратното отчитане на едно и също обстоятелство, било като смекчаващо, било като отегчаващо, при определяне вида и размера на наложеното наказание.

Въззивният съд, изпълнявайки задължението си за цялостна проверка на атакуваната присъда, обсъди поведението на пострадалата С. Н. и намери за правилно да приеме, че като пътник в процесния лек автомобил тя не е допуснала такива нарушения на правилата за движение, които да са допринесли за настъпването на общественоопасните последици.

В хода на досъдебното производство не са били изследвани и изяснени обстоятелствата дали пострадалият пътник С. Н. е била с поставен предпазен колан, дали в случай на използване на такъв колан тя щеше да изпадне от автомобила и да бъде затисната под него, дали в хипотеза на поставен обезопасителен колан и оставане вътре в купето на предната дясна седалка пострадалата щеше да получи същите тежки и несъвместими с живота телесни увреждания. Същественият въпрос в случая е дали пострадалият пътник С. Н. е допуснала нарушението по чл.137а, ал.1 от ЗДП и дали това нейно поведение може да се характеризира като съпричиняване на вредоносния резултат, което обстоятелство би рефлектирало върху наказателната отговорност на подсъдимия. В наказателноправен аспект съпричиняването задължително предполага причинна връзка между поведението, изразило се в нарушение на правилата за движение и настъпилия общественоопА. резултат. Правната теория приема, че такава причинна връзка е налице, когато деянието по необходимост и закономерно поражда последиците, при това по начин, че престъпният резултат не би настъпил, ако деянието не е извършено, а при осъществяването му в съчетание с определени условия, последиците винаги настъпват. С други думи, за да се приеме, че евентуално допуснато от пострадалия пътник С. Н. нарушение на 137а, ал.1 от ЗДП представлява съпричиняване, необходимо е да се обоснове заключение, че ако Сара беше поставила предпазния си колан, тя не би претърпяла съставомерните увреждания и не би починала. Въпросът е фактически и с оглед избраната от подсъдимия процедура по глава 27 от ПНК, в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК, първоинстанционният съд е бил длъжен да се съобрази с обстоятелствената част на обвинителния акт. При изложението на фактите по обвинението в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът не е посочил, че пострадалата С. Н. е била без поставен предпазен колан, нито е приел, че подобно нейно поведение е допринесло за настъпилия летален изход. При това положение и с оглед проведеното по реда на чл.371, т.2 от НПК съкратено съдебно следствие – с пълно признаване от страна на подсъдимия на всички факти и обстоятелства, съдържащи се в прокурорския акт, първостепенният съд е бил обвързан да приеме, че подсъдимият се е съгласил с липсата на съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като за съда съществува забрана да интерпретира събраните на досъдебното производство материали самостоятелно и различно от прокурора. Иначе казано, при призната от подсъдимия по реда на чл.371, т.2 от НПК липса на съпричиняване от страна на пострадалия пътник С. Н. на съставомерния резултат – нейната смърт, за съда не е съществувала законова възможност да приема противното, а именно че евентуално допуснато от пострадалата нарушение на правилото за движение по чл.137а, ал.1 от ЗДП е съпричинило настъпилите общественоопасни последици – нейната смърт.

Отчитайки всички налични по делото факти, значими за наказанието и съблюдавайки целите на специалната и генералната превенция, първостепенният съд правилно е преценил, че за разгледаното престъпление на подсъдимия следва да се наложи наказание лишаване от свобода при превес на смекчаващите вината обстоятелства, в размер, който е под средния предвиден в приложимата норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, а именно три години лишаване от свобода.

В съответствие със задължителните изисквания на чл.58а, ал.1 от НК и математически правилно окръжният съд е намалил определеното наказание лишаване от свобода с една трета, като след редукцията е наложил на подсъдимия наказание от две години лишаване от свобода. Този метод за определяне на наказанието в случая се налага поради разглеждане на спора по особената процедура на съкратеното съдебно следствие, регламентирана в Глава 27 от НПК и по-конкретно по реда на чл.371, т.2 от НПК. А в такава хипотеза, ако самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствата на досъдебното производство и съдът постанови осъдителна присъда, по повод определяне на наказанието текстът на чл.373, ал.2 от НПК изрично препраща към чл.58а от НК. С оглед на това, въззивният състав прие, че наложеното наказание лишаване от свобода с посочения по-горе размер е правилно определено, съответно е на регламентите на цитираните законови норми и не е явно несправедливо. Същото ще способства за поправителното въздействие спрямо подсъдимия и ще ограничи максимално вероятността в бъдеще да извърши други противообществени прояви.

Неправилно е да се коригира наложеното наказание от две години лишаване от свобода, като се увеличи неговия размер над средния предвиден в закона, както претендират прокурорът и повереникът на частните обвинители, тъй като подобно наказание ще бъде израз на необоснована и безполезна строгост към подсъдимия, с нищо в повече не би допринесло за поправянето и превъзпитанието на дееца, нито би засилило възпиращия ефект на санкцията върху другите членове на обществото.

В заключение и като намери наложеното наказание за правилно определено с оглед сравнително високата степен на обществена опасност на конкретното престъпление, за съобразено с целите на специалната и генералната превенция, а също и за справедливо, въззивната инстанция счита, че не са налице предпоставките на чл.337, ал.2, т.1 от НПК за изменяване на проверяваната присъда чрез увеличаване размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

Въззивният съд обстойно се занима с оплакването на повереника на частните обвинители за незаконосъобразност на присъдата в частта й, с която е постановено освобождаване на подсъдимия от ефективно изтърпяване на наложеното му наказание две години лишаване от свобода и стигна до заключението, че този довод е неоснователен. Макар и да са схематични мотивите на първата инстанция по въпроса за изпълнението на посоченото наказание, настоящият въззивен състав споделя напълно изразеното становище, че институтът на условното осъждане ще може да се приложи успешно спрямо подсъдимия. Законосъобразен е изводът на съда, че в случая са налице абсолютно задължителните условия на чл.66, ал.1 от НК за отлагане изпълнението на наложеното наказание – то е лишаване от свобода за срок по-малък от три години, подсъдимият досега не е осъждан за никакви престъпления и не са му били налагани наказания по НК, включително и лишаване от свобода. Едновременно с това, позитивната му характеристика и липсата на противообществени прояви са достатъчни, за да се направи положителен извод за резултатно прилагане на условното осъждане спрямо него. Правилна е преценката на съда, че за постигане целите на специалната и генералната превенция и преди всичко за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, който има чисто съдебно минало и настоящата проява е инцидентна в живота му, не е наложително да търпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода, като бъде изолиран от обществото и откъснат от нормалната среда, в която живее и бъде поставен при ограниченията на пенитенциарно заведение, за да се поправи. Добрата лична характеристика на подсъдимия и недвусмислено изразеното от него критично отношение към деянието обуславят извод, че е възможно целите на специалната превенция да бъдат успешно реализирани чрез освобождаването му от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Утвърденото му правомерно поведение и положителен социален облик указват, че неговото поправяне и превъзпитание може да се постигне и при запазване на обичайното му място в обществото. Отчитайки положителната персонална характеристика на подсъдимия, сочеща убедително на възможност да се превъзпита и докато той е на свобода, въззивният съд се солидаризира с разбирането на първоинстанционния, че постигането на целите на санкцията по чл.36 от НК може да се обезпечи с отлагане изтърпяването на определеното наказание лишаване от свобода. С изложените допълнителни съображения въззивната инстанция се присъедини към направеното от първата такава заключение за липса на необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. И чрез условното осъждане спрямо него ще се въздейства ефикасно и може обосновано да се очаква положителен резултат на поправяне и превъзпитание от наказателната репресия. Важно е да се отбележи, че прилагането на условното осъждане в случая не противоречи на целите на генералната превенция, които се намират в диалектическа връзка с целите на личната превенция и се реализират чрез нея, без да са в непреодолима конкуренция помежду си. Не може да се приеме, че наказание, чиято строгост надхвърля необходимото за поправяне на дееца, ще въздейства възпитателно и предупредително върху останалите членове на обществото и ще насърчи общественото съзнание към положителни промени чрез примера на продължителна изолация в затвор. Идеята за санкцията като формално възмездие и назидание е чужда на българската наказателна система. Само справедливо по вид, размер и начин на изтърпяване наказание може да изпълни и превантивната функция на наказателната репресия.

Наред с горното въззивната инстанция намери, че определеният от първата такава изпитателен срок от три години, който е минималният такъв, предвиден в нормата на чл.66, ал.1 от НК, е недостатъчен и не е съобразен с нуждата от продължително въздействие на условното осъждане спрямо подсъдимия. Съзнанието му за наложено наказание лишаване от свобода и възможността от привеждане на същото в изпълнение през един по - продължителен период от четири години ще гарантира в по-висока степен трайността на въздържанието му от извършването на друга престъпна проява. Приетият от въззивния съд по-голям размер на изпитателния срок ще засили корекционния ефект на наложеното наказание лишаване от свобода и ще позволи да се разгърне напълно предупредителния потенциал на условното осъждане, тъй като през по-дългото му времетраене от четири години ще бъде реална заплахата подсъдимият да изтърпи отложената наказателна репресия. Освен това подс. А. ще бъде изолиран от участие в движението като водач на МПС в продължение на първите две години от изпитателния срок поради кумулативната санкция по чл. 343г от НК. През следващите две години от изпитателния срок той ще бъде с възстановени права да управлява МПС, но и тогава ще следва да продължи да се въздържа от извършването на ново престъпление, включително против транспорта и така ще може да докаже на обществото окончателното си поправяне, в това число като дисциплиниран шофьор. Обективно преценените личностни ресурси на подсъдимия, краткият му житейски и социален опит, малкият му стаж като водач на МПС, потребностите от неговото поправяне и превъзпитание, както и необходимостта да се избегнат рискове от друга негова престъпна проява в по-продължителен период от време, изискват да се завиши с една година размера на изпитателния срок. Така мотивиран и като прецени, че по-дългият изпитателен срок ще гарантира с по-голяма сигурност пълноценното поправяне на подсъдимия, въззивният съд счете, че следва да увеличи размера на изпитателния срок на условното осъждане от три години на четири години, считано от влизане на присъдата в сила.

Въззивната инстанция прие, че в казуса разполага с правомощието да увеличи размера на изпитателния срок на условното осъждане, тъй като е сезирана с жалба от частните обвинители за увеличаване тежестта на наказанието. Тази жалба е съответна по смисъла на чл.337, ал.2 от НПК, тъй като с нея се претендира разширяване обема на наказателната репресия чрез завишаване размера на наложеното наказание лишаване от свобода и отмяна на условното осъждане. Съдебната практика приема, че за да бъде съответен сезиращият акт по чл. 337, ал. 2 от НПК, не е необходимо същият да съдържа изрична и детайлна конкретизация на искането за утежняване положението на подсъдимия. Принципната забрана за влошаване положението на подсъдимия гарантира пълноценното упражняване на правото му на жалба, което би било поставено в риск, ако е възможно втората инстанция, само по негова жалба, да разшири обема на наказателната принуда. В този смисъл е решение №37 от 19.03.2019г. по н. д. №886/2018г. на второ н. о. на ВКС.

Отчитайки липсата на изрично искане във въззивната жалба на частните обвинители за увеличаване размера на определеното наказание лишаване от право да се управлява МПС и съблюдавайки служебното начало в наказателния процес, въззивната инстанция провери съдебния акт и в частта му, с която на подсъдимия е наложено наказание две години лишаване от право да се управлява МПС и установи, че в тази й част присъдата е законосъобразна и справедлива. В случая е приложима разпоредбата на чл.343г от НК, която предписва като кумулативно, наред с лишаването от свобода, и наказание лишаване от право да се управлява МПС при извършване на определени престъпления по транспорта, включително и на престъпление по чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, каквото е настоящото.

Тълкувайки в тясна връзка разпоредбите на чл.37, ал.1, т.6 и т.7 и чл.49 от НК и съобразявайки задължителната съдебна практика по приложението им, установена с Постановление №1/17.01.1983г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение №61/1980г. на ОСНК на ВС, а също и константната съдебна практика на ВКС, следва, че наказанията лишаване от права, когато се налагат заедно с наказанието лишаване от свобода, не могат да са за срок по-малък от срока на лишаването от свобода. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че срокът на лишаването от права по чл.37, т.6 и т.7 от НК започва за тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода.

Първостепенният съд, в съответствие с правните норми на чл.343г и чл.37, ал.7 от НК, е наложил на подсъдимия наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от две години, който в случая е минималният съгласно цитираните актове на върховната ни съдебна инстанция. Този размер на обсъжданото наказание е съобразен с ниската лична опасност на подсъдимия и с относително ниската му степен на опасност като водач на МПС. С оглед на това въззивната инстанция прие, че не е обществено оправдано да се проявява по-голяма строгост към подсъдимия и не се налага изменяване на атакуваната присъда чрез увеличаване размера на въпросното наказание, за което впрочем липсва и процесуална възможност предвид липсата на съответен протест и съответна въззивна жалба от частните обвинители.

В съответствие с чл.49 ал.3 от НК съдът правилно е определил началния момент на изпълнение на посоченото наказание лишаване от права - влизането в сила на присъдата.

Съблюдавайки нормата на чл.189, ал.3 от НПК, първият съд правилно е осъдил признатия за виновен в извършване на разгледаното престъпление А. А. да заплати на частния обвинител Н. Н. Ч., действащ лично и в качеството си на настойник на детето Д. Н. Н., сумата 3000 лева, а на частния обвинител И. Й. И. сумата 1500 лева, представляващи направени от тях разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Също правилно подс. А. е осъден да заплати на ОД на МВР – Сливен сумата 1632, 85 лева, представляваща направени от държавата в хода на досъдебното производство разноски.

Мотивиран от всичко по-горе изложено въззивният съд намери, че на основание чл.337 от НПК следва да измени първоинстанционната присъда, като увеличи размера на изпитателния срок на постановеното условно осъждане по чл.66, ал.1 от НК от три години на четири години.

В останалите й части, в които присъдата не подлежи на изменение, тя следва да бъде потвърдена като законосъобразна, обоснована и справедлива, съгласно чл.338 от НПК.

Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд